Приказки

за приказки,
притчи,
легенди,
предания,
коани,
истории и
къси разкази - народни и авторски от целия свят

на кой му се чете толкова дълго?

преведени от руски от Леда Милева

За това как мишките искали да се спасят от котката

Веднъж мишките се събрали и взели да разсъждават:
— Какво да измислим? Как да се спасим от котката? Та котката е най-страшният ни враг!
Мислили, мислили — всяка колкото могла, колкото умеела. Дълго седели мишките в зимника мълчаливи. Най-после едно мишле изскочило напред и изписукало:
— Аз знам как да се спасим от хитрата котка! Хайде да й завържем звънче на шията! Щом зазвъни звънчето, всички мигом ще се крием в дупките си!
Изслушали го мишките и зацъркали в хор:
— Браво! Чудесно го измисли!
И толкова се харесало на мишките това предложение, че те решили да наградят мишлето с почетна грамота. А след малко, като се убедили напълно в неговата мъдрост, вече смятали да го направят свой главатар. Но тогава станала една стара, опитна мишка, много видяла и много патила през живота си. Излязла тя напред, изправила се на задните си крачка и запищяла:
— Да, приятели! Няма какво да се каже — добро предложение! — Такова умно мишле не може да се намери по цялата земя! Никой не се и съмнява в неговия ум. Но нека то ни обясни по-подробно как може мишка да надене звънче на котешка шия? И още — нека ни покаже мишка, която ще се осмели да го направи. Докато не стори това няма защо да му даваме грамота!
Чули я мишките, обърнали се, погледнали с презрение малкото мишле и се разотишли.
Така и не измислили нищо.


****


За слона и четиримата слепи

Четирима слепи вървели бавно из пътя. Срещу тях се задал слон.
— Отдръпнете се, иде слон! — извикали минувачите на слепите.
Любопитство обзело слепците.
— А какъв е слонът?—попитали те.—Покажете ни го?
Тогава минувачите помолили ездача:
— Спри за малко слона! Тези слепи хора искат да узнаят какъв е той. Слонът спрял и четиримата слепи започнали да го опипват. На единия от тях под ръка попаднал хоботът, на втория — крак, на третия — коремът, а на четвъртия — опашката.
Опипали те слона и ездачът го подкарал нататък. Тогава минувачите запитали слепците:
— Е, сега знаете ли какъв е слонът?
— Знаем! — отговорили те.
— Какъв е?
Слепият, който опипал хобота, казал:
— Той прилича на дебела змия, свита на кълбо.
Слепецът, който опипал крака на слона, му възразил:
— Не, имаш грешка! Той прилича на стълб.
Слепият, който опипал корема на слона, рекъл:
— И двамата не сте прави! Слонът прилича на грамадна бъчва за вода.
А този, който опипал опашката, заявил:
— Вие всички грешите. Той съвсем не е такъв, какъвто казвате. Слонът прилича на корабно въже.

Така четиримата слепци, заблудени сами, се лъжели един друг. А всеки от тях говорел истината. Кой колкото узнал, толкова и казал!


****


За чакала и камилата

Един гладен чакал тичал нагоре-надолу по брега на реката. Знаел, че на другия бряг има какво да си похапне, но не можел да преплува реката. Знаел още, че там има село, а жителите му са заклети врагове на чакалите. И да преплува реката, пак ще трябва да бяга назад.
Дълго мислил чакалът и най-после измислил как и глада си да насити, и кожата си да запази. Чакалът бил приятел с камилата. Отишъл той при нея и казал:
— Слушай, сестричке! Тук няма храна за тебе. А на отсрещния бряг има цяла нива захарна тръстика. Качи ме на гърба си, пренеси ме оттатък, а аз ще ти покажа къде е нивата. Ще си хапнеш чудесно, пък може и за мене да се намери нещичко, та и аз да се нахраня до насита:
— Добре! — съгласила се камилата. — Качвай се на гърба ми. Ще те пренеса отсреща. Преплували двамата реката и излезли на другия бряг. Чакалът завел камилата на нивата със захарна тръстика, оставил я там и тръгнал да си търси плячка. Не след дълго той намерил купчинка кости и измрели птици. Завчас се справил с тях. А сега слушайте какъв подлец бил този чакал! Той отлично знаел, че камилата яде много бавно и че разбира се, не се е нахранила още. Но за нея той и не мислел. Искал само по-скоро да се върне на другия бряг. И чакалът измислил подла хитрост. Изтичал до нивата със захарна тръстика и почнал да вие с всичка сила. Чули го селяните и взели да си говорят:
— На тръстиковата нива вие чакал! Ще разрови земята и ще погуби цялата ни реколта. Хайде да идем да го прогоним! И селяните грабнали тояги и отърчали на нивата, но чакалът бързо се скрил. Затова пък селяните намерили камилата. Тя стояла спокойно и бавно преживяла стръкове захарна тръстика. Ядосали се селяните. Забравили, че са дошли да прогонят чакала, нахвърлили се задружно върху клетата камила и здраво я наложили с тоягите. Камилата се спуснала да бяга като обезумяла, а селяните — по нея. Прогонили я далече извън селото. Щом селяните престанали да гонят камилата, чакалът излязъл от своето скривалище, тихичко се приближил до камилата и казал:
— Сестрице! Да бягаме оттук! Да се прехвърлим по-скоро на другия бряг, защото и двама ни ще убият!
— Право казваш! — съгласила се камилата. — Качвай се на гърба ми. Ще те пренеса. Чакалът само това искал. Както се казва: „Каквото търсил, това намерил". Веднага се покачил на камилата и седнал на гърба й. Седи и се радва. „Ех, каква послушна глупачка намерих!" — мислел си той. Погледнал хитро камилата и казал:
— Брей, че жестоко са те наранили!
— Какво да се прави, братко! — обадила се камилата. — На тебе повече ти провървя. И все пак лоша услуга ми направи ти!
— Ах, ти да не би да ме укоряваш! — извикал чакалът. — Какво можех да направя аз? Да не бях се скрил от тези негодници, те сигурно щяха да ме пребият като тебе. Но ако ме бяха наложили така, аз щях да издъхна. За щастие ти си такава голяма и силна — много те биха с тоягите, и пак остана жива!
— Така ли? Аз съм голяма и силна, та затова реши да ми навлечеш беда —рекла камилата. — Поиска да спасиш кожата си на мой гръб? Неблагодарник си ти, само за себе си мислиш! Напълни си търбуха, дойде на тръстиковата нива и се развика! А какво стана? Пристигнаха селяните и така ме набиха с тояги, че едва не ми строшиха костите. Ти трябваше тихичко да седиш и да чакаш, до-
като се нахраня.
— Охо! — излаял чакалът. — Ти значи продължаваш да ме обвиняваш? А как да постъпя, като имам такъв обичай — щом се нахраня добре, почвам да викам с цяло гърло. Иначе,не може да се смели храната в стомаха ми. Точно тогава камилата стигнала до най-дълбокото място на реката.
— Аз пък имам друг обичай — казала тя. — След обед обичам да се гмурна и да поплувам под водата. Чакалът си глътнал езика от страх, затреперил, замолил се:
— Сестричке, имай милост, не се гмуркай на това място! Ще падна във водата и ще се удавя!
— Имаш право! — съгласила се камилата. — Но какво да сторя, като имам такъв обичай!
И тя се гмурнала под водата. Какво станало по-нататък? Чакалът паднал от гърба й и потънал в реката.
Камилата доплувала до другия бряг и си рекла:
— Всеки робува на навиците си. Но който се отплаща с черна неблагодарност за добрата услуга, рано или късно ще свърши като този чакал, който мислеше само за себе си.

на който

някакви желания за определено кътче от света?

ВЯТЪРЪТ


Те се срещнаха през дъжделивата сутрин сред Пустинята: - белият човек идеше от север, а смуглият караше в шатрите своите мокри камили. Обилен дъжд ручеше и стъпките затъваха в пясъка. По гърба на пясъчните планини се врязваха дълбоки бразди - и цялата пустиня приличаше на нива, която Аллах е разорал през нощта.
Земята бе напукана като лице, опърлено от жесток симун.
Белият вървеше като волен скитник, чиято коса са развявали вси ветрове на земята - и лицето му бе обгорено от Слънцето на много градове и пустини. Неговите спомени бяха записани в погледа му - и в смелите движения на ръцете му играеше опасен опит на цял живот, преживян в Буря и Беда.
А смуглият караше кротко камилите си - и лениво изцеждаше водата от дългата си дреха. В мудните му стъпки личеше морно спокойствие на Пустиня - и пъргавото клатене на раменете издаваше вяра на мощен недоволник. Неговите мишци бяха силни като стави на леопард, а в погледа му мълчеше мъдрост на вековна притча.



_ _ _ _ _ _ _



Там се срещнаха те - сред Пустинята - само двама: белият и смуглият.
И те се погледнаха един друг - гаче ли бяха дошли да делят безкрайните пясъци: п о г л е д н а х а с е к а т о д в а в л а с т е л и н а, к о и т о с и о с п о р в а т П у с т и н я т а.



--- --- ---



- Отде идеш, сахеб?
- От земята, дето лете цъфтят модри теменуги, а зиме горите лежат преспи сняг.
Дъждът валеше на дълги, морни чърти - пясъкът кипеше, а кални реки мъкнеха към оазите едри кълба пясък.
Небето бе мъртво и навъсено като бедуин, комуто смелци са отвлекли камилите.
- Коя е майка ти, сахеб?
- Умря, кога бях дете - и аз не помня целувката на някоя жена...
Над тях висеше Небето като грамаден кактус, впил бодли в Земята - а над пясъка се носеха гъсти пари и забуляха небосклона от край до край.



--- --- ---



- Що дириш при черните, сахеб?
- Дойдох да видя безмълвието на горещи пясъци и да чуя звъна на слънчеви лъчи.
Камилите клатеха натегнали шии - и обръщаха глави да видят тръгнал ли е господарят им. От ленените покривки течеше жълта вода по дългите нозе на животните.
- Къде отиваш, сахеб?
- При смуглите моми, чиито очи бляскат като нож, а целувката им е стръвна като прегръдка на тигър.



--- --- ---



Червена чърта проряза небосклона - и надалек се откърти лента синьо небе. Дъждът валеше на едри капки и дълбаеше дупки в пясъка.
Голямата снага на пустинята бе изранена - и мътната кръв на кипящи талази се прибираше надолу - към оазите.
- Що правиш в шатрите, сахеб?
- Песни пея и се глумя над човешкото щастие.



--- --- ---



Пясъчните потоци намаляха и мудно затекоха. Грамади пясък се натрупаха, та запречиха водата. Камилите разклатиха гръб - да се оттърсят от водата.
Дъждът престана.
Над Пустинята блесна модро небе, от което болят очите.
- Кой те доведе в Пустинята, сахеб?
- Вятърът, който носи хорските усмивки, къса песните на момите - и фърля шепи пясък върху Мечтата на всеки жив върху Гроба на всеки мъртвец.



--- --- ---



Над широкото пясъчно море съскаше баграта игра на лъчите.
А те стоеха там, сред Пустинята - само двама: белият и смуглият.
И те се гледаха един другиго - гаче ли бяха дошли да делят Слънцето: г л е д а х а с е к а т о д в а в л а с т е л и н а, к о и т о с и о с п о р в а т С в е т л и н а т а.





Николай Райнов

ТИГЪР


На седмата година, откак бе се наченало великото самоотричане, Готама Буда се отдалечи от дървото Боди, па тръгна в джунглите - да проповядва истината на отшелниците.

- Малко знам - казваше си той, но това малко е всичко.

Когато се отдели от дървото, Просветленият изгледа прохладната сянка, що бе населил с ангели, родени от неговата чиста помисъл, и беше оживил с небесни сладкозвучия, паднали, като пера, от крилата на тая мъдра душа, що бе съзерцавала седем години образите на Вечното.

И той каза на тия лъчезарни призраци:

- Вървете, ангели! Вървете, рожби мои! Вървете, светли мои синове, при людете, които мислят зло, та срещнете бесовете, що ражда тяхната помисъл, и ги поразете! Хвръкнете, небесни сладкозвучия, алмазни пеперуди на моето съзерцание, бодри благовестници! Отлетете при мъжете и жените, които скърбят, потънали в неволя и грях, та разбийте чемерните писъци на тяхното отчаяние! Идете, чеда на душата ми, при моите братя - и свършете онова, което Готама няма време да свърши.

А после пое пътеката, що водеше към джунглите.

------------------------------------------------

Едва отшелникът се бе вдълбил в гората, иззад вековните дървеса изскочи тигър и се хвърли върху него. Животното бе много гладно и миризмата на човешка плът го накара да повилнее.

Просветленият усети острите нокти на звяра върху гърдите си и топлият дъх на кръвожадна паст го прикова към земята.

Ала изведнъж се опомни и си каза:

- Защо се уплаших от звяра? Нима той може да ми отнеме нещо повече от тялото? Та мигар аз съм само тяло? Не. Но животното, което обитава у мене, се уплаши от животното. Сепни се, Готама: у тебе още живее животното!

Тигърът впи още по-дълбоко нокти в гърдите на постника и - види се - диреше сърцето, което бе усетил, че тупти под впитата лапа.

Тогава Гутама Буда дойде съвсем на себе си и ужасът го напусна.

И той каза спокойно:

- Защо се уплаших, наистина? Не е ли било време, когато аз и тигърът сме били едно - в лоното на Върховния? И не ще ли дойде ден, когато онова, що обитава в тигъра, ще стане това, което е сега Готама?... Нима самин аз не бях тигър, когато ме зовяха “княз Сидарта”? О, колко пъти съм искал и тогава, па и след това, да впия нокти в това сърце - в своето сърце - но тия нокти никога не са били колкото трябва остри!...

Тъкмо тогава минаха над поляната, дето звярът бе натиснал човека, ангелите, които бе пратил сам Готама да отидат при людете и да убиват бесовете на злите помисли.

Те заобиколиха своя баща (защото бяха родени от съзерцанието на Просветления) и се хвърлиха да го защитят, както родни синове защищават баща си в беда.

Тигърът ги видя - сияйни, заслепителни.

В очите му се сбраха, като в големи изпъкнали огледала, руйните лъчи на крилата и на одеждите им. Той ослепя - сякаш огнени копия му пронизаха очите, и безсилен, сви опашка, па отстъпи накъм гъсталака. Чак когато навлезе в усоите, извърна страхливо глава, па изгледа отшелника, както се гледа изщукнала плячка.

Готама Буда видя блясъка в очите на звяра: закана съскаше в погледа му.

И, като пое отново пътеката, рече си:

- И у мене има още много плячка, още много за разкъсване. Тигърът разбра това. Де да можех и аз да се погледна самин с тоя поглед - поне веднъж!...


Николай Райнов

Mnogo haresvam Rainov, blagodaria ti za podarenoto pripomneno nastroenie.Ostavi tezi tuk, koito sa vlezli za da kompensirat sobstvenata si skuka i ne obi4at prikazki, prikazkite sa edna magi4a spontanost na vaobrajenieto i duha ne moje da preobrazim v jivota si, ako ne si davame smetka 4e sami sme si princove i princesi i sami sme si drakoni. Ljubimi sa mi na Rainov negovite "Bogomilski legendi" edna ot tiah mnogo kratka i ujasno dalboka spored men mnogo obi4am da razkazvam:
***
"Basta i sin igrali na zarove.
bastata zalojil v igrata edna ot svoite nalojnici,
v koito znael 4e sina mu e vljuben.
Sina zalojil Dushata si.
i -
Bastata spe4elil."

Predi vreme, kogato ya pro4etoh se izumih, dori namerih nikakva nespravedlivost v zalaganiyata i kraya, no sega znam 4e zrelostta na izborite predpolaga drugo- niamam da go kazvam kakvo e spored men,ostaviam sam da stignesh do tvoite istini ot tazi prit4a.
hubav den!

Скорпион захапал опашката си!

[линк]

от Алга Марина Елисагарай

Орула

Отдавна великият Обтала, царят, на царете, бил забелязал, че Орула притежава голямо въображение... Няколко пъти взимал решение да му повери управлението на света, но когато обмислял по-добре намерението си, се отказвал, защото смятал, че Орула е твърде млад за толкова важна работа, въпреки че бил много разсъдлив и сериозен в думите и делата си.
Един ден великият Обтала решил да изпита Орула, за да види дали е толкова умен, колкото изглежда, и му заповядал:
— Сготви ми най-хубавото ядене, което можеш да си представиш.
Орула изслушал желанието на великия Обтала и как да не го изпълни. Само навел леко глава в знак на почтително съгласие, отишъл веднага на пазара и купил един хубав волски език. После му сложил подправки и го сготвил толкова вкусно, че великият Обтала много го харесал и останал доволен.
След вечерята великият Обтала, който бил много любознателен, го попитал:
— Орула, защо мислиш, че езикът е най-хубавото ядене?
Орула много почтително отвърнал на своя цар, великия Обтала:
— Господарю, с езика се изразява любезността, преценяват се нещата, величае се доблестта и се хвалят делата и постъпките, с него също могат да се превъзнасят и хората.
Орула бил богато възнаграден от великия Обтала, царя на царете, който останал много доволен от неговата изобретателност и готварско умение и го провъзгласил за свой първи секретар. На този висок пост младият Орула имал възможност много пъти да покаже своите добри уреднишки способности. Нямало начинание, за което да не се говорят хубави неща, щом като то било дело на Орула.
Великият Обтала изчакал да мине известно време, защото времето е най-добрият съдия и съветник. Един ден изрекъл следното желание:
— Сготви ми най-лошото ядене, което можеш да си представиш.
Младият Орула се замислил, тъй като никога не действувал
прибързано, без предварително да обмисли добре нещата. Когато
решил какво трябва да направи, съставил менюто, отишъл на'паза-
ра и пак купил един волски език. Сготвил го и го поднесъл на своя
цар, великия Обтала. Но когато царят на царете видял, че му се
предлага същото ядене, което преди това му било представено като
най-хубавото, недоволно рекъл:
— Орула! Как може това ядене, което веднъж си ми го поднасял и си твърдял, че е най-хубавото, сега да ми го предлагаш като най-лошото?
А Орула отвърнал най-почтително:
— Господарю. тогава ви казах, че е най-хубавото, а сега твърдя, че е най-лошото, защото с езика също може да се продаде и погуби един народ, да се оклеветят хората, да се опетни доброто им име и да се извършат най-отвратителните предателства... Отсъдете не съм ли прав, като казвам, че езикът е най-хубавото и най-лошото, което може да се поднесе на един цар.
И тъй великият Обтала, царят на царете, възхитен от ума на младия Орула, му предал управлението на света.

СЕЙБИТЕ СЕ РАЗХОЖДАТ ПРЕЗ НОЩТА

Преди много, много време имало един беден човек, който нямал с какво да изхрани многобройната си челяд. Толкова голяма била сиромашията му! Веднъж нощта го сварила на полето, далеч от бедната му къща, и тъй като не искал да се завърне, без да занесе нещо за ядене, той се свил под една сейба, за да си почине, и там заспал.
Тъй прекарал до полунощ — времето, когато сейбите започват да се разхождат. Тогава се събудил от внезапен шум. Една огромна сянка се носела към мястото, където се намирал, и издавала този шум. Селянинът решил да не мърда и да се престори, че спи. Неясният предмет се оказал друга сейба, която се приближавала. Защото, въпреки че почти никой не знае това, сейбите се пробуждат към дванадесет часа през нощта и тръгват да си ходят на гости. Те си имат побратими и се забавляват по своему. Понякога остават да си побъбрят до много късно, но никога чак до разсъмване.
— Добър вечер. Какво ново? — поздравила неподвижната сейба.
— Добър вечер. Какво ново ли? Представи си, сестро, сеньор Съдията, срещу чиято къща живея, вече няколко дни се вайка, защото дъщеря му, много красиво момиче, е на смъртно легло и никой не може да й помогне. Идваха всички лекари да я прегледат, но не успяха да открият лек за болестта й — отвърнала крачещата сейба.
— А какъв е този лек? — попитала първата сейба.
— Първо трябва да махнат от нея всички завивки, с които така са я затрупали, че ще я задушат. А после да й дадат чаша сок от захарна тръстика с лимон и докато пие, да й изпеят тези вълшебни думи: „Сакула мусакула мумбанса мусу куенда санга нтиба кариди фуйенде"... и тя веднага ще оздравее.
— Колко хубаво, много се радвам, че ще се спаси.
— Е, хайде, трябва да си вървя. Отивам тук наблизо да посетя сестра си — сбогувала са крачещата сейба. — Довиждане!
— Аз също ще се поразходя. Благодаря за посещението. До скоро виждане! — И другата сейба забързала в обратна посока. Нашият човек останал съвсем сам сред полето и с необходимите сведения, за да се заеме с тази работа. Така че веднага се запътил към къщата на сеньор Съдията. Пристигнал там с първите лъчи на слънцето и почукал на вратата. Отворил му портиерът, на когото той се представил с думитe:
— Аз съм лекар, който лекува само неизлечими болести. Казаха ми, че в тази къща се нуждаят от услугите ми. Моля да ме заведете при стопанина и не обръщайте внимание на външния ми вид, защото се наложи да извървя дълъг път през полето.
Портиерът веднага го завел при сеньор Съдията, който му рекъл:
— Ако успееш да излекуваш дъщеря ми, ще те отрупам с подаръци, но ако тя умре, ще те обеся на една гуасима, разбра ли? — добавил със заплашителния тон, който отговарял на съдийската му длъжност.
Нашият човек не се изплашил, тъй като гладът отдавна вече го бил излекувал от всякакъв страх. Напротив, съвсем уверен в себе си и в мъдростта на сейбите, той смело влязъл в стаята на болната. Махнал седемте завивки, които я покривали, дал й да пие чаша пресен сок от захарна тръстика с лимон и изпял вълшебните думи, които бил научил наизуст: „Сакула мусакула мумбанса мусу куенда санго нтиба кариди фуйенде..." Състоянието на момичето взело да се подобрява и само след няколко минути то съвсем оздравяло. Новоизпеченият лекар самоуверено отворил всички прозорци на стаята, които държали затворени от много дни насам. Слънцето влязло вътре и момичето било много доволно, че може отново да му се радва.
— Искам да продължите да бъдете лекар на семейството ми — рекъл му сеньор Съдията и с това го поставил в много затруднено положение.
— Сеньор Съдия, аз лекувам само неизлечимо болните, а както успях да забележа, вашето семейство се радва на отлично здраве. Вие боледувате много рядко и ще се наложи по цял ден само да ловя мухите — отговорил добрият човек, търсейки изход от положението.
Всички останали доволни от отговора му. Съдията се засмял и му дал на разположение каляската си заедно с униформения кочиаш. Селянинът натоварил в нея подаръците, които му дали за него и близките му, и си тръгнал доволен от това приключение. Ето как нашият човек, който бил толкова беден и отчаян, успял да подобри живота си само за една нощ благодарение на разговора между двете сейби сред полето.

КАК СЕ ЗАТВОРИХА И ОТНОВО СЕ ОТВОРИХА ПЪТИЩАТА НА ОСТРОВА

Преди много, много години... но кой ще си спомни за това, след като вече не са останали стари хора, за да го разказват, в един полуизоставен чифлик в областта Вуелта Абахо живеело едно голямо семейство. Родителите вече били старци, но имали дванадесет сина, които били тяхна радост и гордост. Една сутрин Хасинто, така се казвал бащата, станал много рано. за да закара реколтата си на пазара в близкото село. Той се запътил към главния път, като си мислел за хубавия тютюн, който щял да продаде. Но когато стигнал до пътя, много се изненадал...
— Дявол да го вземе! Какво е това? — възкликнал той и като извадил от ножницата острото си мачете, размахал го наляво и надясно. Пред опулените от изненада очи на стария Хасинто се простирали гъсти храсталаци без следа от-път ни пътечка сред тях. И след като всичките му усилия да се справи с растителността били напразни, той се изморил да сече с мачетето, на което само успял да нащърби острието, завърнал се в къщи и разказал на близките си какво му се случило.
Отначало никой в чифлика не повярвал на думите на черния Хасинто. Всеки, който чуел за случилото се, тръгвал към мястото, за да се увери с очите си. И наистина, такова нещо трябвало да се види, за да се повярва. Близките правели всякакви догадки относно пътищата:
— Да тръгнем към потока. Пътят за там бе прокаран последен. Не може да се е заличил. Да идем да видим. Сигурно ще го намерим.
— Ами... пътечката през палмовата гора? Там никога не е расла трева.
Нищо. Не можели и да мечтаят да стигнат до главния път. Вече никой не се съмнявал — всички пътища били заличени и на тяхно място растели гъсти бурени. Пред тая необяснима загадка най-разумното било да се примирят и да заживеят отделени от другите хора и места. Неделните разходки до съседното село били заменени с непрекъснати омразни битки с петли, караници и прозявки. Хората скучаели и взели да се отчайват. Нижели се ден подир ден все еднакви и нямало изход. Трябвало да се намери някакво обяснение на тази голяма беда. Тъй възникнала идеята да се допитат до стария магьосник на областта, който бил най-осведоменият по тези въпроси.
Този стар магьосник също бил много разтревожен. Както се казва, „бил скаран и с бога, и с дявола", откакто не можел да ходи всяка сутрин да събира билките си, които растели край пътищата и били много необходими за магиите му. Затова не се оставил дълго да го молят, а се затворил в колибата си и се заел да търси обяснение на загадката. Тъй прекарал един ден и една нощ, като изпушил всичкия тютюн, който селяните били събирали седем дни.
И за да съчетае това удоволствие с дълга си, той посветил доста часове, за да призовава с цяло гърло всички „духове" от миналото и бъдещето. След този усилен труд той решил, че може да се срещне с клиентите си, които вече взели да се съмняват в мъдростта му и да си шушукат:
— Та той, горкият, не може да се погрижи дори за собствената си душа.... Какви глупаци излязохме!...
— И като си помисля, че за да го насърча, му дадох половин дузина от най-хубавите си пури...
Изведнъж магьосникът тайнствено отворил вратата, подал първо главата си, след това рамото си, после единия си крак и така, малко по малко, се показал целият пред нетърпеливите погледи на съседите си. Настанала дълбока тишина. Тогава спокойно, като гледал хората, сякаш не ги вижда, той изрекъл с отпаднал глас:
— Всички пътища са затворени по вина на Дявола. Какви ли не прищевки има този Дявол, да, господа. Харесал си е пътищата и пътниците. И е толкова могъщ, че никой не може да го спре. Който се осмели да потърси пътищата... който рискува да го направи... Ще му се случи това. което най-малко е очаквал! Дяволът ще го подложи на изпит и ако сгреши... Хам! Ще го глътне без прошка. Аз казах.
Повече не могли да изтръгнат нито дума от него. Отначало страхът от точи опърничав демон накарал хората да изгубят желание да предприемат нещо. Но след известно време страхът им отстъпил пред потискащата ги скука. Тъгата изместила радостта в душите на хората. Надеждата изчезнала както пътищата. а отчаянието се промъкнало в сърцата им.
Всички храбри мъже решили да напуснат къщите си. Синовете на Хасинто един след друг казвали на баща си:
— Тате, птичето не иска да живее в клетка. — И изчезвали като хутии из храсталаците.
Всички мъже заминали. Но никой не се завърнал и пътищата си останали затворени.
Останали само най-малките — двете братчета близначета, които си приличали като две зрънца кафе. Те били изтърсачетата на Хасинто и жена му и се казвали Хуанито и Педрито. И двете били много весели и палави.

Когато близнаците поотраснали, решили и те да идат при дявола да си опитат късмета. Щом като майката узнала това, очите й се изпълнили със сълзи и взела да ги моли:
— Та вие сте още деца! Ще ме погубите от мъка. Ах, каква беда! Да отгледам толкова мъжки рожби и да ги загубя!... И не преставала да пролива горчиви сълзи и да си скубе косите. Близнаците я утешавали и се опитвали да я убедят, че опасността не е много голяма. Те били толкова палави, че можели да оскубят дори самия Дявол.
Тръгнали близнаците на дълъг път — седем дни вървели из планината под сянката на кедрите, аканите и хокумиите. После под открито небе из равнината, ухаеща на тръстика и страстниче, Сетне седем дни из хълмовете и когато слезли от тях, на другата сутрин срещнали в тесния проход към една долина... самия Дявол! — който кротко стоял до една бамбукова ограда.
Макар че стоял прав. Дявола бил дълбоко заспал. Когато наближили страшният пазач на оградата, Хуанито, единият от близнаците, бързо се шмугнал като гущерче в гъстата трева „ботиха", която имала способността да предпазва от зло. В този миг Дявола поотворил очи.Той бил огромен грозен старец с квадратно лице, разделено на две части с различни цветове — от едната страна било бяло, а от другата — червено. Отворената му уста стигала от едното до другото ухо, а оголените зъби били дълги като ловджийски нож. Когато Педрито забелязал, че Дявола още не се бил събудил, смело пристъпил към него и ю дръпнал за ръката.
— Хайде, старче, събуди се! — извикало с всички сили дръзкото момче.
— Муу, хуху — изръмжал старият великан човекоядец, като се протягал и малко по малко идвал на себе си, а цялата долина екнала като от рева на бик.
— Момче! — изгрухтял Дявола, раздразнен, че близнаците го изненадали, докато спял. — Защо си дошло тук? Не знаеш ли моя закон? Момче, погледни зъбите ми!
— Разреши ми да мина! — любезно отвърнал близнакът. — Отвори пътя!
— Ха, ха, ха! Но преди това трябва да ми посвириш на китара и да ме накараш да танцувам, докато се изморя. И ако музиката ти ми хареса, и ако докажеш, че в свиренето си по-издръжлив и от Дявола, ще те пусна да минеш. Ако ли пък не, ха, ха, ха, ще те изям. Погледни зъбите ми, момче! Това е моят закон. Дявола задраскал по хълбока си и извадил от ребрата си една малка китара, която подал на момчето. То настроило струните й и засвирило. Дявола затанцувал и запял:
— Дйнгирин-Дйнгирин-Дйнгирин Дйнгирин-Дйнгирин-дрин...
— Ах! — рекъл Дявола, като почервенял от главата до краката и се заслушал. — Това ми харесва, момче, да танцуваме! — И танцувал два, три, четири часа, без да спира.
Това бил странен танц. На моменти Дявола заприличал на полудявол акробат, който иска да се освободи от ръцете и краката си, сякаш отхвърля от себе си тежък товар. Сетне, помирен с това, че е само един длъгнест демон, почвал да пуска огнени кълба от устата си, без да престава да подскача на два крака. Било много забавно да се свири на такъв Дявол, който, освен че бил чудесен танцьор, се проявявал и като фокусник. Ако не бил самият Дявол, лесно можел да постъпи на работа в някой цирк като жонгльор — тъй ловко умеел да прехвърля огнените кълба от едната си ръка в другата, да ги разменя, да прави различни фигури и действително... Играта му била чудесна! Когато близнакът усетил, че ръцете му изтръпват и го болят, рекъл на Дявола:
— Старче, жаден съм. Там, до онзи храст, виждам едно кладен-
че. Разреши ми да пийна вода.
— Добре, пий — отвърнал Дявола, като си помислил, че и за
него ще е добре да си почине.
Педрито изтичал към тревата „ботиха" и след миг се появил отново, свирейки на китара, само че... това не бил Педрито, а брат му Хуанито, който, свеж като маруля, продължил да свири с часове!
— Дйнгирин-Дйнгирин-Дйнгирин Дйнгирин-дрин...
Дявола танцувал като пламък, без да спира, развявайки перата по дългите си ръце. Той не подозирал, че след толкова години, прекарани в сън, силите му били намалели.
— Старче, искам да пия вода — помолил близнакът.
— Добре, пий, момче. Но, момче, погледни зъбите ми — заканил се този път повече, за да направи впечатление, отколкото от друго нещо. тъй като чувствувал туловището си сякаш пребито от бой.
Хуанито изтичал към тревата „ботиха". По-бързо от изкукуригване на петел се появил отново, свирейки на китара...но не бил Хуанито. а брат му Педрито, който го заместил с усмивка на уста. Дявола, който вече взел да се изморява, продължил да друса перата си и да тревожи долината с танца си. Въпреки умората бил толкова доволен, че не усетил как огънят взел да изригва на струйки не само от устата, но и от очите и носа му. Продължавал да се върти като овен и да размахва ръце във вьздуха, сякаш лови комари.
Още четири часа близнакът дърпал струните на китарата. Дявола взел да се задъхва. Луната изгряла. Дявола изтощено се клатушкал като сянка, която всеки миг ще рухне.
— Ей, старче, ще ида да пийна глътка вода — рекъл Педрито вече по-самонадеяно.
— Добре, пий, момче. Но, момче, погледни...! — И Дявола не могъл от умора да довърши думите си.
Педрито изтичал към тревата „ботиха" и светкавично се върнал с китара в ръка. Но... този. който се върнал, не бил Педрито, а брат му Хуанито! Засвирил песничката и видял, че Дявола подновил премятанията си, но вече съвсем помръкнал, без нито една искра... и изведнъж... — бух! пляс! — рухнал като изгоряла кула, превърната в пепел от собствения си огън.
— Ето го твоя закон! Покажи ми сега зъбите си! — извикали едновременно близнаците, като се надсмивали над изтощения демон.
— Дйнгирин-дин... ги... рин... — смеела се и китарата.
Победеният Дявол освободил острова от магията си и пътищата отново се появили, без да е необходимо хората да ги прокарват с пот на чело. Завърнали се по домовете си и всички изчезнали пътници, които Дявола бил задържал. В селцето Вуелта Абахо вдигнали голямо веселие. Близнаците, които били душата на празника, по молба на приятелите си свирили цяла нощ. И можете да си представите как се радвали всички, танцувайки под звуците на китарата на изчезналия Дявол. А Хуанито и Педрито трябвало да изпеят много пъти оная заразителна песничка, в която се казвало:
— Дйнгирин-Дйнгирин-Дйнгирин Дйнгирин-дрин...

имаше желание за африкански приказки с картинки

ВИСОКО-високо, в облаците чак, се намирал домът на най-могъщия от всички главатари — Ниаме. Eдин ден той решил да се ожени. Извикал четирите най-красиви девойки от племето си и попитал всяка една от тях:
— Какво ще направиш, ако се оженя за теб?
Първата, която се наричала Акоко, отговорила веднага:
— Аз сама ще мета твоя дом и ще го държа винаги чист и нареден. Втората казала:
— Аз ще ти готвя най-хубавите ястия и няма да се оплаквам, ако винаги каниш по стотина гости на трапезата си.
Третата казала:
— Аз ще изпреда планини от памук за теб и всеки ден ще ти нося прясна вода от реката.
Накрая четвъртата се засмяла и казала:
— А аз, Ниаме, ще ти родя един златен син.
Разбира се, Ниаме избрал последната, която била и най-красивата, и вдигнал богата и блестяща сватба.
А сега трябва да ви кажа, че изборът, направен от Ниаме, разсърдил много Акоко която, прикривайки завистта си, успяла така добре да измами другите, че останала в къщата на младоженците като довереница и близка приятелка на невестата.
Един ден Ниаме трябвало да отиде далеч, за да споходи едно свое стопанство на края на гората. Точно когато го нямало, в дома му се родили две близначета.
Коварната Акоко взела скришно двете деца и ги сложила в една кошница, изтичала навън, намерила две едри жаби и се върнала, за да ги остави в люлката на новородените.



После излязла от къщи с кошницата и навлязла навътре в гората, докато намерила едно сухo, хралупесто дърво. Оставила там кошницата и се отправила бързешком към стопанството, където се намирал Ниаме.
— Тичай, Ниаме — рекла запъхтяна тя, — ела в къщи да видиш синовете си. Можете ли да си представите какво изпитал Ниаме, когато вместо златно момче намерил две едри жаби. Той заповядал да убият тези грозни животинчета, а нещастната си жена изгонил от своя дом, като я оставил да живее в най-затънтеното място на владенията си, при белите облаци чак.
Но се случило така, че един ловец минал точно в това време край хралупестото дърво в сърцето на голямата гора. Неговият поглед бил привлечен от някаква светлина, която идвала от вътрешността на дънера.
— Я гледай! Я гледай! Какво ли ще е това? — възкликнал той, взимайки в ръце кошницата.
А отвътре две гласчета отговорили:
— Ние сме синовете на Ниаме.
Ловецът отворил кошницата и видял две прекрасни деца. Той много се учудил и отначало не знаел какво да направи, после решил да ги занесе в колибата си и да не казва никому къде ги е намерил.




Ловецът бил много беден и винаги, когато му потрябвали пари, взимал по малко от златния или сребърен прах, който се ронел непрекъснато от децата, и отивал в близкия град, за да купи храна и дрехи. Скоро той станал много богат човек и на мястото на схлупената си колиба построил грамадна къща.
Около нея една по една изникнали и други къщи й къщички, толкова много, че образували цял град.
Недалеч оттам живеел паякът Анансе. Един ден той решил да отиде в гората, да си събере малко бели мравки. Отдавна не бил ходил по тези места и се учудил много, като на мястото на дивата гора намерил хубав голям град.
Любопитният паяк влязъл в селището и след като поразпитал тоз-онзи, узнал кога е построен градът и кой е неговият господар. После минал през голямата къща и видял ловеца, който си играел с две много хубави деца — едното златно, а другото сребърно.
«Къде ли съм слушал да се говори за две такива деца?» — запитал се хитрият паяк и веднага си спомнил, че само преди няколко години бил чувал да се говори за такова нещо в къщата на Ниаме.
«Сетих се! Това са синовете на Ниаме. Младата му жена е била невинна и несправедливо й е било отредено изгнанието.»




Веднага паякът побързал да отиде при Ниаме, за да му съобщи какво е открил. Ловецът видял Анансе и понеже познавал неговата хитрост, разбрал, че този всезнайко ще издаде тайната му. Той извикал децата и им казал:
— Деца мои, време е да разберете кой е вашият истински баща. И така на другата сутрин те облекли най-хубавите си дрехи, взели си много храна и тръгнали на път. Не след дълго пристигнали пред къщата на Ниаме, ловецът го извикал навън и му казал:
— Ниаме, ела да видиш какви чудни игри знае моето момче!
Ниаме излязъл и взел да гледа сребърното момче, което правело чудни движения. А в същото време златното момченце пеело и с песента си разправяло за техните премеждия от момента, в който майка им била обещала да роди златно дете, за тяхното появяване на бял свят и за коварството на Акоко. То възпявало добрината на ловеца, който ги бил отгледал и обичал като родни деца, вместо да ги убие, за да обсеби всичкото им злато и сребро.



Ниаме слушал замислен и като чул всичко, прегърнал синовете си и заповядал да доведат жена му от далечната гора.
Когато жената пристигнала, била потънала цялата в кал и с дълги и сплъстени коси. Ниаме веднага наредил да я измият, да я вчешат и да й облекат най-хубавите дрехи. Тогава всички се възхитили от невижданата красота на младата жена, която не се била похабила от дългото изгнание и самотата.
После той изпратил да намерят лошата Акоко, отвел я до края на владенията си и я хвърлил надолу. Но преди това я превърнал в кокошка, като й заповядал всеки път, когато ожаднее, да вдига нагоре глава и да му иска позволение за всяка глътка вода. Накрая похвалил ловеца, направил му много подаръци и го изпратил в къщи с почести.
А що се отнася до синовете на Ниаме, те веднаж на годината ходят да се къпят в голямата река, която се спуща като водопад към низината. Тогава малко от техния златен и сребърен прашец достига до хората, които сръчно и умело го отсяват от златоносните пясъци.

ако някой има преведено от махабхарата, панчатантра - да качва...

скоро

МЛАДЕЖЪТ Киазе бил виждал само веднъж прекрасната Еме и това му било достатъчно да се убеди, че тя е най-хубавата девойка в цялата околност. Без да губи време, Киазе поискал ръката на Еме от родителите й, а той се върнал в село да подготви сватбата.
И всеки ден той намирал все по-нови и по-хубави думи, за да опише пред роднини и приятели красотата на годеницата си, която очаквал да пристигне всеки момент. Бащата на Еме бил знатен човек и тъй като искал дъщеря му да пристигне в селото на годеника си, както подобава, избрал най-хубавата от прислужниците за придружница, като заповядал и на по-малката си дъщеря да отиде заедно със сестра си. Най-после Еме, готова за сватба, напуснала бащината си къща заедно с прислужницата и по-малката си сестра. Пътят бил дълъг и трябвало да вървят цял ден, за да пристигнат в селото на Киазе. Но били весели и не почувствували умора.
Малко преди залез наближили селото, което вече се виждало, затова решили да се изкъпят в близката река, защото се били поизпрашили от пътя. Във водата живеел дух, който владеел реката по цялото й течение, но Еме не знаела това и първа натопила краката си в хладката вода. Сестра й била по-назад, а прислужницата гледала отстрана.
Трябва да ви кажа, че тя носела зло сърце. Лошата жена била забелязала духа, който се таял недалеч от тях и ги наблюдавал, но не пожелала да задържи Еме, а я бутнала така, че тя паднала току до него и той я сграбчил и я отнесъл на дъното.
Сестричката й започнала да плаче, но жената я дръпнала грубо за ръката и й викнала:
— Ако продължаваш да плачеш, ще хвърля и тебе в реката като сестра ти. Горко ти, ако продумаш някому дума за това, което видя! Ела с мен и си дръж устата!
Като казала това, дала вързопчето на малкото момиче и се отправили към селото на Киазе.
Когато Киазе видял пред вратата на къщата си младата жена с момичето, останал изненадан, защото му се сторило, че това не е красивата му годеница, която си бил избрал. Той си помислил, че може би изглежда така, защото е изморена от пътя, и я поканил вътре, за да си почине и възвърне силите си.



После събрал цялото село, за да подхванат игри и пиршества, но всички, които идвали, поглеждали към жената и си казвали:
— Това ли е красивата девойка, която с такива думи ни описваше Киазе? — Но внимавали да не ги чуе той, защото го обичали и не желаели да му причинят мъка.
Дните течели, а Киазе все намирал някаква причина да отлага сватбата. Жената била представила сестричката на Еме за своя малка прислужница. Отнасяла се много зле с нея, мъмрела я постоянно и я биела с тояга. Карала я всеки ден да ходи на реката и с грамадни стомни да й носи вода.



Киазе, който бил забелязал нейното лошо държание, я попитал един ден:
— Защо си толкова жестока към това дете?
— Защото има лош и непокорен нрав.
Един ден, когато момичето отишло за вода на реката, пълната стомна му натежала и то не могло по никакъв начин да я сложи на главата си. Седнало на брега и започнало отчаяно да плаче. Неочаквано от реката излязла една прекрасна девойка: тя била Еме, която като чула плача на сестричката си. помолила духа да я пусне да излезе от реката само за един миг, за да й помогне. Духът се съгласил, защото знаел, че Еме не можела вече сама да се освободи от неговата власт.
Когато момичето видяло сестра си, започнало още по-силно да плаче. Не искало да я пусне да си отиде, а хълцайки, й заразправяло за своите патила.
— Жената ме измъчва, бие ме с тояга . . .
— А Киазе какво казва?— попитала Еме.
— Киазе още не се е оженил за нея и всеки ден отлага сватбата.ю
— Бъди спокойна, мила сестро, един ден ще настъпи краят на нашите страдания.
И като казала това, хубавата Еме се гмурнала отново във водата.



Сестричката се върнала в къщи малко по-спокойна, но като я видяла такава, жената с още по-голям гняв се нахвърлила върху нея, защото по този начин си отмъщавала за постоянното отлагане на сватбата. Изминали няколко дни. Една сутрин, когато момичето пак отишло за вода на реката и през сълзи завикало сестра си Еме, минал един ловец, приятел на Киазе. Като чул плача и отчаяните вопли, ловецът се скрил зад дърветата и зачакал.



Той видял как водите на реката се разтворили и от тях излязла на брега една много хубава девойка. Тя започнала да утешава момичето и му помогнала да си налее вода. Щом девойката се изгубила отново във водата, ловецът се спуснал да тича и само за миг се намерил на нивата на Киазе, където той работел.
— Киазе — му извикал той запъхтяно, — преди миг оставих на брега на реката малката прислужница, която дойде в село заедно с твоята бъдеща невеста.
— Е, какво от това? — попитал Киазе, който не можел да чуе да му говорят за бъдещата му невеста, без да му се свие сърцето от болка.
— Слушай добре: момичето викаше и плачеше и от реката излезе една прекрасна девойка, която то назова с името Еме.
— Еме ли? Но как . . .
— Знам, че това е името на твоята годеница, и мисля, че всичко ми е ясно. Девойката, която излезе от водата, е самата тя, речният дух я е отвлякъл, а тази, която е в селото ни, е една измамница.
— Да, да, трябва да е точно така. Утре сутрин ще дойда и аз на реката.



И наистина на следната сутрин, докато момичето плачело и викало на брега, Киазе и ловецът се били скрили зад дърветата и внимателно наблюдавали реката.
Когато Еме се появила, цялата обсипана с капчици вода и озарена от слънцето, Киазе не могъл да се въздържи и извикал: «Тя е!»
Двамата мъже се върнали в селото, без да знаят какво трябва да направят. Речният дух бил много силен и те по никакъв начин не можели да му отнемат Еме.
— Само старата речна вещица може да ти помогне — рекъл най-после ловецът. — Тя е добра и помага на хората.
— Имаш право! — възкликнал Киазе. — Ще отида веднага при нея.
Старата речна вещица живеела повече от сто години в една колиба близо до водата. Колибата й устоявала и на най-силните води, защото когато те прииждали, вълните сами се отдръпвали от нейния праг.



Киазе разправил на вещицата цялата си история и накрая тя му рекла:
— Може да опитаме да направим нещо, но първо ми донеси една бяла коза, една бяла кокошка, едно парче бял плат и една кошница с яйца. Останалото остави на мене.
Киазе набавил всичко, което поискала вещицата, но трябвало да минат още седем дни, за да настъпи сгодно време. Най-после вещицата отишла съвсем сама на брега на реката, най-напред бутнала във водата бялата коза и бялата кокошка, после едно по едно хвърлила яйцата и накрая разпростряла върху водата парчето плат, което течението понесло.
Веднага след това водите се разтворили и хубавата Еме излязла на брега.
— Добре дошла, Еме! — й рекла вещицата. — Не се плаши, аз съм твоя приятелка и ще те събера с твоя Киазе.
Хванала за ръка девойката и я отвела в колибата си, където я скрила в най-тъмния ъгъл.
След малко дошъл и Киазе с приятеля си ловеца. Можете ли да си представите каква голяма била радостта на двамата годеници, когато най-после се видели заедно?
Еме попитала веднага за сестричката си, а Киазе изпратил приятеля си ловеца да я дочака на брега на реката. Щом момичето се появило както всеки ден с голямата си стомна, ловецът го хванал за ръката и го завел в колибата на вещицата. О, каква радост изпитали двете сестри, като се прегърнали отново. Плачели и се смеели едновременно с препълнени от щастие сърца. После Еме казала на сестра см да се върне в къщи, като я напътила какво да прави.
Момичето изтичало весело и влязло в къщи. Лошата жена седяла и мислела ядосано какво да направи, за да накара Киазе да се ожени за нея по-скоро. То й извикало:
— Ти си зла жена, измами моята сестра н ще си получиш заслуженото!
Жената скочила веднага:
— Откъде се сдоби с такава смелост, малка негоднице? Сега ще те науча аз тебе!
Грабнала тоягата и подгонила момичето, което се отправило тичешком към колибата на вещицата.
Щом стигнало до колибата, момичето се вмъкнало през вратата, а жената останала отвън. Тогава на прага се появила Еме с цялата си красота. Злата жена, като я съгледала, изгубила и ума, и дума и не знаела що да стори.
Хукнала да бяга и както тичала по брега на реката, подхлъзнала се и паднала във водата. Водният дух това и чакал. Сграбчил я и я повлякъл надолу. Той я задържал за своя пленница на мястото на Еме.
Така Еме и Киазе могли най-после да се оженят и живели дълъг и щастлив живот.

В часа по философия професорът застана на катедрата, изпълнена с различни предмети и зачака студентите да утихнат. Тогава взе голям буркан от майонеза и го напълни с топки за голф. Попита студентите дали съдът е пълен. Те отговориха утвърдително.
После професорът взе една кутия с камъчета и я изсипа в съда, разклати го леко и камъчетата се наместиха между топките за голф. И отново попита студентите дали съдът е пълен. Те пак отговориха утвърдително.
Сетне професорът взе кутия с пясък и я изсипа в съда. Естествено пясъкът запълни всичко. Той попита още веднъж дали съдът е пълен. Студентите отговориха с единодушно “да”. Тогава професорът взе две кутии с бира от бюрото и изсипа съдържанието им в съда, което изпълни празното пространство сред песъчинките. Студентите се разсмяха.
“Сега, каза професорът, когато смехът утихна, искам да ви кажа, че този съд представлява вашия живот. Топките за голф са важните неща във вашия живот – семейството ви, здравето ви, децата ви, приятелите ви, страстите и предпочитанията ви – все неща, които ако загубите всичко друго и ви останат само те, животът ви ще бъде достатъчно пълен. Камъчетата са другите неща – работата ви, къщата ви, колата ви. Пясъкът е всичко останало – малките неща.”
И продължи: “Ако най-напред сложите пясъка в съда, няма да има място за камъчетата и топките за голф. Същото се случва и с живота.Ако губите времето и енергията си за дреболии, никога няма да имате място за нещата, които са важни за Вас. Обръщайте внимание на нещата, които застрашават щастието Ви. Играйте с децата си. Излезте с партньора си навън, на вечеря. Винаги ще се намери време да изчистите къщата и подредите. Погрижете се най-напред за топките за голф, за нещата, които наистина си заслужават. Подредете приоритетите си. Останалото е само пясък.”
Една от студентките вдигна ръка и попита: “А какъв беше смисълът на бирата?”
Професорът се усмихна ,”Радвам се, че ме попитахте. Исках просто да Ви покажа, че няма значение колко пълен е животът Ви, винаги ще се намери място и за две бири.”

тук


и по-конкретно тази:

Приказка за царя-воин и рибарят-голямата глава


Имало едно време един цар,който обичал да воюва.Бил добър воин и славата му се носела навред.
Царят си взел за жена млада и хубава девойка.
Веднъж, когато царят се върнал като победител от поредната битка, поискал първата чаша вода да бъде поднесена от жена му. Царицата била бременна и още не била споделила радостната вест с никого. Но за нещастие, докато наливала животворната течност, тя заспала.
Разгневен, царят наредил да оковат младата му жена в един сандък и да я изхвърлят в Дунав.
Провинилата се царица имала късмет, защото сандъкьт бил намерен от един беден рибар, когото всички наричали ”Голямата глава“.Отворил сандъка Голямата глава и що да види – чудна хубавица, па си рекъл: ”Днес може и да няма улов,но поне жена си намерих“.
Отвел невестата в скромния си дом и започнал да се грижи за нея, а тя да шета и да приготвя гозби. Не след дълго родила близнаци – момче и момиче. Момичето било със звезда на челото, а момчето – с лунен рог.
Децата растели и помагали на родителите си във всяко начинание. Момчето с лунен рог оряло малката нивичка, а момичето със звезден знак посявало житните зърна. Щом момичето докоснело зърната, а момчето – земята, мигом реколтата се превръщала в златни парички.
Благодарение на уменията им, родителите скоро се замогнали. Голямата глава построил хубава голяма къща и заживели прилично.
Веднъж, когато момчето с лунен рог извело на паша животните, видяло една поляна и възкликнало:
– Ех, каква хубава поляна за войска.Тук бих разположил оръдията, а от тук ще стрелят с пушки.
Голямата глава като чул това се закахърил. Прибрал се и споделил с жена си:
– Това е то, царското дете за царски дела мисли!
Момчето чуло това и решило на другия ден да запита майка си кой е истинският му баща.
Майката окахърена разказала истината на децата си. Тогава момчето с лунен рог решило да намери баща си – царя, и да го запита защо не е потърсил своето семейство.
Стигнал той до царството на баща си и се отбил в една гостилница. Поръчал си за хапване и след като се нахранил до насита, повикал кръчмаря да плати. Всички се смаяли, когато извадил едно зърно жито от тяхната нива и го подхвърлил. В миг зърното се превърнало в златна паричка. Видели това царските войници и се запътили към царя да съобщят за странника, който умеел да превръща обикновеното житно зърно в златна пара.
Повикал царят момчето с лунния рог при себе си и го запитал:
– Къде има такава нива, която да ражда златно жито?
– Там където царски деца са я орали. – отвърнал той.
– Кой си ти, непознати момко? – попитал смаян царят.
– Аз съм вашият син, царю! – и разказал на баща си цялата история.
Разплакал се царят, като разбрал истината, и съжалил за годините, които прекарал без децата си. Поискал да види незабравената от него жена и дъщерята, за която толкова много мечтал.
Отишли заедно в къщата на Голямата глава. Като видял двете прекрасни жени, царят разбрал колко глупаво е постъпил и как сам направил нещастен живота си. Защото откакто изгубил жена си, той не воювал и не се радвал на победите.
Царят взел семейството си и ги отвел в двореца, където им е мястото. А Голямата глава останал отново сам, но в голямата къща.

______
and we all lose our charm in the end.

"За това как мишките искали да се спасят от котката ..."

Господинът, който си пиел уйскито в бара бил обут с панталон който имал големи маншети на крачолите. Случайно разлял чашата с бренд и то се разляло в маншета. Едно мишле си попийвало разположено удобно в маншета ...късно през ноща като се прибирал напития господин си пеел на висок глас нянакви весели припеви, но един сънен бабанка от третия етаж му направил забележка да не вдига шум по това късно време.
Подпития, обаче викнал:"Ве твойта мама, що не слезеш долу да се разберем по мъжки..мамата..." Мишлето се показало от маншета и викнало:" И котката доведи, мамка ви!"
Българска приказка...

Всяка прилика е неприлична!