bye-bye life....

Bye bye life

Bye bye happiness

Hello loneliness

I think I'm gonna die

I think I'm gonna die

Bye bye love

bye bye sweet caress

Hello emptiness

I feel like I could die

Bye bye your life goodbye

Bye bye my life goodbye

There goes my baby with someone new

She sure looks happy

I sure am blue

He sure is blue

Е,сетихте ли се за тази песничка?Почнахте ли да си тананикате мелодията вече...сигурно!
Не съм чак толкова екстремно настроен,че да се залича физически,но душевно със сигурност това беше края!!!
Уморих се да правя опити да се измъквам от блатото,уверих се че сам няма да мога....
Видях светъл лъч в един човек,който мина съвсем наблизо по брега,почти съм сигурен че чу виковете ми за помощ,подаде ми сламка за която се вкопчих...но просто не му стигна куража,не пожела докрай да ме измъкне....спря се,обърна се и потъна някъде в мъглата...
Сега приятели не ми остава нищо друго освен да се отпусна по течението и леко и спокойно да потъна,чувайки някъде отдалеч тази песничка...докато още мога въобще да чувам,преди калта съвсем да ме е затиснала...като поредната тухла в стената!!!

аааааааааа, няма пък!
не потъвай, моля ти се!
Не виждаш ли как идва друг човек и вече не сламка, ами въже носи да го хвърли към теб. И не се надявай, че въжето е изгнило и ще се скъса - ново новиничко е.
Айде, хващай се. На брега те чака...(кажи кво искаш)

Години живях с тази песен... И днес сърцето ми се удря в стената, като я чуя... Зарязах едно гадже, така на улицата, както си вървяхме, защото каза, че не разбира нищо от този филм. Не се гордея особено с това, но за да видиш колко обсебена бях...
После успях да видя надеждата в тази песен. Не отчаянието и примирението, а борбата и всъщност, липсата на край... Всичко друго, но не и отпускане по течението има тук...
Така, че имаш 2 варианта: или да смениш песента; или просто да плуваш срещу течението, и очевидно имаш силите за втория, щом имаш сили да я слушаш...

и това ще отмине.

а песничката може да се приеме като доста весела, леко иронична ако се замислиш.

защо си попаднал в блато? не се опитвай да се измъкнеш, използвай го, превърни го в нещо друго.

...имаше една мисъл:"Всички сме в блатото,само че някои от нас виждат звездите!" - КУРАЖ - винаги има изход.

Не се страхувай от съвършенството - никога няма да го достигнеш

Толкова много хора чакат някой нещо да направи за тях.

Да ги спаси.
Да им подаде ръка.
Да ги утеши.
Да ги запали.

Смешното е, че такъв човек няма. Но пък сигурно е по-леко да се чака, отколкото да се направи нещо. Като например да си самоподадеш ръка, вместо да обвиняваш някого, че не ти я е подал.
Абе... защо ли ги пиша тези неща. Ще ти дойде и на теб до главата рано или късно - като престанеш да чакаш хората да правят нещо за теб, ще живееш милиарди пъти по-спокойно. Краен етап - когато не е останало на какво друго да се надяваш, можеш да се надяваш само на себе си.





<везде хорошо где меня нет>

а кво правим с любовта?
не съм успяла да се обичам сама за сега.
ако ми дадеш рецептата, ще те позлатя!

Ти какво чакаш - спасител, или някого да обичаш и да те обича? Защото има разлика. Никой не може да те измъкне от личната бездна, ако ще да те обича така, че тухли да се пукат.
Любов ли чакаш да те направи пълноценна? Ами ако те изкоруби - случва се.





<везде хорошо где меня нет>

Случайно да си забелязал, че реалния живот не е като във филмите?
Какво блато? - питам, и отговор не искам. Видял светъл лъч в един човек и чакал да го измъкне... Защо сам не се хванеш да се измъкнеш? Твоето измъкване зависи само от теб. Как се увери, че няма да можеш сам? Нямаш воля ли? Ако нямаш воля, то това е направо срамно.
Дано скоро разбереш, че светлите лъчи не идват чрез хората, а чрез теб. Отвътре трябва да ти дойде светлия лъч, а не да го търсиш другаде.
По-добре поработи над себе си. Ако едно негативно събитие може да те цапне тотално и да те запрати в блатото, то тогава ти нямаш персона, която знае какво иска и как да го получи. Ако нещо не се е получило, винаги има и друго, и трето. Трябва само да го видиш. А ако сам не желаеш да го видиш, то значи сам се обричаш на мания или пристрастеност към дадено (емоционално) състояние. Това няма да те направи по-щастлив.
Ами... отпусни се... пей си песничката... пъхни се доброволно под някоя тухла и се дави сам в калта. Това е най-бързия път към осъзнаване на нуждата от промяна. Дано стигнеш до нея. Успех!

God?
The absence of proof is not a proof of absence.

Човек е подвластен на химичния си състав. В твоя случай, или имаш някой химичен елемент в недостиг или имаш от някой в повече. Не си в баланс. Като се оправиш и настроението ще се оправи. Важно е да успееш да надживееш състоянието си. Някои не успяват и свършват преждeвременно.
Хората не са свикнали да разпознават тия състояние и често, вместо да помогнат, усложняват нещата. Не нарочно а от незнание.
Колкото и да е зле, въпрос на време е и ще отмине.

Колкото повече знаеш, виждаш колко повече не знаеш

Абе то има, но... този който Можеш да чакаш (друг е въпроса него ли Искаш да чакаш ) е само един - себе си.
Няма кой да ти помогне ако не си помогнеш сам, и няма кой да викне неволята ако сам не и пратиш e-мейл и не я повикаш...

така че... има :) чакайте и се надявайте да се забележите както забелязвате всеки на който може да се даде снизхождение - и аз-ът и той е човек, и той чака да му обърнеш внимание.

Като цяло хората не очакват себе си, защото са навикнали за всичко да разчитат на другите, свикнали са затова че всеки около тях греши, има грешки в себе си и лесно да свикнеш да виждаш грешките в другите, дори това да се интересуваш от самия себе си звучи странно, особено ако навика си е точно този - да не се забелязваш дотолкова че дори да видиш същия човек като теб самия в някой филм дори няма да го познаеш... затова е лесно хората да се разпознават като главния герой, но не и като някои от другите...

Накрая идва и въпроса - какво можеш да предложиш на себе си ако все пак решиш да си обърнеш внимание и предложиш "съчувствието" което предлагаш на всеки друг - оказва се че чак когато става дума за теб самия помощта която щедро се раздава иначе се оказва неприложима, неподходяща, ненавременна, или просто изглежда като нещо евтино и недостатъчно внушаващо доверие - сравнена с това да чакаш всичко най-хубаво от неизвестния непознат спасител се оказва че и не може да става дума за сравнение - скъсания чул който единствено можеш да си предложиш на себе си (и на всеки друг нуждаещ се) е нещо което точно Ти (великия) не искаш...

за да примем другите такива каквито са, няма да е зле да започнем от себе си...

Боже, аз наистина се чувствам кото теб.
С нея се разделихме преди малко повече от месец, бях се вече поуспокоил в своето блато, занимавах се със своите си неща, учех, спортувах, дори имах и моменти на щастие без нея. Обаче днес си седях на каде с един мой приятел и я видях да минава по улицата, не я бях виждал откакто се разделихме, тя просто си вървеше по улизата с двама приятели (нейни и мои - общи приятели си имаме), и нещо ме удари в слънчевия сплит, сякаш празнотата вътре се върна и се получи вакуум, които запозна да засмъкжа всичко в себе си... яувствам се ужасно, а няма причина..
Какво да правя....?!
сбогом живот...

Мисля, че го каза перфектно;-)

Минах през какви ли не етапи и май само в това открих истина. Като спреш да си жертва, денят се оказва светъл, а любовта - животворна.

Лека нощ.



<skeletons in my closet... wearing my best pyjamas>

Тва е парче от любим филм. Първият, дето си записах...в далечните години, когато нямаше интернет (а видео).
Не бива да забравяме обаче какво остави героя, нали ?
Като се обърнеш назад и не видиш една празна минута - въздишка- два реда Киплинг - още една въздишка, тогава има край.
После, в същият филм се обясняваха петте нива на среща със смъртта (удивително неподходящо играна от Джесика Ланг, амин)



Yoda needs to give some better advice, or Yoda needs to shut the f**k up TLW0205

спри да се самосъжаляваш. трудно е, нали, знам го от опит. между другото в БГ-то доста се срамуват да отидат на психолог в такива случаи, но аз ти давам и този съвет - отивай, изплачи си болката, може да ти предпише и някакви хапчета срещу депресия.

...keeping presence of mind.

да, ама не. защото този който е писал постинга е този, който вече оказва съчувствие на себе си. само че си остава със съчуввствието, щото друго и не може. ако остави давещия се на течението, без да му съчувства, оня сам ще доплува до бряг, така става.

...keeping presence of mind.

Sega...chakai da se zadalbochim povarhnostno:))))))))))))))))
"Не съм чак толкова екстремно настроен,че да се залича физически" i kato fon na tova tvardenie poluchavame: "и спокойно да потъна,...преди калта съвсем да ме е затиснала" Ne znam,ama na men tochno na nesto kato fizichesko i t.n. zalichavane mi zvuchi. Ama tova ne e vsichko: "почти съм сигурен че чу виковете ми за помощ" pochti?siguren?Da,da,a kakvo mislish za svetlata nost i tamnia den?:)I slanceto dneska det se e pokazalo hich ne sveti...Ama i tova ne e vsichko,da prodaljim natatk:
"подаде ми сламка(ti da ne si mravka? men ako pitash na takiva kato teb i cialo darvo nema da im stigne) за която се вкопчих...но просто не му стигна куража(ai stiga be ,mi to i ti triabva malko da se napregnesh ili?),не пожела докрай да ме измъкне....спря се,обърна се и потъна някъде в мъглата...
Eh,sorry,prosto sam na kef da se dracha s niakogo,ama ne me razbirai pogreshno,aide ciao:)))))

И аз съм така.От 6 дни съм болен от любовна мъка.Не е никак смешно нито достойно за подигравки.Знам че трябва да я забравя.Знам че не е за мен.Знам че вече никога няма да е същото...
Искам да не ми пука.Да съм безчувствен.Но болката не престава и не отслабва.Дали сгреших че се отдадох целия? Дали сгреших че исках същото от нея?
Липсата и се чувства .Тя стана част от мен и без нея част от мене я няма и раната кърви ужасно.Господи как искам да съм безчувствен.
Няма връщане назад.Разумът ми вече е анализирал всички причини и следствия но какво ми помага това? Тя ми даде много, но струваше ли си за цената която плащам сега?
Надявам се да ми мине.Искам да я забравя и да бъда както преди.Обаче тя е в мен.Мисля за нея когато се събуждам, мисля за нея през цялото време на шибания ден.Мисля за нея и когато трудно заспивам.
Това не е просто празнота, това е бездна вътре в мен.Дали някога ще мога да обичам отново така?
Трябва да се държа.Да имам кураж и да продължа.Всички така казват и са прави.Но колкото повече се опитвам да съм силен толкова повече буцата в мен расте.Би трябвало да я мразя но истината е че не съм осъзнавал колко много съм хлътнал по нея и че още я жадувам.Една огромна нужда обречена никога да не се запълни.

Дано не съм ви досадил с моите терзания...
И един въпрос.Как лекувате такава мъка?