mrak
15 отговора
701 прегледа
Re:
За мен меланхолията си е липса на образованост.
Най-добрата ми приятелка от детството си беше много, ама много меланхолична. През ден, като ходех у тях, искаше да се самоубива. Какво ли не опитах. И все я заварвам, охка , гледа в тавана, тъга до безкрай. Да питаш защо и тя е забравила вече. Инерция, тялото, психиката се самовъзпитава в прилаганата посока. Става начин на живот. Само не питай защо.
Един пореден ден, отново се развихря, тя пишеше, имаше добра фантазия и започва картинно да ми обрисува, как ще отиде до храстите с нож и ще умре. Тя е много красива, друго такова светло и хубаво женско създание не познавам. Невероятно мечтателен и чист човек. Страшно я обичам. И като ми писна. Колкото я обичам, така й давам един гаден голям нож и казвам: "Отивай, храстите са ей там ! " . Гледам я категорично и настоятелно, а кръвта ми става синя от страх. Само се моля да не трепне нито частичка в мен. Повтарям си: трябва да си категорична и ако се наложи изключително бърза, но не и преди да си получи урока. "Много са хубави /храстите/ и са подходящи, щом ги харесваш. Какво само дрънкаш ! .... Хайде ! "
Не знам какво точно съм й казала, бях бясна, гледах , как кръвта й се отдръпва от лицето - това беше страх, страх от глупостите, които приказва ... и толкова повече се успокоявах. Бях зла, брутална. Отидох до край, преминах го, много се страхувах. Тя не ме последва в моята лудост (иначе трябваше да измисля и друга лудост), разплака се , изпусна ножа. Беше ме яд на нея, сигурно цял живот ще ме е яд за тези преживявания.
Никога повече, тя вече има семейство и дете, не съм я чула да говори за самоубийство или да акцентира на меланхолията. Понякога като се унесе, то си й е в характера, очите ни се срещат ... Нейните хубави, нежни и сини; моите светли, хазартни и тръпнещи .
Мисля, че нещата са наред. Остава и аз да спра с "руската рулетка", когато ми е тъжно.
Най-добрата ми приятелка от детството си беше много, ама много меланхолична. През ден, като ходех у тях, искаше да се самоубива. Какво ли не опитах. И все я заварвам, охка , гледа в тавана, тъга до безкрай. Да питаш защо и тя е забравила вече. Инерция, тялото, психиката се самовъзпитава в прилаганата посока. Става начин на живот. Само не питай защо.
Един пореден ден, отново се развихря, тя пишеше, имаше добра фантазия и започва картинно да ми обрисува, как ще отиде до храстите с нож и ще умре. Тя е много красива, друго такова светло и хубаво женско създание не познавам. Невероятно мечтателен и чист човек. Страшно я обичам. И като ми писна. Колкото я обичам, така й давам един гаден голям нож и казвам: "Отивай, храстите са ей там ! " . Гледам я категорично и настоятелно, а кръвта ми става синя от страх. Само се моля да не трепне нито частичка в мен. Повтарям си: трябва да си категорична и ако се наложи изключително бърза, но не и преди да си получи урока. "Много са хубави /храстите/ и са подходящи, щом ги харесваш. Какво само дрънкаш ! .... Хайде ! "
Не знам какво точно съм й казала, бях бясна, гледах , как кръвта й се отдръпва от лицето - това беше страх, страх от глупостите, които приказва ... и толкова повече се успокоявах. Бях зла, брутална. Отидох до край, преминах го, много се страхувах. Тя не ме последва в моята лудост (иначе трябваше да измисля и друга лудост
), разплака се , изпусна ножа. Беше ме яд на нея, сигурно цял живот ще ме е яд за тези преживявания.
Никога повече, тя вече има семейство и дете, не съм я чула да говори за самоубийство или да акцентира на меланхолията. Понякога като се унесе, то си й е в характера, очите ни се срещат ... Нейните хубави, нежни и сини; моите светли, хазартни и тръпнещи .
Мисля, че нещата са наред. Остава и аз да спра с "руската рулетка", когато ми е тъжно.
