Прощавайте всички

Понеже са дни за искане и даване на прошка, моля ви, простете ми.

Всички, които обидих, огорчих, излъгах, подцених, простете ми!

На които не обърнах внимание - простете ми!

Към които бях взискателна, без дори да ги познавам, простете ми!

Които харесвах и обичах, но не им го казах, простете ми!

Гетсби, прощавай и ти. Най-груба с теб бях. Старая се да не се изкушавам, ама много ми е трудно. Моля, прощавай.

И бъдете всички живи и здрави!

нямаш шанc, ergo изпoлзвай гo

Така знам, така че може още да се подърляме днес.

Е все пак, просто да ти е. И Бог ще ти прости.

Простете и на мен. Аз съм простила.
[линк]

магаре да прости.



Малиииии. То ушите ми щръкнали от онова задниче в темата на ЛеоС!

Приятна вечер на всички! Ама Прошката май е утре!
И да знаете - купил съм за утре сабахлем Лаваца (любомо кафе), щото... от онуй кафе цял ден пия Ранидитин.

А Вискито свърши. Капачка по капачка.... И дъното на шишето се оголи.

Mag

Просто да ти е, Торби и ти прощавай и айде - целувай рЪка!!

Къде са портокалите и виното, а халвата ? Иначе нека прощаваме и по-малко грешим.



Има на света едно единствено истинско съкровище-доброто сърце

Когато човек иска и дава прошка, не го прави толкова заради другите, колкото заради себе си.

Преди около 50 години го разбрах за първи път. Последствията от искане, не искане, даване и не даване на прошка, още нося със себе си. Въпреки това …

Имахме приятелско семейство. Ходихме си на гости често и заедно празнувахме празници. Имаха две дъщери. По-голямата беше две или три години по-голяма от мен. По-малката беше между мен и сестра ми. Помня, че по-голямата, Венета се казваше, искаше да става танкист! Мерака й беше толкова голям, че накрая се ожени за тракторист и отиде да живее на село, за най-голямо разочарование на баща си. По-малката, удари я хормона от рано и трудно можеше да бъда удържана. Евентуално, свали някакъв англичанин, ожени се и замина да живее в Лондон.

Майка им беше нисичка, кротка жена, която говореше толкова тихо, че едвам й се разбира какво говори. Все едно, щото никога не казваше нищо от интерес, че да има значение. Дали ще се разбере или не, беше все тая. Бащата обаче, чичо Борис, беше всезнаещ човек. За детското ми съзнание, той беше прочел всички книги на земята и знаеше всичко. За каквото и да го пипнеш, знаеше! По-късно, когато трябваше да се местят в по-тясно жилище, донесе в нашата изба един голям сандък пълен с книги, на съхраниение. За този сандък после ще кажа няколко думи.

Един път, отиваме им на гости, в тях да посрещаме Коледа. Тогава, за първи път, зад стъклената витрина на бюфета им, видях кокосов орех. Както и да е, вечерята мина и ние децата се отделихме да си се занимаваме по нашему. Една от дъщерите на чичо Борис извади един голям тефтер, голям и дебел, по-скоро приличащ на голяма книга с твърди корици. Едва по-късно разбрах, че това са вид счетоводни книги, с много колони на всяка страница. Това сега обаче не е важно. Страниците, целите бяха облепени с комикси. Героят на комиксите беше Нимбус – едно човече с чисто гола глава, на която имаше един единствен косъм, най-отгоре, в центъра. Когато Нимбус показваше учудване, косъмът на главата му ставаше на въпросителна. Изобщо, много изразителен косъм. Четири картинки една до друга представляваха едно завършено действие. Мисля, беше ги изрязвал от вестник Зора, на времето. Четири картинки, едно действие, един брой на вестника. Чичо Борис, много религиозно, купувал си е вестника всеки ден, изрязвал си е комиксите с Нимбус и ги е залепвал на страниците на този голям тефтер. Незнам колко години след това, вестник Зора обявява на страницте на вестника си, че който може да представи всичките комикси на Нимбус, печели златен часовник. Чичо Борис, отива в редакцията на вестника с големият тефтер и печели часовника, който все още ползваше. Този тефтер с комиксите, му беше много ценен!

С голям интерес разглеждах комиксите, но колкото и да бързах да разгледам всичките преди да си тръгнем, не можах. Помолих чичо Борис да ми даде тефтера, да го доразгледам в къщи, след което щях да му го върна. Видях, че никак не му се искаше, но след като майка ми и баща ми поеха отговорност за тефтера, склони да ми го даде, като ми даде срок за връщане. Примерно две седмици. Взехме тефтера с нас и още на следващия ден започна голямото разглеждане. За няколко дни можах да запомня повечето от комиксите. Много ми бяха интересни, на фона на безинтересната комунистическа преса през петдесетте години. Този тефтер, за мен беше цяло съкровище.

В нашият клас имахме един Марин. Живееше срещу нас, малко по диагонал, през улицата, на четвъртия етаж на кооперацията. Много хубаво рисуваше карикатури. Имаше талант, не мога да го отрека, но още си нямаше собствен герой. Рисуваше всичко каквото му попадне. Тогава нямаше и кой знае с какво толкова да се занимаваме. Рисуване, четене, слушане на радио пиеси и тичане на воля в градинката отсреща. Всеки от нас си имаше и колело. Колело с карачка! Да не си помислите, че става дума за велосипеди. Дори тенекиен обръч от бъчва, ставаше за колеко с карачка. Карачката беше някаква извита дебела тел, с дръжка за ръката и извита кука, да подхване колелото. Всеки беше специалист в карането на неговото си колело. Тези които официално се продаваха бяха дървени, с къса пръчка, с която „биеш” колелото за да върви и ти тичаш след него. Баси! Бяхме по-зле и от индийците в Бангладеш, ма кой ти гледа. Деца!

Та, казвам му на Марин в училище за моето съкровище – тефтера с комиксите. Не можа да се сдържи и веднага след училище, преди още да си беше отишъл в къщи, дойде у нас да го види. Толкова се възбуди като го видя, че извади от чантата си тетрадка и молив и за няма петнадесет минути изрисува четири картинки. Все едно ги беше копирал. Толкова точно ги беше изрисувал.
Отиде да обядва и след обед пак дойде да ги гледа. На следващият ден – пак. Много му паснаха. Искаше да направи Нимбус собствен герой и да го рисува в различни пози и изражения. На третият ден ме помоли да му дам тефтера, да може да изрисува колкото се може повече от Нимбус и да има от какво да гледа после. Отказах му, но толкова настоятелно взе да ме моли и да обещава какво ли не, че накрая кандисах и му го дадох за ДВА ДНИ. Взе тефтера и изчезна. Двата дни отминаха. На третият ден му напомних в училище да ми върне тефтера още същия ден. Обеща, но не го върна. На следващият ден се качих до тях да си го искам, но за мой ужас, не искА да ми го даде. Имал още да рисува и нямало да ми го даде точно сега пък. Прибрах се в къщи и срам не срам, казах на майка,че съм дал тефтера на Марин и че сега не иска да ми го даде. Че като скочи тази жена. Тръгвай веднага! Изостави каквото правеше и се втурнахме двамата към апартамента на Марин. Аз въря бързо напред, майка ми дудне зад мен. Звъниме на вратата и отваря на Марин майка му. Двете майки започнаха да се разправят. Майка ми обаче не отстъпва и държи да си тръгнем с тефтера. Разправии, напред-назад, едната майка, че другата, че Марин, че аз, но не ни пускат да влезнем вътре. Чакаме на стълбището. Разгеле дадоха го.

Отиваме си в къщи, разгръщам го и гледам, няколко листа от средата липсват. Разплетени и скъсани конци от кОлите … абе УЖАС! Връщаме се с майка ми да искаме липсващите страници. Марин и майка му, гледат ни в очите и ни лъжат, че нищо не можело да липсва, защото нищо не били взели. Ние сме се били заблуждавали. Потрес и погнуса! Ами сега?
Мина близо година. Чичо Борис не смеех да го погледна в очите. Не исках да го видя изобщо. Срам ме беше. На този ден обаче, той лично дойде за да ми каже, че ми е простил и от сега нататък, все едно че нищо не е станало. Олекна ми, но срамът си остана.
Марин и семейството му, намразих ги за цял живот. На него престанах да му говоря и колкото и да се опитваше да замаже нещата, не можа. Още дълги години живеехме в една махала, но се разминавахме все едно че не се познаваме. Така остана. Не можах да му простя. Нито пък исках.

Чичо Борис, прощавайки ми, сигурно е забравил за случилото се и е освободил душата си от излишен яд. Аз не можах да простя и ето петдесет години минаха а още ме гложди!

Колкото повече знаеш, виждаш колко повече не знаеш

С червено вино и погача да си простиме всичко лошо....

Простено да ти е!

Просто да ти е, торбе!
И вие прощавайте всички! Живи и здрави бъдете:)

Истината е в науката! Не се оставяйте фактите да ви заблудят!

Хубаво си го написал ... така се чувствам днес, изпълнена съм с яд, който обаче няма адрес за съжаление ... и не знам на кого да простя, за да се освободя от него

Истината е в науката! Не се оставяйте фактите да ви заблудят!

Какво ли да ти прощавам?

По-скоро ти ме прощавай, за честите бягства


"Манастирът тесен за мойта душа е..."

Простено да ти е, Господ да прощава!

И вие прощавайте

Съдбата води желаещия, нежелаещия - влачи.

Размекваш се Торбе

Доматите не се ядат с коловете,на тиквите не се ядат листата-личен опит

Прошка искам и от тебе. Не може с моя своенравен и сприхав характер поне веднъж да не съм те обили за последната година!


П.П. А си пуснах една тема отделно щото си имам лични причини.

Mag

За това, че човек иска ПРОШКА заради себе си. За да се очисти.
Но на тоя ден, ако си поискал ПРОШКА от даден човек... И той не ти я даде... А молбата за прошка е искрена! Сърдечна!...

Дето викат древните римляни "Шайбата остава в него"!

Защото ние, хората, допускаме грешки. В повечето случаи неволно или без да искаме. Най вече заради емоциите или моментните си настроения от тия емоции. Не сме роботи.
Но в нашия край на човек, който не каже "Простено ти е" при искане на ПРОШКА му викат карезлия.
И никой не го черпава в кръчмата (моя статистика - "карезлиите" са 99% мъже). Щипка сол не му искат. Той ако поиска ще му дадат.

Та тъй, де! И аз на тоя Марин никога не бих му простил. Не защото съм "карезлия". А защото ТОЙ НЕ Е ПОИСКАЛ ПРОШКА! И дори не се е извинил. Даже майка му го е прикривала!

Приятна вечер Торбичке!

Mag

А случвало ли ти се е да поискаш прошка, да ти се даде, но така, че ти усещаш колко е неискрено. Един вид - "А, прошка ли, имаш я!", а в същото време продължават да те "наказват" с безразличие или дистанцираност...и ти продължаваш да се измъчваш от чувството за вина, от което най-искрено си опитал да се отървеш...Разумът ти казва - "Шайбата остава в него", ама всъщност, не си съвсем освободен.
Какво тогава е прошката? Забрава ли, надрастване на Егото ли, възвишена заблуда някаква ли? Изобщо - можем ли наистина в качеството си на човеци да прощаваме?

Че хоратя да не ядат само ряпи и да не разбират, че прошката е била фалшива. Куртуазия някаква.

Не разбирам въпроса.

А защо " в качеството си на човеци" да не се опитаме, а и дори да го правим, да прощаваме?

П.П. Никът ти ми харесва. Припомня ми една песен на Стиви Уондър. "Travel Man". Любимата ми негова песен. Сега си я пускам.

Mag