/НЕ/споделени размисли

Когато някой го боли и се нуждае от теб ... когато някой има проблем и страда с него когато някой когото обичаш се е наврял в каша която от твоята гледна точка е лесно разрешима с един замах ...когато ..... когато той има нужда от теб.......
Тогава идва ред на теб ...... да обичаш и да страдаш с него. Да си там когато си нужен или изобщо да не му се мяркаш пред очите ако не можеш...
Да разбереш че понякога човек има нужда просто да поговори с някой - да каже ... и в самото казване да чуе себе си да се самоусети. Нима не знаеш че в такива моменти той не иска да му решаваш проблема не иска да действаш вместо него не иска да се хващаш да разчистваш лично хоризонтите пред него ... Той просто иска да каже - да страда с теб ... пред теб ... да се открие да си позволи.
Понякога човек наистина има нужда да каже - не да го утешават не да му казват не да го поправят не да му подреждат живота - има нужда да каже. Така че остави живота му на него и просто бъди там и слушай - с всичката любов на която си способен с всичкото разбиране на което си способен с всичката нежност и топлина която имаш. И не решавай - може да е лесно може да е нищо - за него е актуално трудно и много тежко. Остави егоистичния нагон да оправиш работата за да не те боли. Не предлагай алтернативи не обсъждай варианти остави нещата да се случват просто бъди там и обичай – ако можеш – ако не можеш се пръждосай и не мори човека …. Защото понякога наистина яко боли и нямаме сили да изтърпим и един нетърпелив нелюбящ поправяч разбирач пишман приятел…А оправданието че и теб те боли заради него е просто смешно. Нима за това тръгваш да поправяш нещата – защото теб те боли? Майната му на него че страда че го боли? Важните сме ние – заради него нас ни боли…. Това така не може да продължава … ще оправяме ние… нали сме Богове кой от кого по-големи….
Боляло ли ви е?

Уважаеми БЪЛГАРИ, пишете на кирилица!!!!

Колко ли си спала? Един, два, пет часа? Не повече. А искаш да спиш с месеци. Да те няма. Събуждаш се и искаш моментално да изкопаеш дупка в снега навън и да се мушнеш в нея, поне докато пак заспиш. Сняг няма. Стопил се е.
Правиш си кафе. Мълчаливо. Гърлото ти се е циментирало от цигари. Мълчаливи и на тъмно. И тогава става нещо срамно, нещо страшно - започваш да се чувстваш изхвърлен от земята. С малкото останали сетива усещаш, че до гуша си преситен от пресметнато щастие, от практично време, от сподавени мълчания. Искаш...неистово искаш някой да те прегърне. Искаш да крещиш, после да си сам, после пак да те прегръщат. Писналото ти е от фективни величини, от думи, от многоточия.

Изпиваш си кафето. Същото е.
Музика. Дори не я чуваш или ако се докосваш до нея, то тя влиза в ушите ти и смачква тъпанчетата до кръв. Вмъква се в мозъка ти и сякаш със зъболекарска машина вади всяко настроение, всяко докосване, всяка топлина.

Правиш си кафе пак. Продължаваш да пушиш. Продължава да те няма.

"Всичко има край, само саламът - два... "
Из *Джем*'s WC

Боли ме ужасно
И не съм аз и не съм тук.
Или поне ми се иска да не съм тук и всичко това да се случва на някоя друга.
Боли