До най-високия испански връх
9 отговора
847 прегледа
До най-високия испански връх
По-надолу следва дълга история как качих най-високия испански връх на 6 февруари. Казва се Пико дел Тейде и се намира се на Тенерифе - най-големия от шестте Канарски острови, който се намира в Атлантическия океан, не особено далеч от Африка, и по-точно границата на Мароко и Западна Сахара.
Поради специфичното си разположение и това, че там подухват непрекъснато североизточни ветрове, климатът на Тенерифе е вечна пролет. През зимата рядко пада под 20 градуса, а лятото рядко се вдига над 25. Облаците се събират предимно на надморска височина между 1000 и 2000 м, което означава, че оттам нагоре вали много рядко, както и че северните части на острова са страшно влажни, докато южните, които са от другата страна на вулкана Тейде, са страшно сухи.
Идеята да се замъкна в Тенерифе се появи, след като един ден миналата година се бях захванал да ровя в пътеводителя Lonely Planet – Trekking in Spain кой е най-високият връх в Испания, защото си мислех, че е Пико д’Ането в Пиринеите. Оказа се, че не е. Най-високият на континента е Муласен (почти 3500 м) в Сиера Невада, над китните селца на Алпухарас, над Гранада. Най-висок по испанските територии е Пико дел Тейде, който е неизгаснал вулкан на Тенерифе, който не е избухвал от над сто години. Тейде е висок 3717,98 м. и е възможно да се изкачва в произволен сезон въпреки височината си.
До Тенерифе се стига лесно и евтино - обаче от Англия или Германия. Има страшно много чартърни полети и ако имаш нерви да чакаш до последния момент, можеш да летиш за 80-90 лири с таксите.
В Тенерифе се оказа седмицата на карнавалите. По този повод огромни маси народ, предимно ученици и пияни немски туристи на средна възраст, пътуваха по цяла нощ напред-назад из Острова, щото всеки град правеше своя си карнавал на различна дата. Зачаках последния за деня автобус в посока Тейде - до градчето Ла Оротова.
Докато чаках пообиколих Пуерто де ла Крус, което е китно градче с ресторантчета, лунапарк, заливчета с драматични скали и вълни и многобройни многоетажни хотели и ЕПК-та, в които са си купили апартаменти пенсионери от Германия, Скандинавия и Великобритания, които изкарват зимата на топло и евтино.
Планината Тейде се спуска без прекъсване чак до северното крайбрежие на Тенерифе и по този повод островът има релефа на Велико Търново.
От центъра на Оротава повървях малко нагоре по шосето, след което се скатах в едно лозе, където си опънах палатката. Вечерта заваля дъжд...
На сутринта времето не изглеждаше особено привлекателно, но се надявах, че над 2000 м облаците ще останат под мен. Първо обаче трябваше да хвана единствения автобус, който сутрин отива от Пуерто в планината, а следобед се връща.
Автобусът не спря, щото беше пълен. Изпсувах и се захванах да стопирам. Тогава мина допълнителният автобус по линията, който обаче не спря, щото имало коли зад него и не можело да спре на завоя. Само дето спирката не я бях сложил аз на това неподходящо място ;-]
След пет минути обаче на стоп ме качи един джип, който мина по разни преки пътчета с наклон от 50 градуса и ме стовари накрая на последното село преди планината. След 10 минути минаха и двата рейса и вторият този път ме качи.
След половин час на пъплене нагоре по склона, сред екзотични средиземноморски борове и вулканичен камънак стигнахме до началото на националния парк. В него е забранено да се къмпира, да се отклоняваш от пътеките, да качваш Тейде без разрешение (пускат само до горната станция на лифта, построен специално за немските туристи, който обаче стига до около 3550-тия метър).
Взех си карта от туристическия център в началото на платото Лас Канядас, с идеята да го обходя, а на другия ден да кача Тейде, дори и ако трябва да подкупвам, убивам или надбягвам пазачите на върха. По принцип разрешителните са безплатни и целят да не пускат повече от 50 души на ден на върха, за да не се скапе свръхоскъдната растителност. Макар че зимата, в снега, на каква растителност може да попреча, ама хайде.
Документът се вади в работни дни от 9 до 14 часа в столицата на Тенерифе - Санта Круз де Тенерифе. Само дето моят престой беше от петък посред нощ до вторник сутрин и нямаше как в понеделник хем да си извадя разрешително, хем да прекося половината остров, хем накрая да кача върха.
Първото впечатление от Лас Канядас беше, че е кучи студ. Водата в чешмите беше замръзнала, но беше сух студ, не духаше и не се усещаше. Маршрутът ми беше дълъг 15-ина километра, по наистина черен път. Той се виеше в подножието на Тейде от едната страна. От другата имаше върхове, които всъщност образуват външната стена от кратера на още по-древен, срутил се и изчезнал вулкан.
Мъгла обаче беше скрила Тейде и чак след обед го отпусна, та да го видя. По принцип уж най-доброто време да си на върха е от 1 до 6 следобед, когато нямало мъгла и се виждали целите Канарски острови. Отдалеч Тейде приличаше точно на вулкан. Лифтът не работеше, което означаваше, че ако и на другия ден не работи, там няма да има пазачи, щото едва ли ще се покачат 50 души пеша до горе на собствен ход, за да нарушат екоравновесието.
Следобед стигнах до Рокес де Гарсия – поредица от причудливи скали, тип белоградчишки, в подножието на Тейде, около които се вие двучасова разходка. До тях има хотел, където успях да си напълня вода и да се видя колко съм изгорял за един ден, макар че се пръсках с някъв препарат.
Привечер се скрих сред пустошта под Тейде, опънах си палатката и кротко заспах. Събуждах се на няколко пъти посред нощ обаче. От студ. Чувалът ми е до -10 комфортна, но пък е стар и два пъти изпиран, така че кой знае колко е била температурата.
На сутринта палатката еднослойка беше замръзнала отвътре. Особено там където ми е главата, имаше причудливи ледени картини. Много естетско! Тейде беше почти чист, но около върха имаше въртяща се мъглица, което значеше, че горе бушуват силни ветрове. Въпреки това шибаният лифт работеше.
Тръгнах към паркинга под Монтаня Бланка – връх, висок близо 3000 м, който се извисява над Лас Канядас, а над него е Тейде. Изкачването му отнема около 5 часа според пътеводителя ми. Аз обаче имах 15 кг раница, която не можех да оставя долу, защото не бях сигурен дали ще сляза отново на паркинга още следобед или ще спя на заслончето на около 2 часа под Тейде, с цел да атакувам върха призори, когато пазачите няма още да са се събудили.
За около два часа качих Монтаня Бланка. Там изкарах акъла на германско семейство, което се появи изневиделица, докато се пазех от вятъра с черната си балаклава, тип ИРА, под която ми се виждат само очите.
Пътеката се виеше през остри камъни, сняг, замръзнал като камък и вулканичен прах. След още час и половина стигнах до заслона. Той беше затворен за зимата, но както ми обясниха двама испански туристи, отзад имало две отворени стайчета, където можело да се спи. И наистина – бяха доста културни, имаха си чаршафи и одеяла, но нямаше ток.
Скоро германците ме настигнаха и вървяхме в пакет до горе. Пообърках пътеката и в крайна сметка, след около пет часа, бяхме не на станцията на лифта, а встрани от нея, на една от площадките, направени да се наслаждаваш на Тейде.
Духаше силен вятър, но не беше много студено. Имаше и снежни езици, които се спускаха от върха надолу, но имаше начин да се изкачиш само по камъни. Скрих си раницата под едни скали и използвайки внезапно падналата мъгла, която скри тази страна на върха от станцията на лифта, бързо тръгнах нагоре.
След 20 минути бях на Тейде – официално най-високото място в Атлантическия океан. От дупчици в земята излизаше дим с миризма на сяра. Все пак вулканът още не е загаснал. Горе имаше било, широко около 50 метра в диаметър, което беше кратер на вулкана. Върхът беше безоблачен, но надолу не и не се видя нищо от околните острови.
Скоро се смъкнах надолу и поех към лифта. Докато тръгне в кабинката чакаха двама словаци и две рускини, едната – якутскоизглеждаща. Словакът се обърна към рускините и каза: “Девушки, мы из Словакии!”. Аз казах: “Я из Болгарии!”. Якутката каза: “Вот и здорово – мы все славяны!”
За 10 евро слязох с лифта в равнината. Преди само 15 минути беше минал автобусът за Пуерто. Захванах се да стопирам. Качи ме германец, който беше дошъл в Тенерифе, за да кара байк. Оплакваше се, че времето въобще не е пролетно. И наистина – в Лас Канядас печеше слънце и не изглеждаше много студено, но всъщност в късния следобед температурата беше 1 градус.
Човекът ме смъкна до Пуерто. На любимата ми автогара зачаках последния рейс за Сантяго дел Тейде – село от другата страна на вулкана, откъдето само на 5 км беше друго село – Маска. Оттам тръгва едноименният живописен каньон, който слиза до брега на океана.
По пътя се стъмни, валеше като из ведро през цялото време, а автобусът ту се пълнеше, ту се изпразваше от карнавалисти. Към 9 вечерта бяха в Сантяго. Вече нямаше автобус за Маска, времето беше гадно, бях гроги и почти вир вода. Попитах в един бар за хотел, за да прекарам нощта там и на сутринта да стигна Маска. Казаха ми, че в Сантяго хотели няма, но в Маска имало частни квартири. Дотам обаче беше 5-6 км по шосе, което тръгваше нагоре към планината и явно я преваляше.
Дъждът обаче беше спрял, затова тръгнах смело в пълната тъмнина. Минаха общо две коли, които аз осветих с челника си, но това не ги спря. Към 22 часа бях в Маска. Селото беше пръснато като венец по някакви стръмни ридове и беше напълно притихнало. Не се чуваше дори лай на куче. Намерих кръчмата, над която светеха два прозореца и започнаха да думкам по вратата. От един от задните прозорци някой стреля с пушка във въздуха. “Каброн!”, извиках аз, точно като в песента на Ману Чао.
След малко на вратата се показа синът на кръчмаря, а зад него баща му, в отбранителна позиция. На най-добрия си испански им казах, че съм окъснял и ми трябва подслон. Те извадиха колата от гаража, натовариха ме и ме качиха до къщите в горната част на селото. Срещу 25 евро разполагах с огромна стая и почти гореща вода в банята. Спах като къпан!
В понеделник сутринта ми стане какво е местоположението на Маска. Селото беше надвиснало над каньон, който слизаше към океана. Водата се виждаше на хоризонта, също както и съседния остров Ла Гомера. Оставих си раницата в кръчмата и под ситния дъждец тръгнах към каньона. Беше обрасъл с кактуси и палми от най-различни видове, а камъните бяха хлъзгави и драматични. Наместа процепът на каньона беше широк под 20 метра и правеше извивки на всички страни. На два пъти трябваше да се промъквам през тесни скали, за да избегна водата наоколо. За около час и половина стигнах до брега на океана. Там трябваше да има плаж с типичния за Тенерифе черен пясък, но не – имаше само камъни и няколкото палатки на група пиянстващи испански младежи. Бяха ги опънали точно под надписа: “Природен парк Тено – не опъвайте палатки и не хранете котките - изяждат фауната на парка”.
На връщане започнах да срещам десетките германци, които бяха тръгнали да извървявят каньона. Времето се оправи и когато се качих обратно в Маска, печеше мощно слънце, а автобуси изсипваха маси народ. Гледката обаче беше брутална.
Малко снимки има тук:
[линк]
Поради специфичното си разположение и това, че там подухват непрекъснато североизточни ветрове, климатът на Тенерифе е вечна пролет. През зимата рядко пада под 20 градуса, а лятото рядко се вдига над 25. Облаците се събират предимно на надморска височина между 1000 и 2000 м, което означава, че оттам нагоре вали много рядко, както и че северните части на острова са страшно влажни, докато южните, които са от другата страна на вулкана Тейде, са страшно сухи.
Идеята да се замъкна в Тенерифе се появи, след като един ден миналата година се бях захванал да ровя в пътеводителя Lonely Planet – Trekking in Spain кой е най-високият връх в Испания, защото си мислех, че е Пико д’Ането в Пиринеите. Оказа се, че не е. Най-високият на континента е Муласен (почти 3500 м) в Сиера Невада, над китните селца на Алпухарас, над Гранада. Най-висок по испанските територии е Пико дел Тейде, който е неизгаснал вулкан на Тенерифе, който не е избухвал от над сто години. Тейде е висок 3717,98 м. и е възможно да се изкачва в произволен сезон въпреки височината си.
До Тенерифе се стига лесно и евтино - обаче от Англия или Германия. Има страшно много чартърни полети и ако имаш нерви да чакаш до последния момент, можеш да летиш за 80-90 лири с таксите.
В Тенерифе се оказа седмицата на карнавалите. По този повод огромни маси народ, предимно ученици и пияни немски туристи на средна възраст, пътуваха по цяла нощ напред-назад из Острова, щото всеки град правеше своя си карнавал на различна дата. Зачаках последния за деня автобус в посока Тейде - до градчето Ла Оротова.
Докато чаках пообиколих Пуерто де ла Крус, което е китно градче с ресторантчета, лунапарк, заливчета с драматични скали и вълни и многобройни многоетажни хотели и ЕПК-та, в които са си купили апартаменти пенсионери от Германия, Скандинавия и Великобритания, които изкарват зимата на топло и евтино.
Планината Тейде се спуска без прекъсване чак до северното крайбрежие на Тенерифе и по този повод островът има релефа на Велико Търново.
От центъра на Оротава повървях малко нагоре по шосето, след което се скатах в едно лозе, където си опънах палатката. Вечерта заваля дъжд...
На сутринта времето не изглеждаше особено привлекателно, но се надявах, че над 2000 м облаците ще останат под мен. Първо обаче трябваше да хвана единствения автобус, който сутрин отива от Пуерто в планината, а следобед се връща.
Автобусът не спря, щото беше пълен. Изпсувах и се захванах да стопирам. Тогава мина допълнителният автобус по линията, който обаче не спря, щото имало коли зад него и не можело да спре на завоя. Само дето спирката не я бях сложил аз на това неподходящо място ;-]
След пет минути обаче на стоп ме качи един джип, който мина по разни преки пътчета с наклон от 50 градуса и ме стовари накрая на последното село преди планината. След 10 минути минаха и двата рейса и вторият този път ме качи.
След половин час на пъплене нагоре по склона, сред екзотични средиземноморски борове и вулканичен камънак стигнахме до началото на националния парк. В него е забранено да се къмпира, да се отклоняваш от пътеките, да качваш Тейде без разрешение (пускат само до горната станция на лифта, построен специално за немските туристи, който обаче стига до около 3550-тия метър).
Взех си карта от туристическия център в началото на платото Лас Канядас, с идеята да го обходя, а на другия ден да кача Тейде, дори и ако трябва да подкупвам, убивам или надбягвам пазачите на върха. По принцип разрешителните са безплатни и целят да не пускат повече от 50 души на ден на върха, за да не се скапе свръхоскъдната растителност. Макар че зимата, в снега, на каква растителност може да попреча, ама хайде.
Документът се вади в работни дни от 9 до 14 часа в столицата на Тенерифе - Санта Круз де Тенерифе. Само дето моят престой беше от петък посред нощ до вторник сутрин и нямаше как в понеделник хем да си извадя разрешително, хем да прекося половината остров, хем накрая да кача върха.
Първото впечатление от Лас Канядас беше, че е кучи студ. Водата в чешмите беше замръзнала, но беше сух студ, не духаше и не се усещаше. Маршрутът ми беше дълъг 15-ина километра, по наистина черен път. Той се виеше в подножието на Тейде от едната страна. От другата имаше върхове, които всъщност образуват външната стена от кратера на още по-древен, срутил се и изчезнал вулкан.
Мъгла обаче беше скрила Тейде и чак след обед го отпусна, та да го видя. По принцип уж най-доброто време да си на върха е от 1 до 6 следобед, когато нямало мъгла и се виждали целите Канарски острови. Отдалеч Тейде приличаше точно на вулкан. Лифтът не работеше, което означаваше, че ако и на другия ден не работи, там няма да има пазачи, щото едва ли ще се покачат 50 души пеша до горе на собствен ход, за да нарушат екоравновесието.
Следобед стигнах до Рокес де Гарсия – поредица от причудливи скали, тип белоградчишки, в подножието на Тейде, около които се вие двучасова разходка. До тях има хотел, където успях да си напълня вода и да се видя колко съм изгорял за един ден, макар че се пръсках с някъв препарат.
Привечер се скрих сред пустошта под Тейде, опънах си палатката и кротко заспах. Събуждах се на няколко пъти посред нощ обаче. От студ. Чувалът ми е до -10 комфортна, но пък е стар и два пъти изпиран, така че кой знае колко е била температурата.
На сутринта палатката еднослойка беше замръзнала отвътре. Особено там където ми е главата, имаше причудливи ледени картини. Много естетско! Тейде беше почти чист, но около върха имаше въртяща се мъглица, което значеше, че горе бушуват силни ветрове. Въпреки това шибаният лифт работеше.
Тръгнах към паркинга под Монтаня Бланка – връх, висок близо 3000 м, който се извисява над Лас Канядас, а над него е Тейде. Изкачването му отнема около 5 часа според пътеводителя ми. Аз обаче имах 15 кг раница, която не можех да оставя долу, защото не бях сигурен дали ще сляза отново на паркинга още следобед или ще спя на заслончето на около 2 часа под Тейде, с цел да атакувам върха призори, когато пазачите няма още да са се събудили.
За около два часа качих Монтаня Бланка. Там изкарах акъла на германско семейство, което се появи изневиделица, докато се пазех от вятъра с черната си балаклава, тип ИРА, под която ми се виждат само очите.
Пътеката се виеше през остри камъни, сняг, замръзнал като камък и вулканичен прах. След още час и половина стигнах до заслона. Той беше затворен за зимата, но както ми обясниха двама испански туристи, отзад имало две отворени стайчета, където можело да се спи. И наистина – бяха доста културни, имаха си чаршафи и одеяла, но нямаше ток.
Скоро германците ме настигнаха и вървяхме в пакет до горе. Пообърках пътеката и в крайна сметка, след около пет часа, бяхме не на станцията на лифта, а встрани от нея, на една от площадките, направени да се наслаждаваш на Тейде.
Духаше силен вятър, но не беше много студено. Имаше и снежни езици, които се спускаха от върха надолу, но имаше начин да се изкачиш само по камъни. Скрих си раницата под едни скали и използвайки внезапно падналата мъгла, която скри тази страна на върха от станцията на лифта, бързо тръгнах нагоре.
След 20 минути бях на Тейде – официално най-високото място в Атлантическия океан. От дупчици в земята излизаше дим с миризма на сяра. Все пак вулканът още не е загаснал. Горе имаше било, широко около 50 метра в диаметър, което беше кратер на вулкана. Върхът беше безоблачен, но надолу не и не се видя нищо от околните острови.
Скоро се смъкнах надолу и поех към лифта. Докато тръгне в кабинката чакаха двама словаци и две рускини, едната – якутскоизглеждаща. Словакът се обърна към рускините и каза: “Девушки, мы из Словакии!”. Аз казах: “Я из Болгарии!”. Якутката каза: “Вот и здорово – мы все славяны!”
За 10 евро слязох с лифта в равнината. Преди само 15 минути беше минал автобусът за Пуерто. Захванах се да стопирам. Качи ме германец, който беше дошъл в Тенерифе, за да кара байк. Оплакваше се, че времето въобще не е пролетно. И наистина – в Лас Канядас печеше слънце и не изглеждаше много студено, но всъщност в късния следобед температурата беше 1 градус.
Човекът ме смъкна до Пуерто. На любимата ми автогара зачаках последния рейс за Сантяго дел Тейде – село от другата страна на вулкана, откъдето само на 5 км беше друго село – Маска. Оттам тръгва едноименният живописен каньон, който слиза до брега на океана.
По пътя се стъмни, валеше като из ведро през цялото време, а автобусът ту се пълнеше, ту се изпразваше от карнавалисти. Към 9 вечерта бяха в Сантяго. Вече нямаше автобус за Маска, времето беше гадно, бях гроги и почти вир вода. Попитах в един бар за хотел, за да прекарам нощта там и на сутринта да стигна Маска. Казаха ми, че в Сантяго хотели няма, но в Маска имало частни квартири. Дотам обаче беше 5-6 км по шосе, което тръгваше нагоре към планината и явно я преваляше.
Дъждът обаче беше спрял, затова тръгнах смело в пълната тъмнина. Минаха общо две коли, които аз осветих с челника си, но това не ги спря. Към 22 часа бях в Маска. Селото беше пръснато като венец по някакви стръмни ридове и беше напълно притихнало. Не се чуваше дори лай на куче. Намерих кръчмата, над която светеха два прозореца и започнаха да думкам по вратата. От един от задните прозорци някой стреля с пушка във въздуха. “Каброн!”, извиках аз, точно като в песента на Ману Чао.
След малко на вратата се показа синът на кръчмаря, а зад него баща му, в отбранителна позиция. На най-добрия си испански им казах, че съм окъснял и ми трябва подслон. Те извадиха колата от гаража, натовариха ме и ме качиха до къщите в горната част на селото. Срещу 25 евро разполагах с огромна стая и почти гореща вода в банята. Спах като къпан!
В понеделник сутринта ми стане какво е местоположението на Маска. Селото беше надвиснало над каньон, който слизаше към океана. Водата се виждаше на хоризонта, също както и съседния остров Ла Гомера. Оставих си раницата в кръчмата и под ситния дъждец тръгнах към каньона. Беше обрасъл с кактуси и палми от най-различни видове, а камъните бяха хлъзгави и драматични. Наместа процепът на каньона беше широк под 20 метра и правеше извивки на всички страни. На два пъти трябваше да се промъквам през тесни скали, за да избегна водата наоколо. За около час и половина стигнах до брега на океана. Там трябваше да има плаж с типичния за Тенерифе черен пясък, но не – имаше само камъни и няколкото палатки на група пиянстващи испански младежи. Бяха ги опънали точно под надписа: “Природен парк Тено – не опъвайте палатки и не хранете котките - изяждат фауната на парка”.
На връщане започнах да срещам десетките германци, които бяха тръгнали да извървявят каньона. Времето се оправи и когато се качих обратно в Маска, печеше мощно слънце, а автобуси изсипваха маси народ. Гледката обаче беше брутална.
Малко снимки има тук:
[линк]
до Турция и "Каброн"
не - из Турция ходихме с още двама френдове.
по принцип не обичам да ходя сам, щото няма с кого да споделяш впечатления, но когато се налага (както в следващите три месеца), няма проблем да си грабна раницата.
все пак из Европа не мисля, че е някакъв проблем да ходиш сам.
колкото до думата "каброн" - не е толкова лошо да я кажеш на испанец, колкото да наречеш грък "маляка"
по принцип не обичам да ходя сам, щото няма с кого да споделяш впечатления, но когато се налага (както в следващите три месеца), няма проблем да си грабна раницата.
все пак из Европа не мисля, че е някакъв проблем да ходиш сам.
колкото до думата "каброн" - не е толкова лошо да я кажеш на испанец, колкото да наречеш грък "маляка"