Touching the Ice
14 отговора
954 прегледа
Touching the Ice
Touching the Ice
или първи допир до леденото катерене.
Много пъти съм си задавал въпроса “Защо”. Спомням си още като ученик имах учител, който казваше “Винаги си задаваите въпроса Защо. Отговорът ще ви помогне в доста ситуации.”
Какво ме кара да отида с приятрели в планината, да се вържеме на едно въже, да мръзнеме цял ден и това да ни прави щастливи? Отдавна съм спраял да търся отговора. А той е може би онова просто “Защото е забавно”,на Джо Симпсън.
Търсенето на това забавно този път ме отведе на Скакавица, в опит да направя първото си ледено катерене. Нямах никаква представа какво ме очаква, от разкази на приятели знаех само, че е трудна работа, изискаща доста физиеска сила на места. С Ники и Вайса катеря от самото начало. С тях направих първата сръзка, научиха ме на много неша за “играта наречена катерене”, знаех че мога да разчитам на тях във всяка една ситуация. Беше време за урока “Зимни забавления”, но бях ли подготвен за него?
Събота около обяд вече стояхме в основата на скакавишкия водопад. Имаше доста пресен сняг, бахме си изровили местенце за площадка и почнахме да се екипираме. Снегът беше затрупал доста и трябваше да тръгнем по отгоре. Ники повежда. Изкатерва се с лекота, организира площадка и идва нашия ред. С Вайса се разбираме аз да тръгна последен. Има един доста “ронлов” участък и изчаквам той да се изкатери да не стоя под него.
Докато чаках реда си гледах как се катерят, как ползват сечивата си, каква е вобще техниката на придвижване. Дойде и моя ред. Вълнението беше голямо, предизвикателството още по. Тръгнах нагоре и леко траверсирах настрани, за да изляза от снега и достигна до леда, по който минаха те. До тук добре, достигам до отвесния лед. Оставт ми около десетина метра до площадката, спомням си че Вайса ми каза “Използвай пробитите от наште сечива дупки, аз като мина след Ники ще ти направя още”. Кратка почивка, поемам въздух, стремейки да нормализирам дишането и да се концентрирам по-добре. Тръгвам. Да е жив и здрав Никола дето даде тез хубави котки и сечива. Дето се казва сами си катерят. Забивам, изправям се, премествам нагоре и пак. Придвижването невърви май зле. Но доста изпомпва силите. Нямам добра техника на катерене и преминаването ми е повече силово отколкото технично. Остават няколко метра, спирм за няколко секунди, бързи вдишвания и пак нагоре. Оня неизменен спътник шубето се явява за кратко, успявам да го прогоня и се добирам до площадката. Включвам се. Още немога да се освестя, кефа е огромен. За няколко секунди просто витая някъде в пространството. Ники и Вайса почти в един глас ми казват “Как са ти ръцете. Замръзнаха ли?” До този момент вобще не се замислях за това и в следващия миг единственото, което усещах беше ужасна болка. Ръцете ми бяха заели формата на сечивата и всеки опит да изпъна пръстите си беше болезнен. “Дай сечивата да ги закача до мен, каза Ники и отпусни ръце надолу. Как си?” Супер отговарям, само усещам парене, от притока на кръв ще е, ама иначе ОК.
Площадката е доста малка. Оставам да вися в страни от нея докато тръгне Ники да изведе второ въже. Ники тръгва с траверс в дясно, след това нагоре. Гледам и ми се вижда доста трудно. Докато чакахме Ники да се изкатери, помолих Вайса да тръгна втори. “Ще се чувсатвам по- сигурен, ако си след мен, ако нещо закъсам да помагаш”. “Няма проблеми”. Изкачвам се с няколко движения до траверса. Баси леда, много е твърд. Придвижвам се бавно, почти достигам до мястото, от което трябва да тръгна нагоре. Прилича на леден винкел, спирам и обмислям следващото си движение. Забивам дясното сечиво, лявото съм го фиксирал вече, пренасям тежеста и тряяссс откъртва се и политам надолу. Дойде ми малко неочаквано. Елонгацията на въжето ме отпусна още малко надолу, та имам чувството, че се върнах малко под площадката, погледнах на дясно към Вайса, погледнах надолу, но немога да си спомня дали се намирах под или на нивото и. И в този момент това едва ли ме интересуваше много. Гледам нагоре, бе ще трябва да се изкатеря пак. Млати със сечивата, забивай котките, изправяй, и така достигам пак до мястото, от което паднах. Ники ме обира, замахвам с лявото сечиво, то хлътва навътре, мамка му и дупка, удрям пак и пак, накрая захваща леко, същото положение и с дясната ръка, успявам да се изправя, откачвам примката над мен, в която ми беше вклучено въжето, опитвам се да забия дясното сечиво по горе. Тоз пасаж ще ми разкаже играта си мисля. Забивам, опит за изправяне ... откърти се мамка му и пак надолу. Тоз път се “връщам” по-малко. Стискам зъби и на инат си виакм ще премина, пак се повтаря същата ситуация, стигам до същтото място и реализирам същото падане. Вече сили няма никви, ах мамицата му още два метра. Само някакви си два метра да преодолея и излизам от пасажа после някак ще стане номера. Повисях, опитах се да събера последни сили, но нестава. Обръщам се към Вайса, той вика “пробвай пак и ако нестане ще гледаме някак да те спуснеме, лошото е че въжето няма да стигне до долу”
Помъчих да се изправя на котки и да опитам пак, но батериите бяха заминали тотално. Сила никъква. “Вървжи едно стреме с мойто въже, каза Вайса, аз ще те издърпам насам към площадката, когато тръгне да те спуска.” Свалям един карабинер с муфа, щтраквам за седалката, прокарвам въжето. Мамка му. Нямам достатачно въже за стреме. “Направи поне една витка на карабинера”. Правя. “Спускай зелено” “Спускай” викахме с Вайса. Надяваме се Ники да ни чува и да ни е разбрал. А и реверсото трябва да отблокира. На няколко пъти се изправям, за да отнема тежеста от въжето, накрая почва да отпуска. Хванал съм другото въже, което протрива през карабинера и траверсирам на страни към площадката, Вайса дава напътствия. “По-добре, че невърза стреме, така по-добре ще се придвижиш”
Леко, леко стигам до него. Помага ми да се включа. Зависваме дружно. “Извинявай, че ви съсипах катеренето, бяха първите ми думи.” “Абе стига глупости, няма страшно.”
“Рапел. Слизаме. Рапел.” Викахме на Ники, но той едва ли ни чуваше. Оказа се после, че до него е текла вода и нищо не е чувал през цялото време. Вече се смръзвахаме. Въжетата ту се опускаха ту натягаха, неможехме да разбереме какво става. И Ники явно небеше разбрал. Продължавахме да викаме, но никъв резултат.
По едно време чуваме над нас “Айде бе, кво става?”, Ники се беше показал в началото на рапелния път над нас и надничаще от едно таванче на 15 метра над нас.
“На Иво му свършиха батериите”, каза Вайса “Пускаи рапел и да се спасяваме”
“ Ще трябва да се изкачиш до мен и да събереш инвентара.” Развързвам се и оставам на площадката. Вайса тръгва нагоре.
Незная колко време съм висял сам. Беше много тихо, болезнено тихо. И студено. Минаха ми какви ли не мисли през главата - гняв, ядосвах се на себе си, че неуспях. И пак се появиха въпросите “Защо”. Защо вместо да си седя на топло съм тръгнал на баба си в .... Неизбързах ли много с първия опит? Бях ли достатачно подготвен? Що трябваше да създавам главоболия на приателите си?
И за жена ми мислих. Колко много я обичам, как ще се прибера след всичко това в хижата и ще я прегърна.
Вече се стъмваше. Изведниж нещо изпука. Много силен, плътен звук. Някъде леда се разцепи. В първия момент се побърках от страх. Погледнах трите ледени клина, на който висях, там всичко беше наред. Вдигнах поглед нагоре към тавана над мен, на който бяха Ники и Вайса, то ако имаше нещо да се кърти от там до сега да ме е отнесло, следващата мисъл беше “Дано по-бързо пуснат въжетата.”
Въжетата паднаха покрай мен. Погледнах нагоре Ники се спускаше. Спря се “Имаш ли нещо за надолу.” Подадох му сечивата. “Айде след малко ще се видиме долу” ОК, му казах. В следващия момент се усетих, че съм се осигурил с карабинера, на който ми е протриващото, щото тоз за осиуровка го използвах да се придвижа при спускането към площадката. Мамка му. Вайс мамка му, протриващото ми е на дейзито. “Споко идвам при теб.” рече той и се спусна. Малко съм неадекватен в момента. “Нема се пуашиш, сега ще опраиме работата.” Бях готов вече да се спусна и след малко бях долу при Ники. Понеже въжето нестигаше до площадката ни трябваше да откатериме към десетина метра. Ники тръгна пръв и даваше напътствия, чувствах се доста по сигурен така. След малко по въжето долетя и Вайса.
Първите няколко минути след като слезнах ми се губят. Никъв спомен, чувствах само облекчение. Всичко беше свършило. Не се и разекипирах, само си закачих сечивата на раницата. Тръгнах надолу като избит електрон. Просто стъпвах, грам мозъчна дейнсто. Ники и Вайса се спуснаха по склона, аз вървях по мястото от което се бяхме качили.
Долу се субрахме и тръгнахме да се прибираме към хижата. Беше се стъмнило отдавна. “Еи скиваите луната ква е готина” каза Вайса. В първия момент не го разбрах, просто думите му минаха през мен без да ги осмисля. Обърнах се и погледнах назад. Гледката беше приказна, цялата долина обляна в лунна светлина, а зад нас замръзналия водопад. Красив е. До следващия път красавецо. Дано следващия път успея.
Jivota e igra, siujeta e malko gaden, no za smetka na tova puk kakva Grafika
или първи допир до леденото катерене.
Много пъти съм си задавал въпроса “Защо”. Спомням си още като ученик имах учител, който казваше “Винаги си задаваите въпроса Защо. Отговорът ще ви помогне в доста ситуации.”
Какво ме кара да отида с приятрели в планината, да се вържеме на едно въже, да мръзнеме цял ден и това да ни прави щастливи? Отдавна съм спраял да търся отговора. А той е може би онова просто “Защото е забавно”,на Джо Симпсън.
Търсенето на това забавно този път ме отведе на Скакавица, в опит да направя първото си ледено катерене. Нямах никаква представа какво ме очаква, от разкази на приятели знаех само, че е трудна работа, изискаща доста физиеска сила на места. С Ники и Вайса катеря от самото начало. С тях направих първата сръзка, научиха ме на много неша за “играта наречена катерене”, знаех че мога да разчитам на тях във всяка една ситуация. Беше време за урока “Зимни забавления”, но бях ли подготвен за него?
Събота около обяд вече стояхме в основата на скакавишкия водопад. Имаше доста пресен сняг, бахме си изровили местенце за площадка и почнахме да се екипираме. Снегът беше затрупал доста и трябваше да тръгнем по отгоре. Ники повежда. Изкатерва се с лекота, организира площадка и идва нашия ред. С Вайса се разбираме аз да тръгна последен. Има един доста “ронлов” участък и изчаквам той да се изкатери да не стоя под него.
Докато чаках реда си гледах как се катерят, как ползват сечивата си, каква е вобще техниката на придвижване. Дойде и моя ред. Вълнението беше голямо, предизвикателството още по. Тръгнах нагоре и леко траверсирах настрани, за да изляза от снега и достигна до леда, по който минаха те. До тук добре, достигам до отвесния лед. Оставт ми около десетина метра до площадката, спомням си че Вайса ми каза “Използвай пробитите от наште сечива дупки, аз като мина след Ники ще ти направя още”. Кратка почивка, поемам въздух, стремейки да нормализирам дишането и да се концентрирам по-добре. Тръгвам. Да е жив и здрав Никола дето даде тез хубави котки и сечива. Дето се казва сами си катерят. Забивам, изправям се, премествам нагоре и пак. Придвижването невърви май зле. Но доста изпомпва силите. Нямам добра техника на катерене и преминаването ми е повече силово отколкото технично. Остават няколко метра, спирм за няколко секунди, бързи вдишвания и пак нагоре. Оня неизменен спътник шубето се явява за кратко, успявам да го прогоня и се добирам до площадката. Включвам се. Още немога да се освестя, кефа е огромен. За няколко секунди просто витая някъде в пространството. Ники и Вайса почти в един глас ми казват “Как са ти ръцете. Замръзнаха ли?” До този момент вобще не се замислях за това и в следващия миг единственото, което усещах беше ужасна болка. Ръцете ми бяха заели формата на сечивата и всеки опит да изпъна пръстите си беше болезнен. “Дай сечивата да ги закача до мен, каза Ники и отпусни ръце надолу. Как си?” Супер отговарям, само усещам парене, от притока на кръв ще е, ама иначе ОК.
Площадката е доста малка. Оставам да вися в страни от нея докато тръгне Ники да изведе второ въже. Ники тръгва с траверс в дясно, след това нагоре. Гледам и ми се вижда доста трудно. Докато чакахме Ники да се изкатери, помолих Вайса да тръгна втори. “Ще се чувсатвам по- сигурен, ако си след мен, ако нещо закъсам да помагаш”. “Няма проблеми”. Изкачвам се с няколко движения до траверса. Баси леда, много е твърд. Придвижвам се бавно, почти достигам до мястото, от което трябва да тръгна нагоре. Прилича на леден винкел, спирам и обмислям следващото си движение. Забивам дясното сечиво, лявото съм го фиксирал вече, пренасям тежеста и тряяссс откъртва се и политам надолу. Дойде ми малко неочаквано. Елонгацията на въжето ме отпусна още малко надолу, та имам чувството, че се върнах малко под площадката, погледнах на дясно към Вайса, погледнах надолу, но немога да си спомня дали се намирах под или на нивото и. И в този момент това едва ли ме интересуваше много. Гледам нагоре, бе ще трябва да се изкатеря пак. Млати със сечивата, забивай котките, изправяй, и така достигам пак до мястото, от което паднах. Ники ме обира, замахвам с лявото сечиво, то хлътва навътре, мамка му и дупка, удрям пак и пак, накрая захваща леко, същото положение и с дясната ръка, успявам да се изправя, откачвам примката над мен, в която ми беше вклучено въжето, опитвам се да забия дясното сечиво по горе. Тоз пасаж ще ми разкаже играта си мисля. Забивам, опит за изправяне ... откърти се мамка му и пак надолу. Тоз път се “връщам” по-малко. Стискам зъби и на инат си виакм ще премина, пак се повтаря същата ситуация, стигам до същтото място и реализирам същото падане. Вече сили няма никви, ах мамицата му още два метра. Само някакви си два метра да преодолея и излизам от пасажа после някак ще стане номера. Повисях, опитах се да събера последни сили, но нестава. Обръщам се към Вайса, той вика “пробвай пак и ако нестане ще гледаме някак да те спуснеме, лошото е че въжето няма да стигне до долу”
Помъчих да се изправя на котки и да опитам пак, но батериите бяха заминали тотално. Сила никъква. “Вървжи едно стреме с мойто въже, каза Вайса, аз ще те издърпам насам към площадката, когато тръгне да те спуска.” Свалям един карабинер с муфа, щтраквам за седалката, прокарвам въжето. Мамка му. Нямам достатачно въже за стреме. “Направи поне една витка на карабинера”. Правя. “Спускай зелено” “Спускай” викахме с Вайса. Надяваме се Ники да ни чува и да ни е разбрал. А и реверсото трябва да отблокира. На няколко пъти се изправям, за да отнема тежеста от въжето, накрая почва да отпуска. Хванал съм другото въже, което протрива през карабинера и траверсирам на страни към площадката, Вайса дава напътствия. “По-добре, че невърза стреме, така по-добре ще се придвижиш”
Леко, леко стигам до него. Помага ми да се включа. Зависваме дружно. “Извинявай, че ви съсипах катеренето, бяха първите ми думи.” “Абе стига глупости, няма страшно.”
“Рапел. Слизаме. Рапел.” Викахме на Ники, но той едва ли ни чуваше. Оказа се после, че до него е текла вода и нищо не е чувал през цялото време. Вече се смръзвахаме. Въжетата ту се опускаха ту натягаха, неможехме да разбереме какво става. И Ники явно небеше разбрал. Продължавахме да викаме, но никъв резултат.
По едно време чуваме над нас “Айде бе, кво става?”, Ники се беше показал в началото на рапелния път над нас и надничаще от едно таванче на 15 метра над нас.
“На Иво му свършиха батериите”, каза Вайса “Пускаи рапел и да се спасяваме”
“ Ще трябва да се изкачиш до мен и да събереш инвентара.” Развързвам се и оставам на площадката. Вайса тръгва нагоре.
Незная колко време съм висял сам. Беше много тихо, болезнено тихо. И студено. Минаха ми какви ли не мисли през главата - гняв, ядосвах се на себе си, че неуспях. И пак се появиха въпросите “Защо”. Защо вместо да си седя на топло съм тръгнал на баба си в .... Неизбързах ли много с първия опит? Бях ли достатачно подготвен? Що трябваше да създавам главоболия на приателите си?
И за жена ми мислих. Колко много я обичам, как ще се прибера след всичко това в хижата и ще я прегърна.
Вече се стъмваше. Изведниж нещо изпука. Много силен, плътен звук. Някъде леда се разцепи. В първия момент се побърках от страх. Погледнах трите ледени клина, на който висях, там всичко беше наред. Вдигнах поглед нагоре към тавана над мен, на който бяха Ники и Вайса, то ако имаше нещо да се кърти от там до сега да ме е отнесло, следващата мисъл беше “Дано по-бързо пуснат въжетата.”
Въжетата паднаха покрай мен. Погледнах нагоре Ники се спускаше. Спря се “Имаш ли нещо за надолу.” Подадох му сечивата. “Айде след малко ще се видиме долу” ОК, му казах. В следващия момент се усетих, че съм се осигурил с карабинера, на който ми е протриващото, щото тоз за осиуровка го използвах да се придвижа при спускането към площадката. Мамка му. Вайс мамка му, протриващото ми е на дейзито. “Споко идвам при теб.” рече той и се спусна. Малко съм неадекватен в момента. “Нема се пуашиш, сега ще опраиме работата.” Бях готов вече да се спусна и след малко бях долу при Ники. Понеже въжето нестигаше до площадката ни трябваше да откатериме към десетина метра. Ники тръгна пръв и даваше напътствия, чувствах се доста по сигурен така. След малко по въжето долетя и Вайса.
Първите няколко минути след като слезнах ми се губят. Никъв спомен, чувствах само облекчение. Всичко беше свършило. Не се и разекипирах, само си закачих сечивата на раницата. Тръгнах надолу като избит електрон. Просто стъпвах, грам мозъчна дейнсто. Ники и Вайса се спуснаха по склона, аз вървях по мястото от което се бяхме качили.
Долу се субрахме и тръгнахме да се прибираме към хижата. Беше се стъмнило отдавна. “Еи скиваите луната ква е готина” каза Вайса. В първия момент не го разбрах, просто думите му минаха през мен без да ги осмисля. Обърнах се и погледнах назад. Гледката беше приказна, цялата долина обляна в лунна светлина, а зад нас замръзналия водопад. Красив е. До следващия път красавецо. Дано следващия път успея.
Jivota e igra, siujeta e malko gaden, no za smetka na tova puk kakva Grafika
Re: Браво
...за искрения пост, и много живото описание на опита за Ледено катерене. 
Дерзай и продължавай да опитваш,другия път непременно ще стане. Писаното от теб ми напомня първите опити за изкачване на Сев. Стена на Вихрен зимата. / когато се занимавах по-активно с алпинизъм, де
/ И ние бяхме тройка, и аз бях най-малко опитен, ама нея зима по 8-ми декември беше доста топло и нямаше много натечен лед, мале как драпах по скалата с котките и търсих някоя по-заледена цепка да я "клъвна" с накое от чукалата
. След едно такова "драпане" май по Камините насмалко не се отказах от Зимното катерене
. Ама другата зима си имаше доста лед и всичко си бе ок. Пък и се бях очупил вече/ не в смисъл фрактура ами малко позадобрях
/.
Е, тва е, не се втелявай чак толкоз, страха е нещо съвсем нормално, отначало е като Великан, с течение на времето се смалява и става като джудже, ама винаги присъства. Продължавай с опитите, с Добри Приятели като този път и това което искаш непременно ще стане. Поздрави и успех. . Васко.
Дерзай и продължавай да опитваш,другия път непременно ще стане. Писаното от теб ми напомня първите опити за изкачване на Сев. Стена на Вихрен зимата. / когато се занимавах по-активно с алпинизъм, де/ И ние бяхме тройка, и аз бях най-малко опитен, ама нея зима по 8-ми декември беше доста топло и нямаше много натечен лед, мале как драпах по скалата с котките и търсих някоя по-заледена цепка да я "клъвна" с накое от чукалата. След едно такова "драпане" май по Камините насмалко не се отказах от Зимното катерене. Ама другата зима си имаше доста лед и всичко си бе ок. Пък и се бях очупил вече/ не в смисъл фрактура ами малко позадобрях/.
Е, тва е
, не се втелявай чак толкоз, страха е нещо съвсем нормално, отначало е като Великан, с течение на времето се смалява и става като джудже, ама винаги присъства. Продължавай с опитите, с Добри Приятели като този път и това което искаш непременно ще стане. Поздрави и успех. . Васко.
Re: Touching the Ice
Първия път почти винаги се получава така... не само в алпинизма а във всичко.
Първият опит зад волана на автомобила, първият ден в казармата, първия път с жена
Мисля си, че е неизбежно. Просто като се качи адреналинът и ... стресът те довършва и изцежда докрай колкото и да си подготвен.
Както е писал и Васко / kent / : Дерзай, приятелю! И успехът няма да закъснее.
Желая ти успех на втория опит! Е тръпката няма да е като първия път, но пак ще е неповторимо хубаво. И винаги да се връщаш невредим при жена си!
Първият опит зад волана на автомобила, първият ден в казармата, първия път с жена
Мисля си, че е неизбежно. Просто като се качи адреналинът и ... стресът те довършва и изцежда докрай колкото и да си подготвен.
Както е писал и Васко / kent / : Дерзай, приятелю! И успехът няма да закъснее.
Желая ти успех на втория опит! Е тръпката няма да е като първия път, но пак ще е неповторимо хубаво. И винаги да се връщаш невредим при жена си!
Re: Touching the Ice
Ивчо, поздравления! Страхотно преживяване! Ще допълня kent с думите на Райнхолд Меснер (цитирам по памет): Успехът не е толкова важен. По-важно е да се върнеш жив и здрав и да занесеш в къщи преживяванията, които са те обогатили!
Планинското притегляне е обратно на земното - не надолу, а нагоре!
Планинското притегляне е обратно на земното - не надолу, а нагоре!
Откровеност
Брачед, без да нося шапка по принцип ти я свалям за откровеността. Тя е велико човешко качество. По това поне си приличате с Ясен от София.
Като те прочетох колко си изписал за един 50-метров водопад, дето я си минав половината от него, не знам колко ще трябва да изпишеш, ако направиш Ком-Емине примерно. Или по-скромно Ехо - Узана.
И както резонно ме помайтапи Ясен от Търново преди няколко месеца за случката при Бачково, то да напомня и аз, че ако на тая дата ще се прави курбан, предупреждавай по-рано, за да идваме.
Ама ей това не мога да го разбера - Жена му в хижата, той тръгнал да търси тъщата по водопада!
Като те прочетох колко си изписал за един 50-метров водопад, дето я си минав половината от него, не знам колко ще трябва да изпишеш, ако направиш Ком-Емине примерно. Или по-скромно Ехо - Узана.
И както резонно ме помайтапи Ясен от Търново преди няколко месеца за случката при Бачково, то да напомня и аз, че ако на тая дата ще се прави курбан, предупреждавай по-рано, за да идваме.
Ама ей това не мога да го разбера - Жена му в хижата, той тръгнал да търси тъщата по водопада!
Re: Touching the Ice - снимков матерял
Няколко снимки от гореописаната случка, балгодарение на Виктор Стефанов - Вайса. Благодарско за материала .... и не само :)
Ники и Водопада :)
Ники на пасажа на второ въже. Кофти си премаза пръстите
Кротко си вися на площадката и сичко е чудесно (поне за сега)
Папарака в отбора - Виктор Стефанов Вайса
Ники почти е "кацнал", аз между въжетата
При ваденето ледения клин леко е сцепил леда .... и на това сме висели ....
Jivota e igra, siujeta e malko gaden, no za smetka na tova puk kakva Grafika
Ники и Водопада :)
Ники на пасажа на второ въже. Кофти си премаза пръстите
Кротко си вися на площадката и сичко е чудесно (поне за сега)
Папарака в отбора - Виктор Стефанов Вайса
Ники почти е "кацнал", аз между въжетата
При ваденето ледения клин леко е сцепил леда .... и на това сме висели ....
Jivota e igra, siujeta e malko gaden, no za smetka na tova puk kakva Grafika
Re: Touching the Ice
? На 11.10.2004 беше побликувал снимки на Свищиплаз. В момента не са достъпни.
Можеш ли да ги побликуваш отново? Имам идея в някой слънчев ден от предстоящите празнични да го кача откъм Ямна. Ходенето нагоре е предимно в гора, но накрая си е голо.
Имаш ли идея дали има някакви опасности при такова изкачване?
Можеш ли да ги побликуваш отново? Имам идея в някой слънчев ден от предстоящите празнични да го кача откъм Ямна. Ходенето нагоре е предимно в гора, но накрая си е голо.
Имаш ли идея дали има някакви опасности при такова изкачване?
Re: Touching the Ice
Здрасти,
ами снимите са си все още там, не съм ги махал, може бол бг да са се уакали :)
По късно пробваи пак, ако нестане драсни един мейл (има ми координатите в профила) и ще ти ги метна. Но иначе са си там.
За опасности, едва ли, но все пак зима е, бъди внимателен. През гората незнам доколко ще си личи маркировка и вобще кво е положението нагоре в моемнта незнам. Може да се обадиш на хижаря бай Ангел, той ще ти даде пресно инфо. Телефона му може да намериш в сайта на Краси (Турист)
Поздрави Иво
Jivota e igra, siujeta e malko gaden, no za smetka na tova puk kakva Grafika
ами снимите са си все още там, не съм ги махал, може бол бг да са се уакали :)
По късно пробваи пак, ако нестане драсни един мейл (има ми координатите в профила) и ще ти ги метна. Но иначе са си там.
За опасности, едва ли, но все пак зима е, бъди внимателен. През гората незнам доколко ще си личи маркировка и вобще кво е положението нагоре в моемнта незнам. Може да се обадиш на хижаря бай Ангел, той ще ти даде пресно инфо. Телефона му може да намериш в сайта на Краси (Турист)
Поздрави Иво
Jivota e igra, siujeta e malko gaden, no za smetka na tova puk kakva Grafika
Re: Touching the Ice
Страхотно си го написал ... а как ли е било като изживяване?
Следващият път ще се справиш по-добре и не го слушай Андон за тъщата, той просто ти завижда за жената ;-) а кой знае, може и за тъщата да ти завижда ;-)
Усмихни се, остават бръчки, но какво от това!
Следващият път ще се справиш по-добре и не го слушай Андон за тъщата, той просто ти завижда за жената ;-) а кой знае, може и за тъщата да ти завижда ;-)
Усмихни се, остават бръчки, но какво от това!
