Семейство

От 2 години сме разделени. След един опит да изпразнуваме нещо като семейство си дадох сметка за следното.
1. Харесва ми да имам семейство.
2. Абсолютно невъзможно е да имам семейство с този човек.
3. Невъзможно е да имам семейство с друг човек и с моите деца - той никога няма да им бъде баща, при всички положения в този формат не е същото...
и в крайна сметка - май никога няма да имам семейство.
Стана ми много тъжно. Най- интересното е че сякаш чак сега открих колко е хубаво да имаш семейство...

Нямам сигнатура.

А защо свързваш семейството с определен мъж? Според мен е възможно, а и често срещано втория съпруг, да е по-добър и истински баща за децата ти, отколкото първия. Разбира се има и много мъже които са чудесни бащи и нищо не може да ги замени, но така както те чета оставам с впечатление, че във вашия случай не е така... дано да бъркам!
Все ми се струва, че семейството е нещо по-голямо и разтегливо. Моето семейство са мъжа ми, родителите и сестра ми, неговият брат и жена му, племенниците ми.

"Никога" е крайно твърдение и безсмислено дълъг интервал от време.

Ако невъзможността да имаш семейство с друг човек произтича единствено от децата ти - проблемът ще се реши естествено някъде напред във времето, когато децата ти ще са поели по своя път.

Форматът на семейството се определя от членовете му. Ти и децата сте ясни. Можеш да приемеш, че техните интереси и нужди са констатни. Остава, за да е възможно семейството, да намериш човек, който се вписва във формата, в който съществуваш и двамата заедно да направите необходимите промени, настройки и съгласувания. Не ми се вижда това крайно невъзможно...

Иначе - наистина е тъжно да откриеш, колко хубаво е да имаш нещо, което нямаш. Това май е по-честият път за откриване - трудно е да оцениш нещо, ако само го имаш. Като го загубиш, пък се случва да го надцениш, поради липсата, в която се намираш...

Тъй че спокойно - хубаво е да имаш семейство, но най-хубаво е да имаш хубаво такова! :)
Дано!

_____ Сайт на разведените _____
Бъди звезда, небе ще се намери!

Не точно от децата ми. По-скоро от пропуснатите 20г. живот с тях.
Разбираш ли, семейството не е само сбор от членове-то е и заедно преживяно минало. Поне така си мисля че мисля:)
Тъжно ми стана, да. Но това си е част от избора, който направих.
Никой не е казал, че ще е лесно:)

Нямам сигнатура.

Баща им си е добър баща. Не идеален, защото такива не съществуват:)
Не знам...както вече отговорих и на Райън, семейството е и в общото минало. Който и чудесен и прекрасен да се влезе в него - липсва си нещо...

Нямам сигнатура.

Имам една позната..... тя така се разведе.... отгкеда си децата сама+ помощ от бившия, който се ожени отнова, а тя-не....

Децата пораснаха, напуснаха града.... тя остана сама - материално осигурена и скучаеща..... Запозна се един г-н.... отначало само за компания - на ресторант; някое пътуване.... после заживяха заедно..... не я бях виждала от 3 години когато я срещнах тази есен.... Живеят като голямо италианско семейство - поне веднъж в месеца се събират неговите деца+внуци+ нейните деца+внуци.....

Нямам сигнатура.

Никога не казвай никога... живота е твърде странен, шарен ... понякога розов! От теб зависи какъв ще бъде, дай си шанс за щастие!

си е минало - стои си на склад. Общите спомени, снимки, няколко видеокасети с разни важни моменти, дребни вещи - спомени...
Както казва един приятел - архивирай редовно и нямаш проблем

Човек живее в настоящето и планира (мечтае за) бъдещето. Миналото може само да се помни или забравя :) Към него за дълго се връщаш ако нещо не е наред в настоящето... или поне при мен е така :)

Колкото до семейството - то наистина си е много разтегливо понятие. С роднините си можеш и да не общуваш, но това не значи, че нямате някаква връзка помежду си... кръвна или косвена.
С децата си имаш кръвна връзка, с баща им - само косвена. И преди, и сега.

Какво променя това в спомените?

бтв аз не съм изключила от семейството си племениците по линия на бившия ми мъж, нито пък съм прекъснала взаимоотношенията си със него, сестра му, родителите му и т.н. Те са кръвни роднини на моя син (освен че няма какво да делим и се разбираме добре). Просто не живеем вече заедно... нещо нормално даже и за едно семейство
Към разтегливото понятие "семейство" в момента се числят и родителите на приятеля ми, брат му, семейството на брат му... ако и общите ни спомени да са само няколкото часа заедно.
Към "семейството" прикачам и приятелката на моя брат... та даже и гаджето на племеницата.

Проблемът с миналото и спомените при тази концепция става огромен :)) Не обичам да се ровя в миналото, но ми се налага... редовно архивиране на спомените му е майката . Иначе ще забравя кой на кой беше в цялата тази галимация и в кой период от живота си сме имали допирни точки.

Не, не ми е тъжно да си спомням. Хубаво е, когато много хора имат някакъв спомен за теб... когато не са го изтрили.


Ти имаш ли?

Изглежда не успях да изразя точно това, което ме развълнува:)
То е просто едно преминало през мен чувство на тъга, че нещо си е отишло завинаги.
А иначе - не се връщам често в миналото и не си създавам фетиши от нещо_случило_се_някога:)
За всеки семейството е различно, да.
За мен винаги е било във формат 2+2 (даже не съм се замисляла защо).
И май не си падам много по роднинството - в смисъл трудно ми е да приема някой за близък до мен само защото ми е роднина.

Нямам сигнатура.

Достатъчно ясно изрази чувството на тъга по нещо отминало... :)

Не се опитвам да ти давам уроци как да живееш и т.н., просто ми се щеше да поразсъждавам на глас по тези въпроси.
И на мен ми се случва често да изпадам в подобни състояния, но тъгата не е по семейството, а по приятели (някои от които - наши семейни приятели), с които съм загубила контакт. Неее, знам къде живеят, телефони и т.н., а и винаги мога да попитам някой общ познат... просто не е същото, както преди. Моментът е някак си... отминал. Дори и да се видим, може да се окаже, че вече нямаме общи теми, общи мечти...

Чудех се дали не става дума за нещо подобно...

Понятията ни за семейство са различни, да. Аз правя връзката роднинство-семейство, защото хората, които чувствам близки са различни в различните периоди и могат да нямат нищо общо с роднините ми.
Просто схемата 2+3+1 от детството (преминала в 2+2+1 по време на брака ми) ми предполага физическа близост и емоционална дистанция.


Ти имаш ли?

Овен...какво да се прави:)
Много ме е страх да се уча от чуждия опит:) И както виждам се забелязва:)

А иначе - права си-тъга си е, но и тя си е част от всичко, което ми се случва. Няма как.

Нямам сигнатура.

едва когато ги загубим.
При теб особеното е, че тъгуваш не по конкретното си семейство - сиреч това, което сте създали с мъжа си, ами по-скоро - по семейството въобще. Семейството като абстрактна категория... (Още повече, че вече сте направили опит със съпруга си да се съберете, както разбирам.) Звучи ми малко несериозно - семейство въобще не съществува. Както няма и къща въобще: всяка къща е конкретна - с червени или бели стени, дървена или тухлена. Така и семейството си е конкретно, заедно със своето многообразие от хубави и лоши моменти. Очевидно ти тъгуваш по хубавите моменти в твоето семейство, щом като те е налегнала такава носталгия по него.
Ако живееш с мен, например, или с Раян - може би тези хубави моменти, по които тъгуваш сега, нямаше да ги има. Но пък и вероятно други щяха да са тези хубави мигове. Толстой беше казал, че в щастието всички си приличаме, но различни неща ни правят нещастни.
Понеже оценяваш предимствата (колкото и крехки да са) на семейството, което си загубила - бих те посъветвал да не го зачеркваш, а да си проправиш пътечка назад към едно зряло решение и то да бъде свързано пак с него. И тъй в краткото си постване набързо зачеркна всички алтернативи. Само с миналото и с децата си никога не можеш да скъсаш или изтриеш. Защото и идеален нов татко да им намериш, никога новото семейство няма да е същото и пак ще ти тежи мировата скръб по идиличното ти (бивше) семейство, което всъщност не е било чак толкова лошо или невъзможно. А може би и единствено за теб - всички сме ръбести камъни и с времето вече няма как да се загладим, още по-малко да се съвместим с други хора и то същите зрели недодялковци...


Love should be everything or not at all...

примигваш сред тези алени рози...

И цвета на косата си докарала - едно към едно с твоя.


Love should be everything or not at all...

Всъщност ти нямаш вече семейство. Откогато сте се разделили и даже отпреди този момент - когато сте започнали да разбирате, че трябва да го направите, че заедно не можете да продължавате.
Наистина е хубаво човек да има хубаво семейство. Но ти сама казваш, че не считаш твоето за такова. За съжаление...
Какво ще ти поднесе бъдещето никой не знае, не се настройвай предварително, макар и да е в голяма степен вероятно нещата да се развият както ги предвиждаш... Щом вече ги формулираш по този начин, май може и да не забележиш /съзнателно/ някои възможности, които животът ще ти предостави. Не мога да те разколебавам - самата аз мисля като теб

Който не разбира мълчанието ви, няма да разбере и думите ви.

... /сещаш се/
Толкова си готина, съдейки по писането и писаното, че просто някой ден ще осъмнеш, срещнала също такъв готин пич, който ще обича децата ти повече от тебе, ще им даде всичко, а те ще получават и от него, и от родния си баща, и от тебе, и ще бъдат ОК. Повярвай ми, аз съм пророк!

Най-вече не подценявай сегашното си семейство, макар и във формат n-1. Създала си го, видно е, с чувство и с хъс. Просто продължавай walking. Take care.

Това си е просто чувство, което те връхлита внезапно, породено от нещо, понякога съвсем незначително.

И ти се иска просто да споделиш, че ти е тъжно. То не изисква решения или някакви действия, то си просто състояние, което трябва да изживееш. Кратко е. Като копнеж по нещо недостижимо и далечно, но безкрайно красиво.

Не знам дали от натрупания опит - горчив и не толкова, но това чувство на тъга ме съпровожда през годините, дори в смеха, дори в усмивките. Не казвам, че това ме прави нещастна, съвсем не. Просто то си витае във въздуха.

Много е хубаво да имаш семейство,отстъпи от не толкоз важните неща нека и той отстъпи и се съберете

Твоята тъга е и моя тъга...

ДОМ


Да имаш дом е толкова човешко,
почти като това да си щастлив,
почти като това да правиш грешки
или по обед да си мързелив...

Без дом ти никога недей остава!
Не само е опасно, но е грях...
И ще ти каже в Ада всеки дявол:
Човек без дом е само шепа прах!



Да имаш дом, най често е чудесно.
Завърнеш ли се отдалече в къщи -
светът изглежда мъничък и смешен,
животът си тече един и същи...

Да имаш дом понякога е страшно -
щом го загубиш, а си го обичал.
Домът макар и твой, не в твоя власт е.
Съдба си има собствена, различна...



Да вдигне дом намира всеки начин -
от тухли, от бетон или дърво,
от камък твърд или стъкло прозрачно,
от страх, мечти, тъга, любов...

Душата ти отключена случайно
любим човек ограби ли без взлом,
да се завърне ти не го очаквай -
от самотата също става дом!



Мама Нети

Qui scribit, bis legit.

ммммм...не. Не е това, което ти така решително ми приписваш.
Всъщност откъде черпиш увереността си, с която абсолютизираш мнението си?

Нямам сигнатура.