Завинаги

Единственото, за което истински мечтаеше, беше да бъде щастлив с нея до края на живота си. Познаваха се едва от месец, но нещо в него за пореден път беше решило, че този път е открило Нея. Обаче щастието, както винаги, изглеждаше чупливо и обречено - тя бе тук за кратко, до дни щеше да замине при съпруга си в далечния Мелбърн, обвеян в облаците на едно вечно южно слънце.

Но, нали, но, нали, ще се видим, нали, някога пак, стенеше той, рискувайки по този начин да секне поредния яростен оргазъм. Ох - изпъхтяваше матовото тяло, светнало от бистра пот в подлунното пространство на мансардата. Ох - поемаше си дъх тя след успешния край на поредното надбягване и казваше не, най-вероятно няма да се видим никога, тук е ужасна кочина, разбираш, не си бях идвала от пет години, не очаквах че живеете в такъв ужас, кракът ми няма да стъпи вече тук. А аз, а аз, какво да правя, щом си тръгнеш? Какво - а ти, а ти ще се оправиш, проблеми особени нямаш, какво ти е, хубаво момче, с хубава професия, аз, като си ида, ще си намериш друга...

Тогава той я гушваше всеки път като за последно изотзад, приспиваше я в поза "лъжичка" и макар и приспивайки я, не успяваше да млъкне, а скоро ли, а скоро ли ще отлетиш за там при него. What are you talkin' about, baby, казах ти, не знам, от мен единствено зависи за кой полет ще си резервирам, не напрягай ситуацията.

И всяка сутрин той се разделяше с нея като за окончателно, а след това с класическото изражение нa тези, които си падат по гузните удоволствия, събираше черните косми от косата , останали по неговата възглавница, с ревнив поглед и без адекватна цел ги складираше в един пощенски плик, който всеки път залепяше отново, преглъщайки ето така: "Голъм!-Голъм!".

Беше спрял да ходи на работа, само ядеше, спеше и я обичаше. Преди обед заспиваше, замаян с миризмата , за да си доспи, а вечерта тя пак идваше с онзи смях на отегчена дукеса, която все пак обаче си има съвсем реални потребности, не искам никой друг да спи в тия чаршафи повече, е, ще се наложи, бейби, няма да ги хвърлиш накрая, я, не, няма да ги хвърля, ами когато си отидеш, ще ги прибера и ще ги вадя само когато ти идваш от Мелбърн, ох, пак почваш, лигльо такъв, малко момче такова, дали мъжете някога въобще порастват, казах ти, че сигурно няма повече да дойда, всичко е за мига и толкова, остави се на мига, не го разваляй...

А той, а той, кажи ми за него, за кой, закачливо се смееше тя, за този, при когото ще се върнеш в Австралия, той с какво е по-добър от мене, с нищо, бейби, просто там, като пуснеш топлия кран и, представи си, в девет от десет случая действително потича топла вода, нещо, с което, съгласи се, Източна Европа не може да се похвали. Но на мен ми е така хубаво, че си представям как не спира да е хубаво завинаги... Ох, и престани с това "завинаги", понеже сега е завинаги, завий се, ще настинеш, почини си малко, целият си потен, бонбончето ми вкусно то, хайде, ако слушкаш, след малко пак ще правим завинаги-завинаги и пак ще те изя...


Една сутрин телефонът ги събуди в шест без десет, беше майка й, мъжът бил звънял от Мелбърн, където било лято с ослепителен залез. Не можел да избере мобилния , което както и да е, ама защо я нямало вкъщи при майка по това време, въпреки часовата разлика, ясно му било кога е много рано сутрин в Източна Европа, то бива, бива приятелки от детинството, бива, бива скъпи братовчедки, ама чак толкова. След малко пак щял да звънне да пита какво става, така, за всеки случай. Добре, не се нервирай, идвам си веднага. Ох, мамо, при една приятелка съм, престани и ти с параноята...

Облякоха се в още тъмното, беше януари и тя тръгна. Той също тръгна с нея, за да я изпрати, това си бяха още десет минути с нея, кой ти ги дава. Няма нужда да идваш, нито да ти повтарям за пети път, че няма нужда да идваш, знам наизуст всяка улица, и аз съм родена в този град - и крaчеше все по-забързано по мокрия от топъл януарски дъжд паваж.

А като стана дума, беше поваляло, и бе над нулата в онази ранна сутрин, когато той в гърдите си почувства, че ще се пукне от желанието да е щастлив и да бъде с нея съвсем завинаги, без никой никога да заминава нито за миг, чакай, промълви , ходи по-бавно, сещаш ли се, че точно ето тази сутрин няма вече да се върне, ох, стига вече, мъж ли си, или какво, защо всеки път правиш от раздялата драма. Просто се прибирам временно за през деня при мама, всичко винаги е временно, а ти престани да ме изпращаш и иди да си доспиш. Довечера или утре вечер пак ще дойда, ето, добре, спирам се, милото ми, дай да цунка и отивай да спинкаш, днес е сряда рано сутринта, което означава, че понеже чак next weekend си летя обратно, с теб имаме още поне седем-осем нощи заедно.

Седем-осем нощи! Не можеше вече да я чува какво му говори, защото отвътре на главата му се образува пелена от сълзи, седем-осем нощи и после какво, след любовта - неспирна смърт. Наближаваха пресечката с булеварда, идиотче малко отивай да си лягаш, оттук до нас са две минути пеш, но той ам-гълкайки не спираше да я следва, и си мислеше:
- Всеки отрязък от живота е като умален модел на целия живот. Срещате се с някого, напивате се, ядете, разхождате се, говорите си весели и сериозни неща, правите любов, след ден-два отново и после се разделяте по някаква причина. Същото е с живота като цяло - щъкаме напред-назад известно време, ядемсеремспимчукаме - умираме и изведнъж всичко угасва. А на фона на безкрайната космическа нощ кой ти гледа десет дни или десет години си бил щастлив с нея.

И още си мислеше:
- А къде, Господи, складираш и zip-ваш миговете на моментно щастие, след като отминат, запази ми ги някъде, за да си ги разглеждам после, моля те, а дали, Господи, и нима, целият ми живот не е просто един миг на мигновено щастие, zip-нат някъде в абсолютната ти памет?
- Браво, много си бил умен ти, бе - мислеше си, докато четеше мислите му Върховния оператор, който още преди шест сутринта вече е станал, за да направлява съдбите и кармите и на най-ранобудните. - Сега ше видиш ти къде какво аз zip-вам.

А трябва да отбележим, че Върховния оператор, искрено трогнат от патетиката на героя и в безкрайната си доброта бе намислил следното: Предната вечер една могъща мелбърнска корпорация, по чудо желаеща да инвестира в България, се беше свързала с шефа на героя и го бе помолила да изпрати някой от по-младите си служители на шестмесечен квалификационен курс там, от долната страна на земята, където по това време беше лято. Върховния оператор внуши на шефа на героя, досещате се, да изпрати именно нашия приятел героя, тъй че той да може да прекара още половин година от вечността близо до нея. Върховния оператор дори обмисляше варианта там, в Австралия, тя да се влюби истински и трайно в героя, да напусне мъжа си и двамата с героя да живеят щастливо още четири-пет години, което е максималната продължителност на един щастлив брак при всички бозайници, някъде в Северна Америка или Северна Африка. Обаче най-върховното на Върховния оператор е, че непрекъснато се грижи да дава на героите това, от което наистина се нуждаят най-истински. Поради което бързо и точно преосмисли бъдещето на героя - вариантът "Австралия" съдържаше твърде много неясноти. Нужно беше друго решение, за да се угоди на героя, който искаше, и то не искаше, ами направо лелееше да бъде щастлив с нея до края на живота си.

- Пич, в момента, така, докато пресичате булеварда в шест и десет сутринта двамата, щастлив ли си? - Делово запита с безплътния си глас Върховния оператор,
- Щастлив съм, Господи, благодаря ти, ах, само ако можеше да е така завинаги до края на всичко, до...
- Окей, окей, аре! - Прекъсна го Върховния оператор, чу се свистене на гуми по мокрия асфалт, беше валяло, а таксиджията не бе спал цяла нощ и не можа да спре навреме.
Момичето по чудо се отърва само с охлузени колене.
Ха, ей такива работи...


Радослав Парушев


п.с. позволявам си да споделя с вас какво чета напоследък...

МдаамСупер разказ със страхотен край

Et si vieillir m'était conté....

Прочетох го това дългото(поне се напънах да го прочета ,че от близо 7-8 години нищо не съм хващал да чета)
Одобрих думата в десетия абзацядемсеремспимчукаме........
След туй идеята за Върховния оператор също не е лоша...
Ама тогаз следва куп въпроси ,примерно:

-От коя снимачна площадка наблюдава режисьора(той известен ли е въобще някому,т,е печелил ли е Оскар за нещо си -без значение)?

-Сценаристът-той откъде черпи материал за сюжетите си или е някой олд дърти бастард ,дет само мастурбира върху "съдбите" на героите си....?

-Как се провежда кастинга за героите?

И други таквиз въпроси.........

Иначе лично за мен думата "завинаги' в текста кънти(май направо дрънчи) доста здраво.....
И друго ,за което се сещам сега е ,че май осветителят в екипа на Великия оператор е българин....Много фалшива светлина хвърля върху обратната страна на Земята..........

Изводът :
Четете "Диви разкази" на Хайтов.....
(поне на мен ми беше последната книга)



КРЪВ

Яко...
...ама някак "края" ми остави особено гадно, нещастно, мокро усещане... ех спомени

Доплака ми се ... от мъка и от ... красота ...

Оооооо, да! Да ... да ... да ... даааааа ...

според мен, Той е от онез' могофункционални филмови дейци, които са си сценаристи, режисьори, озвучители и осветители в едно и работят предимно със случайни граждани като статисти и главни актьори. снима драми и порно в един и същи ден.

и обича да се ебава с онези простосмъртни, които търсят смисъл в замислите му.

защото смисъл няма.
има онези "още десет минути, кой ти ги дава".

има събрани коси от чаршафите в плик...
и опити да зип'неш крехките си спомени.

та, внимавайте какво си пожелавате. всичко е въпрос на ... лексика, а тя е относително нещо.

Еми и аз така си помислих ,ама ми се стори много брутална идеята "Операторът" да съчетава толкоз много качества вкупом............

Напротив смисъл има и в никакъв случай не е задължително да е дълбок.
Обаче за "замислите" никак ,ама никак не вярвам........

Иначе спомените въобще не трябва да са крехки.Напротив!
Щото иначе смисълът се губи някак си ,И когато всеки......

..... изправен пред своя Господар
Когато Той пита го за неговия грях
Не да гледа надолу като глупав....стар
А да му изкрещи простичко -"Живях"!

КРЪВ

През покривите на къщите тихо пълзеше топлината на зимата. Формите губеха остротата си под малки купчини сняг. Снежният човек в двора на къщата белееше самотно сгушен в трите си грижливо оформени топки...
По небето пропълзя сияние, за миг озари върховете на нощта и тихо изчезна, за да остави аромата на приказка... Времето безшумно отмерваше часовете, в които се случват вълшебства. В снега оставяше ярки дири едно ярко червено сърце, което безцелно обикаляше улиците на спящия град. Слабият му ритъм едва се долавяше в тишината на зимната нощ. То подритна вяло снега, погледна снежния човек, усмихна му се и се зачуди дали да спре...
-Да не смяташ да спираш?-попита снежният човек, усетил намеренията му.
-Май... Няма голямо значение... - тихо отвърна сърцето.
Тъжно е да видиш спряло сърце, особено през зимата.
-Май наистина няма чак толкова голямо значение... - още по-тихо каза сърцето.
-Трябва да говориш по-силно, ако искаш да те чуя.- посъветва го снежният човек и припряно пооправи моркова си. Нещо в това малко същество го притесняваше... Помисли си, че не всяка нощ му се случва да види самотно сърце, което на всичкото отгоре се кани да спира. Тази мисъл го стресна и той започна да говори още по-силно.- Виж сега, не можеш да спираш посред зима, така де... Студено е. То и да е топло пак не бива да спираш! Изобщо... Защо ще спираш???
-Май наист.. няма...
Но този път снежният човек изобщо не можа да долови края на изречението. Започна да усеща как лека-полека започва да губи малка част от теглото си. Понамести двете сливи, които заемаха мястото на очите и изпаднал в наи-голямата паника, в която може да изпадне един снежен човек, започна да вика:
-Толкова приятно студено е! И без друго животът ми не е от най-дългите, не е честно да спреш в най-вълшебната част на нощта. Нямаш ли сърце?
-Тъжно ми е. Обаче... Не ми е студено. Ти ме стопли... Това значи ли, че трябжа да съм твоето сърце?
-Не... Да...-Снежният човек се обърка. Вече съвсем не знаеше как да говори с това малко сърце.- Ще опитам отначало: Аз съм снежен човек, а снежните човеци нямат сърца. Мисля, че всеки го знае. Ние оживяваме от вярата на децата, които ни правят. На пролет всичко свършва.
-Кратко и ясно.-каза сърцето.
-Просто и ясно - поправи го снежният човек.- И.. И е тъжно.
Снежният човек се замисли... Обичаше живота си такъв, какъвто е - кратък, бял и тих... Имаше своята зима и тя му беше достатъчна.
-Искаш ли да направиш нещо за мен?-внезапно поде снежният човек.- Искаш ли да ми разкавеш за... За пролетта.
Двамата затвориха очи, сърцето остави тищината да се разходи помежду им, хвана я под ръка, а после гласът му тихо изплува от нея:
-Тя идва с ароматите си. Настанява се в равнините и запретва ръкави. обича да боядисва. Тук ще избете оранжево, там - жълто... После розово. Нахална и зелена... Истерично зелена! Прелита над клоните на дърветата, проверява гнездата на птиците и ги кара да пеят. А те пеят ли, пеят... Посрещат я. Тя ги милва нежно и продължава да разтребва. Стъпките и събуждат земята, тревата, слънцето. Е-е-х, слънцето... Такава е тя... Слънцето, да... Топло е.
Сърцето блажено отвори очи. Стресна се и се огледа наоколо. Беше само! Малка вада струеше от мястото, където снежният човек затвори очи, за да слуша за пролетта... Вадата криволичеше по земята, боязливо докосваше сърцето и бързо попиваше в пръстта. Пролетта изпрати първите си топли дни...

Хмммммм,всичко добре ,ама...
......като прочетох ,че "снежният човек" на вместо очи имал две забучени сливи,съвсем логично се запитах ,дали "червеното сърце "на фона на тази приказка.......,дали това "червено сърце " няма формата на "морков"?

И си мисля и като извод достигам ,че или "сливите" са някакъв бабин ушаф(сиреч сушени сливи) или са някакъв неизвестен на мен самия сорт замръзени сливи...........

Не знам ,но на снежните човеци им слагат малки парченца въглен....
Така ,че тоя избор със сливите сигурно е това ,което сега го наричат
" pop-art"

КРЪВ

Кърт Вонегът

ДЪЛГИЯТ ПЪТ КЪМ ВЕЧНОСТТА



Long Walk to Forever

Kurt Vonnegut





Бяха отраснали врата до врата в покрайнините на града, край ниви, гори

и овощни градини, край една красива камбанария, която принадлежеше на

училището за слепи.

Сега бяха по на двайсет, без да са се виждали близо година.

Отношенията помежду им винаги бяха шеговити и приятелски, но никога не бе

ставало дума за любов.

Името му беше Нют. Нейното бе Катрин. В ранния следобед Нют почука на

вратата на Катрин.

Катрин излезе да отвори. В ръката си държеше дебелото лъскаво

списание, което четеше. То бе посветено изцяло на булчински костюми.

- Нют! - възкликна тя. Беше изненадана, че го вижда.

- Искаш ли да се поразходим? - попита той. Беше срамежлив, дори с

Катрин. Прикриваше стеснителността си, като говореше разсеяно, сякаш това,

което истински го интересуваше, се намираше някъде много далеч - като че ли

беше таен агент, прекъснал за малко мисията си между прекрасните, далечни и

зловещи нейни пунктове. Винаги говореше така, дори и когато ставаше дума за

неща, които го засягаха дълбоко.

- Да се поразходим? - попита Катрин.

- Единият крак пред другия - отвърна той, - през поляни и мостове...

- Нямах представа, че си в града - каза Катрин.

- Току-що пристигнах.

- Още си в армията, както виждам.

- Остават ми седем месеца. - Беше ефрейтор в артилерията. Униформата

му бе изпомачкана. Обувките му бяха прашни. Нуждаеше се от бръснене.

Протегна ръка към списанието. - Дай да видя хубавата книжка.

Тя му го подаде.

- Скоро се омъжвам, Нют.

- Знам. Хайде да се поразходим.

- Имам ужасно много работа. Сватбата е след седмица.

- Ако се разходим, бузите ти ще порозовеят. Ще станеш розова булка. -

Той разлисти страниците на списанието. - Розова булка като тази... като

тази... като тази... - Нют й показа розови булки.

Катрин се замисли за розовите булки и порозовя.

- Това ще е моят подарък за Хенри Стюарт Чейсънс - продължи Нют. -

Като те изведа на разходка, ще получи розова булка.

- Знаеш как се казва? - учуди се Катрин.

- Мама ми писа - отвърна той. - От Питсбърг е, нали?

- Да. Ще го харесаш.

- Може би.

- Ще... ще дойдеш ли на сватбата, Нют?

- Съмнявам се.

- Отпуската ти не е достатъчно дълга?

- Отпуска ли? - учуди се той. Разглеждаше реклама за сребърни прибори,

отпечатана на две страници. - Не съм в отпуска.

- О!?

- Аз съм това, което наричат "самоволно отлъчил се".

- О, Нют! Не може да бъде!?

- Може - отвърна той и продължи да разглежда списанието.

- Защо, Нют?

- Исках да разбера кои сребърни прибори предпочиташ. - Той започна да

чете имена на модели от списанието. - "Албърмарл"? "Хийтър"? Леджънд"?

"Рамблър Роуз"? - Вдигна очи и се усмихна. - Смятам да подаря на теб и

съпруга ти лъжица.

- Нют, Нют, кажи ми, наистина...

- Искам да дойдеш с мен на разходка.

Катрин закърши ръце, по сестрински разтревожена.

- Нали ме излъга, че си избягал?

Той подсвирна тихо като полицейска сирена и повдигна вежди.

- Къде... Откъде? - попита тя.

- От Форт Браг.

- В Северна Каролина?

- Да. Близо до Файетвил, където е учила Скарлет О'Хара.

- Как дойде дотук?

Нют изправи палец и направи жеста на автостопаджиите.

- Два дни - добави той.

- Знае ли майка ти?

- Не дойдох, за да видя нея.

- А кого?

- Теб.

- Защо мен?

- Защото те обичам. А сега можем ли да излезем на разходка? Единият

крак пред другия, през поляни и мостове...

Вече се разхождаха, бяха в гората, с килим от кафяви листа.

Катрин бе ядосана и разстроена, почти разплакана.

- Нют! - каза тя. - Това е абсолютно безумие!

- Откъде-накъде?

- Как можеш да избереш точно този безумен момент, за да ми кажеш, че

ме обичаш? Никога досега не си ми говорил така! - тя спря.

- Да вървим - каза Нют.

- Не. Няма да продължа нататък. Изобщо не трябваше да излизам с теб!

- Но ти излезе.

- За да не си вкъщи. Ако някой беше дошъл да чуе какво ми говориш

седмица преди сватбата...

- Какво щеше да си помисли?

- Че си луд.

- Защо?

Катрин пое дълбоко дъх, произнесе реч.

- Позволи ми да кажа, че съм дълбоко трогната от безумието, което

извърши. Не мога да повярвам, че наистина си избягал от казармата, но може

и да си. Не мога да повярвам, че наистина ме обичаш, но може би е така. Все

пак...

- Обичам те - каза Нют.

- Трогната съм - отвърна Катрин. - И съм много привързана към теб,

като приятел. Много. Но... просто е твърде късно. - Тя направи крачка

встрани от него. - Не си ме целунал дори веднъж. - Вдигна ръце, за да се

предпази. - Не искам да кажа, че трябва да го правиш сега. Просто всичко е

толкова неочаквано! Нямам никаква представа как да ти отговоря!

- Нека просто се поразходим. Да прекараме времето приятно.

Отново тръгнаха.

- Как очакваше, че ще реагирам? - попита Катрин.

- Откъде да знам какво да очаквам? Никога досега не съм правил подобно

нещо.

- Да не би да мислеше, че ще се хвърля на шията ти?

- Може би.

- Съжалявам, но ще те разочаровам.

- Не съм разочарован. Не съм разчитал, че това ще стане. Колко е

приятно само да се разхождаме.

Катрин спря отново.

- Знаеш ли какво ще стане сега? - попита тя.

- Не.

- Стискаме ръце и се разделяме като приятели. Това ще стане сега.

Нют кимна.

- Добре. Спомняй си за мен от време на време. Спомняй си колко много

те обичах.

Неволно, Катрин избухна в плач. Тя обърна гръб на Нют и се загледа в

безкрайната колонада на дърветата.

- Какво означава това? - попита той.

- Гняв! - отвърна тя и стисна юмруци. - Ти нямаш никакво право...

- Трябваше да разбера.

- Дали и аз те обичам? Щях да ти го покажа отдавна.

- Щеше ли?

- Да. - Катрин се обърна към него. Лицето й бе силно зачервено. - Щеше

да разбереш!

- Как? - попита Нют.

- Ще да забележиш. Жените ни ги бива кой знае колко да крият такива

неща.

Той се вгледа в лицето й. За свой ужас, тя разбра, че е права - че

жените ни ги бива кой знае колко да крият любовта.

Нют видя любовта.

И направи каквото трябваше.

Целуна я.

- Истински ад е човек да си има работа с теб - каза тя, когато я

пусна.

- Да?

- Не трябваше да го правиш.

- Не ти ли хареса?

- Какво очакваше? Луда, необуздана страст?

- Пак ще ти кажа, никога не знам какво ще стане в следващия момент.

- Ще си кажем довиждане.

Той леко се намръщи.

- Добре.

Тя произнесе още една реч:

- Не съжалявам, че се целунахме. Беше хубаво. Трябваше да го направим,

бяхме толкова близки! Винаги ще те помня, Нют. Желая ти щастие.

- И аз на теб.

- Благодаря ти, Нют.

- Трийсет дни - каза той.

- Какво?

- Трийсет дни в ареста... ето какво ще ми струва една целувка.

- Съжалявам, но не аз те накарах да избягаш от казармата.

- Знам - отвърна той.

- Не мисля, че заслужаваш награда за героизъм, заради глупавото нещо,

което си направил.

- Трябва да е приятно да си герой. Хенри Стюарт Чейсънс герой ли е?

- Може и да бъде... Ако получи шанс - отвърна Катрин. Смутено, тя

забеляза, че отново се разхождат. Сбогуването бе забравено.

- Наистина ли го обичаш? - попита той.

- Разбира се, че го обичам! - отвърна тя разпалено. - Ако не го

обичах, нямаше да се омъжа за него.

- Какво толкова намираш в него?

- Стига вече! - извика Катрин и отново спря. - Даваш ли си сметка как

се държиш? У Хенри има много, много, много добри неща! Да! И вероятно

много, много, много лоши. Само че това не ти влиза в работата. Обичам го и

не е необходимо да обсъждам достойнствата му с теб!

- Извинявай - каза Нют.

- Наистина престани!

Той я целуна пак. Целуна я пак, защото тя искаше.

Намираха се в голяма овощна градина.

- Как успяхме да се отдалечим толкова от дома, Нют? - попита Катрин.

- Единия крак пред другия... през поляни и постове - отговори той.

- И те се добавят една към друга... крачките.

Камбаната в училището за слепи недалеч заби.

- Училище за слепи - каза Нют.

- Училище за слепи - повтори Катрин. Тя поклати глава учудено унесена.

- Вече трябва да се връщам.

- Кажи довиждане.

- Всеки път, когато го кажа, получавам целувка.

Нют седна на окосената трева под едно ябълково дръвче.

- Седни - подкани я той.

- Не.

- Няма да те докосна.

- Не ти вярвам.

Катрин седна под друго дръвче, на пет метра от него. Затвори очи.

- Мечтай за Хенри Стюарт Чейсънс - каза той.

- Какво?

- Мечтай за твоя чудесен бъдещ съпруг.

- Добре, ще мечтая. - Катрин стисна клепачи още по-силно и си

представи бъдещия си съпруг.

Нют се прозина.

Пчелите жужаха наоколо и Катрин едва не заспа. Когато отново отвори

очи, видя, че Нют наистина спи.

Започна да похърква тихо.

Катрин остави Нют да поспи час и докато спеше, го обожаваше с цялото

си сърце.

Сенките на ябълковите дръвчета започнаха да се удължават на изток.

Камбаните в двора на училището за слепи отново забиха.

Чик-чирик, чик-чирик - зачурулика птичка.

Някъде далеч заръмжа автомобилен клаксон и млъкна. Заръмжа и млъкна.

После замря.

Катрин стана и коленичи край Нют.

- Нют? - повика го тя.

- М-м? - обади се той и отвори очи.

- Става късно.

- Здравей, Катрин - каза той.

- Здравей, Нют - отвърна тя.

- Обичам те - каза той.

- Зная - отвърна тя.

- Твърде късно - каза той.

- Твърде късно - отвърна тя.

Нют стана и се изтегна с ръмжене.

- Приятна разходка.

- Приятна - съгласи се Катрин.

- Тук ли ще се разделим?

- Къде ще отидеш?

- Ще стопирам до града и ще се предам.

- Късмет - пожела тя.

- И на теб. Ще се омъжиш ли за мен, Катрин?

- Не.

Той се усмихна, вгледа се в нея за миг и бързо се отдалечи. Катрин

остана загледана в него, докато ставаше все по-малък сред сенките и

дърветата, знаеше, че ако сега се обърне, ако я повика, тя ще хукне към

него. Нямаше да има друг избор.

Нют спря. Обърна се. И я повика.

- Катрин! - повика я той.

Тя хукна към него, прегърна го, не можеше да говори.

Май нещо неподготвен се изказа....или са много сливите в главата ти

Айде сега-разсърдихме се....
Що става така(с извинение)?

Искаш ли приказка?

КРЪВ

а на кого е това?

[линк]

Идея нямам аз го копнах от приказки....Явно докосва сърца...обичам да чета там.....

Да искам ...моля те...искам за малкия принц

Eто ти малкият принц:

[линк]

Ама аз искам някой да ми го разкаже....сама съм си го чела вече....

Обичаш класическите приказки.Класиката си е класика

Виж,тук по Черното-морието,ни отглеждаха с едни приказки расли -сарасли,
че деските ни мечти така избуяха,сега за страх да ги гълташ.....


Не съм класик
Ама не съм и романтик
Но обещавам-ще разкажа приказка!
Честно.....(сега малко времето ме притиска)
....знайшшш как ми боцка отзаде.......

КРЪВ

.......ще чакам...муза трябва ли ти?

имитацията е най-добрия комплимент към всеки автор ако избщо можем да говорим за толкова близко подобие.

благодаря за асоциацията.

p.s. и все пак да не забравяме, че Вонегът е световно (признато!) име, а Парушев диша нашия въздух и обитава нашите географски ширини.
в моя конкретен случай, се размотава по моите пътеки.