Разказ
23 отговора
173 прегледа
Разказ
Ето един разказ, който случайно открих и много ми хареса. Не е толкова тъжен като предишните.
МИЦКА И ТОДОРЧО
Крум Григоров
Нашата кобила Мицка вече позастаря. Вървеше някак бавно, рядко вирваше уши, пробираше храната. Не можеше да носи такива тежки товари, както преди, когато беше по-млада. У дома често разговаряхме за нея - трудно ще ни слуша. Макар да му беше свидно на дядо, понякога изтърваваше:
- Освен да я продадем и да купим по-младо, по-яко добиче...
Но от известно време Мицка като че понаедря, коремът й се поду. Дядо запотрива ръце:
- Голям грях щяхме да сторим, Куне.
- Какъв грях? - попитах аз.
- Ами бременно добиче продава ли се? Кобилата може да ни роди някое жребче, да ни остави тамазлък...
И увеличихме грижите около нея. Дядо често надникваше в обора да не се обеси Мицка, взираше се дали е изяла храната, изтриваше гърба й с гушка слама, изчесваше гърба й с чесалото, за да има по-приличен вид. А като наедря още повече, дядо сякаш не спеше нощем. Дремне като птичка на клонче, палне фенерчето и се затътрузи към обора. Върне се, мърморейки нещо, което само той си разбираше, изпуши лула тютюн край печката и отново тръгне да види добичето. Понякога се затулвах тихичко зад него и чак като влезеше в обора, той ме съзираше. И ме потупваше по рамото:
- Виждам, че имаш голям мерак към бъдещото жребче. Това е хубаво. Добър стокар ще излезе от тебе...
Веднъж дядо се прибра в одаята и каза, че няма нищо ново. След това ние сме се унесли в сън. Но него, изглежда, не го е сдържало, та пак отишъл в обора. И какво да види! Мицка се ожребила. Малкото жребче едвам се повдигало на тънките си крачка, за да подири вимето на майка си. Мицка го облизвала, за да го подсуши... Дядо не знаел какво да прави от радост, па помогнал на приплода да се изправи и приближил муцунката му към вимето. Чак като го задоила кобилата и се уверил, че всичко е наред, дойде в одаята и ни се похвали:
- Ставай, Куне – рече, - нашият Тодорчо ни превари...
За какъв Тодорчо става дума! – почудих се аз. Но дядо веднага продължи:
- Малкото конче, което ни подари Мицка, ще го наречем Тодорчо, защото се роди на знатен ден, на Тудорица...
Рипнах от постелята и се обвесих на врата му. Не чаках нито минута, а го задърпах да ме заведе при кончето.
То се знае, най-напред влезе в обора дядо, след него аз, а зад нас се проточи цялото домочадие...”Милото конче!” – пресегнах ръка да го погаля... Но Мицка нещо позавъртя задница, поподигна ту единия, ту другия крак и дядо ме подръпна:
- Внимавай, че кобилата може и да се разсърди. Макар и възрастна, но все още има сили колкото да те ритне и да ти остави белег за цял живот...
Аз се учудвах как така се е изправил Тодорчо и се щурка ту към майка си, ту се пули в нас. Ще имат много здраве махленските деца, които обичат да се хвалят я с новородено теле, я с агне или яре, я с малки прасенца или пиленца... Още сега ще затичам по махалата и ще разглася и глухите да чуят за раждането на нашия Тодорчо. Баба ме похвана за коланчето:
- Сине, то, че е за радост, за радост е, но не прекалявай, може и лошо да ти стане...
Но кой ти слуша такива приказки в тоя миг... Скачах, погалвах кончето, вардейки се от майка му, удрях шапката си в земята и замислях какво юларче да му направим.
- Не бързай – рече дядо. – За всичко се иска време. Нека попорасте Тодорчо, ще му нагласим и юларче. Сега кака ти да му приготви мартеница. Тодоровден е празник на конете. Ще трябва да сложим и по-вкусна храна на Мицка.
Когато сестра ми започна за тъкми вълнените конци за мартеница, аз донесох овчарските ножици да ги прережа. Баба в това време се зае да омеси колач за празника. Преди да почнем яденето, дядо благослови. Няколко пъти спомена името на малкото конче, а на Мицка пожела да живее още дълго...
С появата на Тодорчо на бял свят сърцето ми се изпълни с нещо хубаво, нещо мило. Където и да отидех, с каквото и да се захванех, пред очите ми се изправяше кончето, което ме гледаше в очите, виреше ушенцата си и подрипваше. Ето това най-много харесвах у него, че можеше да подскача.
Дните минаваха. Тодорчо растеше и заякваше. Започна да схрусква и по някой тънка сламчица от отавата, която дядо беше завардил за агнетата и яретата. А като захрупа и от грубото сено, дядо рече:
- Май, май, Куне, трябва да продадем вече Мицка. Тодорчо и сам може да се справя с храната. Разбира се, с наша помощ. Ти ще го изкарваш на паша по Селска нива, аз ще му скубна тревица по слоговете и така... Мицка съвсем остаря. Ще я сменим с някоя по-млада кобилка... Пък като се дохване Тодорчо, ще видим... но трябва да мине поне годинка, па ако щеш и повечко...
Аз гледах с четири очи преди всичко Тодорчо. Чаках с нетърпение кой ден ще му се метна отгоре, за да го яздя...
Един съботен ден, когато в града беше конският пазар, дядо заведе Мицка да я продава. Клекнал в края на пазарището, минавали и отминавали селяни, хич и не поглеждали препареното добиче. Най-после се спрели двама джамбази и попитали:
- Колко ще искаш за тая псовисотиня?
Дядо като да се обидил и позамълчал, но джамбазите отново подзели за цената.
- Е, че вие колко давате? – обърнал се дядо.
Пазарили се, докато джамбазите се съгласили за двеста лева. С тия пари дядо не само не можал да купи по-младо добиче, но и не намерил подходящо. Вечерта се върна с празни ръце. Всички се съгласихме с него, че не е само тази събота пазар. Що са дни, все са напред...
Като минаха две-три седмици и баща ми придаде още пари, дядо пак замина за града. Заглеждал ту тая кобила, ту друга, спирал се на някой кон, но или много пари искали продавачите, или все нещо кусур им намирал той. Най-после двама джамбази минали край него с една млада кобила. Дядо им викнал да спрат. Добичето му взело очите. Имало лъскав червеникав косъм, ушите му били вирнати, а гривата и опашката били сплетени на тънки плитки.
- Хайде – извикали джамбазите, - кобилче за кеф ти продаваме. Гледай каква длака има, само е за стопанин като тебе. Познава се, че си мераклия човек, няма да изпуснеш добичето, ще го гледаш добре, то ще те слуша, както трябва... Подшибвали от време на време кобилата с камшик, тя потръпвала. На дядо му се сторило, че само малко да охлабят юлара, тя ще полети като стрела по пазарището и ще изпогази всичко живо, което се изпречи на пътя й... Като че дяволът го подтиквалт да не изпуска кобилата. И започнали пазарлъкаа. Джамбазите искали осемстотин лева, дядо давал четиристотин, докато се спазарили на петстотин. Дядо им подал парите с треперещи ръце, не е шега това два пъти и половина повече от цената, на която бе продал Мицка. Но както и да е. Поуспокоил се, че взема не какво да е добиче. Младо, сръчно, лицелия. Яхнал кобилката и се понесъл към дома. Когато приближил Бусарската махала наблизо до нас, тя силно изцвилила. От обора се обадил Тодорчо с тънкия си гласец. Нещо смъднало дядо под лъжичката. Отде кончето познава гласа на кобилата...
Като се свали той в гумното, Тодорчо излетя от отворената врата на обора, завря муцуна под корема на кобилата и започна да дири вимето. Явно това беше нашата Мицка, която дядо беше купил на по-висока цена, отколкото я бе продал. Джамбазите я лустросали, захранили я с по-силна храна. Някои разправяха, че давали на конете и кобилите някакво лекарство, от което ставали по-наперени. Сякаш и последната капка кръв бе изцедена от спаруженото лице на дядо. Гласът му идеше някъде изпод земята. Той се олюля и ако не бе го подхванал баща ми, щеше да се друсне на гумното. Всички ние бяхме като попарени.
Но минаха и преминаха ядовете, поуспокои се и дядо.
- Нищо – произнесе, - може пък Мицка да ни е на късмета. Няма да я закачаме, ще си живее у нас, докато има дни...
И действително, хранихме я, с каквото имахме, не я товарехме с никакви товари. А Тодорчо наголемяваше. Вече се качвах отгоре на кончето, дядо ме прихващаше с ръка, че беше още вироглаво, можеше да ме хвърли в някой хендек...
Когато умря Мицка, погребахме я, както подобава. Колкото и да бе корав дядо, от едното му око се търкулна сълза...
Тодорчо се извъди хубав, як жребец, в снагата на който се взираха всички нашенци и цъкаха:
- Брей, тоя дядо Зарко, вижте какъв кон е отгледал...
Като метнех на гърба му мекото седло, като му сложехме юздата, украсена със синци, и се качех, Тодорчо се понасяше с голяма скорост по посоката, където го насочвах аз. С него ходех по съборите, с него овършавахме снопите, с него и майка ми отиваше на гости у вуйчо ми чак през три села от нашето...
Mitakuye oyas'in (всички са мои роднини)!
МИЦКА И ТОДОРЧО
Крум Григоров
Нашата кобила Мицка вече позастаря. Вървеше някак бавно, рядко вирваше уши, пробираше храната. Не можеше да носи такива тежки товари, както преди, когато беше по-млада. У дома често разговаряхме за нея - трудно ще ни слуша. Макар да му беше свидно на дядо, понякога изтърваваше:
- Освен да я продадем и да купим по-младо, по-яко добиче...
Но от известно време Мицка като че понаедря, коремът й се поду. Дядо запотрива ръце:
- Голям грях щяхме да сторим, Куне.
- Какъв грях? - попитах аз.
- Ами бременно добиче продава ли се? Кобилата може да ни роди някое жребче, да ни остави тамазлък...
И увеличихме грижите около нея. Дядо често надникваше в обора да не се обеси Мицка, взираше се дали е изяла храната, изтриваше гърба й с гушка слама, изчесваше гърба й с чесалото, за да има по-приличен вид. А като наедря още повече, дядо сякаш не спеше нощем. Дремне като птичка на клонче, палне фенерчето и се затътрузи към обора. Върне се, мърморейки нещо, което само той си разбираше, изпуши лула тютюн край печката и отново тръгне да види добичето. Понякога се затулвах тихичко зад него и чак като влезеше в обора, той ме съзираше. И ме потупваше по рамото:
- Виждам, че имаш голям мерак към бъдещото жребче. Това е хубаво. Добър стокар ще излезе от тебе...
Веднъж дядо се прибра в одаята и каза, че няма нищо ново. След това ние сме се унесли в сън. Но него, изглежда, не го е сдържало, та пак отишъл в обора. И какво да види! Мицка се ожребила. Малкото жребче едвам се повдигало на тънките си крачка, за да подири вимето на майка си. Мицка го облизвала, за да го подсуши... Дядо не знаел какво да прави от радост, па помогнал на приплода да се изправи и приближил муцунката му към вимето. Чак като го задоила кобилата и се уверил, че всичко е наред, дойде в одаята и ни се похвали:
- Ставай, Куне – рече, - нашият Тодорчо ни превари...
За какъв Тодорчо става дума! – почудих се аз. Но дядо веднага продължи:
- Малкото конче, което ни подари Мицка, ще го наречем Тодорчо, защото се роди на знатен ден, на Тудорица...
Рипнах от постелята и се обвесих на врата му. Не чаках нито минута, а го задърпах да ме заведе при кончето.
То се знае, най-напред влезе в обора дядо, след него аз, а зад нас се проточи цялото домочадие...”Милото конче!” – пресегнах ръка да го погаля... Но Мицка нещо позавъртя задница, поподигна ту единия, ту другия крак и дядо ме подръпна:
- Внимавай, че кобилата може и да се разсърди. Макар и възрастна, но все още има сили колкото да те ритне и да ти остави белег за цял живот...
Аз се учудвах как така се е изправил Тодорчо и се щурка ту към майка си, ту се пули в нас. Ще имат много здраве махленските деца, които обичат да се хвалят я с новородено теле, я с агне или яре, я с малки прасенца или пиленца... Още сега ще затичам по махалата и ще разглася и глухите да чуят за раждането на нашия Тодорчо. Баба ме похвана за коланчето:
- Сине, то, че е за радост, за радост е, но не прекалявай, може и лошо да ти стане...
Но кой ти слуша такива приказки в тоя миг... Скачах, погалвах кончето, вардейки се от майка му, удрях шапката си в земята и замислях какво юларче да му направим.
- Не бързай – рече дядо. – За всичко се иска време. Нека попорасте Тодорчо, ще му нагласим и юларче. Сега кака ти да му приготви мартеница. Тодоровден е празник на конете. Ще трябва да сложим и по-вкусна храна на Мицка.
Когато сестра ми започна за тъкми вълнените конци за мартеница, аз донесох овчарските ножици да ги прережа. Баба в това време се зае да омеси колач за празника. Преди да почнем яденето, дядо благослови. Няколко пъти спомена името на малкото конче, а на Мицка пожела да живее още дълго...
С появата на Тодорчо на бял свят сърцето ми се изпълни с нещо хубаво, нещо мило. Където и да отидех, с каквото и да се захванех, пред очите ми се изправяше кончето, което ме гледаше в очите, виреше ушенцата си и подрипваше. Ето това най-много харесвах у него, че можеше да подскача.
Дните минаваха. Тодорчо растеше и заякваше. Започна да схрусква и по някой тънка сламчица от отавата, която дядо беше завардил за агнетата и яретата. А като захрупа и от грубото сено, дядо рече:
- Май, май, Куне, трябва да продадем вече Мицка. Тодорчо и сам може да се справя с храната. Разбира се, с наша помощ. Ти ще го изкарваш на паша по Селска нива, аз ще му скубна тревица по слоговете и така... Мицка съвсем остаря. Ще я сменим с някоя по-млада кобилка... Пък като се дохване Тодорчо, ще видим... но трябва да мине поне годинка, па ако щеш и повечко...
Аз гледах с четири очи преди всичко Тодорчо. Чаках с нетърпение кой ден ще му се метна отгоре, за да го яздя...
Един съботен ден, когато в града беше конският пазар, дядо заведе Мицка да я продава. Клекнал в края на пазарището, минавали и отминавали селяни, хич и не поглеждали препареното добиче. Най-после се спрели двама джамбази и попитали:
- Колко ще искаш за тая псовисотиня?
Дядо като да се обидил и позамълчал, но джамбазите отново подзели за цената.
- Е, че вие колко давате? – обърнал се дядо.
Пазарили се, докато джамбазите се съгласили за двеста лева. С тия пари дядо не само не можал да купи по-младо добиче, но и не намерил подходящо. Вечерта се върна с празни ръце. Всички се съгласихме с него, че не е само тази събота пазар. Що са дни, все са напред...
Като минаха две-три седмици и баща ми придаде още пари, дядо пак замина за града. Заглеждал ту тая кобила, ту друга, спирал се на някой кон, но или много пари искали продавачите, или все нещо кусур им намирал той. Най-после двама джамбази минали край него с една млада кобила. Дядо им викнал да спрат. Добичето му взело очите. Имало лъскав червеникав косъм, ушите му били вирнати, а гривата и опашката били сплетени на тънки плитки.
- Хайде – извикали джамбазите, - кобилче за кеф ти продаваме. Гледай каква длака има, само е за стопанин като тебе. Познава се, че си мераклия човек, няма да изпуснеш добичето, ще го гледаш добре, то ще те слуша, както трябва... Подшибвали от време на време кобилата с камшик, тя потръпвала. На дядо му се сторило, че само малко да охлабят юлара, тя ще полети като стрела по пазарището и ще изпогази всичко живо, което се изпречи на пътя й... Като че дяволът го подтиквалт да не изпуска кобилата. И започнали пазарлъкаа. Джамбазите искали осемстотин лева, дядо давал четиристотин, докато се спазарили на петстотин. Дядо им подал парите с треперещи ръце, не е шега това два пъти и половина повече от цената, на която бе продал Мицка. Но както и да е. Поуспокоил се, че взема не какво да е добиче. Младо, сръчно, лицелия. Яхнал кобилката и се понесъл към дома. Когато приближил Бусарската махала наблизо до нас, тя силно изцвилила. От обора се обадил Тодорчо с тънкия си гласец. Нещо смъднало дядо под лъжичката. Отде кончето познава гласа на кобилата...
Като се свали той в гумното, Тодорчо излетя от отворената врата на обора, завря муцуна под корема на кобилата и започна да дири вимето. Явно това беше нашата Мицка, която дядо беше купил на по-висока цена, отколкото я бе продал. Джамбазите я лустросали, захранили я с по-силна храна. Някои разправяха, че давали на конете и кобилите някакво лекарство, от което ставали по-наперени. Сякаш и последната капка кръв бе изцедена от спаруженото лице на дядо. Гласът му идеше някъде изпод земята. Той се олюля и ако не бе го подхванал баща ми, щеше да се друсне на гумното. Всички ние бяхме като попарени.
Но минаха и преминаха ядовете, поуспокои се и дядо.
- Нищо – произнесе, - може пък Мицка да ни е на късмета. Няма да я закачаме, ще си живее у нас, докато има дни...
И действително, хранихме я, с каквото имахме, не я товарехме с никакви товари. А Тодорчо наголемяваше. Вече се качвах отгоре на кончето, дядо ме прихващаше с ръка, че беше още вироглаво, можеше да ме хвърли в някой хендек...
Когато умря Мицка, погребахме я, както подобава. Колкото и да бе корав дядо, от едното му око се търкулна сълза...
Тодорчо се извъди хубав, як жребец, в снагата на който се взираха всички нашенци и цъкаха:
- Брей, тоя дядо Зарко, вижте какъв кон е отгледал...
Като метнех на гърба му мекото седло, като му сложехме юздата, украсена със синци, и се качех, Тодорчо се понасяше с голяма скорост по посоката, където го насочвах аз. С него ходех по съборите, с него овършавахме снопите, с него и майка ми отиваше на гости у вуйчо ми чак през три села от нашето...
Mitakuye oyas'in (всички са мои роднини)!
Re: Разказ
Ето един разказ и от мен .... Миналата ( или по-миналата ) година го учихме в училище ... и от тогава много ми хареса .. макар че и този е малко тъжен 
Отново от Йордан Йовков и може повечето да сте го чели , но все пак ....
По-малката сестра
Васил беше докарал от пазаря две млади кобилки. Отвързаха ги от каруцата и ги пуснаха в харманя, празен по това време и обграден с висок дувар. И двете кобилки бяха още неопитомени, току-що хванати с ласо от стадото им, навикнали на свобода, диви. Чичо Митуш и слугите гледаха иззад вратника и не само се любуваха на кобилките - те наистина бяха хубави, - но и с опитно око откриваха ту една, ту друга черта от нрава им. Едната беше червена и се казваше Айа (родена през май), а другата - черна, тя нямаше име. Всяка беше вързана за шията с по едно ново въже, което се влачеше по земята. Нищо друго - ни юлар, ни юзда, ни хамут не беше слагано на тях. Копитата им не бяха подковани, израснали прекомерно, спитенн. Гъстите им опашки досягаха земята.
Айа беше по-жива, по-буйна. Когато чичо Митуш влезе в харманя, тя се подплаши, извъртя се и удари на бяг, но срещна каменната стена, започна да се лута и да бие гърдите си о нея. Чнчо Митуш дойде още по-близо, тя се промъкна между него и зида и избяга на другия край. След това, както правят конете, когато са уплашени, тя се обърна с очи към опасността, наостри уши, дори пристъпи малко, загледа се и запръхтя силно, като че хъркаше. Над черните и светнали очи падаше кичур черна грива.
Докато Айа бягаше насам-нататък, черната кобилка оставаше по-споконна, по-сдържана. Но тя винаги отиваше там, дето беше Айа, следваше я, държеше себлизодонея, като че искаше да я успокоии заварди. Васил беше казал, че двете кобилки били сеетри и че Айа е по-малката. На другия ден ги впрегнаха в каруцата, за да ги научат да теглят. В такова равно поле, каквото беше полето около чифлика, това не беше мъчна работа. Айа се противеше, скачаше, разтърсваше глава. Понякога тя се мяташе напред и се изправяше на задните си нозе или се отпущаше и искаше да легне. Ударите на камшика и виковете на слугите я подлудяваха. Освен юздите, които държеше чичо Митуш, Айа беше вързана с дълго въже за врата, това въже го държеше един слуга и с него или я възпираше, или я оправяше в пътя, когато искаше да кривне настрана. Със също такова въже беше вързана и черната кобила, но от него не стана нужда. Докато Айа себъхтеше и мореше, цяла покрита в пот, черната кобила се покоряваше (за да бъде някак по-леко наАйа), отиваше натам, накъдето отиваше Айа, спираше се, когато се спреше Айа. Човек би казал, че тя забравяше собствените си страдания и мислеше само за Айа.
Най-после Айа разбра, че няма да излезе наглава, престана да скача и като устреми замътените си очи в полето - това широко, равно поле, в което с бяг беше се спасявала и от вълци, - тя се впусна да бяга колкото сили имаше. Черната кобилка я по-следва. А тъкмо това чакаха чичо Митуш и слугите. Ония, които държаха въжетата отстрани, едва успяха да се качат. Каруцата се носеше из полето с трясък, кобилките препускаха с път, без път, ту в една, ту в друга посока. Най-после, потънали в пяна, те се умориха, капнаха и покорно отиваха натъй, накъдето ги насочваха. Тогава чичо Митуш обърна каруцата и се върна в чифлика. Като спряха, той скочи и мина отпред. Айа, изтъняла, мокра от пот, като къпана, пяла трепереше. Черната кобилка, също тъй изморена, не трепваше, като че се боеше да не би с мръдването си да докара нови беди за Айа. Чичо Митуш эастана пред Айа, помилва я по челото, подръпна и ушите и дъхна в ноздрите и. Същото иаправи и с черната. След туй от каруцата кобилките ги заведоха в обора и ги вързаха на ясла.
Два месеца по-късно Васил се връщаше един ден от града. Айа и черната кобилка вече теглеха каруцата тъй добре, като че бяха се родили научени. Приличаха им - особено на Айа, която препускаше с високо дигната глава - и новите хамути, потопени в катран, за да стоят меки, и герданите от сини мъниста, и червените топки на челата им. Васил караше тоя път лудешката. Кобилките минаваха от тръс в галоп, от галоп пак в бърз тръс. Не бяха изминали още и пет километра от града, а бяха вече потънали в пот.
При чешмата, дето имаше огнена мелница и кръчма, Васил спря. Айа, като че не беше почувствувала никаква умора, стоеше с дигната глава и нервно дъвчеше юздата си. Тъй като капаците на юздата отстрани на очите и бяха пречили досега да вижда Айа, черната кобилка се извърна с цялата си глава към нея, погледна я, подуши я и леко я бутна по муцуната. И застана покорно пак тъй, както си беше по-рано.
На вратата на кръчмата се показа Велико железаринът. Каскетът му беше килнат назад, тъй че разкъдрената му коса се развяваше над челото; на рамото му, преметната на широк ремък, висеше хармоника.
- О, бай Василе, здрасти! - извика той. - Ще ме закарашдосело ще черпя. Ех, че кончета! - Аз с такива кончета обичам да пътувам. Ама какво... отде идеш ти? - каза той, като дойде по-близо и учудено гледаше конете. - Кога свари да ги изпотиш толкоз?
Васил махна отчаяно с ръка:
- И тъй ще мрат, не ги жаля. Докторът каза, че били болни от шап. Иска да ги застреля. Хайде, качвай се!
Чакай да почерпя.
- Няма нужда.
Велико тъй си и остана - с учудени и широко разкрити очи. Докато се наместяше в каруцата, хармониката му издаде от само себе си няколко звука. Васил му разказваше какво беше му казал ветеринарният лекар.
- И тьй ще мрат, не ги жаля! - каза най-после той и отпусна юздите. Кобилките се понесоха в галоп, преминаха един завой в тръс, след туй пак се замятаха в галоп.
Великовото село беше на три-четири километра отсам чифлика. Като стигнаха там, Велико слезе и като крепеше с едната си ръка хармониката, с другата извади часовника си, погледна го и каза:
- Вървели сме като трен! Толкоз бързо. Ех, че кончета!
Въпреки всичко, Айа стоеше твърдо на нозете си, с дигната глава. Черната се обърна, погледна я, както по-рано, и пак тьй леко я побутна по муцуната.
От тоя ден нататък двете кобилки ги затвориха в отделен обор и вече не ги изкараха. Там ги хранеха, там ги поеха - тъй беше заповядал докторът. Айа мъчно свикна с тоя затвор: дърпаше се за повода си, обръщаше се ту на една, ту на друга страна, очите и, изпълнени със светлина, с огън и избърнати, тъй че се виждаха червени ципи около тях, гледаха все към вратата, все към светлото навън. Черната кобилка беше търпелива, но когато Айа беше неспокойна, неспокойна ставаше и тя. Тя преставаше да яде, свиваше уши назад и не трепваше.
Понякога чичо Митуш заварваше Айа легнала. Цели дни подред тя почти не ядеше, ставаше отпусната, ленива, често лягаше. Друг път чичо Митущ заварваше двете кобилки застанали една срещу друга, като че прегърнати, и една друга се чешеха със зъби - едната от едната страна, другата - от отвъдната. В такива случаи чичо Митуш се поспир-ваше на вратата и усещаше жалост: той знаеше добре, че конете правят тъй не от нужда, а от нежност и от дружба един към други.
Веднаж, колкото и строго да му беше забранено това, чичо Митуш, като преместваше Айа от едно място на яслата на друго, изтърва я и тя избяга навън. Повикаха колкото слуги се намериха, за да я хванат, и на първо време успяха да я вкарат в харманя - в същия харман, гдето бяха я пуснали с черната най-напред. Напразно: с дигната опашка, леко, Айа се позасили и без мъка, като сърна, прескочи високата каменна ограда. Слугите извикаха от учудване и възхищение, а Айа с развяна грива, с раздиплена във въздуха опашка се понесе като вятър из полето. "Трап-трап-трап!"-се чуваха мерно донейде ударите на копитата и, след туй заглъхнаха.
Като остана без сили, като се умори да играе и да пропуска, Айа се върна сама и се спря пред обора. Ноздрите и играеха, тя изпръхтя силно, като че въздъхна, и се отпусна, опашката и също тъй бавно се прибра. Тя се престори, че не вижда чича Митуша, и се остави да я хванат.
Мина се тъй доста време. Ветеринарният лекар дойде по обиколка и предложи да направят последен опит: Васил купи едно мършаво магаре от един циганин, а докторът му присади болестта на кобилките.
- Ако магарето остане живо - беше казал той, - кобилките са здрави, ако умре - болни са от сап и няма какво вече: ще ги застреляме.
Затвориха магарето в един овчи агъл. А като мина нощта - тя се случи студена, дъждовита, - отидоха да видят какво е станало и го намериха умряло. Васил изгуби всяка надежда и все пак не му се вярваше. "Как може да умре такъв як и хубав добитък - мислеше си той. - Как може да умре Айа?"
Чакаха само да одобрят и да утвърдят книжата. И една сутрин, по-рано, отколкото се надяваха, доде ветеринарният фелдшер с един стражар. Васил се махна и се скри нейде из чифлика. Пак на чича Митуша се падна тежкият жребий. Разтреперан, той влезе в обора, с разтреперани ръце заразвързва повода - мислеше да отвърже най-напред черната, а отвърза Айа. Изведе я навън на дълго въже.
Айа не заигра отведнаж. Спря се, дигна глава и погледна полето. Два-три пъти тя дълбоко пое въздух и силно изпръхтяваще, като че снемаше нещо тежко от себе си. После заскача и заигра, като дете, като момиче.
- Ех, ех, Айа! Ех!... - подвикваше и чичо Митуш и усещаше как се наливат със сълзи очите му.
Наедно с фелдшера и стражаря (стражарят беше снел карабината си и я носеше в ръце) заминаха към Дола, който беше над чифлика. Айа все играеше. След малко те се закриха. Откъм дола, един след друг, се чуха два гърмежа.
Не себеше минало и половин час дори, когато Васил видя, че чичо Митуш се връща. Отдалече още той гълчеше нещо високо, махаше с ръце, спуснал беше сърдито веждите си над очите.
- Какво има? - попита Васил.
- Какво ще има... Убиха добитъка на вятъра. Че тя не била болна, здрава била. Фелдшера я разряза, отвори я тук, на гьрлото - нищо няма. Настинала била малко и туйто. Съвсем здрава. Амааз и тъй си мислех!...
Разбраха, макар и късно, че магарето беше умряло не от присадената му болест, а от студ. То и без това си беше слабо, а нощта се случи студена, валеше лапавица.
Спаси се от смърт черната кобилка. Дълго време след като се изгуби Айа, тя често преставаше да яде и като още държеше стиската сено в устата си, ослушваше се, а очите и, черни и светли, като че щяха да изскочат. В една-две години тя много се измени: стана голяма, кокалеста, отпусната и тромава. Всяка година раждаше по едно конче, което приличаше на нея. Но на третата година кончето, което роди, беше вече друго: макар малките кончета да са все червени с тънките си нозе приличат повече на сърни, чичо Митуш веднага разбра, че кончето прилича на Айа, и се зарадва. Като Айа то беше живо и пъргаво. След него, като подир Айа, вървеше черната кобилка, нзпълнена с нежност, с майчина доброта и скръб.
Отново от Йордан Йовков и може повечето да сте го чели , но все пак ....
По-малката сестра
Васил беше докарал от пазаря две млади кобилки. Отвързаха ги от каруцата и ги пуснаха в харманя, празен по това време и обграден с висок дувар. И двете кобилки бяха още неопитомени, току-що хванати с ласо от стадото им, навикнали на свобода, диви. Чичо Митуш и слугите гледаха иззад вратника и не само се любуваха на кобилките - те наистина бяха хубави, - но и с опитно око откриваха ту една, ту друга черта от нрава им. Едната беше червена и се казваше Айа (родена през май), а другата - черна, тя нямаше име. Всяка беше вързана за шията с по едно ново въже, което се влачеше по земята. Нищо друго - ни юлар, ни юзда, ни хамут не беше слагано на тях. Копитата им не бяха подковани, израснали прекомерно, спитенн. Гъстите им опашки досягаха земята.
Айа беше по-жива, по-буйна. Когато чичо Митуш влезе в харманя, тя се подплаши, извъртя се и удари на бяг, но срещна каменната стена, започна да се лута и да бие гърдите си о нея. Чнчо Митуш дойде още по-близо, тя се промъкна между него и зида и избяга на другия край. След това, както правят конете, когато са уплашени, тя се обърна с очи към опасността, наостри уши, дори пристъпи малко, загледа се и запръхтя силно, като че хъркаше. Над черните и светнали очи падаше кичур черна грива.
Докато Айа бягаше насам-нататък, черната кобилка оставаше по-споконна, по-сдържана. Но тя винаги отиваше там, дето беше Айа, следваше я, държеше себлизодонея, като че искаше да я успокоии заварди. Васил беше казал, че двете кобилки били сеетри и че Айа е по-малката. На другия ден ги впрегнаха в каруцата, за да ги научат да теглят. В такова равно поле, каквото беше полето около чифлика, това не беше мъчна работа. Айа се противеше, скачаше, разтърсваше глава. Понякога тя се мяташе напред и се изправяше на задните си нозе или се отпущаше и искаше да легне. Ударите на камшика и виковете на слугите я подлудяваха. Освен юздите, които държеше чичо Митуш, Айа беше вързана с дълго въже за врата, това въже го държеше един слуга и с него или я възпираше, или я оправяше в пътя, когато искаше да кривне настрана. Със също такова въже беше вързана и черната кобила, но от него не стана нужда. Докато Айа себъхтеше и мореше, цяла покрита в пот, черната кобила се покоряваше (за да бъде някак по-леко наАйа), отиваше натам, накъдето отиваше Айа, спираше се, когато се спреше Айа. Човек би казал, че тя забравяше собствените си страдания и мислеше само за Айа.
Най-после Айа разбра, че няма да излезе наглава, престана да скача и като устреми замътените си очи в полето - това широко, равно поле, в което с бяг беше се спасявала и от вълци, - тя се впусна да бяга колкото сили имаше. Черната кобилка я по-следва. А тъкмо това чакаха чичо Митуш и слугите. Ония, които държаха въжетата отстрани, едва успяха да се качат. Каруцата се носеше из полето с трясък, кобилките препускаха с път, без път, ту в една, ту в друга посока. Най-после, потънали в пяна, те се умориха, капнаха и покорно отиваха натъй, накъдето ги насочваха. Тогава чичо Митуш обърна каруцата и се върна в чифлика. Като спряха, той скочи и мина отпред. Айа, изтъняла, мокра от пот, като къпана, пяла трепереше. Черната кобилка, също тъй изморена, не трепваше, като че се боеше да не би с мръдването си да докара нови беди за Айа. Чичо Митуш эастана пред Айа, помилва я по челото, подръпна и ушите и дъхна в ноздрите и. Същото иаправи и с черната. След туй от каруцата кобилките ги заведоха в обора и ги вързаха на ясла.
Два месеца по-късно Васил се връщаше един ден от града. Айа и черната кобилка вече теглеха каруцата тъй добре, като че бяха се родили научени. Приличаха им - особено на Айа, която препускаше с високо дигната глава - и новите хамути, потопени в катран, за да стоят меки, и герданите от сини мъниста, и червените топки на челата им. Васил караше тоя път лудешката. Кобилките минаваха от тръс в галоп, от галоп пак в бърз тръс. Не бяха изминали още и пет километра от града, а бяха вече потънали в пот.
При чешмата, дето имаше огнена мелница и кръчма, Васил спря. Айа, като че не беше почувствувала никаква умора, стоеше с дигната глава и нервно дъвчеше юздата си. Тъй като капаците на юздата отстрани на очите и бяха пречили досега да вижда Айа, черната кобилка се извърна с цялата си глава към нея, погледна я, подуши я и леко я бутна по муцуната. И застана покорно пак тъй, както си беше по-рано.
На вратата на кръчмата се показа Велико железаринът. Каскетът му беше килнат назад, тъй че разкъдрената му коса се развяваше над челото; на рамото му, преметната на широк ремък, висеше хармоника.
- О, бай Василе, здрасти! - извика той. - Ще ме закарашдосело ще черпя. Ех, че кончета! - Аз с такива кончета обичам да пътувам. Ама какво... отде идеш ти? - каза той, като дойде по-близо и учудено гледаше конете. - Кога свари да ги изпотиш толкоз?
Васил махна отчаяно с ръка:
- И тъй ще мрат, не ги жаля. Докторът каза, че били болни от шап. Иска да ги застреля. Хайде, качвай се!
Чакай да почерпя.
- Няма нужда.
Велико тъй си и остана - с учудени и широко разкрити очи. Докато се наместяше в каруцата, хармониката му издаде от само себе си няколко звука. Васил му разказваше какво беше му казал ветеринарният лекар.
- И тьй ще мрат, не ги жаля! - каза най-после той и отпусна юздите. Кобилките се понесоха в галоп, преминаха един завой в тръс, след туй пак се замятаха в галоп.
Великовото село беше на три-четири километра отсам чифлика. Като стигнаха там, Велико слезе и като крепеше с едната си ръка хармониката, с другата извади часовника си, погледна го и каза:
- Вървели сме като трен! Толкоз бързо. Ех, че кончета!
Въпреки всичко, Айа стоеше твърдо на нозете си, с дигната глава. Черната се обърна, погледна я, както по-рано, и пак тьй леко я побутна по муцуната.
От тоя ден нататък двете кобилки ги затвориха в отделен обор и вече не ги изкараха. Там ги хранеха, там ги поеха - тъй беше заповядал докторът. Айа мъчно свикна с тоя затвор: дърпаше се за повода си, обръщаше се ту на една, ту на друга страна, очите и, изпълнени със светлина, с огън и избърнати, тъй че се виждаха червени ципи около тях, гледаха все към вратата, все към светлото навън. Черната кобилка беше търпелива, но когато Айа беше неспокойна, неспокойна ставаше и тя. Тя преставаше да яде, свиваше уши назад и не трепваше.
Понякога чичо Митуш заварваше Айа легнала. Цели дни подред тя почти не ядеше, ставаше отпусната, ленива, често лягаше. Друг път чичо Митущ заварваше двете кобилки застанали една срещу друга, като че прегърнати, и една друга се чешеха със зъби - едната от едната страна, другата - от отвъдната. В такива случаи чичо Митуш се поспир-ваше на вратата и усещаше жалост: той знаеше добре, че конете правят тъй не от нужда, а от нежност и от дружба един към други.
Веднаж, колкото и строго да му беше забранено това, чичо Митуш, като преместваше Айа от едно място на яслата на друго, изтърва я и тя избяга навън. Повикаха колкото слуги се намериха, за да я хванат, и на първо време успяха да я вкарат в харманя - в същия харман, гдето бяха я пуснали с черната най-напред. Напразно: с дигната опашка, леко, Айа се позасили и без мъка, като сърна, прескочи високата каменна ограда. Слугите извикаха от учудване и възхищение, а Айа с развяна грива, с раздиплена във въздуха опашка се понесе като вятър из полето. "Трап-трап-трап!"-се чуваха мерно донейде ударите на копитата и, след туй заглъхнаха.
Като остана без сили, като се умори да играе и да пропуска, Айа се върна сама и се спря пред обора. Ноздрите и играеха, тя изпръхтя силно, като че въздъхна, и се отпусна, опашката и също тъй бавно се прибра. Тя се престори, че не вижда чича Митуша, и се остави да я хванат.
Мина се тъй доста време. Ветеринарният лекар дойде по обиколка и предложи да направят последен опит: Васил купи едно мършаво магаре от един циганин, а докторът му присади болестта на кобилките.
- Ако магарето остане живо - беше казал той, - кобилките са здрави, ако умре - болни са от сап и няма какво вече: ще ги застреляме.
Затвориха магарето в един овчи агъл. А като мина нощта - тя се случи студена, дъждовита, - отидоха да видят какво е станало и го намериха умряло. Васил изгуби всяка надежда и все пак не му се вярваше. "Как може да умре такъв як и хубав добитък - мислеше си той. - Как може да умре Айа?"
Чакаха само да одобрят и да утвърдят книжата. И една сутрин, по-рано, отколкото се надяваха, доде ветеринарният фелдшер с един стражар. Васил се махна и се скри нейде из чифлика. Пак на чича Митуша се падна тежкият жребий. Разтреперан, той влезе в обора, с разтреперани ръце заразвързва повода - мислеше да отвърже най-напред черната, а отвърза Айа. Изведе я навън на дълго въже.
Айа не заигра отведнаж. Спря се, дигна глава и погледна полето. Два-три пъти тя дълбоко пое въздух и силно изпръхтяваще, като че снемаше нещо тежко от себе си. После заскача и заигра, като дете, като момиче.
- Ех, ех, Айа! Ех!... - подвикваше и чичо Митуш и усещаше как се наливат със сълзи очите му.
Наедно с фелдшера и стражаря (стражарят беше снел карабината си и я носеше в ръце) заминаха към Дола, който беше над чифлика. Айа все играеше. След малко те се закриха. Откъм дола, един след друг, се чуха два гърмежа.
Не себеше минало и половин час дори, когато Васил видя, че чичо Митуш се връща. Отдалече още той гълчеше нещо високо, махаше с ръце, спуснал беше сърдито веждите си над очите.
- Какво има? - попита Васил.
- Какво ще има... Убиха добитъка на вятъра. Че тя не била болна, здрава била. Фелдшера я разряза, отвори я тук, на гьрлото - нищо няма. Настинала била малко и туйто. Съвсем здрава. Амааз и тъй си мислех!...
Разбраха, макар и късно, че магарето беше умряло не от присадената му болест, а от студ. То и без това си беше слабо, а нощта се случи студена, валеше лапавица.
Спаси се от смърт черната кобилка. Дълго време след като се изгуби Айа, тя често преставаше да яде и като още държеше стиската сено в устата си, ослушваше се, а очите и, черни и светли, като че щяха да изскочат. В една-две години тя много се измени: стана голяма, кокалеста, отпусната и тромава. Всяка година раждаше по едно конче, което приличаше на нея. Но на третата година кончето, което роди, беше вече друго: макар малките кончета да са все червени с тънките си нозе приличат повече на сърни, чичо Митуш веднага разбра, че кончето прилича на Айа, и се зарадва. Като Айа то беше живо и пъргаво. След него, като подир Айа, вървеше черната кобилка, нзпълнена с нежност, с майчина доброта и скръб.
в отговор на horse_mania
#7
Re: Разказ
И още една.... ах, човешка.......
Live your dreams, don't dream your life!
Live your dreams, don't dream your life!
в отговор на horse_mania
#8
Re: Разказ
еее да снощи в кревата си мислех , че трябва някои да го пусне , БРАВО !
в отговор на horse_mania
#10
Re: Разказ
Тишо много го харесва този разказ ...А има и още един - " Едно време " - за два жребеца ... Пак от Йовков . Чели ли сте го ?
Goodbye My Love,Goodbye
Goodbye My Love,Goodbye
в отговор на horse_mania
#12
Re: Разказ
Някой път като ми остане малко време ще взема и аз да попрепиша нещо ...
Goodbye My Love,Goodbye
Goodbye My Love,Goodbye
в отговор на Oлra Пpaйд
#13
Re: Разказ
Аз си прерових томчетата на Йовков, но не намерих разказ "Едно време"...
Live your dreams, don't dream your life!
Live your dreams, don't dream your life!
в отговор на Oлra Пpaйд
#15
Re: Разказ
Аз днес четох разкази от сборника за коне, който Деси ми го даде на скачането в събота. (МЕРСИИИИ!!!) Доста интересни моменти има! Най ми направи впечатлени, че са подредени по хронологичен ред. Започват от първобитно време, минават през трак, прабългари и славяни, второ български царство, османско владичесто... до тук съм стигнала. нататък сигурно стигат до наши дни!
Live your dreams, don't dream your life!
Live your dreams, don't dream your life!
в отговор на Oлra Пpaйд
#17
Re: Разказ
и аз така си мислех де , ама нали няма да стане разказа :) както при моного от филмите !
в отговор на horse_mania
#19
Re: Разказ
Този разказ (по-малката сестра) нямам сили да го прочета втори път!
Но първият е много хубав
[ItGRABSyou...]
Но първият е много хубав
[ItGRABSyou...]
Re: Разказ
Аандред яхна коня си - красиво оформена от черна стомана грамада. Закрепи се на седлото, затегна ключалките, натисна лостовете, включи армираните кабели в каналните гнезда. Кучетата подскачаха възбудено, готови да хукнат напред, конят се изправи на задните си крака, изплашен. Аандред се наведе, юмрукът му изтрещя в главата на животното. Изхвърчаха искри, но конят се успокои. "Идиот", измърмори Аандред. Конят беше само едно привидение на някогашно благородно животно и той щеше да го мрази дори и да го яздеше всяка нощ през следващите седемстотин години. И то на свой ред нямаше да го обича за разлика от кучетата - беше или прекалено глупаво, или прекалено високомерно, за да се обвързва по такъв начин.