Отвъд преградите

Всъщност и времето, и пространството са само условни понятия, с които сме свикнали да боравим. В действителност те крият необятност, която трудно може да се ограничи в линеарните ни представи.

...Героят заспива... и се събужда след 100 години. Действителността, която е познавал, вече не е същата...

И ние се раждаме с крясък на ужас от непознатата ни обстановка – в свят, в който ни втълпяват, че не можем да летим и че не можем да минаваме през стени???!!!!
Че аз съм тук, а ти си там и че животните не могат да говорят!!!???
А всъщност – НИЕ МОЖЕМ ДА ЛЕТИМ! - над сивотата, ежедневието, глупостта, да се издигнем над самите себе си...
МОЖЕМ ДА МИНАВАМЕ ПРЕЗ СТЕНИ! – стига да искаме, можем да минем през крепостните зидове на всяко сковаващо ни ограничение!
АЗ И ТИ МОЖЕМ ДА БЪДЕМ ЗАЕДНО –винаги когато мисълта ми носи твоя образ!
...И животните могат да говорят! :)
А също и растенията, камъните, вятърът, птиците, сенките, следите в снега...
(Ако някой не разбира китайски, не значи че китайски не съществува,нали?)

Опитът да пробиеш собствените си стени е трудно, но си заслужава!

"Невъзможно е само силна дума, използвана от слаби хора, намиращи за по-лесно да живеят в света, който им е отреден, вместо да открият силата в себе си да го променят. Невъзможно не е факт. То е убеждение. Невъзможно не е твърдение. То е предизвикателство. Невъзможно е осъществимо. Невъзможно не временно. Невъзможно е нищо."

Less is more,more is less

"Няма невъзможни неща, те изглеждат такива от гледище на нашите знания за тях."

"Ако някой не знае за съществуването на Нещо, това не
означава че това Нещо не съществува". Да.

защо хората понякога, отхвърлят яростно, уж неразбираеми и непознати за тях, неща? въпрос на който си заслужава да се потърси многостранен отговор.
навярно са забравили....че са го знаели...


прегради и бариери, които някой друг е поставял.
стени, които ние сами сме си издигнали, за да спрем самите себе си, или за да се защитим. от онези неща, за които все още не сме готови. И за които знаем че ще ни смачкат, ако опитаме да ги предизвикаме :). Но много често, това не ни е спирало, разбира се...

кога е подходящия момент за действие?
кога си достатъчно силен и смел, да подсвирнеш на Слънцето, и да го попиташ не може ли да не ти прегаря така кожата?
или Океана, да го помолиш да понамали малко....баловете, че не можеш да се справиш със сърфа в такова вълнение ?

Ама това май е твърде самоуверено като за налачо. Да искаш да се съобразят само с теб ?!? :))

Като продължение...

Да преминеш отвъд собствените си граници. да разбереш докъде се простират възможностите ти.
Тогава Времето, Пространството, Вселената, Света...вече не са само условни понятия. Те са същности, на които можеш да се усмихнеш...и дори да получиш отговор...

...Да познае себе си...да разбере докъде се простират възможностите му...И може би най-важното в този процес е преодоляването на страха - от непознатото,от възможноста да сгреши, от мнението на другите, от сблъскването с толкова стени...

Everybody says: “Don’t!”
Everybody says: “Don’t –it isn’t right!”
Everybody says: “Don’t walk on the grass
Don’t disturb the peace!”
Well, I will say: “Walk on the grass!”
Make just a ripple come on be brave
This time a ripple next time a wave
Sometimes you have to start small
Climbing the tiniest wall
May be you’re going to fall
But it’s better than not starting at all.


Everybody says: “Stop!”
Mustn’t rock the boat, mustn’t touch a thing!
Everybody says: “Don’t!”
Everybody says: “Wait!”
Everybody says: “Can’t!”
Can’t upset the court
Can’t laugh at the king!
Well, I’ll say: “Try!
I say laugh at the king
Or he’ll make you cry.
Loose your poise,
Fall if you have to
But make a noise…
Yes!

Everybody says: “Don’t!”
Everybody says: “Can’t!”
Everybody says: “Wait!-That’s the world is made”
I insist on miracles, if you do them
Miracles might come true
Then I say: “Don’t…
DON’T BE AFRAID!”

радвам се за хубавото послание....което си написала.
дава ми възможност да разкажа, по темата...от моя опит.
(дори ще се радвам, ако някой намери нещо важно/полезно за себе си, в дебрите на моите търсения...)

"...тя мразеше страха. ненавиждаше отвратителното усещане, което я караше да се чувства малка, нищожно-безполезно нелепа...То й пречеше да действа, обезсилваше всяка частица от същността й. Разтърсваше тялото...Захлюпваше я в невъзможност...
Беше отделила достатъчно време да го изучи и разбере...
Гадно. Откъдето и да идваше, това нещо наречено "страх", се загнездваше в човека, на малки порции, на частички, ...и стаено чакаше подходящ момент, за да се развихри. Подходящ обект, или условия, или намерения.
Понякога страха беше почти като нещо материално, такова като,... че ли ако намериш начин, може да го сграбчиш и да го изхвърлиш от себе си...
Тя точно така правеше...Изхвърляше го.
Помагаше й нейната собствена омраза... към всички неща, които имаха властта да я правят "безпомощна"...
И ставаше по-силна... и получаваше възможността да вижда "отвъд"...
Там, където беше хубаво, светло, и където се чувстваше свободна..."



Дано успеем да призовем няколко чудеса да се случат...така, ... дали е възможно ?

"Няма невъзможни неща, има недостатъчна воля"

О, да - няма нищо по-страшно то самия страх!
Страхът от непознатото, от бъдещето, от промените...Толкова неща, които впрягат мислите ни в паяжините на безпокойството, притеснението, несигурността, СТРАХА...
В такива моменти отварям "Тибетската книга за живота и смъртта":

Есенни облаци

Веднъж в манастира си в Непал най-старият жив последовател на моя учител, великият Дилго Кхиентсе Римпоче, завършваше своята лекция. Ние всички вдигнахме поглед към тази крехък, излъчващ светлина човек –извисяващ се като планината поет, мистик и учен. Той направи пауза и се вгледа в далечината: “Сега съм на седемдесети осем години и през живота си сам виждал много неща. Толкова млади хора умряха, толкова много хора на моята възраст умряха, толкова много стари хора умряха. Толково хора, които бяха високо, сега са ниско, и толкова много, които бяха ниско се издигнаха във висините. Толкова много страни се промениха. Имаше толкова мъка и трагедии, толкова много войни, болести, толкова много разруха по целия свят. И въпреки всичко тези промени не са по-реални от сън. Когато се вгледате внимателно, ще видите, че на този свят няма нищо постоянно и непроменливо, нищо, дори и най-малкото косъмче по тялото ви. И това не е теория, а нещо, което можем да видим дори със собствените си очи.”
Често се питам: “Защо всичко на този свят се променя?” И единственият отговор, които ми идва наум е: “ Така е устроен животът.” Нищо, нищо не е трайно. Буда казва:

Нашето съществуване е преходно като есенните облаци.
Да гледаш раждането и смъртта на съществата е все едно
да гледаш движенията в някакъв танц.
Животът е като проблясък на светкавица в небето,
преминава като порой надолу по стръмна планина.


Парадоксално е, но единственото нещо, за което можем да се уловим, е осъзнаването на непостоянството. То е като небето и земята. Независимо колко се променя или разрушава всичко около нас, те остават. Да си представим за миг, че преживяваме някаква вътрешна криза... целият ни живот рухва.... Небето е все още на мястото си, земята е все още на мястото си. Разбира се, земята понякога се тресе, просто, за да ни напомни, че на този свят нищо не е сигурно.
Дори Буда е умрял. Смъртта му е била урок, да ни накара да осъзнаем, че нищо не е постоянно и смъртта е неизбежна част от живота.


Което е родено, ще умре,
Което е събрано, ще се разпръсне,
Което е натрупано, ще се изразходва...

И какво друго е животът ни, ако не танц на преходни форми? Нима не е истина, че всичко се променя? Листата на дърветата в парка, светлината в стаята ви, сезоните, климатът, времето на деня, хората, с които се разминавате по улицата? А ние самите? Нима всичко, което сме правили в миналото, сега не ни се струва сън? Приятелите, с които сме израснали, детските игри, мненията и възгледите, които няког асме отстоявали така разпалено... Всичко това е останало назад...

Единственото, с което наистина разпалагаме, е сегашното, СЕГА.


Така да мислите за този мимолетен свят:
Звезда на зазоряване, мехурче в поток,
Светкавица в летен облак,
Фенер мъждукащ, и видение, и сън.

Убави нешта си усетила, па накрая па си се унетрила у сегато?! Е нема ли малце се напнеме у развитието, се пак, а?!?




Гъ Цо - оти па не, а

КВО Е ТВА?

"О, неродено Утре!
О, мъртво Вчера!
И само Днес цъфти!" -Омар Хайам

Бъдещото ни развитие започва от днес, нали?

понякога понеделник започва от събота:)

Представих си по-горното писание за преходността в рамка, зад стъкло в коридора на отделението за раково болни. Мъдростта не винаги е уместна...

"Nevuzmojnoto e samo po-trudnoto ot vazmojnoto..."

А аз се сещам за един филм, в който на неизлечимо болен казват, че му остава месец-два живот... И човекът за пръв път в своето съществуване започва Истински да живее! Прави нещата, които винаги е искал, отделя време да каже на близките си, че ги обича... Живее! ...И ОЗДРАВЯВА!
Мисля, че е важно да оценяваме нашето Днес. Всъщност имаме само него.

Не прекалявай с филмите

Отивам да оценя днешния обяд

Здраве и сила!

А понякога, когато изгониш всички страхове, идва едно нещо, ...такова ирационалано - страх, от това че от нищо не те е страх
ама това май е към инстинктите за самосъхранение...

да. тибетските мистици, са хвърлили много усилия да направят "красиви",
много от "страшните" неща, в живота, в смъртта
и са успели, забелязала съм го...

Приказката за маклите жабчетa

Имало едно време една групичка от малки жабчета, които си организирали надбягване.
Целта била да се изкачат на върха на една много висока кула.

Долу, около кулата се събрала голяма тълпа да наблюдава състезанието и да аплодира участниците .

Състезанието започнало .

Истина Ви казвам:
Никой от тълпата не вярвал от сърце, че малките слабички жабчета ще достигнат върха на кулата.
Чували се изказвания, като например :
"О, пътят е толкива труден!!!
Те НИКОГА няма да достигнат върха."
Или пък:
"Няма начин да достигнат върха. Кулата е толкова висока!"


Малките слабички жабчета започнали да се скапват. Едно по едно ...
... Освен онези, които с бодра крачка се изкачвали нагоре и нагоре ...

Тълпата продължавала да крещи:
"Толкова е трудно!!! Никой няма да успее!"


Все повече жабчета се уморявали и се отказвали ...
... Но ЕДНО продължавало нагоре, и нагоре, и нагоре ...
Това няма да се предаде!


На самия края всички други вече се били отказали да изкачат кулата. С изключение на онова мъничко жабче което, след неимоверно усилие, единствено успяло да стигне до върха !
ТОГАВА всички други жабчета естествено поискали да разберат, как точно това жабче е успяло да го направи?


Един от участниците попитал малкото жабче, как то, което е успяло, е намерило силата, за да достигне целта?


Оказало се, че...
Победителят бил ГЛУХ!!!!

Щастието не е крайна спирка, а начин на пътуване!

След преградите... след като си надмогнал всички страхове и можеш да видиш света с ясен поглед... може би това е съвършенството... или поне така мисля на този етап

Виж какво намерих при Р. Бах:
"Ето как ще провериш дали си изпълнил мисията си на Земята.
Ако си жив, не си."

Вие сте светлината на света!

Съвсем наскоро и на мен ми попадна тази приказка - наистина е прекрасна!

Никога не слушайте негативните или песимистични изказвания на другите и ги подминавайте ...
… защото те Ви отдалечават от Вашите най-красиви мечти. Онези, които носите в сърцето си!

Винаги мислете за силата, която носят думите!
Защото всичко, което чувате или четете, повлиява на действията ви!


Вие сте светлината на света!

Бъркаш кардинално.

In baseball you know nothing