Чудя се...

Абе седя си и се чудя - дали с годините всъщност не достигаме един праг, след който е невъзможна всяка връзка. Т.е. - както някой се беше изказал - единственият начин да не останеш самотен, е да направиш Гигантски компромис със себе си. Аз например забелязвам, че вече никак не съм склонна да правя компромиси - само мисълта за такова нещо ме потриса Или пък да се съобразявам с някого... мисълта за дълготрайно съжителство (щото си мисля - брак - никога веч!) ме кара да потръпвам от ужас.
Или - опитвам се да си представя някой хубав и идиличен момент... седим си прегърнати и сме щастливи от присъствието си... и в следващия миг в мечтаната картинка с гръм и трясък нахлува например синът ми и с басов глас казва: Мамооо, дай ми пари да си купя дезодорант... Ако бях сама, нямаше да се издразня, а щеше да ми стане смешно - но във въпросната мечтана идилия се виждам как доста се вбесявам вътрешно от младия почти двуметров рапър, сплетен на плитчици (в момента). Хм... Ето, не съм склонна да направя и такъв компромис - да стигна дотам, че да се дразня от децата си. Или да се притеснявам, че днес не ми е ден за готвене, а утре не ми е ден за чистене... и освен това синът ми може да си пусне и сам пералнята и сушилката, ако толкова му призори да е с точно определени дрехи...
Леле, плашим се... обсъждали сме вече, че всъщност много от нас се чувстват доста добре и сами със сутрешното си кафе и пълното спокойствие... обаче си давам сметка, как все по-малко (да не кажем - никак) съм склонна да сменям навиците и не-навиците си заради някаква съмнителна идилия...
И какво оттук нататък? Съобразяваме се със световните тенденции, според които до 2010 година повече от 40% от домакинствата в света ще се състоят от един човек?

Желанията ни трябва да са леки като перце...

За тенденциите не знам, но знам че всяко удоволствие се заплаща

А да седиш в мир със себе си, да нямаш досадници наоколо и да следваш пътя, който ти харесва е мнооого скъпо удоволствие.

Малко извън темата: преди няколко години в Дания бях шашардисан от това, колко жени има сами в баровоте и клубовете. На възраст от 18 до 80 години. Особенно колоритни бяха едни баби на около 70 изтупани като млади гъзарки в кожени дрехи, с чаша уиски и пура в уста, блъскащи ротативките. Гледат си кефа и това е. В същото време там процента на самоубийствата на възрастни хора е доста висок. Пардокси.

Гледай си кефа И като ти представят сметката дай и бакшиш. Иначе какъв живот е това?

Честно казано и мен мисълта за дълготрайно съжителство (думата "брак" не ща и да я чуя) ужасно ме плаши. Някои от причините, колкото и егоистично за звучи, са подобни на твоите. Опитвам се да си обясня това с факта, че не съм разведена от дълго време, ама не ще да е само това. Е, поне ме успокоява мисълта, че не съм само аз. Честно, понякога си мисля, че съм най-голямата егоистка на този свят.

ne zabraviai che detzata na 18-20g izlizat ot doma i jiveiat otdelno v ostanalite darjavi i sahsto se vodiat domakinstvo.

мда, съгласна съм с всичко което казваш. верно е много плашещо. аз затова често си мисля, че все пак е добър вариант да се бракуваш на младини, когато още имаш желание и така и така се променяш. сякаш по-лесно стават нещата. тепърва си установяваш навиците и нагласите. а веднъж установени, как ще ти дойде от вътре да ги промениш заради друг.
но пък може би се случва, зависи от нагласата сигурно. не знам.
аз затуй много се чудя на тия с по ен на брой бракове, как така удържат на "разнообразието". ми че то само готвенето като хванеш, леле майко. първия може да е умирал за соленичко, лютичко и т.н., втория да е с язва - диетично, третия вегетарианец, четвъртия само печена мръвка от същия ден да признава. абе примери просто. ама е страшно направо

идеята ти за идилична самота не противоречи на идеята за идилично съжителство

Пространство му е майката... поне по 25 кв.м. на човек, оградени с шумоизолирани стени, достатъчно на брой сервизни помещения и от онези табелки, хотелските... "Не ни безпокойте" :)

Предполагам нямаш предвид съжителство с туземец, който не може сам да си пусне пералнята, съдомиалната и кафе машината... така че не виждам какъв ти е проблема :))
Освен в избора на човека, с който можеш да стоиш 2-3 часа на ден (то толкова се събират средно) в една стая без да се сбиете

бтв в хипитетичната ситуацийка, която описваш... пак ще се разхилиш, гаранция :) Но на младия двуметров рапър може и да не му стане кеф, ако освен майка му се изхили и някой друг... е виж това вече е проблем :)


Ти имаш ли?

Мда... Така е на твоята възраст. Ама... Като изхвърчи детенце от къщи и подхване неговия си живот? Винаги идва един момент, когато ще мислиш по различен начин.

[линк]

Дааа, и аз съм в отбора на ужасените и чудещите се май.

Ами ако опитаме поне за малко да свалим очилата на навика?
И след това направим стъпка встрани от коловоза на ежедневието?
Ако погледнем на себе си някак отстрани и малко отгоре?
Ако загърбим планината на страха и погледнем нагоре към тъмносиньото небе? Тогава може би ще открием парченцето от пъзела, което ни липсва.....

здрасти, и аз много мисля за това Прочетох това минути след като го постна, но нямах време да отговоря,но пък и цял следобяд ме яде. Много мислих,мислих и се улавям, че нищо не мога да кажа,но все пак.... дали вече не сме аааа как да кажа ....един вид уплашени (или по силното осакатени макар че е силна дума ама...), за да не ни наранят отново,или страх от провал или поредното разочарование и за да се предпазиме от вече познатата ни болка,се измъкваме с това,а не вярвам да сме толкова .... ааа да не можеме да заживеем с някои-лично мое виждане. Маи всеки си има едно на ум и това много му пречи-виж като бяхме тинеиджъри не мислехме,че може да се разделим или такива там някви "на ум" и затова всичко беше ок, пък може и вече да сме закоравели-макар че все още съм топъл пресен и тнт ама мисля че грешиме не знам къде точно но за мен си знам че греша,и дано да не се случва чак като загубиме нещо да разбереме че не е трябвало.....ох не знам....объркан съмммм маи пиша глупости

...амиии не мога да се сетя за всичко, така че допълнете ме.....

и още....толкова сме свикнали със стените на страха, които сами сме изградили, че дори ни е удобно да си стоим там, толкова удобно, че вече почти забравяме какво има отвъд тези стени.

Но Моргот е сътворил Страха от Надеждата, както казва Толкин. Така, въпреки стените, ние в един момент можем да изберем да прекрачим отвъд
тях и да видим колко далеч можем да стигнем.

Абе... не ти е дошла "сляпата неделя", да се влюбиш в някого (за тези неща няма възраст) и тогава всякакво чудене ще изчезне ...

или си е от нас
И аз съм така от доста време и изобщо не се виждам да заживея отново с някой мъж. Даже и гадже не мога да изтърпя....Повредила съм се!!!

нещо такова... една странна смесица от удоволствието да си сам, желанието да защитиш границите си, може би егоизъм някакъв?, страхче от възможните лоши неща...
може би наистина трябва да чакаме сляпата неделя, а!? Ама аз така се барикадирам срещу възможната й атака, че чак се плаша... май трябва да ме атакува от въздуха (дааа, оттам съм уязвима, значи - трябва спешно да взема мерки срещу парашутисти и бомбаджии )....

Желанията ни трябва да са леки като перце...

Точно така!
Имам една приятелка, която живее в чужбина и си идва рядко в БГ, но тя казва за мен, че уж нищо ново, уж си живея мирно и тихо, а отвреме навреме се омъжвам
Не знам дали трябва да се пазя от сляпата неделя, но от влюбване със сигурност. Той може и да не е подходящ, но влюбена ли съм - взимам го! Виж, ако е подходящ, то проблеми много и докато се усети съм го разкарала!
Не знам какъв е твоя праг на търпимост, но моя хич го няма вече - последния мъж го напуснах преди да съм излязла на първа среща с него
За следващия съм го намислила като в оная пиеса: "Здравей! Напускам те!"

....приЛИЧЕН живот...
Как звучи а?


И аз и ти можеме, но козата...

ПРИтурка на ЛИЧНИЯ?


Ти имаш ли?

такава ти е природата. За да понасяш някой друг - трябва първо да понасяш себе си. А ти май точно това не постигаш. Не се харесваш, това ти бие по самочувствието и резултатът сама си го знаеш. Може да е някакво чувство за вина, за комплекс, насаден от детството или бог знае как. Но ще ти кажа, че човекът е "социално животно" (Аристотел) и не е предназначен да живее сам. Не е designed за самотния живот. И това, че живееш с момченцето си, не те прави по-социална, защото мястото ти е до някой себеподобен, себеравен, но от по-друг пол...

И не резигнирай от действителността - проблемите не се решават с разсичането на Гордиевия възел (както направил Александър Велики), а с разплитането му. И понеже сте една зодия с този юнак - и ти се раздели с твоя артист на инат. Но не можеш на инат въобще да го живееш този живот. Трябва да се сдобриш с него, мила. Или както казваше една моя мила дружка (между другото - и тя Овне като теб): Един живот - все ще го изживеем някак си...


Love should be everything or not at all...

То по принцип има нещо вярно, по-скоро като прекалена чувствителност относно дребни детайли, значи може само от една реплика, придружена със съотвена интонация и да направя заключение относно характера на човека и да го отнеса към тези, които не ми пасват на нрава и мирогледа и от които бих се дразнила, макар че само по себе си като хора и да не са лоши...
Това по-скоро бих го отнесла, грубо, като придирчивост, но не като барикадиране, защото човек може въпреки, че е вдигнал летвата (имам пред вид изискванията в сферата на емоциите и комфорта в присъствието на другия човек, а не неща като обществено положение и пр.), в същото време да е отворен за контакти с хората. Не е нужно обаче към всеки да се подхожда веднага с мисълта "става" ли за другар или "не става", просто може би човек трябва да се остави по течението и когато не държи тази мисъл непрекъснато в главата си, тогава май нещата сами се нареждат. Общо взето хубавите неща се случват когато не ги очакваме, а не когато трескаво се оглеждаме за тях.

Един пример, макар и в друга сфера на живота, но е свързан с навика да си сам и преодоляването му.
Ситуацията: екип от няколко човека, които седят на работа по 12 часа в денонощието - съвсем сами. Отначало на повечето им беше търсене и се притесняваха. После свикнаха и започнаха да се чувствуват много добре, дори комфортно. Така три години, но наскоро им пратиха за обучение нови колеги. Към всеки стар трябваше да се прикрепи по един нов. Новите бяха по-малко на брой от старите и понеже можеше да се избира кой иска да вземе втори човек в смяната си, настана едно мрънкане - повечето стари не искаха да им се разваля рахатлъка с присъствието на още някого в смяната. Ми така де, няма спорове дали да се пусне радиото или не, или колко високо, няма спорове дали да се проветрява през зимата и колко дълго, нито дали да се пусне печката, когато на друг някой му е прекалено топло... направо разкошотия. Да не говорим, че присъствието на друг човек разсейва работещия и последния може сбърка. Но стана така, че тия, които взеха втори човек, така свикнаха за месец-два, че когато дойде време да се пренасочват новите колеги, признаха, че определено им търсене, че пак ще трябва да работиме сами.
Та според мен и за уюта в собствения дом-крепост важи същото. Помисли и дали в някаква степен не се самонавиваш, приемайки, че на всяка цена рахатлъка ти ще бъде развален... и дали това не е привиден рахатлък, плод на силата на навика

Ей, тая мома на снимката става все по-хубава. Да ти е жива и здрава. И ти да си жив и здрав, за да и се радваш.

[линк]