За последно...
69 отговора
3078 прегледа
За последно...
... или нещо като отговор на темите /отдавна изтрити/ "Как се прави киносалон" и "Защо нашите кина умират?"
Пригответе се за дълго четене.
1. НЯКОИ БИОГРАФИЧНИ ДАННИ
Роден съм и живея в един от десетте най-големи града на България. Години - 33.
Когато бях тригодишен, мама и тати ме заведоха за пръв път на кино. Не си спомням какво гледахме, но в паметта ми е останало как с нескрит интерес наблюдавах светлинните лъчи, които се процеждаха през прозорчето и загадъчно трепкаха. След година любим филм ми стана "Влакът-стрела", японска хай-тек класика с доста екшън-елементи. За една година го гледах три пъти, а по-късно повторих още няколко. Това, че мама и тати ме зарибиха с ходенето на кино, беше хубаво, лошото е, че не ми казаха какво да гледам и по колко пъти...
От ранния си киномански период помня "Ну, погоди!", "Мики Маус", "Пинокио", "101 далматинци", кинопрегледите, големите и впечатляващи цветни плакати, които щатните художници рисуваха на ръка, "циганското кино" с билети по 20 стотинки, дървени столове и викове: "Давай, бате Гойко!". После дойдоха и други "каубойски" филми, които познавахме само от черно-белите им копия /щото бяха по-евтини/: "Един пробит долар", "За шепа долари", "Великолепната седморка". "Имало едно време на Запад" и "Златото на Маккена" ги пропуснах, защото нашите не ме заведоха, но по-късно си наваксах по телевизията. Незабравими филми бяха например "Човекът-амфибия", "Кавказка пленница", "Кеприкорн-1" /първата щатска фантастика, която съм гледал/, филмите на Луи дьо Фюнес... Почти не познавахме истинския цвят на филмите, защото в провинцията често те идваха или черно-бели, или откопирани на ленти "Свема" и "Орво", първата от които с времето почервеняваше, а втората позеленяваше. Много рядко се появяваха копия на "Кодак", но те неизвестно защо жълтееха... В черно-бял вид бяха и първите ми срещи с "Кръстникът", "Механичен портокал", "Щамът Андромеда" и дори "Ах, този джаз!". Спомням си какъв цветен шок беше, когато в началото на 90-те години започнаха да се прожектират западни копия!
19 септември 1982 г. Идва един приятел и вика отдалеч: "Знаеш ли какъв филм гледах?!? Казва се "Междузвездна война"! Айде да ходим да го гледаме пак!" Речено-сторено: замъкваме се семейно, заедно с цяла тайфа хлапета от махалата. Нашите тъпяха през цялото време, обаче аз, като видях разрушителя в началото, полудях и ме държи до днес. Лентата беше оригинална немска АГФА - цвят да ти види окото! След няколко дена ходихме да го гледаме с класа. Не ми стигна и като се прибрах вкъщи, за пръв път и последен път през живота си откраднах един лев от портмонето на майка си и го гледах още веднъж. И така нататък, и така нататък. С аверчето от съседния двор започнахме да делим живота си на два периода: преди и след 1982-а. На следващата година без малко да се изям, защото повторили филма, докато бях в болницата. И като се почна: ходих да гледам следващите му повторения във Варна, Русе, Бургас, даже и в София. Абе, маниашка му работа! Обикаляхме съседните градове, за да купуваме от стрелбищата черно-бели снимки със сцени от филма, след което ги преснимахме във фотокръжока и ги продавахме на половин цена. Голямо пиратство, ама добри пари изкарвахме - стигаха ни за цяла година ходене на кино. Когато в града ни пристигна "Империята...", първите ми два опита да си купя билет завършиха неуспешно - билетите за деня бяха свършили. Със "Завръщането на джедаите" пък е свързан първият ми опит за организирано кинопосещение - събрах пари от целия клас и купих билети, а в резултат на това за мен в салона не остана място и трябваше да седя на един подлакътник... И от тогава нататък, появяха ли се на екрана "войните" и Инди Джоунс, аз всеки ден бях на кино. Само преди класно се въздържах.
В гимназията за пръв път хванах любителска кинокамера. С двама приятели решихме да заснемем "камерна" пародия на филмите за Индиана Джоунс. Сами си проявихме и монтирахме филма, след което в училище намерихме една киномашина "Русь", залепихме един до друг два кадастрона на стената и в продължение на две седмици, когато се стъмнеше, прожектирахме филмчето всяко междучасие и класната ни стая се напълваше с народ, докато накрая лентата се накъса.
До двайсетата си година бях ходил на кино около 1500 пъти. Водих си дневник, но в един момент се отказах. Скоро го намерих. Оказа се, че половината заглавия вече не ми говорят нищо... След петдесетото гледане на първите "Звездни войни" се отказах повече да ги броя. В късната си училищна възраст надуших Студийното кино и кинолекториите, а през 1991 г. ми падна първата филмова ролка на главата...
Тогава реших по някакъв начин да вляза в бизнеса.
Вече бях студент. Записах се в един факултатив по кинопедагогика, където ни преподаваха история и теория на киното, а всяка седмица гледахме и по един филм. Даже ходихме на Фестивала на червенокръстките и здравни филми в НДК. На втората година обаче групата се разпадна поради липса на кандидати. В Русе се запознах с един образ - цяла България го знае, викат му Кольо Терориста - който беше наел едно голямо кино и въртеше там всичко възможно - от предпремиери до филмите на Гойко Митич. Правеше луди пари, но за съжаление умееше да харчи повече, отколкото изкарваше... Е, завидях му и си помислих дали не мога да направя нещо подобно и аз. Цял месец сънувах киномашини и късащи се ленти. Междувременно преподавателката ни по кинопедагогика реши да вземе под наем една зала и ме извика за кинооператор. Това кино просъществува около три месеца, тъй като през лятото имаше олимпиада и европейско първенство по футбол и те убиха интереса.
Аз обаче не се отказах. Намерих в нашия университет една аудитория с кинокабина и почти работещи прожекционни машини в нея, където обаче екранът отдавна беше изчезнал. Навихме академичния съвет да ни разреши да направим студентско кино, ремонтирахме машините и накрая купихме и екран. Прожектираха се избрани филми, каквито сега дават само в "Одеон". Това кино просъществува около две години и половина, докато съществуваше ДП "Разпространение на филми", което даваше копията си срещу символични наеми - 33% от общия приход. Не че не сме вземали филми и от частни фирми /най-вече "Брайт Айдиас" - имаше и такава/, но те бяха доста по-скъпи - искаха 50% от прихода или някаква фиксирана сума. Рекордът беше 101 зрители на първата прожекция на "Линията на смъртта", а най-гледаният филм беше "Коса". Столовете бяха дървени, не особено удобни, но киното си имаше своята публика и все още се намират хора, които да си спомнят с носталгия за него. За "каса" се използваше една алуминиева кутия от филмова част /в каквато се оказа, че можели да се пекат хубави баници/, но интересното беше, че в много случаи събраните в нея пари се оказваха повече от продадените билети и никой не се сърдеше
.
През първата ми година като студент ми се случиха няколко неприятни неща. Два пъти си порязах дясната ръка на стъкла и трябваше да си отлагам сесиите, а преди първия ми писмен изпит през втория семестър ми се схвана вратът и дори не можах да отида на лекар да си взема извинителна бележка, в резултат на което трябваше да прекъсна. Свободното време обаче ми даде добра възможност за моите занимания с кино. В ранните часове, а също в събота и неделя работех в едно градско кино, а вечер прожектирах в моето - в университета. Отначало беше добре, ама като почна инфлацията, се наложи едва ли не с парите, изкарани от едното кино да си покривам загубите от другото
.
Хубавото на студентското кино беше, че успях да установя кои филми тогава се гледаха с най-голям интерес и в началото на всеки сезон ги повтаряхме. Премиери не ни даваха, но затова пък имаха много голям успех класики като "Амадеус", "Името на розата", "Мисията", "Работещо момиче", "Кръстникът", "Бразилия"... А наложеше ли се да се "скърпва" бюджетът, веднага се пускаше "Коса" - за 5 сезона този филм сме го пускали 7 пъти!
Хубавите неща обаче имат край. Няколко месеца след фалита на студентското кино обаче се запознах с тогавашния директор на "Кинефикация". Беше 1995 г. - стогодишният юбилей на киноизкуството. Хрумна ми идеята за филмотечна панорама, посветена на това събитие. Намерих спонсор, който плати наема на първите 12 филма и ни дадоха една заличка с 220 места. Когато обаче за втората прожекция се събраха двойно повече хора, панорамата се премести в зала с 800 места. Фурорът беше на прожекциите на "Името на розата", "Полет над кукувиче гнездо" и "Амадеус", когато се събираха по 900 зрители и трябваше да пускаме правостоящи. Касиерките и разпоредителките се виждаха в чудо, защото безкрайната колона от хора влизаше и излизаше по 10 минути! Рекламата вървеше постоянно и напълно безплатно в три вестника, две радиа и две телевизии, а прожекциите бяха по две седмично - във вторник и четвъртък от 18 ч. Така успяхме да пуснем почти 80 забравени филма, което доведе до добри печалби за киното и за продавача на пуканки.
А аз, освен хонорара, си докарах и петгодишен пропуск за безплатно посещение на кината.
През цялото това време подготвях за медиите кратки информации за програмата на киносалоните.
Завърших висшето. Ходих в казармата. "Титаник" потъна. Смениха се трима управители на "Кинефикация" и дойде приватизацията. Едното кино го направиха бингозала, чиито собственици накрая изнесоха и продадоха и столовете, и киномашините. Аз си казах, че никога повече няма да се занимавам с кино и започнах работа в една ефирна телевизия, която в началото плащаше мно-ого добре. Един ден обаче новите собственици на бившата "Кинефикация" /един бивш главен счетоводител на местната лудница, един инженер, обиколил арабските страни, и един продавач на парфюми и дамско бельо/ ми се обадиха вкъщи по телефона, тъй като безуспешно издирвали всеки човек, който някога се е занимавал с киноразпространение в града, и накрая в списъка им съм останал само аз. Доста жалостиво ми се примолиха: "Работата е много зле, ела спасявай!" и аз им отговорих: "Добре, ще видя какво може да се направи."
Хората явно не разбираха нищичко от кино. Те бяха взели някакви заеми от мастити тогавашни депутати, бяха прибавили към това и някакви компенсаторки от стари земи на фирмата и имаха за цел да отдадат под наем и след това разпродадат всеки възможен квадратен метър търговска площ в сградите и дори по тротоарите пред тях. Отначало работех на две места, като три месеца изучавах отчетите им за кинопрожекциите за 5 години назад. Правих таблици по години, месеци, дни, часове, чертах графики и в началото на септември бях готов с предложенията си. През това време обикалях около кината, гледах филми, срещах се със зрители и с колеги от други градове и събирах опит и идеи. Установих изненадващи и ужасяващи неща.
Хубостниците-кинефикатори се бяха скарали с всички възможни големи кинодистрибутори - "Александра", "Съни" и "Дъга", защото... не им гарантирали, че от техните филми ще реализират печалба. Две години вземали евтини филмчета по за 50-100 лева на седмица от разни малки фирмички и ги въртяли за по 1 лв., в резултат на което всяка втора седмица беше с нулево посещение, а през другите седмици поне всяка втора прожекция е падала. Оказа се, че са поставяли плакатите на рекламните табла в ПЕТЪК СЛЕДОБЕД! Две трети от плакатите им оставаха неизползвани. Шефът беше издал разпореждане да не се поставя реклама за следващата седмица, защото ЗРИТЕЛИТЕ МОЖЕЛИ ДА ОТИДАТ В НЯКОЙ ДРУГ ГРАД ДА ИЗГЛЕДАТ ФИЛМА ПРЕДВАРИТЕЛНО! Не бивало да се пишат цените на билетите, за да не се откажели хората да влязат в киното! По никоя медия не вървеше реклама за филмите. През годината преди приватизацията общият приход е бил 105 хил лв., през първата година на новите собственици - 40 хил. /тогава се смениха трима управители/, а през втората - около 20 хил. До есента на настоящата година приходът им беше 13 хиляди и положението беше наистина катастрофално. За да видя какво мога да направя по въпроса, напуснах доброволно телевизията и така доходите ми спаднаха наполовина.
Първо, задействах всичките си връзки в медиите за безплатна реклама - за обявяване на програмата на кината веднъж дневно или седмично никой не искаше нищо. Възобновихме телефона за автоматична информация. Плакатите вече се лепяха в четвъртък - ранния следобед. Ако филмът щеше да се повтаря, запазвахме половината афиши. Ако не - те се изразходваха докрай, като в понеделник подменяхме скъсаните. Дадохме десетина безплатни пропуска на директорите на училища и медии /после се оказа, че шефът раздал още 20 на разни депутати, кметове, зам.-кметове и друга паплач, та понякога половината публика влизаше с пропуски/. Отначало забелязах, че петъкът и понеделникът бяха най-слабите дни - понякога нямаше и един човек за целия ден. За петъка е ясно - когато започнахме да лепим рекламата един ден предварително, нещата се оправиха. За понеделника решихме да дадем безплатен пропуск на един актьор от местния театър, който беше киноман, гледаше филмите в петък или събота и пускаше кратко зрителско мнение. Така оправихме и този проблем. Четвъртъкът също се оказа слаб ден, но отначало не можехме да разберем защо. После обаче, с течение на времето, стана най-силният!
Главният извод се оказа този, че за две години и кусур некадърно управление хората от града се бяха отучили да ходят на кино. След като всеки втори филм беше или абсолютен евтин боклук, или повторение, те просто се бяха разочаровали и дори не знаеха дали кината работят и какво се прожектира в тях; просто не се интересуваха вече.
Лека-полека се ориентирах че във в. "Капитал" /тогава/ и тук, в дир-а се публикува бокс-офисът за последния уикенд и за предната седмица. Това се оказа изключително ценна информация. С близо 75-процентно съвпадение можех да предвидя какъв приход може да се очаква от един филм само по резултатите от премиерния уикенд в София. Изненадите бяха предимно положителни. Оказа се, че ако събраната сума е над 40 000 лв., той сигурно ще донесе добра печалба, между 20 000 и 40 000 трябва да се комбинира с втори филм, а под 20 000 - въобще не трябва да се взема. /Едно уточнение: филмът може и да е хубав, но да не е касов. А в провинцията се гледат една доста усреднена категория филми - нито много интелектуални, нито много тъпи./
След като от програмата се махнаха слабите филми и повторенията за втора седмица, печалбата се удвои. След като на мястото на слабите прожекции се постави втори филм, който да "подпира" първия, печалбата отново се удвои. Филмите се повтаряха най-рано след два месеца, най-често след три, на по-ниска цена и то само ако си струваше. Веднага след това задейства и един неочакван ефект: хората, които идваха случайно за един филм, започваха да се интересуват какъв ще бъде филмът следващата седмица, а тези, които гледаха единия филм, идваха да изгледат и другия. Зрителите вече знаеха, че ако се решат да дойдат на кино, няма да ги върнат поради липса на други клиенти, а и няма да се разочароват от филма. Ето как, съкращавайки разходите и повишавайки интереса, печалбата автоматично се вдигна средно 5 пъти! Кината върнаха постоянната си публика, която преди това беше просто изгонена, и бяха спечелени и нови хора. Добрата печалба ни позволи да монтираме и аналогов "Долби съраунд".
Изучавайки сезонното разпределение на приходите, видях, че зимата и лятото бяха невероятно слаби сезони. Общо взето, приходи имаше, когато учениците и студентите бяха на училище. През зимата спряхме всички премиери и карахме на повторения или стари, непоказвани филми по 1 лев. Тези филми ги вземахме от малките фирмички на ниски цени, но сега вече ги подбирахме внимателно. И печалбите бяха осезаеми! Отначало кината се топлеха с електрически калорифери, след което на шефа му хрумна в по-големия салон да направи нещо като "барака" от гипсокартон с панорамно стъкло отпред и да вкара калорифера вътре, заедно с две тонколони. Едва ли това беше най-добрият и най-естетичният вариант, но свърши работа. Така се появиха 30-ина отопляеми места, обаче в останалата част на салона студът стана кучешки!
Равносметката: 13 000 лв. приход до началото на есента и над 50 000 до края на годината. Възстановени взаимоотношения с големите дистрибутори, гъвкав репертоарен план, безплатна медийна реклама, връщане на доверието на зрителите.
Започнахме да правим организирани посещения и извънредни прожекции за ученици и войници на промоционални цени, показвахме детски филми по за 1 лв. или даже 50 ст., но залите бяха пълни и нямаше провалени прожекции! Шефовете започнаха да се оплакват, че кинооператорките "навъртали" прекалено много часове и можело да се наложи да им увеличат заплатата /близка до минималната/. За да не стане това, ме накараха да вляза в кабина и ми възложиха куп други отговорности за същата заплата. Трябваше да следя дали касиерките не крадат от касата, дали редовно дават билети, дали не връщат публика, за да си тръгнат по-рано и какви ли не други подобни глупости. В един момент започнах да си мисля, че по всяко време мога да направя някакъв гаф и да ме уволнят. Е, минаха цели два месеца, преди да стане и това.
Един ден шефът ми даде някаква ръкописна бележка, по-скоро нахвърлени думи, и ми каза да я дам да я отпечатат в местния вестник. Аз си позволих да я редактирам, но на него това не му хареса и ме наказа със "забележка". Междувременно в града се появи конкуренция, която имаше приоритетен договор с "Александра" и "Съни", вследствие на което на нас ни спряха премиерите и останахме да работим предимно с "Дъга". Не беше приятно, но все пак се справяхме с някое и друго "изпитано" повторение. Наближаваше премиерата на първия "Хари Потър". Отначало той беше програмиран в конкурентното кино. Шефът беше много уплашен. Конкурентите - също. За филма дистрибуторите искаха гарантиран минимум 3500 лв. и никой не искаше да рискува да го плати. Тогава от "Александра" предложиха едно и също копие да се прожектира едновременно в двете кина със сложна система на транспортиране на ролките, като наемът се подели поравно. Графикът беше направен и всички подробности - уточнени. Аз лично очаквах от филма около 4000 лв. приход в нашето кино. Обаче, за всеки случай, отидох да пошпионирам конкурентите, като се представих едва ли не за общ работник, който е отишъл при тях да уточни графика за движението на ролките. Тогава изненадващо разбрах, че ония идиоти нямат никакво намерение да организират ученици колективно - и на следващия ден вече бях намерил 20 класа желаещи. Но... поради натоварената си работа забравих да подам информация за програмата за следващата седмица в един местен вестник. Когато сутринта на следващия ден шефът погледнал вестника, той видял, че там е подадено само конкурентното кино и побеснял. Извика ме и ме заплаши с дисциплинарно уволнение, като ми каза: "Ти да не си мислиш, че не мога да се оправя без теб?"
Решихме нещата по взаимно съгласие. На следващия ден обаче започна най-силната седмица на киното, откакто той беше управител. Системата се задейства и приходът за седмицата надхвърли 5300 лв. при даден гарантиран минимум 1700 лв., докато конкуренцията изкара приход 1700 лв. при дадени 1800...
Само след две седмици конкурентното кино фалира, тъй като не можа да се съвземе от удара. В този смисъл и аз съм един безмилостен убиец на кина...
Въпреки обидата, аз останах с усещането за изпълнена мисия. Сам на себе си доказах, че мога да се справя с подобна работа. Който оценил - оценил. Захванах се с нея от позицията на обикновен зрител и същите обикновени зрители бяха доволни. За успеха говорят цифрите: за трите месеца от годината, преди да ме уволнят, имахме приход 37 000 лв!
След моето уволнение нещата продължиха известно време по инерция, докато се изчерпиха програмираните за два месеца напред филми. После се тръгна по стария, глупав начин, който описах по-горе. Рекламата по медиите спря, организираните посещения и промоциите - също, едната зала беше затворена, друга - продадена на една евангелистка църква. Единствената оцеляла зала продължи да работи само с "Александра" и намали цените на билетите двойно. Филмите започнаха да се прожектират по две поредни седмици - нещо напълно погрешно, тъй като само един или два филма годишно можеха да издържат втора седмица. Скоро и долбито се повреди и до ден днешен никой не го е поправил. Но нищо не трябва да ни учудва - собствениците са едри търговци и печалбата от киното ги интересува само дотолкова, че да си плащат тока и заплатите на операторките и касиерките. При положение, че от други дейности получават по 50-60 хиляди месечно, какво ги бърка дали от киното ще вземат две, четири или осем хиляди?
Аз престоях на трудовата борса 8 месеца, оправих си нервите, изкарах един курс по компютърна грамотност, пак ме извикаха в киното за два месеца, но този път само като оператор, при което аз само натисках копчетата и тайно се присмивах на всичките глупости. После в града ни дойде един познат и нае единия затворен салон, като ме покани да му помагам, и тъкмо когато в края на третия месец го бяхме разработили, ни изгониха и го дадоха на други наематели. После изгониха и тях, дадоха салона на трети, които също скоро се отказаха и така днес салонът вече е затворен, може би завинаги.
След 6-месечни откази накрая приех да се върна в телевизията, където изкарах още година и половина, но накрая фалира и тя. Както казват обаче, всяко зло за добро - сега работя на едно много хубаво място по специалността си. Няма да казвам какво е, само ще разкрия това, че е свързано с природни науки и оптически уреди.
TO BE CONTINUED...
ОТ ВСИЧКИ ИЗКУСТВА ЗА НАС НАЙ-ВАЖНО Е КИНОТО!
Пригответе се за дълго четене.
1. НЯКОИ БИОГРАФИЧНИ ДАННИ
Роден съм и живея в един от десетте най-големи града на България. Години - 33.
Когато бях тригодишен, мама и тати ме заведоха за пръв път на кино. Не си спомням какво гледахме, но в паметта ми е останало как с нескрит интерес наблюдавах светлинните лъчи, които се процеждаха през прозорчето и загадъчно трепкаха. След година любим филм ми стана "Влакът-стрела", японска хай-тек класика с доста екшън-елементи. За една година го гледах три пъти, а по-късно повторих още няколко. Това, че мама и тати ме зарибиха с ходенето на кино, беше хубаво, лошото е, че не ми казаха какво да гледам и по колко пъти...
От ранния си киномански период помня "Ну, погоди!", "Мики Маус", "Пинокио", "101 далматинци", кинопрегледите, големите и впечатляващи цветни плакати, които щатните художници рисуваха на ръка, "циганското кино" с билети по 20 стотинки, дървени столове и викове: "Давай, бате Гойко!". После дойдоха и други "каубойски" филми, които познавахме само от черно-белите им копия /щото бяха по-евтини/: "Един пробит долар", "За шепа долари", "Великолепната седморка". "Имало едно време на Запад" и "Златото на Маккена" ги пропуснах, защото нашите не ме заведоха, но по-късно си наваксах по телевизията. Незабравими филми бяха например "Човекът-амфибия", "Кавказка пленница", "Кеприкорн-1" /първата щатска фантастика, която съм гледал/, филмите на Луи дьо Фюнес... Почти не познавахме истинския цвят на филмите, защото в провинцията често те идваха или черно-бели, или откопирани на ленти "Свема" и "Орво", първата от които с времето почервеняваше, а втората позеленяваше. Много рядко се появяваха копия на "Кодак", но те неизвестно защо жълтееха... В черно-бял вид бяха и първите ми срещи с "Кръстникът", "Механичен портокал", "Щамът Андромеда" и дори "Ах, този джаз!". Спомням си какъв цветен шок беше, когато в началото на 90-те години започнаха да се прожектират западни копия!
19 септември 1982 г. Идва един приятел и вика отдалеч: "Знаеш ли какъв филм гледах?!? Казва се "Междузвездна война"! Айде да ходим да го гледаме пак!" Речено-сторено: замъкваме се семейно, заедно с цяла тайфа хлапета от махалата. Нашите тъпяха през цялото време, обаче аз, като видях разрушителя в началото, полудях и ме държи до днес. Лентата беше оригинална немска АГФА - цвят да ти види окото! След няколко дена ходихме да го гледаме с класа. Не ми стигна и като се прибрах вкъщи, за пръв път и последен път през живота си откраднах един лев от портмонето на майка си и го гледах още веднъж. И така нататък, и така нататък. С аверчето от съседния двор започнахме да делим живота си на два периода: преди и след 1982-а. На следващата година без малко да се изям, защото повторили филма, докато бях в болницата. И като се почна: ходих да гледам следващите му повторения във Варна, Русе, Бургас, даже и в София. Абе, маниашка му работа! Обикаляхме съседните градове, за да купуваме от стрелбищата черно-бели снимки със сцени от филма, след което ги преснимахме във фотокръжока и ги продавахме на половин цена. Голямо пиратство, ама добри пари изкарвахме - стигаха ни за цяла година ходене на кино. Когато в града ни пристигна "Империята...", първите ми два опита да си купя билет завършиха неуспешно - билетите за деня бяха свършили. Със "Завръщането на джедаите" пък е свързан първият ми опит за организирано кинопосещение - събрах пари от целия клас и купих билети, а в резултат на това за мен в салона не остана място и трябваше да седя на един подлакътник... И от тогава нататък, появяха ли се на екрана "войните" и Инди Джоунс, аз всеки ден бях на кино. Само преди класно се въздържах.
В гимназията за пръв път хванах любителска кинокамера. С двама приятели решихме да заснемем "камерна" пародия на филмите за Индиана Джоунс. Сами си проявихме и монтирахме филма, след което в училище намерихме една киномашина "Русь", залепихме един до друг два кадастрона на стената и в продължение на две седмици, когато се стъмнеше, прожектирахме филмчето всяко междучасие и класната ни стая се напълваше с народ, докато накрая лентата се накъса.
До двайсетата си година бях ходил на кино около 1500 пъти. Водих си дневник, но в един момент се отказах. Скоро го намерих. Оказа се, че половината заглавия вече не ми говорят нищо... След петдесетото гледане на първите "Звездни войни" се отказах повече да ги броя. В късната си училищна възраст надуших Студийното кино и кинолекториите, а през 1991 г. ми падна първата филмова ролка на главата...
Тогава реших по някакъв начин да вляза в бизнеса.
Вече бях студент. Записах се в един факултатив по кинопедагогика, където ни преподаваха история и теория на киното, а всяка седмица гледахме и по един филм. Даже ходихме на Фестивала на червенокръстките и здравни филми в НДК. На втората година обаче групата се разпадна поради липса на кандидати. В Русе се запознах с един образ - цяла България го знае, викат му Кольо Терориста - който беше наел едно голямо кино и въртеше там всичко възможно - от предпремиери до филмите на Гойко Митич. Правеше луди пари, но за съжаление умееше да харчи повече, отколкото изкарваше... Е, завидях му и си помислих дали не мога да направя нещо подобно и аз. Цял месец сънувах киномашини и късащи се ленти. Междувременно преподавателката ни по кинопедагогика реши да вземе под наем една зала и ме извика за кинооператор. Това кино просъществува около три месеца, тъй като през лятото имаше олимпиада и европейско първенство по футбол и те убиха интереса.
Аз обаче не се отказах. Намерих в нашия университет една аудитория с кинокабина и почти работещи прожекционни машини в нея, където обаче екранът отдавна беше изчезнал. Навихме академичния съвет да ни разреши да направим студентско кино, ремонтирахме машините и накрая купихме и екран. Прожектираха се избрани филми, каквито сега дават само в "Одеон". Това кино просъществува около две години и половина, докато съществуваше ДП "Разпространение на филми", което даваше копията си срещу символични наеми - 33% от общия приход. Не че не сме вземали филми и от частни фирми /най-вече "Брайт Айдиас" - имаше и такава/, но те бяха доста по-скъпи - искаха 50% от прихода или някаква фиксирана сума. Рекордът беше 101 зрители на първата прожекция на "Линията на смъртта", а най-гледаният филм беше "Коса". Столовете бяха дървени, не особено удобни, но киното си имаше своята публика и все още се намират хора, които да си спомнят с носталгия за него. За "каса" се използваше една алуминиева кутия от филмова част /в каквато се оказа, че можели да се пекат хубави баници/, но интересното беше, че в много случаи събраните в нея пари се оказваха повече от продадените билети и никой не се сърдеше
.
През първата ми година като студент ми се случиха няколко неприятни неща. Два пъти си порязах дясната ръка на стъкла и трябваше да си отлагам сесиите, а преди първия ми писмен изпит през втория семестър ми се схвана вратът и дори не можах да отида на лекар да си взема извинителна бележка, в резултат на което трябваше да прекъсна. Свободното време обаче ми даде добра възможност за моите занимания с кино. В ранните часове, а също в събота и неделя работех в едно градско кино, а вечер прожектирах в моето - в университета. Отначало беше добре, ама като почна инфлацията, се наложи едва ли не с парите, изкарани от едното кино да си покривам загубите от другото
.
Хубавото на студентското кино беше, че успях да установя кои филми тогава се гледаха с най-голям интерес и в началото на всеки сезон ги повтаряхме. Премиери не ни даваха, но затова пък имаха много голям успех класики като "Амадеус", "Името на розата", "Мисията", "Работещо момиче", "Кръстникът", "Бразилия"... А наложеше ли се да се "скърпва" бюджетът, веднага се пускаше "Коса" - за 5 сезона този филм сме го пускали 7 пъти!
Хубавите неща обаче имат край. Няколко месеца след фалита на студентското кино обаче се запознах с тогавашния директор на "Кинефикация". Беше 1995 г. - стогодишният юбилей на киноизкуството. Хрумна ми идеята за филмотечна панорама, посветена на това събитие. Намерих спонсор, който плати наема на първите 12 филма и ни дадоха една заличка с 220 места. Когато обаче за втората прожекция се събраха двойно повече хора, панорамата се премести в зала с 800 места. Фурорът беше на прожекциите на "Името на розата", "Полет над кукувиче гнездо" и "Амадеус", когато се събираха по 900 зрители и трябваше да пускаме правостоящи. Касиерките и разпоредителките се виждаха в чудо, защото безкрайната колона от хора влизаше и излизаше по 10 минути! Рекламата вървеше постоянно и напълно безплатно в три вестника, две радиа и две телевизии, а прожекциите бяха по две седмично - във вторник и четвъртък от 18 ч. Така успяхме да пуснем почти 80 забравени филма, което доведе до добри печалби за киното и за продавача на пуканки.
А аз, освен хонорара, си докарах и петгодишен пропуск за безплатно посещение на кината.
През цялото това време подготвях за медиите кратки информации за програмата на киносалоните.
Завърших висшето. Ходих в казармата. "Титаник" потъна. Смениха се трима управители на "Кинефикация" и дойде приватизацията. Едното кино го направиха бингозала, чиито собственици накрая изнесоха и продадоха и столовете, и киномашините. Аз си казах, че никога повече няма да се занимавам с кино и започнах работа в една ефирна телевизия, която в началото плащаше мно-ого добре. Един ден обаче новите собственици на бившата "Кинефикация" /един бивш главен счетоводител на местната лудница, един инженер, обиколил арабските страни, и един продавач на парфюми и дамско бельо/ ми се обадиха вкъщи по телефона, тъй като безуспешно издирвали всеки човек, който някога се е занимавал с киноразпространение в града, и накрая в списъка им съм останал само аз. Доста жалостиво ми се примолиха: "Работата е много зле, ела спасявай!" и аз им отговорих: "Добре, ще видя какво може да се направи."
Хората явно не разбираха нищичко от кино. Те бяха взели някакви заеми от мастити тогавашни депутати, бяха прибавили към това и някакви компенсаторки от стари земи на фирмата и имаха за цел да отдадат под наем и след това разпродадат всеки възможен квадратен метър търговска площ в сградите и дори по тротоарите пред тях. Отначало работех на две места, като три месеца изучавах отчетите им за кинопрожекциите за 5 години назад. Правих таблици по години, месеци, дни, часове, чертах графики и в началото на септември бях готов с предложенията си. През това време обикалях около кината, гледах филми, срещах се със зрители и с колеги от други градове и събирах опит и идеи. Установих изненадващи и ужасяващи неща.
Хубостниците-кинефикатори се бяха скарали с всички възможни големи кинодистрибутори - "Александра", "Съни" и "Дъга", защото... не им гарантирали, че от техните филми ще реализират печалба. Две години вземали евтини филмчета по за 50-100 лева на седмица от разни малки фирмички и ги въртяли за по 1 лв., в резултат на което всяка втора седмица беше с нулево посещение, а през другите седмици поне всяка втора прожекция е падала. Оказа се, че са поставяли плакатите на рекламните табла в ПЕТЪК СЛЕДОБЕД! Две трети от плакатите им оставаха неизползвани. Шефът беше издал разпореждане да не се поставя реклама за следващата седмица, защото ЗРИТЕЛИТЕ МОЖЕЛИ ДА ОТИДАТ В НЯКОЙ ДРУГ ГРАД ДА ИЗГЛЕДАТ ФИЛМА ПРЕДВАРИТЕЛНО! Не бивало да се пишат цените на билетите, за да не се откажели хората да влязат в киното! По никоя медия не вървеше реклама за филмите. През годината преди приватизацията общият приход е бил 105 хил лв., през първата година на новите собственици - 40 хил. /тогава се смениха трима управители/, а през втората - около 20 хил. До есента на настоящата година приходът им беше 13 хиляди и положението беше наистина катастрофално. За да видя какво мога да направя по въпроса, напуснах доброволно телевизията и така доходите ми спаднаха наполовина.
Първо, задействах всичките си връзки в медиите за безплатна реклама - за обявяване на програмата на кината веднъж дневно или седмично никой не искаше нищо. Възобновихме телефона за автоматична информация. Плакатите вече се лепяха в четвъртък - ранния следобед. Ако филмът щеше да се повтаря, запазвахме половината афиши. Ако не - те се изразходваха докрай, като в понеделник подменяхме скъсаните. Дадохме десетина безплатни пропуска на директорите на училища и медии /после се оказа, че шефът раздал още 20 на разни депутати, кметове, зам.-кметове и друга паплач, та понякога половината публика влизаше с пропуски/. Отначало забелязах, че петъкът и понеделникът бяха най-слабите дни - понякога нямаше и един човек за целия ден. За петъка е ясно - когато започнахме да лепим рекламата един ден предварително, нещата се оправиха. За понеделника решихме да дадем безплатен пропуск на един актьор от местния театър, който беше киноман, гледаше филмите в петък или събота и пускаше кратко зрителско мнение. Така оправихме и този проблем. Четвъртъкът също се оказа слаб ден, но отначало не можехме да разберем защо. После обаче, с течение на времето, стана най-силният!
Главният извод се оказа този, че за две години и кусур некадърно управление хората от града се бяха отучили да ходят на кино. След като всеки втори филм беше или абсолютен евтин боклук, или повторение, те просто се бяха разочаровали и дори не знаеха дали кината работят и какво се прожектира в тях; просто не се интересуваха вече.
Лека-полека се ориентирах че във в. "Капитал" /тогава/ и тук, в дир-а се публикува бокс-офисът за последния уикенд и за предната седмица. Това се оказа изключително ценна информация. С близо 75-процентно съвпадение можех да предвидя какъв приход може да се очаква от един филм само по резултатите от премиерния уикенд в София. Изненадите бяха предимно положителни. Оказа се, че ако събраната сума е над 40 000 лв., той сигурно ще донесе добра печалба, между 20 000 и 40 000 трябва да се комбинира с втори филм, а под 20 000 - въобще не трябва да се взема. /Едно уточнение: филмът може и да е хубав, но да не е касов. А в провинцията се гледат една доста усреднена категория филми - нито много интелектуални, нито много тъпи./
След като от програмата се махнаха слабите филми и повторенията за втора седмица, печалбата се удвои. След като на мястото на слабите прожекции се постави втори филм, който да "подпира" първия, печалбата отново се удвои. Филмите се повтаряха най-рано след два месеца, най-често след три, на по-ниска цена и то само ако си струваше. Веднага след това задейства и един неочакван ефект: хората, които идваха случайно за един филм, започваха да се интересуват какъв ще бъде филмът следващата седмица, а тези, които гледаха единия филм, идваха да изгледат и другия. Зрителите вече знаеха, че ако се решат да дойдат на кино, няма да ги върнат поради липса на други клиенти, а и няма да се разочароват от филма. Ето как, съкращавайки разходите и повишавайки интереса, печалбата автоматично се вдигна средно 5 пъти! Кината върнаха постоянната си публика, която преди това беше просто изгонена, и бяха спечелени и нови хора. Добрата печалба ни позволи да монтираме и аналогов "Долби съраунд".
Изучавайки сезонното разпределение на приходите, видях, че зимата и лятото бяха невероятно слаби сезони. Общо взето, приходи имаше, когато учениците и студентите бяха на училище. През зимата спряхме всички премиери и карахме на повторения или стари, непоказвани филми по 1 лев. Тези филми ги вземахме от малките фирмички на ниски цени, но сега вече ги подбирахме внимателно. И печалбите бяха осезаеми! Отначало кината се топлеха с електрически калорифери, след което на шефа му хрумна в по-големия салон да направи нещо като "барака" от гипсокартон с панорамно стъкло отпред и да вкара калорифера вътре, заедно с две тонколони. Едва ли това беше най-добрият и най-естетичният вариант, но свърши работа. Така се появиха 30-ина отопляеми места, обаче в останалата част на салона студът стана кучешки!
Равносметката: 13 000 лв. приход до началото на есента и над 50 000 до края на годината. Възстановени взаимоотношения с големите дистрибутори, гъвкав репертоарен план, безплатна медийна реклама, връщане на доверието на зрителите.
Започнахме да правим организирани посещения и извънредни прожекции за ученици и войници на промоционални цени, показвахме детски филми по за 1 лв. или даже 50 ст., но залите бяха пълни и нямаше провалени прожекции! Шефовете започнаха да се оплакват, че кинооператорките "навъртали" прекалено много часове и можело да се наложи да им увеличат заплатата /близка до минималната/. За да не стане това, ме накараха да вляза в кабина и ми възложиха куп други отговорности за същата заплата. Трябваше да следя дали касиерките не крадат от касата, дали редовно дават билети, дали не връщат публика, за да си тръгнат по-рано и какви ли не други подобни глупости. В един момент започнах да си мисля, че по всяко време мога да направя някакъв гаф и да ме уволнят. Е, минаха цели два месеца, преди да стане и това.
Един ден шефът ми даде някаква ръкописна бележка, по-скоро нахвърлени думи, и ми каза да я дам да я отпечатат в местния вестник. Аз си позволих да я редактирам, но на него това не му хареса и ме наказа със "забележка". Междувременно в града се появи конкуренция, която имаше приоритетен договор с "Александра" и "Съни", вследствие на което на нас ни спряха премиерите и останахме да работим предимно с "Дъга". Не беше приятно, но все пак се справяхме с някое и друго "изпитано" повторение. Наближаваше премиерата на първия "Хари Потър". Отначало той беше програмиран в конкурентното кино. Шефът беше много уплашен. Конкурентите - също. За филма дистрибуторите искаха гарантиран минимум 3500 лв. и никой не искаше да рискува да го плати. Тогава от "Александра" предложиха едно и също копие да се прожектира едновременно в двете кина със сложна система на транспортиране на ролките, като наемът се подели поравно. Графикът беше направен и всички подробности - уточнени. Аз лично очаквах от филма около 4000 лв. приход в нашето кино. Обаче, за всеки случай, отидох да пошпионирам конкурентите, като се представих едва ли не за общ работник, който е отишъл при тях да уточни графика за движението на ролките. Тогава изненадващо разбрах, че ония идиоти нямат никакво намерение да организират ученици колективно - и на следващия ден вече бях намерил 20 класа желаещи. Но... поради натоварената си работа забравих да подам информация за програмата за следващата седмица в един местен вестник. Когато сутринта на следващия ден шефът погледнал вестника, той видял, че там е подадено само конкурентното кино и побеснял. Извика ме и ме заплаши с дисциплинарно уволнение, като ми каза: "Ти да не си мислиш, че не мога да се оправя без теб?"
Решихме нещата по взаимно съгласие. На следващия ден обаче започна най-силната седмица на киното, откакто той беше управител. Системата се задейства и приходът за седмицата надхвърли 5300 лв. при даден гарантиран минимум 1700 лв., докато конкуренцията изкара приход 1700 лв. при дадени 1800...
Само след две седмици конкурентното кино фалира, тъй като не можа да се съвземе от удара. В този смисъл и аз съм един безмилостен убиец на кина...
Въпреки обидата, аз останах с усещането за изпълнена мисия. Сам на себе си доказах, че мога да се справя с подобна работа. Който оценил - оценил. Захванах се с нея от позицията на обикновен зрител и същите обикновени зрители бяха доволни. За успеха говорят цифрите: за трите месеца от годината, преди да ме уволнят, имахме приход 37 000 лв!
След моето уволнение нещата продължиха известно време по инерция, докато се изчерпиха програмираните за два месеца напред филми. После се тръгна по стария, глупав начин, който описах по-горе. Рекламата по медиите спря, организираните посещения и промоциите - също, едната зала беше затворена, друга - продадена на една евангелистка църква. Единствената оцеляла зала продължи да работи само с "Александра" и намали цените на билетите двойно. Филмите започнаха да се прожектират по две поредни седмици - нещо напълно погрешно, тъй като само един или два филма годишно можеха да издържат втора седмица. Скоро и долбито се повреди и до ден днешен никой не го е поправил. Но нищо не трябва да ни учудва - собствениците са едри търговци и печалбата от киното ги интересува само дотолкова, че да си плащат тока и заплатите на операторките и касиерките. При положение, че от други дейности получават по 50-60 хиляди месечно, какво ги бърка дали от киното ще вземат две, четири или осем хиляди?
Аз престоях на трудовата борса 8 месеца, оправих си нервите, изкарах един курс по компютърна грамотност, пак ме извикаха в киното за два месеца, но този път само като оператор, при което аз само натисках копчетата и тайно се присмивах на всичките глупости. После в града ни дойде един познат и нае единия затворен салон, като ме покани да му помагам, и тъкмо когато в края на третия месец го бяхме разработили, ни изгониха и го дадоха на други наематели. После изгониха и тях, дадоха салона на трети, които също скоро се отказаха и така днес салонът вече е затворен, може би завинаги.
След 6-месечни откази накрая приех да се върна в телевизията, където изкарах още година и половина, но накрая фалира и тя. Както казват обаче, всяко зло за добро - сега работя на едно много хубаво място по специалността си. Няма да казвам какво е, само ще разкрия това, че е свързано с природни науки и оптически уреди.
TO BE CONTINUED...
ОТ ВСИЧКИ ИЗКУСТВА ЗА НАС НАЙ-ВАЖНО Е КИНОТО!
Re: За последно...
Влакът- стрела.
преди ден колежката ми каза, че много харесала Ерик Робъртс оттам, на което аз й отговорих, че такъв филм нема
Ти си ми възмездието
п.с. аз пък имам един мил спомен от 4-ти клас , когато временно живеех в село Голямо дряново. Един път в годината там се прожектираше филм в местното кино. не нам кво беше това кино, ама "столовете" бяха дълги дървени скамейки от салоните по физкултура от училище
Филмът беше 13-та годеница на принца, щях да го гледам за седми път, но имах готовност за още хиляда пъти. И започна филмът и добре,че го знаех наизуст, защото прожекционният апарат така пращеше, че не се чуваше нищо:)
Познавам се с киното и в село Зетьово, там пък бяхме на практика за 20 дни. Точно тогава цената на билетите бе станала толкова висока, че аз за толкова много дни не успях да гледам и един филм. Сърцето ми беше разбито. На всичкото отгоре живеехме в едни български цигани на квартира, с всичките ми 4 съученички накуп. Хазяите ми имаха две деца - момчета. По на една и две години, които пушеха цигари като дърт циганин
преди ден колежката ми каза, че много харесала Ерик Робъртс оттам, на което аз й отговорих, че такъв филм нема
Ти си ми възмездието
п.с. аз пък имам един мил спомен от 4-ти клас , когато временно живеех в село Голямо дряново. Един път в годината там се прожектираше филм в местното кино. не нам кво беше това кино, ама "столовете" бяха дълги дървени скамейки от салоните по физкултура от училище
Филмът беше 13-та годеница на принца, щях да го гледам за седми път, но имах готовност за още хиляда пъти. И започна филмът и добре,че го знаех наизуст, защото прожекционният апарат така пращеше, че не се чуваше нищо:)
Познавам се с киното и в село Зетьово, там пък бяхме на практика за 20 дни. Точно тогава цената на билетите бе станала толкова висока, че аз за толкова много дни не успях да гледам и един филм. Сърцето ми беше разбито. На всичкото отгоре живеехме в едни български цигани на квартира, с всичките ми 4 съученички накуп. Хазяите ми имаха две деца - момчета. По на една и две години, които пушеха цигари като дърт циганин
Re: За последно...
Филмът с Ерик Робъртс, Джон Войт и Ребека де Морни е "Влакът беглец". "Влакът-стрела" е с Кен Такакура и е японски.
От всички изкуства за нас най-важно е киното!
P. S.: Когато бях в казармата, по-точно в ШЗО за 3 месеца, и там се прожектираха филми, при това безплатно, но всичките бяха детски /?!?/ - от сорта на "Волният Уили". Така че не отидох нито един път. Дори не се запознах с киномеханика.
От всички изкуства за нас най-важно е киното!
P. S.: Когато бях в казармата, по-точно в ШЗО за 3 месеца, и там се прожектираха филми, при това безплатно, но всичките бяха детски /?!?/ - от сорта на "Волният Уили". Така че не отидох нито един път. Дори не се запознах с киномеханика.
в отговор на Mediaworld
#5
Re: За последно...
Аз самият имах идеята да заснема филм за съдбата на своето кино, но се отказах, тъй като преди това бях правил една късометражка, която се казваше "Нямо кино" и на финала й надписът се превръщаше в "НямА кино"...
От всички изкуства за нас най-важно е киното!
От всички изкуства за нас най-важно е киното!
Re: Дългоочакваното продължение
2. КАК МЕ ЗАТРЕСЕ КИНОТРЕСКАТА
Миналия път ви разказах (не много) накратко преживелиците си, свързани с трудното разпространение на хубави филми в провинцията. Днес съм решил да се спра на някои пропуснати весели и не чак толкова весели подробности.
Като малък гледах филми зверски и въобще не се запитвах как се правят. Помня, че почти всичко ми харесваше и се кефех страхотно. Мислех си, че просто слагат няколко камери на терена и снимат едно към едно всичко, което играят актьорите. Даже си въобразявах, че фантастичните филми ги снимат в космоса (колко му е - ракети бол!), и бях безкрайно удивен, когато разбрах, че звездите в тях са просто множество малки дупчици в един черен картон, осветен отзад със силна лампа.
В ранната си училищна възраст попаднах на едно списание "Мурзилка", в което на няколко страници беше направено нещо като рисувано филмче във вид на парчета хартиена лента, които трябва да залепиш едно за друго, а заедно с тях имаше и една страница с нещо като телевизор, под и над чийто екран имаше по един процеп, в който се вкарваше лентата и се дърпаше нагоре, като резултатът от цялата тая работа трябваше да наподобява диапроектор. Хубаво, изрязах "телевизора", слепих лентите и се кефих един-два дена, докато ми омръзна. Тогава обаче реших да си нарисувам свои "филми" и да си направя "истински" телевизор от фазер, с плексигласов прозорец отпред и лампа за осветяване на картината отзад. Спомням си, че първата ми братовчедка беше много впечатлена и доведе всички хлапета от квартала да гледат. Но тъй като не мога да се похваля с особени художествени заложби, повече не съм се пробвал в тая област (анимацията де).
Горе-долу по същото време свако ми отиде да работи в Коми и когато се върна, донесе като подарък за братовчедите една истинска 8-мм кинопрожекционна машина и в комплект с нея - 12 анимационни филмчета, от които 10 серии на "Ну, погоди!". Като я видях, ми изтекоха очите! Обаче свако не даваше да я пипаме, а я пускаше само той. Аз само можех да я обикалям, да я оглеждам и да се чудя как работи. Мина се, не мина време, и леля и свако се разведоха. В резултат на това машината остана у лелини и един ден двамата с братовчеда тайно се докопахме до нея, прочетохме книжката с инструкциите, след което успешно я заредихме и с невероятна наслада започнахме да си прожектираме филмчетата, докато накрая ни разкриха. Какво е ставало после, не помня, обаче веднъж при една такава прожекция залепихме с тиксо върху тапетите един чаршаф за екран и по време на някоя от сериите влезе баба ни с точилка в ръка и ни погна здраво, при което аз се опитах да смъкна екрана и заедно с него от стената си тръгна и половината тапет.
Тогава ми хрумна идеята да съберем някоя вечер (или повече вечери) дечурлигата от село под навеса и да им прожектираме филмчетата, като в това импровизирано лятно кино щеше да се влиза срещу бонбони или плодове. Обаче това не можа да се осъществи, защото леля не ни даде киномашината.
Когато бях в седми клас, с един съученик се записахме във фотокръжока на Станцията на младите техници, която се намираше срещу нашето училище. След като криво-ляво се научихме да правим черно-бели снимки (и да печелим от тях), попитахме дали не можем да заснемем някой филм с кинокамера и ни пратиха в градския киноклуб. Бяхме решили да направим един фантастичен и един приключенски филм. За фантастичния направихме от картон няколко макета на космически кораби, окачвахме ги на черни конци и си представяхме как ще се движат. Щяхме да ги взривяваме отвътре с пиратки и т. н. В киноклуба обаче положиха всички усилия да ни разубедят, по-точно да ни убедят, че нищо няма да стане, и ние просто спряхме да ходим там. Обаче още не можехме да си намерим своя камера (една 8-мм камера тогава струваше 250 лв., обаче цената на лентата беше горе-долу лев за минута).
Постъпвайки в гимназията, двамата с моя приятел веднага започнахме да се оглеждаме откъде можем да си намерим камера. Оказа се, че има такава в хранилището по физика. Аз бях тайно влюбен в една съученичка от друг клас - казваше се Златка, - която имаше лична кинокамера и аз невероятно много й завиждах. Междувременно се бяхме отказали от идеята за фантастичния филм, защото като търсихме терен, наподобяващ вътрешността на космически кораб, ни пращяха я в телевизионната кула, я в радиото, я в училищното парно. Обаче идеята за приключенския филм остана и даже се избистри, защото скоро бяха пуснали първите две серии за Индиана Джоунс. Тутакси решихме третата да е наша. Две години писахме сценария за умопомрачаваща пародия, за което време успяхме да се скараме и сдобрим няколко пъти. Веднъж се стигна почти до бой. Един наш съученик много приличаше на младия Харисън Форд и затова - много логично, филмът щеше да бъде за подвизите на младия Инди - много преди да се появи телевизионният сериал на Лукас. След като осигурихме една скъсана риза на дядо ми, едно черно бомбе на баща ми, една брезентова чанта от противогаз, коженото яке на майка ми, десет ролки празна лента, една глинена делва, един глинен идол, намазан със златиста бронзова боя, няколко броя пистолети-играчки, няколко истински кухненски ножове и солидно количество взривни вещества (барут от клечки, ловджийски барут, миниум и бронз, както и бая конфети и самоделни пиратки), ние тръгнахме да търсим камера. Аверчето намери една от свой познат и с нея снимахме два дена на едни стари гробища. Абе, каква беше тази работа - снимаме, снимаме, а лентата не свършва! Пълна загадка. А то какво излезе: броячът на камерата бил развален и целия втори ден сме "снимали" без лента, защото тя била свършила още първия ден, ама ние как да разберем?! Хайде още един снимачен ден!
След тази срамна история отидохме при учителите по физика да им поискаме тяхната камера. Ама и тук стана "от трън, та на глог" - пак няколко дни се правихме, че снимаме, а то да се окаже, че пружината, притискаща лентата във филмовия канал, била много силно натегната и в резултат на това се беше накъсала перфорацията. Хайде, това го оправихме, но явно ние или някой друг "майстор" е сглобил грайферния механизъм наопаки, защото камерата даде обтурация и всичката лента стана "на салата": през цялата картина вървяха едни размазани вертикални светли ивици. Въпреки това, успях да заснема първия си "филм на ужасите" - клане наживо на една кокошка, и то в цвят! Тогава заснех и първия си футболен мач.
Все пак успяхме да проявим и монтираме лентата от първите два снимачни дни и се получи една завършена сцена без заглавие. Предишният път вече разказах какъв небивал успех имаше прожектирането на това филмче в училище. Много години по-късно го прехвърлихме на видео, озвучихме го с музика и му сложихме надписи, като в стар ням филм, но за съжаление половината метраж вече се беше загубил.
Около две седмици след заснемането на злополучното филмче, в нашата класна стая се разигра една невероятна история - истински екшън-трилър с относителен хепи-енд. Но ще започна с нейната предистория.
Бяха последните години на българския социализъм. Все още имаше комсомолски събрания, бригади и куп други подобни глупости. Учебната година тъкмо бе започнала и ние тръгнахме на бригада в Консервения комбинат. Момчето, което игра в нашия филм Индиана Джоунс - викахме му Чочо, се беше хванало нощна смяна за повече пари. Заедно с него работеше и един Гошо от друг клас. Когато ние работехме, те спяха, и обратно. Един ден ни събраха в училище на комсомолско събрание, на което трябваше да изберем нов комсомолски секретар, защото старият си направи самоотвод. Чочо го нямаше, защото си отспиваше от нощната смяна, но в нарушение на всички демократични правила класната предложи него и почти всички гласуваха за това предложение. Аргументите бяха, че Чочо бил най-съвестният бригадир и изкарвал по две норми. Можете да си представите печалната му физиономия, когато отидох у тях да му съобщя за новата му длъжност и той излезе сънен на вратата. Но какво да се прави - няма как!
На бригадата Чочо и Гошо събраха сравнително добри пари - докато ние, останалите, получихме по 30-40 лева, те взеха по цели 70 лв. Всеки си купи по едно ново яке и си ги разменяха. След две седмици бригадата свърши и ние пак тръгнахме на училище. Имахме първи час биология. Учителката изпитваше един съученик, който постоянно се озърташе край дъската, очаквайки някой да му подскаже, а тя се беше облегнала отегчено на прозореца и зяпаше навън с блуждаещ поглед. Около 10 минути след началото на учебния час някъде от последните редове се разнесе оглушителен трясък, след което се случиха четири неща: от последния чин изригнаха големи кълба сив дим, Чочо се изстреля мигновено край стената с разкъсана лява ръка, оставяйки кървава диря навсякъде, откъдето минеше, съседът му по чин побягна към прозореца с горящи панталони, а учителката в стреснато недоумение успя да се обърне и да промълви: "Чочо, какво беше това?!"
Ами, ето какво беше. Пропуснах да напиша, че бащата на въпросния Чочо беше милиционер и заклет ловец. Чочо пък беше известен любител на оръжията и пироман. Намерил той една гилза от картечница, махнал куршума, напълнил я с ловен барут и защипал в края й няколко кибритени клечки с главичките навън - за да могат лесно да се палят. Решил да направи фойерверк в училище и я пъхнал в джоба на якето си. Пардон, не на своето, а на Гошовото, защото си ги бяха разменили. Обаче в същия джоб имало още носна кърпа, цигари и... кибрит! Насред часа Чочо си бръкнал в джоба за носната кърпа, обаче в същия момент клечките се отъркали в кибрита и... нататък знаете какво стана. На мястото на джоба зееше огромна дупка и половината класна стая беше пълна с раздърпана вата, а Чочо по-късно разказваше, че след като чул гърма, усетил ръката си някак странно увита около врата му, а освен това се чувствал, сякаш плува в кисело мляко...
След инцидента изкарахме два свободни часа, а после дойдоха две ченгета и половин час душиха и разпитваха. Чочо отдавна беше отишъл да го зашият, а ние с приятелчето дадохме показания и го защитихме, казвайки, че бомбичката е била за нашия филм, но той малко се е престарал с реквизита. С това донякъде му спасихме кожата, но скоро директорката забрани снимането на всякакви филми в гимназията. Другият фактор, който помогна на нашия съученик беше, че баща му беше ченге. Обаче неприятностите не свършиха с това, ами класната събра целия клас на извънредно събрание, на което да решим какво наказание да наложим на Чочо - административно или комсомолско. Когато попитахме каква е разликата, ни отговориха, че при административно наказание трябва да му намалят поведението, а при комсомолско - да го освободят от поста комсомолски секретар. За да помислим върху решението, ни дадоха срок от един ден.
На другия ден Чочо се появи в училищния двор с черна ръкавица, за да плаши ученичките. Беше си свил ранените и шити пръсти и си подаваше ръката за здрасти, като обясняваше, че му ампутирали три пръста. В едно от междучасията дойде класната, за да попита какво решение сме приели. Чочо, разбрал вече за двете възможни алтернативи, викна високо: "Аз гласувам с две ръце за комсомолското наказание!" - и с това въпросът беше приключен. Както казват - и агнето сито, и вълкът цял!
Резултатът от всичкото дотук беше, че старият комсомолски секретар се върна на поста си, въпреки неговото нежелание, на нас ни взеха камерата и обявиха снимането на филми за много опасна дейност, а Чочо изразходва всичките си спечелени от бригадата пари, за да плати съсипаното яке на Гошо.
СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ
От всички изкуства за нас най-важно е киното!
Миналия път ви разказах (не много) накратко преживелиците си, свързани с трудното разпространение на хубави филми в провинцията. Днес съм решил да се спра на някои пропуснати весели и не чак толкова весели подробности.
Като малък гледах филми зверски и въобще не се запитвах как се правят. Помня, че почти всичко ми харесваше и се кефех страхотно. Мислех си, че просто слагат няколко камери на терена и снимат едно към едно всичко, което играят актьорите. Даже си въобразявах, че фантастичните филми ги снимат в космоса (колко му е - ракети бол!), и бях безкрайно удивен, когато разбрах, че звездите в тях са просто множество малки дупчици в един черен картон, осветен отзад със силна лампа.
В ранната си училищна възраст попаднах на едно списание "Мурзилка", в което на няколко страници беше направено нещо като рисувано филмче във вид на парчета хартиена лента, които трябва да залепиш едно за друго, а заедно с тях имаше и една страница с нещо като телевизор, под и над чийто екран имаше по един процеп, в който се вкарваше лентата и се дърпаше нагоре, като резултатът от цялата тая работа трябваше да наподобява диапроектор. Хубаво, изрязах "телевизора", слепих лентите и се кефих един-два дена, докато ми омръзна. Тогава обаче реших да си нарисувам свои "филми" и да си направя "истински" телевизор от фазер, с плексигласов прозорец отпред и лампа за осветяване на картината отзад. Спомням си, че първата ми братовчедка беше много впечатлена и доведе всички хлапета от квартала да гледат. Но тъй като не мога да се похваля с особени художествени заложби, повече не съм се пробвал в тая област (анимацията де).
Горе-долу по същото време свако ми отиде да работи в Коми и когато се върна, донесе като подарък за братовчедите една истинска 8-мм кинопрожекционна машина и в комплект с нея - 12 анимационни филмчета, от които 10 серии на "Ну, погоди!". Като я видях, ми изтекоха очите! Обаче свако не даваше да я пипаме, а я пускаше само той. Аз само можех да я обикалям, да я оглеждам и да се чудя как работи. Мина се, не мина време, и леля и свако се разведоха. В резултат на това машината остана у лелини и един ден двамата с братовчеда тайно се докопахме до нея, прочетохме книжката с инструкциите, след което успешно я заредихме и с невероятна наслада започнахме да си прожектираме филмчетата, докато накрая ни разкриха. Какво е ставало после, не помня, обаче веднъж при една такава прожекция залепихме с тиксо върху тапетите един чаршаф за екран и по време на някоя от сериите влезе баба ни с точилка в ръка и ни погна здраво, при което аз се опитах да смъкна екрана и заедно с него от стената си тръгна и половината тапет.
Тогава ми хрумна идеята да съберем някоя вечер (или повече вечери) дечурлигата от село под навеса и да им прожектираме филмчетата, като в това импровизирано лятно кино щеше да се влиза срещу бонбони или плодове. Обаче това не можа да се осъществи, защото леля не ни даде киномашината.
Когато бях в седми клас, с един съученик се записахме във фотокръжока на Станцията на младите техници, която се намираше срещу нашето училище. След като криво-ляво се научихме да правим черно-бели снимки (и да печелим от тях), попитахме дали не можем да заснемем някой филм с кинокамера и ни пратиха в градския киноклуб. Бяхме решили да направим един фантастичен и един приключенски филм. За фантастичния направихме от картон няколко макета на космически кораби, окачвахме ги на черни конци и си представяхме как ще се движат. Щяхме да ги взривяваме отвътре с пиратки и т. н. В киноклуба обаче положиха всички усилия да ни разубедят, по-точно да ни убедят, че нищо няма да стане, и ние просто спряхме да ходим там. Обаче още не можехме да си намерим своя камера (една 8-мм камера тогава струваше 250 лв., обаче цената на лентата беше горе-долу лев за минута).
Постъпвайки в гимназията, двамата с моя приятел веднага започнахме да се оглеждаме откъде можем да си намерим камера. Оказа се, че има такава в хранилището по физика. Аз бях тайно влюбен в една съученичка от друг клас - казваше се Златка, - която имаше лична кинокамера и аз невероятно много й завиждах. Междувременно се бяхме отказали от идеята за фантастичния филм, защото като търсихме терен, наподобяващ вътрешността на космически кораб, ни пращяха я в телевизионната кула, я в радиото, я в училищното парно. Обаче идеята за приключенския филм остана и даже се избистри, защото скоро бяха пуснали първите две серии за Индиана Джоунс. Тутакси решихме третата да е наша.
Две години писахме сценария за умопомрачаваща пародия, за което време успяхме да се скараме и сдобрим няколко пъти. Веднъж се стигна почти до бой. Един наш съученик много приличаше на младия Харисън Форд и затова - много логично, филмът щеше да бъде за подвизите на младия Инди - много преди да се появи телевизионният сериал на Лукас. След като осигурихме една скъсана риза на дядо ми, едно черно бомбе на баща ми, една брезентова чанта от противогаз, коженото яке на майка ми, десет ролки празна лента, една глинена делва, един глинен идол, намазан със златиста бронзова боя, няколко броя пистолети-играчки, няколко истински кухненски ножове и солидно количество взривни вещества (барут от клечки, ловджийски барут, миниум и бронз, както и бая конфети и самоделни пиратки), ние тръгнахме да търсим камера. Аверчето намери една от свой познат и с нея снимахме два дена на едни стари гробища. Абе, каква беше тази работа - снимаме, снимаме, а лентата не свършва! Пълна загадка. А то какво излезе: броячът на камерата бил развален и целия втори ден сме "снимали" без лента, защото тя била свършила още първия ден, ама ние как да разберем?! Хайде още един снимачен ден!
След тази срамна история отидохме при учителите по физика да им поискаме тяхната камера. Ама и тук стана "от трън, та на глог" - пак няколко дни се правихме, че снимаме, а то да се окаже, че пружината, притискаща лентата във филмовия канал, била много силно натегната и в резултат на това се беше накъсала перфорацията. Хайде, това го оправихме, но явно ние или някой друг "майстор" е сглобил грайферния механизъм наопаки, защото камерата даде обтурация и всичката лента стана "на салата": през цялата картина вървяха едни размазани вертикални светли ивици. Въпреки това, успях да заснема първия си "филм на ужасите" - клане наживо на една кокошка, и то в цвят! Тогава заснех и първия си футболен мач.
Все пак успяхме да проявим и монтираме лентата от първите два снимачни дни и се получи една завършена сцена без заглавие. Предишният път вече разказах какъв небивал успех имаше прожектирането на това филмче в училище. Много години по-късно го прехвърлихме на видео, озвучихме го с музика и му сложихме надписи, като в стар ням филм, но за съжаление половината метраж вече се беше загубил.
Около две седмици след заснемането на злополучното филмче, в нашата класна стая се разигра една невероятна история - истински екшън-трилър с относителен хепи-енд. Но ще започна с нейната предистория.
Бяха последните години на българския социализъм. Все още имаше комсомолски събрания, бригади и куп други подобни глупости. Учебната година тъкмо бе започнала и ние тръгнахме на бригада в Консервения комбинат. Момчето, което игра в нашия филм Индиана Джоунс - викахме му Чочо, се беше хванало нощна смяна за повече пари. Заедно с него работеше и един Гошо от друг клас. Когато ние работехме, те спяха, и обратно. Един ден ни събраха в училище на комсомолско събрание, на което трябваше да изберем нов комсомолски секретар, защото старият си направи самоотвод. Чочо го нямаше, защото си отспиваше от нощната смяна, но в нарушение на всички демократични правила класната предложи него и почти всички гласуваха за това предложение. Аргументите бяха, че Чочо бил най-съвестният бригадир и изкарвал по две норми. Можете да си представите печалната му физиономия, когато отидох у тях да му съобщя за новата му длъжност и той излезе сънен на вратата. Но какво да се прави - няма как!
На бригадата Чочо и Гошо събраха сравнително добри пари - докато ние, останалите, получихме по 30-40 лева, те взеха по цели 70 лв. Всеки си купи по едно ново яке и си ги разменяха. След две седмици бригадата свърши и ние пак тръгнахме на училище. Имахме първи час биология. Учителката изпитваше един съученик, който постоянно се озърташе край дъската, очаквайки някой да му подскаже, а тя се беше облегнала отегчено на прозореца и зяпаше навън с блуждаещ поглед. Около 10 минути след началото на учебния час някъде от последните редове се разнесе оглушителен трясък, след което се случиха четири неща: от последния чин изригнаха големи кълба сив дим, Чочо се изстреля мигновено край стената с разкъсана лява ръка, оставяйки кървава диря навсякъде, откъдето минеше, съседът му по чин побягна към прозореца с горящи панталони, а учителката в стреснато недоумение успя да се обърне и да промълви: "Чочо, какво беше това?!"
Ами, ето какво беше. Пропуснах да напиша, че бащата на въпросния Чочо беше милиционер и заклет ловец. Чочо пък беше известен любител на оръжията и пироман. Намерил той една гилза от картечница, махнал куршума, напълнил я с ловен барут и защипал в края й няколко кибритени клечки с главичките навън - за да могат лесно да се палят. Решил да направи фойерверк в училище и я пъхнал в джоба на якето си. Пардон, не на своето, а на Гошовото, защото си ги бяха разменили. Обаче в същия джоб имало още носна кърпа, цигари и... кибрит! Насред часа Чочо си бръкнал в джоба за носната кърпа, обаче в същия момент клечките се отъркали в кибрита и... нататък знаете какво стана. На мястото на джоба зееше огромна дупка и половината класна стая беше пълна с раздърпана вата, а Чочо по-късно разказваше, че след като чул гърма, усетил ръката си някак странно увита около врата му, а освен това се чувствал, сякаш плува в кисело мляко...
След инцидента изкарахме два свободни часа, а после дойдоха две ченгета и половин час душиха и разпитваха. Чочо отдавна беше отишъл да го зашият, а ние с приятелчето дадохме показания и го защитихме, казвайки, че бомбичката е била за нашия филм, но той малко се е престарал с реквизита. С това донякъде му спасихме кожата, но скоро директорката забрани снимането на всякакви филми в гимназията. Другият фактор, който помогна на нашия съученик беше, че баща му беше ченге. Обаче неприятностите не свършиха с това, ами класната събра целия клас на извънредно събрание, на което да решим какво наказание да наложим на Чочо - административно или комсомолско. Когато попитахме каква е разликата, ни отговориха, че при административно наказание трябва да му намалят поведението, а при комсомолско - да го освободят от поста комсомолски секретар. За да помислим върху решението, ни дадоха срок от един ден.
На другия ден Чочо се появи в училищния двор с черна ръкавица, за да плаши ученичките. Беше си свил ранените и шити пръсти и си подаваше ръката за здрасти, като обясняваше, че му ампутирали три пръста.
В едно от междучасията дойде класната, за да попита какво решение сме приели. Чочо, разбрал вече за двете възможни алтернативи, викна високо: "Аз гласувам с две ръце за комсомолското наказание!" - и с това въпросът беше приключен. Както казват - и агнето сито, и вълкът цял!
Резултатът от всичкото дотук беше, че старият комсомолски секретар се върна на поста си, въпреки неговото нежелание, на нас ни взеха камерата и обявиха снимането на филми за много опасна дейност, а Чочо изразходва всичките си спечелени от бригадата пари, за да плати съсипаното яке на Гошо.
СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ
От всички изкуства за нас най-важно е киното!
Re: Днес е добър ден за писане
Буквално преди минути срещнах двете си класни от гимназията и вече надълго описания си съученик Чочо. Това ме накара да тръгна към най-близката интернет-зала и да продължа разказа си.
3. ОЩЕ КИНО И НОВИ ГАФОВЕ
И така, предишния път описах премеждията си като режисьор-оператор на любителски кинофилми. Сега ще ви разкажа част от по-нататъшните си преживелици.
Не си спомням в кой клас бях, когато един ден в нашата гимназия дойде някакъв катаджия, за да прожектира един научно-популярен филм за катастрофите по пътищата, но се оказа, че не носи прожекционна машина и въобще няма представа как се прожектира 16-мм филм. Тогава класната се сети за моите филмови изстъпления и ме извика в хранилището по физика, където буквално изкопахме една прашасала българска киномашина "Плевен" (някога имаше и такива - викаха им галено "вършачки"). Спомням си, че за няколко минути около машината се събра цяла групичка от разбирачи и с общи усилия успяхме да задействаме двигателя, звуковата лампа и усилвателя, да заредим филма и дори да го пуснем. Триумфът беше пълен - получи се една сносна прожекция и дори говорът на филма се разбираше.
Няколко месеца по-късно ме запознаха с киномеханика на нашето село - казваше се бай Мустафа и по русенски му викаха МустафЪта. Оказа се, че е бил съученик с леля ми. Спомням си, че в салона имаше един звънчев бутон за сигнализиране при извънредни случаи, и когато някое хлапе звъннеше на майтап или пък някой започнеше да се разхожда по балкона, проектирайки силуета си на екрана, МустафЪта включваше един микрофон, усилваше звука докрай и заплашително изкрещяваше с пълен глас: "Ей, ша ти счупя главЪта!". Аз му се похвалих, че мога да зареждам 16-мм киномашини, и той ме научи как се зареждат големи, 35-милиметрови руски "динозаври" със странното име 23КПКУПТШ-2. Първото нещо, което ми направи впечатление, беше, че след като се зареди, филмът се придвижваше ръчно с една манивела, за да се провери дали лентата е наместена добре в портичката. Другото нещо, което ме удиви и много ми хареса, беше револверната глава за обективите за различните формати. Попитах за какво служат онези дебели кюнци, които излизат отгоре над машините и отиват в някакъв комин, и бай Мустафа ми заразказва за ксеноновите лампи - с колко киловолта напрежение се палели, какво налягане достигал газът в тях и как от ултравиолетовата светлина се образувал озон, който трябвало да се отведе от кабината, защото бил отровен (ах, този озон - откакто го помирисах за пръв път в кинокабината, го усещам безпогрешно, където и да съм). Цялата лекция завърши с това, че бай Мустафа ми позволи да направя една смяна на ролките по време на прожекцията (брях, като си спомня само колко дълго се взирах, за да видя знаците в края на частта - малки черни кръгчета в горния десен ъгъл на кадъра, които се появяват, за да подскажат на кинооператора кога трябва да включи електромотора и да задейства електромагнитната клапа за прехвърляне на картината и звука от едната машина на другата!), да пренавия ролката и да заредя следващата ролка. После той влезе в някакъв килер и събра едно тесте филмови плакати, останали по рафтовете, след което ми ги подари. Не мога да ви опиша каква радост беше да се докосна за пръв път до тайните и атрибутите на ГОЛЯМОТО кино!
По-късното нашето приятелство с МустафЪта продължи с това, че с един приятел нарисувахме на половин кадастрон цветен плакат за филма "Завръщането на джедаите" (всъщност първо заснехме с фотоапарат една снимка на звездния разрушител, приближаващ се към Звездата на смъртта около планетата Ендор, и я прекопирахме с диапроектор върху кадастрона, след което оцветихме произведението си с темперни бои). Занесох този самоделен плакат в селското кино и го подарих, за да го използват при предстоящото прожектиране на филма. Какъв комплимент беше за мен, когато след няколко месеца ми казаха, че някакъв фен е откраднал плаката от таблото, което се заключваше с катинар!
Някога по описаната технология и щатните художници, които работеха в кината, рисуваха на платно огромни рекламни плакати, чийто размер понякога достигаше 2:3 метра и изглеждаха невероятно реалистични, особено ако художникът беше кадърен. Така навремето и в Шумен откраднаха плаката на "Индиана Джоунс и Храмът на обречените" в нощта преди неговата премиера! Ще помня винаги тези времена с огромните опашки пред касите и тълпите в салоните, с правостоящите и конденза, капещ от тавана, с гледането на филми по няколко пъти (специално "Звездните войни" и "Индиана Джоунс" се е случвало да ги гледам по 6-7 пъти на седмица и по 2-3 пъти на ден).
Други характерни неща от времето преди демокрацията, предизвикващи мили спомени , бяха например кинопрегледите и "Мозайките" на ст. н. с. к. т. н. инж. Джони Пенков - няма да забравя култовите му реплики "Масов спорт чрез транспорт" и "Средно педесе и два километра на човекоден". Веднъж на един кинопреглед бяха влезли някакви дебили, а във филмчето показваха тържествена заря-проверка пред паметника на Левски. И когато дикторът прочетеше например "Васи-ил Левски-и!" или пък "Христо-о-о Ботев!", някой в салона се провикваше: "Аз!" Честа гледка на екрана беше топящата се скъсана лента, придружена с диво свиркане и зверски ревове. А драскотините по филмовите копия и липсващите 2-3, че и повече минути бяха нещо съвсем естествено. Сега вече такива работи няма - кинопрегледите и въобще документалното кино отдавна изчезнаха, а съвременната лента не можеш да я скъсаш по никакъв начин, освен ако, разбира се, не искаш.
Интересна случка, която съм наблюдавал в киносалон, беше когато веднъж на прожекция на филма "Кръстникът" незнайно откъде беше попаднала една котка. До определен момент тя пазеше спокойствие, излежавайки се на авансцената, но когато стреляха по Марлон Брандо, тя започна толкова жално да мяучи, че след малко всички зрители се тресяха и залягаха от смях. Друга невероятна гледка бяха двама свещеници на прожекция на специалното издание на "Звездни войни" - не знам дали в цялата работа имаше пръст Божи, но десет минути след началото на филма изгоря усилвателят и се наложи да се премести прожекцията в друга зала...
Айде, стига за днес!
ЩЕ ИМА ОЩЕ!
3. ОЩЕ КИНО И НОВИ ГАФОВЕ
И така, предишния път описах премеждията си като режисьор-оператор на любителски кинофилми. Сега ще ви разкажа част от по-нататъшните си преживелици.
Не си спомням в кой клас бях, когато един ден в нашата гимназия дойде някакъв катаджия, за да прожектира един научно-популярен филм за катастрофите по пътищата, но се оказа, че не носи прожекционна машина и въобще няма представа как се прожектира 16-мм филм. Тогава класната се сети за моите филмови изстъпления и ме извика в хранилището по физика, където буквално изкопахме една прашасала българска киномашина "Плевен" (някога имаше и такива - викаха им галено "вършачки"). Спомням си, че за няколко минути около машината се събра цяла групичка от разбирачи и с общи усилия успяхме да задействаме двигателя, звуковата лампа и усилвателя, да заредим филма и дори да го пуснем. Триумфът беше пълен - получи се една сносна прожекция и дори говорът на филма се разбираше.
Няколко месеца по-късно ме запознаха с киномеханика на нашето село - казваше се бай Мустафа и по русенски му викаха МустафЪта. Оказа се, че е бил съученик с леля ми. Спомням си, че в салона имаше един звънчев бутон за сигнализиране при извънредни случаи, и когато някое хлапе звъннеше на майтап или пък някой започнеше да се разхожда по балкона, проектирайки силуета си на екрана, МустафЪта включваше един микрофон, усилваше звука докрай и заплашително изкрещяваше с пълен глас: "Ей, ша ти счупя главЪта!". Аз му се похвалих, че мога да зареждам 16-мм киномашини, и той ме научи как се зареждат големи, 35-милиметрови руски "динозаври" със странното име 23КПКУПТШ-2. Първото нещо, което ми направи впечатление, беше, че след като се зареди, филмът се придвижваше ръчно с една манивела, за да се провери дали лентата е наместена добре в портичката. Другото нещо, което ме удиви и много ми хареса, беше револверната глава за обективите за различните формати. Попитах за какво служат онези дебели кюнци, които излизат отгоре над машините и отиват в някакъв комин, и бай Мустафа ми заразказва за ксеноновите лампи - с колко киловолта напрежение се палели, какво налягане достигал газът в тях и как от ултравиолетовата светлина се образувал озон, който трябвало да се отведе от кабината, защото бил отровен (ах, този озон - откакто го помирисах за пръв път в кинокабината, го усещам безпогрешно, където и да съм). Цялата лекция завърши с това, че бай Мустафа ми позволи да направя една смяна на ролките по време на прожекцията (брях, като си спомня само колко дълго се взирах, за да видя знаците в края на частта - малки черни кръгчета в горния десен ъгъл на кадъра, които се появяват, за да подскажат на кинооператора кога трябва да включи електромотора и да задейства електромагнитната клапа за прехвърляне на картината и звука от едната машина на другата!), да пренавия ролката и да заредя следващата ролка. После той влезе в някакъв килер и събра едно тесте филмови плакати, останали по рафтовете, след което ми ги подари. Не мога да ви опиша каква радост беше да се докосна за пръв път до тайните и атрибутите на ГОЛЯМОТО кино!
По-късното нашето приятелство с МустафЪта продължи с това, че с един приятел нарисувахме на половин кадастрон цветен плакат за филма "Завръщането на джедаите" (всъщност първо заснехме с фотоапарат една снимка на звездния разрушител, приближаващ се към Звездата на смъртта около планетата Ендор, и я прекопирахме с диапроектор върху кадастрона, след което оцветихме произведението си с темперни бои). Занесох този самоделен плакат в селското кино и го подарих, за да го използват при предстоящото прожектиране на филма. Какъв комплимент беше за мен, когато след няколко месеца ми казаха, че някакъв фен е откраднал плаката от таблото, което се заключваше с катинар!
Някога по описаната технология и щатните художници, които работеха в кината, рисуваха на платно огромни рекламни плакати, чийто размер понякога достигаше 2:3 метра и изглеждаха невероятно реалистични, особено ако художникът беше кадърен. Така навремето и в Шумен откраднаха плаката на "Индиана Джоунс и Храмът на обречените" в нощта преди неговата премиера! Ще помня винаги тези времена с огромните опашки пред касите и тълпите в салоните, с правостоящите и конденза, капещ от тавана, с гледането на филми по няколко пъти (специално "Звездните войни" и "Индиана Джоунс" се е случвало да ги гледам по 6-7 пъти на седмица и по 2-3 пъти на ден).
Други характерни неща от времето преди демокрацията, предизвикващи мили спомени , бяха например кинопрегледите и "Мозайките" на ст. н. с. к. т. н. инж. Джони Пенков - няма да забравя култовите му реплики "Масов спорт чрез транспорт" и "Средно педесе и два километра на човекоден". Веднъж на един кинопреглед бяха влезли някакви дебили, а във филмчето показваха тържествена заря-проверка пред паметника на Левски. И когато дикторът прочетеше например "Васи-ил Левски-и!" или пък "Христо-о-о Ботев!", някой в салона се провикваше: "Аз!" Честа гледка на екрана беше топящата се скъсана лента, придружена с диво свиркане и зверски ревове. А драскотините по филмовите копия и липсващите 2-3, че и повече минути бяха нещо съвсем естествено. Сега вече такива работи няма - кинопрегледите и въобще документалното кино отдавна изчезнаха, а съвременната лента не можеш да я скъсаш по никакъв начин, освен ако, разбира се, не искаш.
Интересна случка, която съм наблюдавал в киносалон, беше когато веднъж на прожекция на филма "Кръстникът" незнайно откъде беше попаднала една котка. До определен момент тя пазеше спокойствие, излежавайки се на авансцената, но когато стреляха по Марлон Брандо, тя започна толкова жално да мяучи, че след малко всички зрители се тресяха и залягаха от смях. Друга невероятна гледка бяха двама свещеници на прожекция на специалното издание на "Звездни войни" - не знам дали в цялата работа имаше пръст Божи, но десет минути след началото на филма изгоря усилвателят и се наложи да се премести прожекцията в друга зала...
Айде, стига за днес!
ЩЕ ИМА ОЩЕ!
Re: Имаме си собствено кино!
Здравейте! Отдавна не бях си подхранвал темата, то днес съм отново в настроение за писане на мемоари. Ето и следващата част от тях:
4. ПЪРВИ ПРОФЕСИОНАЛНИ СТЪПКИ И... ГАФОВЕ
Да-ммм. Бих могъл да кажа, че в основата на интереса ми към кинопрожекционната техника стои едно крайно нещастно събитие в моето не толкова ранно детство - мигът, в който баба ми изтърва 8-милиметровата киномашина на братовчедите от височина метър и осемдесет, опитвайки се да я качи върху гардероба... Ужас! На човек направо да му се пръсне сърцето!
Пораженията върху машинката не бяха малки. Разби се на няколко парчета пластмасовият кожух на електромотора, който беше комбиниран с вентилатор. Скъса се и веригата, която предаваше движението от двигателя към частите на филмопридвижващия механизъм. А леля беше на ръба на нервна криза, защото тази киномашина й беше спомен от бившия й мъж. Спокойно, лельо! Оказа се, че лепилото, наречено "Полидур", свърши добра работа. Вероятно държи и до днес, ако машината все още не е изхвърлена на боклука.
Вече ви разказах как в училище снимахме любителски филм и го прожектирахме пред "публика". Също и за "катаджийската" прожекция със злополучния "Плевен". Но един приятел беше нарекъл 8-милиметровата киномашина играчка, а 16-милиметровата - полуиграчка. И така, след като селският киномеханик ме въведе в олтара - разбирайте кинокабината - на голямото /35-мм/ кино, постоянно започна да ме гложди мисълта, че и аз бих могъл да пробия в този занаят. Още повече, че според родните български разбирания професионалист е този, който изкарва /някакви/ пари от нещо.
Не знам колко часа от своя живот съм загубил, седейки в киносалона и зяпайки "два часа кеф на бял чаршаф", но щеше да бъде абсолютен грях това време да не бъде използвано по предназначение. А предназначението беше, че си водех самостоятелни наблюдения върху добрите и лошите страни на родния кинобизнес, доколкото той можеше да се нарече така. Дори започнах да пиша писмо-анализ с лични препоръки до Людмил Стайков, който тогава беше генерален директор на ТСО /Творческо-стопанско обединение/ "Българска кинематография". Преди обаче да успея да завърша писмото, закриха въпросното учреждение. Но въпреки всичко нямах намерение да оставя целият ми труд да отиде на халост.
Вече писах, че през първата си студентска година се записах на факултатив по кинопедагогика, а също така - и по журналистика. Няма значение какво точно учех основно - всъщност това беше най-трудната специалност в нашия университет от областта на точните науки. Но нали си бях Много Странно Развита Личност, трябваше задължително да опитам от всичко /е-е, почти всичко/. С групата по кинопедагогика гледахме хубави филми от фонда на "Кинефикация", а с колегите-журналисти пишехме дописки за студентския и градските вестници. Аз моментално съставих коварен план: да си направим учебно кино, чиято програма ще рекламираме във вестниците и в местното радио. Право да си кажа, нямах никакво желание да кисна в кинокабината, а си мечтаех да се задоволя с подбора на филмите /естествено - такива, каквито ми се харесваха на мен/ и с рекламата им. Дори имахме намерение да си намерим отнякъде 16-мм кинокамера и да снимаме с нея студентски филми, които да представяме по разни любителски фестивали. Такъв маниак съм бил, че се отказах в края на първия семестър да се прехвърля в Софийския университет, въпреки че успехът ми позволяваше да направя това, защото бях уверен, че ако отида в София, ще кисна по цял ден в кино "Одеон" и ще разоря семейството си.
Постепенно обаче взе да настъпва отрезвяването. Първо, от пазара изчезнаха 16-милиметровите филми, които и без това си бяха скъпи /горе-долу лев на минута/, а дори и тези, с които се бяха запасили тогава киноклубовете, нямаше къде да се проявят, тъй като и съответните химикали вече не се внасяха - в Киноцентъра за лабораторната обработка вземаха луди пари. Нормалните хора вече снимаха на видео, а то беше още скъпо... После се разпадна групата ни по кинопедагогика - явно историята и теорията на киното бяха безинтересни за повечето от членовете й, а и бяхме изгледали почти всички налични видеокасети. Вярно, веднъж успяхме да отидем на един червенокръстки фестивал в НДК като зрители, но с това всичко приключи. А и аз размислих за "моята" журналистика и след като си взех всички семестриални изпити от двугодишния курс, се отказах да се явя на държавен изпит, за което и до днес не изпитвам никакви особени угризения. Явно съм постъпил правилно, защото като погледна - днес в медиите може да работи всеки, който свари, а хората, които са завършили журналистика, работят нещо друго.
Сигурно с писанията си дотук вече отдавна съм доказал, че съм луд, колкото си искам, затова не е чудно, че не се отказах от фикс-идеята си за студентско кино. Още първия ден, когато започнах да ходя на лекции, открих, че най-голямата аудитория на нашия университет има оборудвана кинокабина, в които стърчаха самотно две дърти синьо-зелени киномашини КН-16 от подвижно кино, поставени на дървени триножници, но в залата, над огромната черна дъска, липсваше екран. По-точно, разправяха, че някога е имало, но никой не можеше да каже къде е. Още по-озадачаващо беше, че след като издействахме разрешение от Академичния съвет, след като юрисконсултът на университета ни състави договор за съвместно ползване на залата, по чиито клаузи ние, като учебно кино, се освобождавахме от всякакъв наем, и дори след като бях намерил едно старо, не много повредено копие на "Звездните войни", с което възнамерявах да открия сезона, домакинката на университета не можа в продължение на половин година да открие ключа за кинокабината.
Междувременно разбрах, че ако искам някой ден в университета ни да има кино, ще трябва да си прожектирам филмите сам. Затова започнах да търся кой може да ме обучи за тази работа. В продължение на две седмици ходих на импровизирани "курсове" в градските кина, а след това се запознах с един образ от Русе, който беше направил първото частно кино там. Това стана по време на една коледно-новогодишна ваканция, когато бях отишъл на гости на баба си и на леля си. Намъкнах се в киното, питайки за директора, а там същата вечер щяха да имат предпремиера на филма "Виж кой говори". След две-три приказки, виждайки ме какъв съм ентусиаст, ме сложиха на вратата на салона да късам билети, защото изведнъж нахлу някаква огромна тълпа и имаше риск щатният персонал да не успее да се справи сам. Естествено, след това гледах филма безплатно. Та това беше моето бойно кръщене в кинобранша.
От това русенско кино имам доста приятни и интересни спомени. Там имаше традиция всяка петък вечер срещу събота на балкона на киното да се събира определен "приятелски кръг" и цяла нощ да гледа "силно фенски" филми от моментната складова наличност. Кольо /така се казваше наемателят на салона/ беше насъбрал и реставрирал десетки "яки" заглавия - от индийските "Бродяга", "Нури" и "Г-н 420", през филмите на Гойко Митич до сериите на "Звездни войни" и "Индиана Джоунс". Ега ти балкона! Свършеше ли последната редовна прожекция за деня, там тутакси се зареждаше една маса с ядене и пиене, и като нахлуеше ордата от 30-ината богоизбрани, всеки започваше да прави каквото си иска - един ядеше и пиеше, друг си водеше мадама, трети си отспиваше, но независимо от това през цялата нощ се въртяха филми, а някои се повтаряха, че и по няколко пъти. Репертоарът се подбираше с явно гласуване. Така за едно денонощие на въпросния балкон успях да изгледам 3 или 4 пъти последното копие на "Похитители на изчезналия кивот", "Индиана Джоунс и последният кръстоносен поход", "Зов за зарвъщане" и един античен хорор-филм, наречен "Месо". Същият този Кольо беше изровил от склада на филмовата база в Стара Загора последното оцеляло копие на "STAR WARS" Episode IV и го завъртя по русенските екрани в продължение на 5 седмици за една година. Аз самият го гледах няколко пъти и бях личен свидетел как влизаха по над 200 души на прожекция, въпреки че копието беше бракувано - като действие всичко си беше на мястото, но половината лента беше надраскана през средата и се виждаше една тънка зелена линия; ама на никого не му пукаше от това, защото филмът си беше един път! Толкова ми беше писнал тогава от гледане този филм, че отказах да го гледам през време на една от петъчно-съботните сбирки на "оня балкон". Сега съжалявам, ама вече късно! Но пък си издействах разрешение Кольо да ми прати тайно копието, за да го пусна в своя бъдещ киносалон.
Междувременно, ръководителката на курса ни по кинопедагогика реши да напусне "Кинефикация" и да отвори собствено кино в залата на Общината. Така копието на "Войните" отиде първо при нея и беше прожектирано там в продължение на две седмици, но при почти никаква реклама. Дори и сега още си спомням с вълнение как държах в ръцете си тази светиня - оригиналната лента, излязла някога от лабораторията на "Техниколор" в Англия!
Работите със студентското кино бяха замрели, тъй като все още търсеха ключа за кинокабината. По същото време някакъв пиян идиот хвърлил нож по екрана на едно от големите държавни /тогава/ кина в града и го разцепил, та се наложи да го сменят през нощта. Едната половина я купил тогавашният технически инспектор на "Кинефикация", за да си претапицира стария "Москвич", а другата половина я купихме ние - спомням си, че ни искаха по 1 лв. за кв. м - значи 45 лв. за 45 кв. м. Ключът за студентското кино най-после беше открит. След като влязохме в кинокабината, видяхме ужасяваща гледка: машините бяха потънали в дебел слой прах от порядъка на половин пръст, а освен това в тях бяха намерили убежище няколко шепи спящи мухи /беше през зимата/, които бяха влезли през някакъв вентилационен отвор - той, разбира се, веднага беше запушен. В кабината имаше две киномашини, поставени на триноги, а в съседния склад се намираха още две резервни. След дълго чистене, нафтиране и ремонтиране, от четирите машини успяхме да съберем две работещи и да ги задействаме. Открихме и два високоговорителя, които бяха в комплект към машините и при транспортиране се събираха заедно като куфар. Прокарахме кабели за говорителите, сложихме стъкла на прожекционните прозорчета, а щатният дърводелец обеща да направи от летви рамка за екрана. Бяхме почти готови за първата прожекция, но...
... от някакво кино в Пловдив се обадили на Кольо, че те също искат да прожектират "Звездните войни". Той пристигна един ден с кола да си прибере филма, като обеща после пак да ни го изпрати. Повтарям, че копието ни беше дадено абсолютно нелегално и никой във филмовата база не знаеше за това. Обаче титулярната киномеханичка в новото ни градско частно кино не знаела за тази конспирация и му вписала прожекциите в техническия паспорт. Когато в Базата разбрали за този гаф, изтеглили окончателното копието от употреба и повече никой не го видя.
Все пак, след около две седмици студентското кино вече имаше екран и заработи... ъ-ъ-ъ, бих казал успешно, ако още първата прожекция не стартира с гаф. Филмът беше "Работещо момиче" - пак с Харисън Форд.
Преди да разкажа за гафа, ще направя кратко описание на киномашините КН-16. На пръв поглед те изглеждат като малки танкчета и дори имат същия цвят. Малетата /конзолите/ за ролките им се затварят с капаци и побират само по една 600-метрова част, която се извърта за 20 минути. Един филм се състои средно от 5-6 части, така че имаш време само да заредиш първата част, да навиеш следващата на ролка, да я заредиш и нея - и времето за смяната на ролката дошло. И така нататък - през време на цялата прожекция търчиш като финикиец между машините, зареждаш, сменяш и пренавиваш; и пак, и пак. Машините се пускат с манивела, понеже им е слаб електромоторът и не може да набере обороти сам, и с един ключ, подобен на ключ за котлон. Друга немаловажна тяхна особеност е, че прожекционните им лампи /модифицирани електрически крушки с мощност 400 вата/ издържат 25-30 часа, след което или кротко си изгарят, или се издуват, или пък направо гърмят и обсипват цялата вътрешност на машината със стъклария, така че не ти остава нищо друго, освен да хванеш метлата. Хубавото беше, че имаха резервни лампи, които се включваха с издърпването на една ръчка и прожекцията продължаваше.
Та така, първата ни прожекция започна с гаф - въпреки че всичко беше предварително проверено, когато включихме машината, нямаше говор. Наложи се половин час да се мотаем край усилвателя с поялник, докато разберем кой кабел се е прекъснал и да го оправим. Още помня как благодарение на своето любопитство си натиках носа в захранващата клема на фотоклетката с напрежение 110 волта - електрическият удар по носа ми едва не ме нокаутира. Най-малко два дена не умирисвах нищо. Но прожекцията се състоя и сезонът бе открит успешно. Така продължи почти три години.
ОЧАКВАЙТЕ СЛЕДВАЩОТО ПРОДЪЛЖЕНИЕ!
От всички изкуства за нас най-важно е киното!
4. ПЪРВИ ПРОФЕСИОНАЛНИ СТЪПКИ И... ГАФОВЕ
Да-ммм. Бих могъл да кажа, че в основата на интереса ми към кинопрожекционната техника стои едно крайно нещастно събитие в моето не толкова ранно детство - мигът, в който баба ми изтърва 8-милиметровата киномашина на братовчедите от височина метър и осемдесет, опитвайки се да я качи върху гардероба... Ужас! На човек направо да му се пръсне сърцето!
Пораженията върху машинката не бяха малки. Разби се на няколко парчета пластмасовият кожух на електромотора, който беше комбиниран с вентилатор. Скъса се и веригата, която предаваше движението от двигателя към частите на филмопридвижващия механизъм. А леля беше на ръба на нервна криза, защото тази киномашина й беше спомен от бившия й мъж. Спокойно, лельо! Оказа се, че лепилото, наречено "Полидур", свърши добра работа. Вероятно държи и до днес, ако машината все още не е изхвърлена на боклука.
Вече ви разказах как в училище снимахме любителски филм и го прожектирахме пред "публика". Също и за "катаджийската" прожекция със злополучния "Плевен". Но един приятел беше нарекъл 8-милиметровата киномашина играчка, а 16-милиметровата - полуиграчка. И така, след като селският киномеханик ме въведе в олтара - разбирайте кинокабината - на голямото /35-мм/ кино, постоянно започна да ме гложди мисълта, че и аз бих могъл да пробия в този занаят. Още повече, че според родните български разбирания професионалист е този, който изкарва /някакви/ пари от нещо.
Не знам колко часа от своя живот съм загубил, седейки в киносалона и зяпайки "два часа кеф на бял чаршаф", но щеше да бъде абсолютен грях това време да не бъде използвано по предназначение. А предназначението беше, че си водех самостоятелни наблюдения върху добрите и лошите страни на родния кинобизнес, доколкото той можеше да се нарече така. Дори започнах да пиша писмо-анализ с лични препоръки до Людмил Стайков, който тогава беше генерален директор на ТСО /Творческо-стопанско обединение/ "Българска кинематография". Преди обаче да успея да завърша писмото, закриха въпросното учреждение. Но въпреки всичко нямах намерение да оставя целият ми труд да отиде на халост.
Вече писах, че през първата си студентска година се записах на факултатив по кинопедагогика, а също така - и по журналистика. Няма значение какво точно учех основно - всъщност това беше най-трудната специалност в нашия университет от областта на точните науки. Но нали си бях Много Странно Развита Личност, трябваше задължително да опитам от всичко /е-е, почти всичко/. С групата по кинопедагогика гледахме хубави филми от фонда на "Кинефикация", а с колегите-журналисти пишехме дописки за студентския и градските вестници. Аз моментално съставих коварен план: да си направим учебно кино, чиято програма ще рекламираме във вестниците и в местното радио. Право да си кажа, нямах никакво желание да кисна в кинокабината, а си мечтаех да се задоволя с подбора на филмите /естествено - такива, каквито ми се харесваха на мен/ и с рекламата им. Дори имахме намерение да си намерим отнякъде 16-мм кинокамера и да снимаме с нея студентски филми, които да представяме по разни любителски фестивали. Такъв маниак съм бил, че се отказах в края на първия семестър да се прехвърля в Софийския университет, въпреки че успехът ми позволяваше да направя това, защото бях уверен, че ако отида в София, ще кисна по цял ден в кино "Одеон" и ще разоря семейството си.
Постепенно обаче взе да настъпва отрезвяването. Първо, от пазара изчезнаха 16-милиметровите филми, които и без това си бяха скъпи /горе-долу лев на минута/, а дори и тези, с които се бяха запасили тогава киноклубовете, нямаше къде да се проявят, тъй като и съответните химикали вече не се внасяха - в Киноцентъра за лабораторната обработка вземаха луди пари. Нормалните хора вече снимаха на видео, а то беше още скъпо... После се разпадна групата ни по кинопедагогика - явно историята и теорията на киното бяха безинтересни за повечето от членовете й, а и бяхме изгледали почти всички налични видеокасети. Вярно, веднъж успяхме да отидем на един червенокръстки фестивал в НДК като зрители, но с това всичко приключи. А и аз размислих за "моята" журналистика и след като си взех всички семестриални изпити от двугодишния курс, се отказах да се явя на държавен изпит, за което и до днес не изпитвам никакви особени угризения. Явно съм постъпил правилно, защото като погледна - днес в медиите може да работи всеки, който свари, а хората, които са завършили журналистика, работят нещо друго.
Сигурно с писанията си дотук вече отдавна съм доказал, че съм луд, колкото си искам, затова не е чудно, че не се отказах от фикс-идеята си за студентско кино. Още първия ден, когато започнах да ходя на лекции, открих, че най-голямата аудитория на нашия университет има оборудвана кинокабина, в които стърчаха самотно две дърти синьо-зелени киномашини КН-16 от подвижно кино, поставени на дървени триножници, но в залата, над огромната черна дъска, липсваше екран. По-точно, разправяха, че някога е имало, но никой не можеше да каже къде е. Още по-озадачаващо беше, че след като издействахме разрешение от Академичния съвет, след като юрисконсултът на университета ни състави договор за съвместно ползване на залата, по чиито клаузи ние, като учебно кино, се освобождавахме от всякакъв наем, и дори след като бях намерил едно старо, не много повредено копие на "Звездните войни", с което възнамерявах да открия сезона, домакинката на университета не можа в продължение на половин година да открие ключа за кинокабината.
Междувременно разбрах, че ако искам някой ден в университета ни да има кино, ще трябва да си прожектирам филмите сам. Затова започнах да търся кой може да ме обучи за тази работа. В продължение на две седмици ходих на импровизирани "курсове" в градските кина, а след това се запознах с един образ от Русе, който беше направил първото частно кино там. Това стана по време на една коледно-новогодишна ваканция, когато бях отишъл на гости на баба си и на леля си. Намъкнах се в киното, питайки за директора, а там същата вечер щяха да имат предпремиера на филма "Виж кой говори". След две-три приказки, виждайки ме какъв съм ентусиаст, ме сложиха на вратата на салона да късам билети, защото изведнъж нахлу някаква огромна тълпа и имаше риск щатният персонал да не успее да се справи сам. Естествено, след това гледах филма безплатно. Та това беше моето бойно кръщене в кинобранша.
От това русенско кино имам доста приятни и интересни спомени. Там имаше традиция всяка петък вечер срещу събота на балкона на киното да се събира определен "приятелски кръг" и цяла нощ да гледа "силно фенски" филми от моментната складова наличност. Кольо /така се казваше наемателят на салона/ беше насъбрал и реставрирал десетки "яки" заглавия - от индийските "Бродяга", "Нури" и "Г-н 420", през филмите на Гойко Митич до сериите на "Звездни войни" и "Индиана Джоунс". Ега ти балкона! Свършеше ли последната редовна прожекция за деня, там тутакси се зареждаше една маса с ядене и пиене, и като нахлуеше ордата от 30-ината богоизбрани, всеки започваше да прави каквото си иска - един ядеше и пиеше, друг си водеше мадама, трети си отспиваше, но независимо от това през цялата нощ се въртяха филми, а някои се повтаряха, че и по няколко пъти. Репертоарът се подбираше с явно гласуване. Така за едно денонощие на въпросния балкон успях да изгледам 3 или 4 пъти последното копие на "Похитители на изчезналия кивот", "Индиана Джоунс и последният кръстоносен поход", "Зов за зарвъщане" и един античен хорор-филм, наречен "Месо". Същият този Кольо беше изровил от склада на филмовата база в Стара Загора последното оцеляло копие на "STAR WARS" Episode IV и го завъртя по русенските екрани в продължение на 5 седмици за една година. Аз самият го гледах няколко пъти и бях личен свидетел как влизаха по над 200 души на прожекция, въпреки че копието беше бракувано - като действие всичко си беше на мястото, но половината лента беше надраскана през средата и се виждаше една тънка зелена линия; ама на никого не му пукаше от това, защото филмът си беше един път! Толкова ми беше писнал тогава от гледане този филм, че отказах да го гледам през време на една от петъчно-съботните сбирки на "оня балкон". Сега съжалявам, ама вече късно! Но пък си издействах разрешение Кольо да ми прати тайно копието, за да го пусна в своя бъдещ киносалон.
Междувременно, ръководителката на курса ни по кинопедагогика реши да напусне "Кинефикация" и да отвори собствено кино в залата на Общината. Така копието на "Войните" отиде първо при нея и беше прожектирано там в продължение на две седмици, но при почти никаква реклама. Дори и сега още си спомням с вълнение как държах в ръцете си тази светиня - оригиналната лента, излязла някога от лабораторията на "Техниколор" в Англия!
Работите със студентското кино бяха замрели, тъй като все още търсеха ключа за кинокабината. По същото време някакъв пиян идиот хвърлил нож по екрана на едно от големите държавни /тогава/ кина в града и го разцепил, та се наложи да го сменят през нощта. Едната половина я купил тогавашният технически инспектор на "Кинефикация", за да си претапицира стария "Москвич", а другата половина я купихме ние - спомням си, че ни искаха по 1 лв. за кв. м - значи 45 лв. за 45 кв. м. Ключът за студентското кино най-после беше открит. След като влязохме в кинокабината, видяхме ужасяваща гледка: машините бяха потънали в дебел слой прах от порядъка на половин пръст, а освен това в тях бяха намерили убежище няколко шепи спящи мухи /беше през зимата/, които бяха влезли през някакъв вентилационен отвор - той, разбира се, веднага беше запушен. В кабината имаше две киномашини, поставени на триноги, а в съседния склад се намираха още две резервни. След дълго чистене, нафтиране и ремонтиране, от четирите машини успяхме да съберем две работещи и да ги задействаме. Открихме и два високоговорителя, които бяха в комплект към машините и при транспортиране се събираха заедно като куфар. Прокарахме кабели за говорителите, сложихме стъкла на прожекционните прозорчета, а щатният дърводелец обеща да направи от летви рамка за екрана. Бяхме почти готови за първата прожекция, но...
... от някакво кино в Пловдив се обадили на Кольо, че те също искат да прожектират "Звездните войни". Той пристигна един ден с кола да си прибере филма, като обеща после пак да ни го изпрати. Повтарям, че копието ни беше дадено абсолютно нелегално и никой във филмовата база не знаеше за това. Обаче титулярната киномеханичка в новото ни градско частно кино не знаела за тази конспирация и му вписала прожекциите в техническия паспорт. Когато в Базата разбрали за този гаф, изтеглили окончателното копието от употреба и повече никой не го видя.
Все пак, след около две седмици студентското кино вече имаше екран и заработи... ъ-ъ-ъ, бих казал успешно, ако още първата прожекция не стартира с гаф. Филмът беше "Работещо момиче" - пак с Харисън Форд.
Преди да разкажа за гафа, ще направя кратко описание на киномашините КН-16. На пръв поглед те изглеждат като малки танкчета и дори имат същия цвят. Малетата /конзолите/ за ролките им се затварят с капаци и побират само по една 600-метрова част, която се извърта за 20 минути. Един филм се състои средно от 5-6 части, така че имаш време само да заредиш първата част, да навиеш следващата на ролка, да я заредиш и нея - и времето за смяната на ролката дошло. И така нататък - през време на цялата прожекция търчиш като финикиец между машините, зареждаш, сменяш и пренавиваш; и пак, и пак. Машините се пускат с манивела, понеже им е слаб електромоторът и не може да набере обороти сам, и с един ключ, подобен на ключ за котлон. Друга немаловажна тяхна особеност е, че прожекционните им лампи /модифицирани електрически крушки с мощност 400 вата/ издържат 25-30 часа, след което или кротко си изгарят, или се издуват, или пък направо гърмят и обсипват цялата вътрешност на машината със стъклария, така че не ти остава нищо друго, освен да хванеш метлата. Хубавото беше, че имаха резервни лампи, които се включваха с издърпването на една ръчка и прожекцията продължаваше.
Та така, първата ни прожекция започна с гаф - въпреки че всичко беше предварително проверено, когато включихме машината, нямаше говор. Наложи се половин час да се мотаем край усилвателя с поялник, докато разберем кой кабел се е прекъснал и да го оправим. Още помня как благодарение на своето любопитство си натиках носа в захранващата клема на фотоклетката с напрежение 110 волта - електрическият удар по носа ми едва не ме нокаутира. Най-малко два дена не умирисвах нищо. Но прожекцията се състоя и сезонът бе открит успешно. Така продължи почти три години.
ОЧАКВАЙТЕ СЛЕДВАЩОТО ПРОДЪЛЖЕНИЕ!
От всички изкуства за нас най-важно е киното!
напомни ми
за това...
16 януари 1985
Не сме на училище. С батко върнахме бутилките от балкона и отидохме на кино. Беше жестоко! Гледахме "Тарзан от рода Грейстоук" с един рус як артист. Само какви мускули имаше - плашеше всички маймуни. Батко много се накефи, но каза, че Брус Ли ще му напука канчето. И моите съученици говорят за него, но не са го гледали.
20 януари 1985
Гледах "Завръщането на джедаите"! Люк прилича на Тарзан, а Чюбака на маймуните. Стана ми жал за Вейдър - все пак обичаше сина си, който го уби. Като си свали каската, заприлича на дядо. Не ми хареса Йода - мигаше много често и ушите му бяха космати.
Много ми харесва да ходя на кино и вече ще си записвам всеки филм, който гледам.
5 март 1988
Писна ми от тая Изаура. Толкова е тъпа и жалка. "Птиците умират сами" поне свърши по-бързо, а и там Ричард Чембърлейн направи силна роля. Не разчитаха на задника на Женоария и пурата на Леонсио. Дружинната ни го даде за пример за робството в САЩ.
29 юли 1988
Най-сетне сериозен сериал! Трябва да се показват повече филми като "Шогун", дори и по втора програма. Ричард Чембърлейн пак е много добър, но и Торанага сан е на висота. И "Децата на капитан Грант" е приключенски сериал, но не умеят да показват сепуко и си приличат на руснаци.
30 юли 1988
Като чета за руснаци и кораби, сетих се за "Пирати на XX век". Там един къдрав руснак се правеше на каратист, но на времето много ми хареса, повече от Гойко Митич. Мама каза, че Гойко пие сок от моркови, за да прилича на индианец, но според татко, ако продължи да пие, ще свърши като Дийн Рид. Той гледа само "Шарено котле", а аз не мога да ги понасям, освен Карел Гот.
15 август 1989
Гледах "Секс, лъжи и видео", дошъл от фестивала в Кан. Главният герой яко лъска бастуна, докато се влюби, но няма пъпки като мене. Може би в Америка ги мажат с нещо от малки или пък е само на кино? Личи си, че Анди Макдауъл е манекенка, но става и за артистка. Кан не е шега работа!
Със Светлозар редовно си говорим за филми. Той ми хвали Вим Вендерс. Като има панорама в кино "Дружба", ще отида да го гледам.
5 април 1990
Купих си записващо видео "Годдстар"! Светльо каза, че ще ми дава пиратски записи на Джармън. Много съм слушал за него. Говори се, че е болен от СПИН като Фреди Меркюри от "Куин".
17 март 1991
Пуснаха "Диво сърце". Светльо каза, че е най-добрият постмодерен филм, но аз не обичам крайностите. Просто ми хареса. Надявам се, че не съм много извратен, щом харесвам Дейвид Линч повече от Милош Форман. Гледах "Амадеус" за втори път и разбрах, че всъщност музиката прави филма, а сценарият е много плосък. Форман да не се мисли за Моцарт? Засега сякаш любимият ми филм е "Опасни връзки" - стегнат сюжет, пипнат киноезик и брилянтен Малкович, макар че не е моят тип. Зрителят никога не се отегчава. Глен Клоуз има уникално мъжко излъчване! Много е стабилна!
2 май 1991
Братя Коен показват, че всички холивудски режисьори са олигофрени, включително "независимите". Да вземем "Мълчанието на агнетата". Джоди Фостър и Антъни Хопкинс се правят на звезди, но са много стари. Е, как няма да получат "Оскар"-и? На такъв филм да сложат хепиенд (какво да се лъжем, така си е - толкова е комерсиално, че ме е срам за продуцентите).
20 май 1993
Точно преди бала със Светльо гледахме "Пианото". Не приемам радикалния феминизъм, макар и облечен в толкова естетска опаковка. Онзи ден гледах на видео "Калигула". Понесох го, независимо от кичозните лесбийски сцени на Прокофиев и Хачатурян. Малкълм Макдауъл е по-убедителен от Харви Кайтел, който се лигави на някаква глуха пианистка. Нещата трябва да се показват, а не да се разказват. Ще ида на бала със Светльо.
22 юни 1993
Изобщо не ми се учи и не ми пука за казармата. Баща ми ме натиска да вляза в Икономическия, но това ме отвращава. Знам, че във ВИТИЗ шансовете ми са много малки. Така мечтая да се посветя на киното, да го разбирам отвътре.
Поне вчера гледах "Сбогом, спътнице моя". Този филм ме развълнува много. Дали Светльо ще ме предаде някога? Той е ходил вече войник, ще ми идва ли на свиждане? Без филмите съм така самотен. Един ден ще режисирам алтернативен медицински трилър за байпасите на Беров, които го правят безсмъртен и жаден за кръв. Той ще иска да умре, а няма да може, дори опозицията ще е безсилна. На финала всички са нещастни.
1 юни 1994
След "Криминале" реших окончателно да напусна Икономиката. По-добре да отида в казармата, но да се уважавам. Не ми пука дали Светльо ще се цупи - на него му е лесно в Консерваторията. След година-две ще отиде да свири в чужбина, а аз ще остана с шепа приятели, така ли?
Всички вицове за блондинките и мутресите са верни! Професорите в УНСС като че не са гледали нищо друго, освен "Москва не вярва на сълзи" и "Седморката на Блейк", много са тъпи.
30 януари 1995
За пръв път, откакто служа, ни заведоха на кино. Младши сержантът разправяше, че щяло да има голи жени. Гледахме "Списъкът на Шиндлер". Това ли им е представата за сериозно кино? Ротата свиркаше на всяка кльощава еврейка, а мене ме хвана гнус. Лиам Нийсън беше жалък като Шиндлер, но Ралф Файнс изнесе филма на гърба си. Образът му на отчаян есесовец беше като от есе на Борхес. Спилбърг пак е лигав, но е за предпочитане пред "Изборът на Софи".
2 октомври 1995
Станах разпоредител в кино "Култура". Ще гледам европейски продукции без пари (не че всички си заслужават), а и имам някакви доходи. Излязох на квартира и не се виждам с нашите и Светлозар, но няма да кандидатствам културология. Реших - или кинознание, или нищо!
Гледах за втори път "Ъндърграунд". Хареса ми повече от първия. Може би Кустурица е пич? Личи си, че е рокаджия. Прекрасно вписва късния нежен Мики Манойлович в балканската мъжка простотия. Какво развитие след "Баща в командировка"!
16 януари 1985
Не сме на училище. С батко върнахме бутилките от балкона и отидохме на кино. Беше жестоко! Гледахме "Тарзан от рода Грейстоук" с един рус як артист. Само какви мускули имаше - плашеше всички маймуни. Батко много се накефи, но каза, че Брус Ли ще му напука канчето. И моите съученици говорят за него, но не са го гледали.
20 януари 1985
Гледах "Завръщането на джедаите"! Люк прилича на Тарзан, а Чюбака на маймуните. Стана ми жал за Вейдър - все пак обичаше сина си, който го уби. Като си свали каската, заприлича на дядо. Не ми хареса Йода - мигаше много често и ушите му бяха космати.
Много ми харесва да ходя на кино и вече ще си записвам всеки филм, който гледам.
5 март 1988
Писна ми от тая Изаура. Толкова е тъпа и жалка. "Птиците умират сами" поне свърши по-бързо, а и там Ричард Чембърлейн направи силна роля. Не разчитаха на задника на Женоария и пурата на Леонсио. Дружинната ни го даде за пример за робството в САЩ.
29 юли 1988
Най-сетне сериозен сериал! Трябва да се показват повече филми като "Шогун", дори и по втора програма. Ричард Чембърлейн пак е много добър, но и Торанага сан е на висота. И "Децата на капитан Грант" е приключенски сериал, но не умеят да показват сепуко и си приличат на руснаци.
30 юли 1988
Като чета за руснаци и кораби, сетих се за "Пирати на XX век". Там един къдрав руснак се правеше на каратист, но на времето много ми хареса, повече от Гойко Митич. Мама каза, че Гойко пие сок от моркови, за да прилича на индианец, но според татко, ако продължи да пие, ще свърши като Дийн Рид. Той гледа само "Шарено котле", а аз не мога да ги понасям, освен Карел Гот.
15 август 1989
Гледах "Секс, лъжи и видео", дошъл от фестивала в Кан. Главният герой яко лъска бастуна, докато се влюби, но няма пъпки като мене. Може би в Америка ги мажат с нещо от малки или пък е само на кино? Личи си, че Анди Макдауъл е манекенка, но става и за артистка. Кан не е шега работа!
Със Светлозар редовно си говорим за филми. Той ми хвали Вим Вендерс. Като има панорама в кино "Дружба", ще отида да го гледам.
5 април 1990
Купих си записващо видео "Годдстар"! Светльо каза, че ще ми дава пиратски записи на Джармън. Много съм слушал за него. Говори се, че е болен от СПИН като Фреди Меркюри от "Куин".
17 март 1991
Пуснаха "Диво сърце". Светльо каза, че е най-добрият постмодерен филм, но аз не обичам крайностите. Просто ми хареса. Надявам се, че не съм много извратен, щом харесвам Дейвид Линч повече от Милош Форман. Гледах "Амадеус" за втори път и разбрах, че всъщност музиката прави филма, а сценарият е много плосък. Форман да не се мисли за Моцарт? Засега сякаш любимият ми филм е "Опасни връзки" - стегнат сюжет, пипнат киноезик и брилянтен Малкович, макар че не е моят тип. Зрителят никога не се отегчава. Глен Клоуз има уникално мъжко излъчване! Много е стабилна!
2 май 1991
Братя Коен показват, че всички холивудски режисьори са олигофрени, включително "независимите". Да вземем "Мълчанието на агнетата". Джоди Фостър и Антъни Хопкинс се правят на звезди, но са много стари. Е, как няма да получат "Оскар"-и? На такъв филм да сложат хепиенд (какво да се лъжем, така си е - толкова е комерсиално, че ме е срам за продуцентите).
20 май 1993
Точно преди бала със Светльо гледахме "Пианото". Не приемам радикалния феминизъм, макар и облечен в толкова естетска опаковка. Онзи ден гледах на видео "Калигула". Понесох го, независимо от кичозните лесбийски сцени на Прокофиев и Хачатурян. Малкълм Макдауъл е по-убедителен от Харви Кайтел, който се лигави на някаква глуха пианистка. Нещата трябва да се показват, а не да се разказват. Ще ида на бала със Светльо.
22 юни 1993
Изобщо не ми се учи и не ми пука за казармата. Баща ми ме натиска да вляза в Икономическия, но това ме отвращава. Знам, че във ВИТИЗ шансовете ми са много малки. Така мечтая да се посветя на киното, да го разбирам отвътре.
Поне вчера гледах "Сбогом, спътнице моя". Този филм ме развълнува много. Дали Светльо ще ме предаде някога? Той е ходил вече войник, ще ми идва ли на свиждане? Без филмите съм така самотен. Един ден ще режисирам алтернативен медицински трилър за байпасите на Беров, които го правят безсмъртен и жаден за кръв. Той ще иска да умре, а няма да може, дори опозицията ще е безсилна. На финала всички са нещастни.
1 юни 1994
След "Криминале" реших окончателно да напусна Икономиката. По-добре да отида в казармата, но да се уважавам. Не ми пука дали Светльо ще се цупи - на него му е лесно в Консерваторията. След година-две ще отиде да свири в чужбина, а аз ще остана с шепа приятели, така ли?
Всички вицове за блондинките и мутресите са верни! Професорите в УНСС като че не са гледали нищо друго, освен "Москва не вярва на сълзи" и "Седморката на Блейк", много са тъпи.
30 януари 1995
За пръв път, откакто служа, ни заведоха на кино. Младши сержантът разправяше, че щяло да има голи жени. Гледахме "Списъкът на Шиндлер". Това ли им е представата за сериозно кино? Ротата свиркаше на всяка кльощава еврейка, а мене ме хвана гнус. Лиам Нийсън беше жалък като Шиндлер, но Ралф Файнс изнесе филма на гърба си. Образът му на отчаян есесовец беше като от есе на Борхес. Спилбърг пак е лигав, но е за предпочитане пред "Изборът на Софи".
2 октомври 1995
Станах разпоредител в кино "Култура". Ще гледам европейски продукции без пари (не че всички си заслужават), а и имам някакви доходи. Излязох на квартира и не се виждам с нашите и Светлозар, но няма да кандидатствам културология. Реших - или кинознание, или нищо!
Гледах за втори път "Ъндърграунд". Хареса ми повече от първия. Може би Кустурица е пич? Личи си, че е рокаджия. Прекрасно вписва късния нежен Мики Манойлович в балканската мъжка простотия. Какво развитие след "Баща в командировка"!
в отговор на Nsho-Tschi
#20
Re: а дали е това...
цъ ... аз нямам батко 
това е дневник на специалност кинознание Венцислав Н. Мишев ... и не евече между живите. Починал е твърде млад ...
това е дневник на специалност кинознание Венцислав Н. Мишев ... и не евече между живите. Починал е твърде млад ...