още нещо за .....

"Искам да ми покажеш твоя свят, любими. Да ме поведеш за ръка през всичко, което си.
В никое огледало не съм се виждала както в очите ти - там съм много красива, чак е плашещо как достигаш същността ми. Умееш да ме разсъбличаш като никой друг - докато заприличам на планинско цвете :) После можеш да ме откъснеш и - край! Ала не ме откъсваш...
Посочваш небето и ми казваш :" Натам трябва да летиш, хайде, можеш! Но трябва сама! Крилата ти са силни, лети! "
...Довеждаш ме на брега и казваш :"Хайде, плувай! Отивай при делфините, чакат те." Става топло от думите ти и аз плувам...
...Даваш ми чаша вода и прошепваш :" Пий, жадна си!" И аз пия, защото съм жадна. Толкова е просто!
...Не знаех, че това е любовта, не знаех, че е тиха. Мислех, че е водопад от фойерверки, докато заглъхнат и се свършат. А тя е дърво с зелени листа и тъга по края им, есенна е истинската любов. И аз тичам до припадък, защото, ако спра, ще полетя, а още ме е страх, любими, още ме е страх!
То си е като прохождане..."
БЛАГОДАРЯ ТИ !!!

На седмия ден Йон й каза, че се е влюбил. В нея. Пишеше й постоянно, а Ана отговаряше чинно като изгубено в гората дете, жадно за внимание.
Седем дни в бърз полет и откриване на другия. В поставяне на капани, в които и двамата падаха. Именно с тази цел и ги поставяха. Ана постоянно му повтаряше, че след време той ще я забрави, че всичко това не може да е истина, не може да е друго, освен моментно влечение.
Йон се опитваше да я разбере. Да разбере страха, който я движи. Повече от това обаче той я желаеше. Беше мъж, но можеше да изразява любовта си чрез думите и чрез себе си.
Седем дни, в които и двамата откриха болката. Липсата ги съсипваше, макар че още дори не се бяха виждали. Йон мислеше, че като я види и ще се справи с цялата тази ужасна болка. Тя мислеше, че като се видят и всичко ще приключи. И двамата грешаха.
На седемнайсетия ден се видяха. Донесе й огромна роза и седнаха в едно кафене наблизо. Разговориха се и времето спря. Тя му подари писмо със ситно изписани красиви букви. В него беше скътала парче от душата си. Знаеше, че Йон е единственият човек на земята, който може да оцени този подарък.
После, след срещата, стана страшно. Копнееха, жадуваха един за друг, но бяха далеч. Виждаха се рядко и прекарваха времето, вкопчени един в друг. Когато идваше време да се разделят, плачеха и болеше, сякаш ампутират късове от себе си. Но болката беше неизбежна.
Всичко продължи така, докато не се появи Другата...
23.12.04 г.


If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

той я видя, тя го видя - поглед, разменен на улицата, казващ и обещаващ. разминаха се, защото никой не се обърна назад.
и така ...

може би там и тогава друга съм била...

Явно шрифтът е бил прекалено дребен...

ако всичко е ........ няма причина да се прекратява вапреки ДругаТА.......

koj govori za prekratyavane?

.....значи и с двете, а? хаха......

esto no es tan simple como parece

Когато някой си е отишъл... и няма сила на тая земя, която да го върне... не ли добре да го оставиш да си отиде и от мислите ти?

Когато виждаш, осъзнаваш..., че той е намерил другаде щастието... не е ли по-правилно да радваш за него...? Защото... нали когато обичаш някого, желаеш му най-доброто, дори... ако не го споделя с теб?!... Или любовта не важи, когато не можеш да я получаваш?

"Аз съм нещастен... Искам и ти да го знаеш. Искам и ти да си!"

Тъжни хора. И егоисти. Щедри, само споделят нещастието си...

Тази приказка е гадна. Може ли вече да спрете да ми я четете?!

Кой си ти и с какво право съдиш?

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

Чудно ми е как тези хора с такава лекота отдават всичко на силната си обич... "Много обичам, затова... Затова не мога да забравя, затова мразя, затова дълбая... Затова не мога да се успокоя. Просто много силно обичам." Кого? Вероятно себе си.

А ти, читателче, защо реши, че тебе съдя? И че изобщо съдя..?

Просто приказката се оказа твърде дълга... а като всяко дълго нещо, по някое време става досадно. Исках просто друга книжка... Може би да отскоча до съседната тема за съвет коя да си избера?

свободата на словото съществува само защото има и свобода на слушане.
всеки може да пише каквото си иска. ако не ти харесва - не го чети.


esto no es tan simple como parece

Досадно дълга казваш - много е просто - спираш да четеш.
Приказката е написана за онзи, за когото е, всякакви други мнения са просто мнения.
На мен ми стана чудно друго - с каква лекота наричаш "тези хора" (кои тези междувпрочем?) "егоисти"? Дали си мислиш, че всичко разбираш? Възможно е и да

А книжки мога много да ти препоръчам - самият дир е такава невероятна литература, хех

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

Е да, ама моята приказка ми я четат - искам, не искам. И то - с високоговорител, крещейки.
Твоята си я пиши. Не говорех за нея. Май именно тук стана объркването. За което съжалявам.
Веднъж беше казала... как беше... дори някой да е причина за твоето нещастие, трябва да си благосклонен и разбран. Това добри намерения ли са, или наистина успяваш? Защото ако е второто, кажи ми тайната формула. На мен по-скоро ми причиняват дискомфорт на душата, примесен с голяма доза отегчение /защото всяко нещо има граница, нали? дори и дълбокото искрено съчувствие/... Дай съвет - не знам всичко!

Опитвам се. Но и аз съм човек.
Не мога да ти дам съвет.

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

Не говорех за тази приказка... Само че ме разбраха буквално. Вероятно аз не се изразявам добре.

А може би е подобна, само че от друга позиция, и с други герои. Не знам - приказки много, както каза читателчето. А то знае най-добре - нали обича да чете!

Е, жалко... В теб ми беше надеждата.
Светъл ден ти желая. И повече светли мисли.

ок. недоразумение.
мир?


esto no es tan simple como parece

а това откъде е цитат?

We have all the time in the world