Илюзии...

с времето лошото избледнява и се губи - не е ли странно?!?
Паметта ни е хранилище за илюзии. Врагът вътре в нас :)
Обаче, когато отново си в допир, странно защо избледнява красивото и само бодлите се усещат ясно...?
Боже, къде сме загубили връзката си с Цялото?!?

Джем - говорим си...

Какво ще кажете - ей така, житейски?

Астрологически... водата е тази, която храни илюзии, създава ги, оформя ги, облича се в тях... рибки, рачета... :) Но всъщност илюзиите не са само техен приоритет. В общи линии всички си ги имаме и имаме доста раздвоено отношение - нищо не боли повече от разбита илюзия, но може би и нищо не облекчава повече...?

Достатъчен ли е един Меркурий в Риби, та да се чувстваш толкова безнадеждно оплетен в илюзиите си?

И аз не знам - не съм в перфектна спортна форма. Просто питам какво ви хрумва.

... душата ми, тая прекрасна паянтова лудница... - Мирела Иванова

Ми хрумва ми, че всяка аспектирана от Нептун планета теоретично подлежи на оплитане в илюзии. Май... Друг е въпросът дали Нептун оплита само в илюзии... А съвсем друг е въпросът какво изобщо е илюзия (като чу "Нептун", Девата тутакси се напрегна, размърда се и поиска дефиниция, опитвайки се да разсее нептуновата мъгла с логика)...

Хрумва ми също, че щом има идея/предположение/въпрос за илюзия, значи няма илюзия... Според мен истинската илюзия е такава именно, защото човек не си дава сметка за нея. Освен това мисля, че боли не от разбитата илюзия, а от неоправданите очаквания, породени от илюзията. Освен това и аз не съм в кондиция днес май... Утре може пак да се пробвам...

За Меркурий в Риби не знам, ама на мен и Луна в Риби ми е достатъчна, за да се броя за тесен специалист по илюзии. Впрочем, струва ми се, че и 12-ти в Лъв също допринася за размаха им..
Нептун ми е в прилично точна опозиция към Венерата, че и към Сатурн даже.
Вода - да се удавиш!
А и дори възлюбеният ми Плутон не се свени да допълва, като метеор, цопнал в океана... макар и с доста по-мрачни краски, отколкото е благоприлично за една илюзия.

Замислих се - възможно ли е да има натал, в който да няма:
- никакви планетки във Вода?
- никакви планетки в 4 - 8 - 12?
- никакви аспекти на Нептун с лична планета?

Но ми се струва, че ако има човек с такъв натал, то той или ще е много нещастен, или много емоционално... ъъъ... недостатъчен...

Да вървя на майната си?!?
Че аз оттам идвам, бе...

Нептун заплашително ми пълзи към десцендента. Направо не искам да си представям какъв смут ме очаква... макар че с положителност мога да кажа, че не оплита само в илюзии... Но от какво зависи проявлението му? От степента на лично осъзнаване? От какво зависи КОЛКО сме податливи за илюзиите?

А не е ли илюзия да имаш усещането, че нещо не е така, както ти се иска, но именно защото много ти се иска да игнорираш подобни усещания или дори явни доказателства? Раздвоение, някакво - хем знаеш, хем не искаш да знаеш. И затваряш очи по собствен избор, а не защото нещо е дотам обвито в мъгла...
Илюзията и самозалъгването две различни неща ли са? Може би. За едното носим отговорност - другото не зависи от нас?

И не боли ли наистина от разбитата илюзия? Защото повече не можеш да се вкопчваш в нея с надеждата, че някой ден ще се събудиш и ще се окаже реалност? И се чувстваш някак оголена, а наоколо - никъде стряха...

В този смисъл, Джем - илюзия №1 - хората се променят?

... душата ми, тая прекрасна паянтова лудница... - Мирела Иванова

Илюзия ли?
Илюзия е, когато имаш силно късогледство, а не носиш очила, за да може светът да ти изглежда не грозен, а просто размазан.
Илюзия е, когато ме поканиш на гости, да си мислиш, че ще мина само с едно парче баница.
Илюзия е, когато гледаш от високо, да си мислиш, че всички останали са по-ниски от теб.
Ей такива нещица. Според моята Дева.

Да вървя на майната си?!?
Че аз оттам идвам, бе...

В този смисъл, Джем - илюзия №1 - хората се променят?

Хъх... какво да ти кажа... при мен е с нулева позиция даже...
Обаче, дори и да е илюзия, искам да си я запазя!

Илюзиите са първи дружки с надеждите, вярата и любовта... странно, защо ли?!?

Да вървя на майната си?!?
Че аз оттам идвам, бе...

Имаше някаква теория, според която хората със зрителни проблеми просто не искат да видят нещата такива, каквито са - или в отделни случаи не могат. И късогледството било съответният симптом на физическо равнище.
Което по странен начин ми се връзва с това, което си говорихме за ”проглеждането”. Няма кой да прогледне вместо мен. Или теб.
Въпросът е в начина, техниката, метода - как да си помогнем активно?

/Smokie - Living next door to Alice

Alice? Who the f*ck is Alice?

... душата ми, тая прекрасна паянтова лудница... - Мирела Иванова

Илюзиите са първи дружки с надеждите, вярата и любовта... странно, защо ли?!?

А наистина ли? Или просто да приемем обратното - че всъщност изобщо не знаем какво е Любов, имаме най-много бегла представа - би ни хвърлило в оркестъра?
Илюзиите не ”пазят” ли от проглеждане? - Така че в един момент да трябва да избереш или едното или другото?

Хъм... един съвет от мен: запази си тези хора, които са изключение от правилото... Хората топлят. Илюзиите създават илюзия за топлина...

... душата ми, тая прекрасна паянтова лудница... - Мирела Иванова

Всъщност, илюзиите ни се отнасят винаги до нас самите, а не до други хора, в конкретния пример с илюзорните очаквания как те би трябвало да се държат. А, как те се държат и какво правят си е тяхна работа. Нещо трудно ми се оттдава да обясня какво точно искам да кажа. Но, основно, нещата се свършват с това, че когато надживееш дадена илюзия или по-точно, когато тя се разтопи до такава степен, че вместо да изпитваш болка от засягането и, изпитваш само радост и удовлетворение, че вече не си зависим от съответното изкривяване на характера или вижданията си, се предполага, че си излекувал съответната част от себе си, която е била наранена и така си станал по -цялостен. Но това може да стане изведнъж в редки случаи, когато натискът е много силен /спрямо изкривените ти убеждения, вярвания, нужди и подобни/ или много бавно - в течение на десетилетия и дори цял живот, а може и изобщо да не стане в рамките на живота, ако една илюзия, съответно съответстващото и наравяне са прекалено силни и дълбоко вкоренени.

На теория ясно.
Ама на практика? Да вземем конкретния пример...
Била си с някого. Имало е проблеми, несъвместимост някаква - няма виновни, но не сте успели да ги преодолеете. Случва се. И сте се разделили, но със свито сърце, малко недоброволно... и ти е мъчно.
Защо в последствие подсъзнанието те залива само с хубавите моменти? И като се опиташ да си мислиш колко много това те е натоварвало - все се прокрадва едно "да де, ама не беше чак толкова лошо"... Това регресия ли е? Желание да се върнем в познатото - пък макар и да знаем, че не функционира, ама си е наше, нали - предвидимо, познаваме си го. Защото да го преодолеем би означвало да преодолеем нещо в себе си. Аз съм сантиментална - изоставянето на нещо, колкото и деструктивно да е било, винаги ме натъжава...

... мисля си на глас...

... душата ми, тая прекрасна паянтова лудница... - Мирела Иванова

морето се пречиства самО.
но някъде на дъното и по ръбовете му остава тинята.

а знаеш ли какво е да имаш Венера във водолей в квадратура с Непун?
всяка любов в "филм", илюзия, всеки любим е първо "добрият", идеалният... докато не се компрометира с неизбежната си... човещин(к)а.

сериозно, любовните ми авантюри винаги имат привкус на магия, а развръзките- на драма (куниконкс на Венера с Плутон)... а пък Сатурн го няма никакъв (неаспектиран зяпа от отсрещния ъгъл), за да ми опази вътрешните планети от безобразно мощните енергии на висшите планети...

затова, когато любовта ми погине, осквернена от тленност или ежедневие- умирам, до следващата. и така, по няколко пъти... годишно....

ама не е смешно хич.

не вярвай в чудеса, разчитай на тях!

запазването на положителните спомени всъщност е свързано с оцеляването. подсъзнанието ти работи, за да се пречисти от грозното и да не се депресираш трайно. и добре, че е така.

на практика....

при всяко свое залитване към нещо старо и разрушено си провеждам една терапевтична сесия със "списъка"- пиша си на един лист всичко лошо, което съм понесла от този човек, но съм склонна да забравя в носталгията. и трезво си повтарям, че "грешката" е вярна.

не вярвай в чудеса, разчитай на тях!

Влюбчива ли си?
Моята Венера е мъжко момиче и вечната опозиция на Сатурн. Нещо като пънкарка, бих казала...
Илюзиите ми са Меркуриеви...

... душата ми, тая прекрасна паянтова лудница... - Мирела Иванова

"ама не беше чак толкова лошо"
Понякога и списъкът не върши работа.

... душата ми, тая прекрасна паянтова лудница... - Мирела Иванова

ами, ще прелея темите с онази за ценностите,

ако не можеш да направиш нищо, но имаш усещането, че не е свършило, че си заслужава да се надяваш, си поливаш саксията с надежда и се оглеждаш за знаци накъде ще потръгне...


п.с. познато ми е много. моят списък често не работи, дори с най-бруталните си съдържания но тогава се чувствам по някакъв начин осенена, обичаща ВЪПРЕКИ, а не ЗАЩОТО... what's for you will not pass you by, както казваше сигнатурата ми преди и си вярвам, че ще бъда възнаградена за търпението. и паля свещи....

не вярвай в чудеса, разчитай на тях!

Абе, не е точно такъв случаят
Но ако знаех какъв е точно, нямаше да мисля на глас...

... душата ми, тая прекрасна паянтова лудница... - Мирела Иванова

ми аз предпочитам да нямах планети в риби,12 ,8 ,4-ти домове.
То тука спецове по нептун колкото искаш

Темата е доста сложна, а и аз нещо не съм във форма. Но ми се струва, че въпросът по някакъв начин е свързан с усещането за изтичащо време. Когато съвсем ясно почустваш, че времето реално няма никакво значение, отношението се променя. Доста теоретично звучи, но не се сещам как по друг начин да го кажа.
От написаното оставам с всечатление, че темата е за отношения към които ни тегли да се върнем, въпреки че си мислим, че сме ги приключили. Мисля, че в живота има средно 2-3 такива случая, без да броим отношенията с родителите, при които нещата остават неразрашени, неразвити или недовършени. В останалите случаи, като се разреши някой модел по повод конкретен случай се разрешават и всички предходни подобни /от личен опит/.
Но не знам какъв е механизма, начина, по който това става, макар да ми се е случвало. Не съм забелязала многобройните техники да помагат. По скоро ,ми прилича на компютърна игра с различни мисии и като приключиш едната, за което може да са нужни много опити, минаваш автоматично на следващата и повече изобщо не те интересуват предходните предизвикателства, защото ги няма. Може би, донякъде си задобрял в някои области и това е от полза за новата мисия, но кой знае колко голяма. Дори си спомняш не само хубавото, но и лошото, но не с гняв или болка, или тъга. Но аз нямам сантиментални планети .

Да речем, всеки си носи вътрешния стремеж към идеала. Каквото и да ни се случва в действителността, този "идеал" си остава неизтребим.
Хората и след -найсет поредни неуспешни връзки продължават да вярват в съществуването на Голямата Любов... А защо?!?

Така е и след раздяла. Особено ако е "малко недоброволно", както казваш. И особено ако нямаш тежки физически недъзи като следствие от дадена връзка. Идеалът си знае неговото си. Набляга на прекрасното у човека. Разстоянието ти спестява усещането за "бодлите" в момента - и всичко започва да ти се струва предимно прекрасно.

Или пък прословутото "ако". Само ако ей това малко-ситно-дребно нещенце беше различно-можеше да не е така-се променеше всичко щеше да е съвършено, просто... Само ако аз така, пък другият - иначе, или обратното - и всичко щеше да е цветя и рози... Е, да, де, ама "ако" не съществува. Пустият му идеал!...

Пък и, каквото и да си говорим, старото, колкото и да е лошо, е познато. Поради което и някак сигурно. Докато новото, колкото и велико да може да е, е неизвестно. И тепърва ще изисква адаптиране към себе си.

И последно. Нещо, на което никак не успявам да се начудя и никак не успявам да го измисля защо е така, мамка му... Аз знам, че емоциите и чувствата си човек не може да управлява - и не може да носи отговорност за тях. Но пък може и трябва да е в състояние да управлява поведението си - за което вече си носи пълната отговорност. И това е нещо, което го различава от животните. Обаче... защо повечето хора, с които се срещам, изповядват точно обратния възглед?!? Че могат да контролират емоциите си (оттам - и целия свят, едва ли не), но пък не са длъжни да контролират поведението си по никакъв начин???
И правят, каквото си искат, без грам размисъл за последствията...?
Ето, това ако някой успее да ми обясни на мен - цена няма да има!

Да вървя на майната си?!?
Че аз оттам идвам, бе...

Нещо внезапно ме стегна шапката...
Сетих се за една прекрасна илюзия:

Звезди като лампички - утре времето ще бъде хубаво.

Да вървя на майната си?!?
Че аз оттам идвам, бе...