КАК?!

КАК да се разведа със себе си?!

Напоследък толкова не се понасям, че ми иде да кажа" край!" Обаче все намирам повод да си остана в трайна връзка с настоящото си АЗ. Не че се обичам в това си амплоа на "законна", на даденост, на всеопрощаваща и всепонасяща, всеразбираща и лирично истерична, но май ме мързи да се самоанализирам градивно. Просто си прощавам неудобството и продължавам - хармонията на нарушената идентичност, приспособима към някого и/или нещо ме прави статична, парализира ме със своята логика.

Искам развод от самата себе си, но си зная, че пак ще си простя.

Питам се, докога ли ще ми прощава ТОЙ?
Кой ли прощава на хора, които нямат смелост да не си простят?!

Как да те разбирам? Искаш да кажеш "край"? ТОЙ ти прощава?


.............

Ти да не би да съм аз?

На тези, кото сами не си прощават им прощават само тези, които ги обичат обаче е трудно да обикнеш непрощаващ човек, както е трудно да обикнеш и всеопрощаващ човек.

След като това е клуб по обстоятелства просто ще трябва да приемете и тази тема...

ми тъй де... не бързай да се развеждаш със себе си. То това и без това си е католически брак по всички правила, така че трябва да го направиш по-поносим поне
Сега... да видим... какво си е отишло от брака ти със самата теб? Първото и най-важно - Любовта. Отишла си е, уморена от Изневери (изневеряваш ли често на себе си?), Неразбиране (едната ти половина прави нещо, което другата въобще не проумява) Липса на партньорство и приятелство (непрекъснато се караш със себе си), Липса на диалог (едната половина отстъпва и замълчава, защото е уморена от спора и не иска да погледне дори другата гледна точка), убийствено ежедневие (едната половина никога не прави нищо ново и цветно за другата, защото няма време и желание)... и така нататък, и така нататък... Вероятно тази двойка има и деца (кариера, дом, нещо, на което държиш) Децата, горките, винаги страдат от такова неразбирателство, поболяват се, изостават в развитието си...
Така че дай си още един шанс! Остави двете си половинки да си поговорят и да се разберат... любовта между тях едва ли е умряла! Съживи я! Изпълнявай желанията ту на едната, ту на другата половинка... Направи нещо шарено! Бъди си себе си и повече не си изневерявай, това е много разрушително за всяка връзка!
Весели празници!

Желанията ни трябва да са леки като перце...

трудно се казва "край", може би защото почти ежедневно го казваме със или без повод.

Да, искам да се разделя с това, което съм в момента. Бремето да бъда нещо, което не харесвам, а и не обичам, е доста тежко за мене.
В същото време вечно си прощавам, все се връщам при себе си. Дори не мога да си изневеря.

ТОЙ?!
И Той не знае дали ми прощава или ме наказва за това, което съм или не съм, за това, което бях или ще бъда.

....................

Някога знаех отговора, сега - не. Може Аз да съм Ти, Той...Тя..........
А ми се иска, ах, как ми се иска, да бях АЗ - тази, която нехаеше дали се познава и кой колко и защо я или не я обича.

Много, ама много ми се искаше някой да забележи дълбоката криза на брака ми със себе си.
Никой не проумя, че бракът с мъжа ми не страда, страда връзката ми със самата мен, а оттам и всичко останало. Разрушително е и мъчително. Мисля, че ще изгубя и реалните неща -семейството си и времето, което инвестирах в илюзии и истини.

Разпадам се.
А така мразя споделеното лошо настроение.
Искам отново да се влюбя в себе си.
Вероятно след това отново ще обичам Него.

Благодаря ти!

Моят проблем е да заобичам самата себе си достатъчно, че да имам реална представа кога трябва да си простя и кога - не.

Хората, които ни обичат,понякога са неспособни да ни простят - те ни измъчват с любов и напомняне за жертвите, направени в наше име, заливат ни с чувство за вина заради собствените ни, опростени от тях грешки.
Това е ужасяващо.

Всъщност, Хей Живот! точно това е направила - разбрала те е, използва ТВОИТЕ метафори, за да те посъветва.
В прав текст ти е казала да се научиш да разбираш себе си, да намираш изход, който да задоволява и емоциите ти, и разума ти, и страстите, и каквото-ще-да-е.

Тя говори за теб, не за брака ти. (или ако трябва и аз да използвам твоите "метафори" - говори за брака със самата теб, а не за брака между теб и съпруга ти).

И явно е права - имаш проблем със разбирането май.

Хей, Живот!, прощавай за намесата, ама не можах да се сдържа.

Ако не отговарям, може би причината е тук

Напомняш ми на мен самата: събуждаш се една сутрин и осъзнаваш, че това което си не ти харесва. Оттук насетне е дилемата: да останеш каквато си, защото всички, включително и ти самата си свикнала да се възприемаш 'такава' и защото ако се промениш, рискуваш да загубиш всичко/и или поне много.
Или да изкрещиш на целия свят: ЕТО ТОВА НЕ МИ ХАРЕСВА! И от днес смятам да го променя!

Следва да решиш кое за теб е по-важно.
Коя си всъщност, знаеш ли каква искаш да бъдеш, така че да обичаш, и най-вече да уважаваш себе си? Ако знаеш, не се колебай. Не се стреми към 'развод' със себе си, стреми се да промениш онова, което не одобряваш. Да бъдеш себе си и да се гордееш с това което си. Да осъзнаеш причините, които са те превърнали в това, което си днес. Не направиш ли това, проблемът няма да се реши, ще задълбава и ще трови живота ви ден след ден...

Никой не се ражда в противоречие със себе си. Такова възниква по-късно.
И след като сама си достигнала до извода, че проблемът не е в околните, а в теб самата, и ако това наистина е така, то ти си изминала най-важната крачка към решаването му: осъзнаване на неговия източник. Тъй че ако си сигурна в последното /че проблемът е вътре в теб/, бори се с него, изрежи го колкото и да боли, но не позволявай той да разруши целия ти свят!

Стискам палци!

Никога не позволявай Компромисът да унищожи мечтите ти!

Здравей ЛAДA,

Хората имаме двойнствена същност дори за самите себе си. Едната е тази на реалността, на това - действително случилото се - срещнато, направено, научено преживяно и споделено. Другата е тази на желанието - определена от мечтите и често непроменена от разклоненията, по които животът може да ни е отвял. Често тази - другата е основата на житейските принципи, които споделяме.

Нормално е да настъпи разминаване между двете ни същности. В един случай това предизвиква опъване вътре в нас - ако връзката между същностите ни е твърде еластична (разбирай адаптивността ни е висока). Това опъване ни приспособява, но и замаскира проблема, който се е появил.

Опъването може да продължи много, докато се скъса връзката, докато изгубим почва под краката си и изведнъж открием, че няма връзка между нас и нас си, че не се харесваме, защото се сравняваме с това, което можело е да бъдем, но не се е получило, поради, пък и защото.

Опъването може и да не предизвика скъсване, а просто наместване на същностите ни - необратима деформация - приемаме нещата, променяме житейските си принципи и точка.

Има и друг случай на разминаване - с триене. В този случай адаптивността ни е ниска и дори и най-малкото разминаване се усеща, като болка - съответно ни предпазва да не отидем много надалеч, но ни лишава и от адаптивност към света около нас.

Ще се оправиш. Сигурно е! :)
Защото има някои разстройства на връзките ни със себе си, които половин са излекувани само при отчитане на факта, че съществуват. Първата крачка на осъзнаването е направена. Втората крачка на недоволството - вече е в ход. Остава да продължиш по пътя - да откриеш как настъпило е разминаването и да го поправиш. Не е трудно да бъдеш такава, каквато искаш, ако знаеш каква искаш да бъдеш. И тогава просто бъди! Вярно - минало е време, направила си грешни инвестиции - но така е в живота - така се трупа опит и едва тогава идват големите печалби.

Бих добавил само, поради тематиката на клуба - хубаво би било близките ти да знаят/разбират какво си осъзнала и с какво се бориш, за да ти помогнат - най-вероятно и най-вече, непречейки ти с притеснения и модели на очаквано, но грешно поведение.

Успех и спокойно - вече си на правилен път!

__Уеб сайт на разведените__
~~~ Per aspera ad astra! ~~~

Да, прекрасно я разбрах, защото и тя прекрасно ме е разбрала.
Сложих в отговора си и нещо от "другия" си живот, този извън самата себе си, за да кажа доколко разпадът на така наречения брак със самата себе си води до разпад на живота ми с другите.

Просто съм в криза на осмислянето, търся решенията и отвъд метафората, в директно назованите реалности.

Проблемите с разбирането не са ми единствените, права си и ти.

Аз стоя на пътя с един размахан бумеранг в ръцете, а около мене - цивилизация - и аз - най-цивилизованата, плащаща данък "обществено мнение", нелепо оглеждаща се за коне сред потока от коли.

Мисля, че никога няма да се справя, защото съм твърде адаптивна, твърде социална, мисля, че вече съм продукт, което тихомълком ме е превърнало в пациент. Не зная кое е по-лошо. Изпитвам страх от факта, че се научих да извличам удоволствие от липсите на разни неща и от излишъците на ненужности.

Искам да усещам живота първично, дори простовато.
Искам нещо, но не зная какво е, нещо извън мен, нещо, чиято липса ме задушава, а дори не мога да го идентифицирам. Когато правя опит за анализ, всичко си е по местата, а е зейнала дупка...........

Благодаря, че ти напомням за теб самата, това ме кара да не се чувствам съвсем извън час.

Проблемите, естествено, не са само и единствено в мен, просто всичко, което ни се случва, е позволено от нас самите да ни се слуи, затова и не харесвам себе си - заради компромисите, заради липсата на контрол, за ината, доверието, лошотията, инертността, амбицията...........цял куп неща, които могат да бъдат както градиввни, така и разрушителни, но болката ми е, че не съм ги овладяла, че не контролирам процесите на собственото си случване в света.

Губя себе си. Губя онова нахакано хлапе, което всички обичаха. Не е носталгия по детството - харесва ми да съм жена, чувствам се силна и добра в живеенето, просто това не съм аз. Всеки път, когато разиграя вече случилото се през деня, там, някъде в мисловните ми кадри главната роля се изпълнява от друга - моето желано Аз, с реплики, които му пиша, но само то има сили да изрече.

Търся себе си - такава, каквато се рисувах в детския си дневник - недодялана, несъразмерна, с дълги коси, но винаги придружена от някой по-голям и с огромна, почти нелепа усмивка.

Сякаш ми говориш за самия мен в известен смисъл. Бих могъл да ти разкажа за това какво съм направил аз по въпроса, но има един проблем и той е, че не обичам да разказвам публично. Трябва да стане или на бележки, или на поща или лично.
И не зная дали това, което е помогнало на мен ще помогне и на теб.

След като това е клуб по обстоятелства просто ще трябва да приемете и тази тема...

Аз дори не съм сигурна, че търся помощ. Вероятно просто не искам да съм сама в лудостта си. Или някаква форма на епистоларна логорея.

Хората тук ми допадат, чувствам се добре, затова и пиша. Иначе и аз не съм много по душевния ексхибиционизъм.

Аз не ти предлагам помощ. Аз ти предлагам да ти разкажа разни случски от живота, които са се случили тук и там. И не всички от които са подходящи а за някои просто не искам да ги напиша публично. А ако с това ще ти бъда от полза - за мен ще бъде удоволствие.

След като това е клуб по обстоятелства просто ще трябва да приемете и тази тема...

Ама ти си толко уплетена и объркана ,че всички специалисти от 4-ти километър и колегите им от Карлуково ще те гледат като оригинал на Рембранд пред подлеза на ЦУМ! Личноста ти е в някъв период на размножение ,деление или както разбирам и ти не знаеш кво! Пикасо на характера. Напиши статия ,не по добре книга ,озаглави я : "Аз ли съм или не съм или пък не бях аз ,може би понякога!"

Съжалявам ,но не се обиждай ,тва е шега!
П.П. Всички се чувстваме така понякога!


И аз и ти можеме, но козата...

Книга, казваш?! Може. Работя върху фабулата, обаче, защото освен изброените от тебе тесни специалисти нада ли някой друг би я чел, ако в нея изложа само гърчовете на обърканата си душевност.

Що се отнася до размножаването на същността ми, вероятно това се постига на някакъв безполов принцип, та дали ще е делене или нещо друго в случая е без значение.

Рембранд?! Пикасо?! Класика! Дай нещо по-съвременно и не така стойностно и картинката ще е не по-актуална, но пък по-достоверна.

Весели празници!

P.P. Да се чувстваме объркани съвсем не е декадентско. Все по-рядко съм объркана, което е сигурен признак, че скоро ще изпадна в безвъпросие, значи просто ще остарея/по-добре, отколкото да се върна в пубертета, де/

Работя по въпроса.

обаче се чудя до каква степен човек е способен да изненада себе си. Вероятно мога да се зарадвам с много неща, но да постигна ефект на изненада?!

Ти как се сюрпризираш с цел освежаване на сетивата и ощастливяване на позабравените инстинкти за щастие?