***

Тези мои лета – аз не съм ги очаквал и викал,
те пристигат сами и си тръгват сами – изведнъж
Като вятър политнал след лутане дълго в тръстика,
като облак понесъл нанякъде другаде дъжд.

И това си отива – годината вече преваля,
както някога чаках да свърши до сетния ден,
есента да се върне, на двора пръстта да разкаля,
да възкръснат надежди отдавна загубени в мен.

Да се върна и аз в оня град, от реката измиван,
да си дойде и тя, да я срещам случайно навън
да се радвам, че още е хубава, здрава и жива
да си тръгвам разплакан и пак да се връщам на сън,

и да чакам – да свършват пак дните, когато я няма,
да се моля на времето бързо да тръгва във ход
докато разбера някой ден, че е златото - слама
и незнайно съм чакал да свърши самият живот.

Много ми харесва!
И идеята и изказа са злато, ама истинско

Като заговориш така, чак мен ме заболява. Все се надявам да напишеш нещо оптимистично и ти го желая от цяло сърце.

впечатляващо. може ли още?

Всеки път се усмихвам, когато те видя
и си мисля "тамтарара - небето е близо"

дълги строфи, a се четaт с лекотa...
хубaв стих!
комплименти!


Тук идвa крaя нa товa пътувaне.
И нaчaлото нa всяко следвaщо

Живей, докато го чакаш да свърши. Желая много лета и любими срещи. Успех в живеенето!