Театър

- Зина! Подай ми ръка! Сега! Умолявам те!
Тя го погледна с онзи поглед, който караше душата му да потреперва в конвулсии и да се свива в някое тъмно ъгълче на обвивката му.
Усмихна се. Но това не беше усмивката на Зина. Студ. Стена. Бетон. Страх.
Тя се обърна рязко и побягна, а той остана там на поляната с протегната в празното пространство ръка, с увиснала от изненада челюст и мъка, идваща на вълни.
А тя бягаше ли бягаше. Не искаше това. Не отново.
Прескачаше храсти, спъваше се, падаше, ставаше, но не спираше да бяга. Най-накрая падна от изтощение на тревата и единственото, което можеше да чуе беше ударите на сърцето й, които оглушително превземаха слуха й. Спря да мисли. Погледна към небето. Беше толкова хубав ден. Не беше лято. Не беше и зима. Но някак си... ако поискаш можеш да си представиш, че беше и двете. Уникален ден. Единствен. Никога нямаше да се повтори нито този ден, нито този час, нито този миг... Имаше нещо особено плашещо в това да осъзнаеш как времето тече през пръстите ти сякаш е пясък, а ти не си свършил, нито си постигнал кой знае какво през живота си.
Колко ли много минути пропиля, Зина? Колко ли много шансове изпусна?
Замисли се. Отпусна се на тревата и започна някак пасивно да наблюдава как работи мозъкът й. Обичаше да го прави. Обичаше да усеща как прескача от една мисъл на друга, създава мостове там където другите не можеха, виждаше закономерности и връзки. Усещаше своята уникалност по този начин. Може би дори се гордееше със себе си.
Стана и изтупа дрехите си.
- Всъщност аз не искам да бягам. Всъщност аз искам нещо друго. Искам да започна отначало. Искам да бъда без минало и без бъдеще. Искам да живея Тук и Сега.
Тръсна глава и косата й се разпиля по лицето й. Погледна към близкият хълм. Той идваше. Идваше да упреква, да демонстрира колко е наранен, колко е онеправдан. А имаше дни, в които тя се чувстваше свободна. Беше отвъд тези обвинения и дребнавости.
Но... не. Тя беше решила да започне отначало.
- Сбогом - прошепна.
Той само вдигна рамене в недоумение.
- Сбогом - каза по-високо.
- Какво каза?
Тя го наблюдаваше докато той се приближаваше. Беше сложил онази маска на страдалец, на наранено животно, ударено от стопанина си.
- Сбогом! - изкрещя тя.
Той замръзна. После се почна безкрайният поток от думи, обвинения, опити за контрол и какво ли още не.
Тя знаеше. Знаеше какво щеше да последва. Беше минала през това не веднъж. Усмихна се.
- Сбогом. - каза спокойно.
Обърна се й тръгна.
А той побесня. Затича се след нея. Хвана я грубо за ръката й изсъска:
- Защо ми причиняваш всичко това? Защо? Нима не ти дадох всичко? Какво повече искаш? Нима не те направих щастлива?
Усмивката изчезна от лицето й.
- Махни се.
Той продължаваше да настоява.
- Махни се.
Той започна да крещи, да блъска. Дръпна я силно, зашлеви и шамар... и тя падна.
Главата й остана наведена. Косата падаше като завеса.
Тишина. Сърцето му изтръпна. Беше извърпил непростимото. И то толкова много пъти. Прошка нямаше да има. Опита се да обясни.
Тя се повдигна леко, погледна го. Очите й бяха някак различни.
Последното, което чу, беше тихото изсвистяване на острието и мекото проникване в плътта. Тъмнина.
Тя дълго плака над тялото му. Не искаше да става така. Та тя го обичаше. Но нищо от това нямаше да го върне.
Сложи главата му в скута си и тихо промълви:
- Така и не разбра, че не мога да обичам против волята си. Защо не ме пусна да си ида? Защо? Нима е толкова трудно да се живее без човека когото обичаш? Защо искаше да ме притежаваш?
Изведнъж млъкна. Отмести главата му и се изправи.
"Нима това е любовта? Притежание, контрол, изисквания, скандали, мъка, болка, сълзи..."
- Нима искам това?
Поклати глава и бавно, но решително си тръгна.
Ръкопляскане.
След няколко минути завесата падна и лежащият актьор се изправи. Ето каква беше смъртта на сцената - временна.
Клара излезе от театъра. Навън духаше силният зимен вятър. Загърна се добре в палтото си и бавно закрачи към дома си. Но студът продължаваше да прониква чак до костите й. Тя обаче знаеше, че не й беше студено, защото беше зима, а защото беше осъзнала нещо за себе си. Нещо, което до сега не беше разбрала. Тя обичаше точно така - притежавайки, изтезавайки, наранявайки, унижавайки.
Вървеше все по-бавно и по-бавно. Трепереше. По бузите й започнаха да капят топли сълзи. Душата й се късаше от мисълта колко много болка му беше причинила. Колко много страдание.
Вятърът се усили, заваля отново сняг. Студът се засили. Снежинките оставяха червени, болезнени следи по лицето й. А тя продължаваше да плаче тихо и безутешно.
Намери се пред стълбището на една къща и без да се замисли седна там. Валеше ли валеше, а тя стоеше там, обляна в сълзи.
Изведнъж една врата зад гърба й се отвори рязко и светлината отвътре рязко блесна в студената и мрачна нощ.
- Какво павиш тук, скъпа? Цялата си измръзнала! Ела, съкровище. Направил съм чай!
Тя се обърна малко изненадано. Не беше забелязала, че се намираше на тяхното стълбище.
Той излезе и почти я избута в стаята. Помогна й да съблече мокрото палто, а после дълго топлеше ръцете и краката й пред камината. Разказваше й весело как е прекарал деня, какво се е случило в службата му, колко често се е сещал за нея. А тя стоеше неподвижно, втренчена в него. Не можеше да каже нищо. Нищичко.
Той я погледна загрижено и попита:
- Добре ли си, миличка? Всичко наред ли е? Как мина твоят ден?
А тя само се усмиха смутено. Прегърна го силно и прошепна:
- Обичам те! Обичам те, обичам те, обичам те...
А той се разсмя и също я прегърна.
- Знам, глупаче. Не се притеснявай.
Когато вечерта си легнаха той заспа от умора. Беше прекарал труден и уморителен ден. И въпреки всичко намери добри думи за нея, усмивка, любов.
Заспа с глава в скута й. Нежно прокара пръсти през косата му и си промърмори:
- Никога няма да забравя. Никога...
След това отпусна глава и заспа с усмивка.
Ръкопляскания.
Завесата падна.

Life in every breath,in every cup of tea,in every life we take...

страшотно

Благодаря, блгаодаря.
Бтв страхотен ник. Моите поздравления. :))

Life in every breath,in every cup of tea,in every life we take...

Многото ти благодаря
ама вече ми омръзна и може би ще го сменя

Браво Natasha

Страхотен разказ .
Показва магическите думи, с които един мъж трябва да се обръща съм една жена ако иска тя да го обича .

И ако някой не те е разбрал - значи е голям глупак