...

С цветен облачен прах се посипва дъха ми
в неумелите си опити да изрека отново името ти.
Онемяла съм и с очи вече само говоря.
Кажи ми, знаеш ли какво е любов?
Какво иска и какво дава тя?
Моята роза...
Моята единствена обич...
Крехка както никое друго създание по земята.
Единствена, търсена и намерена.
После отново покрита от стъпките на минаващите странници, думите.
Стъпкана,
но все още тлееща и жива.
Не усещам нищо, когато те няма.
Когато не присъстваш в душата и мислите ми.
Сякаш я няма онази моя част,
която диша и живее.
Сякаш няма нищо,
което да се асоциира с Мен,
с онова което съм аз.
Когато тебе те няма,
тогава и мен не ме има.
Не присъствам.
Не живея.
Какво ще се случи когато изчезнеш?
Когато изчезнеш от поглед и вътрешният глас ми каже
“Сама си”
Ще увехне ли в сиво света?
Ще поискат ли всички цветя
да подарят уханията си на теб
и мъртви до тебе да легнат?
Ще пожелаят ли облаците да се свият
до безразлични мехурчета въздух,
изпразнени от съдържание, от звук и от картина?
Или просто ще срещаме всеки нов ден,
Аз, слънцето и земята,
сами въртящи се във вселената, в която
вече няма да остане глътка дъх, готова да роди живота отначало.

Облаците...Тези цветни дъждовни мечти...

какво те накара да мислиш за мен
какво те кара да пишеш така
какво не направих
какво ли направих
кое е нередно
кое ли е редно
какви сме ние
и можем ли
да оправим света
а може ли света нас да оправи
който ни гледа
какво ли ни мисли
какво ли чуства сега
какво да направя
тебе те питам
какво да направя сега
имаш ли отговор
имаш ли някакъв
питам те ТУКА СЕГА
кажи ми но ясно
кажи го вднага
а аз ще се опитам
да те разбера

Ami to e kazano tolkowa yasno...

магданоз ли си

бирата сутрин е не само вредна но и полезна

тук, сред каменни развалини,
осветени от странстващи видения,
не се отказах да бродя със дни.
лабиринтът се срути, аз сънувам, простете ми.

/последния минотавър/

Облаците...Тези цветни дъждовни мечти...