Разговор с Ауле
12 отговора
426 прегледа
Разговор с Ауле
Всичко започна с една огромна черноок буря, която вилня над океана дни наред. Но едва ли някой освен Оссе знаеше за това.
За стареца и неговата внучка тази история започна едва когато те загубиха от поглед рибарската лодка, пълна до горе с риба, заедно с мрежите и другите такъми. Вълните я отнесоха навътре е небето я посрещна с гръм и ослепителна светлина.
После разказът ни не може да не разкаже за сълзите на стареца и хлипанията на момиченцето, което гледаше отчаяното лице на дядо си. Те останаха на брега сякаш се надяваха, че морето ще се смили и ще върне лодката обратно. Но това разбира се не се случи.
Всъщност не се случи нищо друго. Бурята замина нанякъде, слънцето се показа в цялата си красота и оцвети водните капчици все още пръснати из въздуха в прекрасни елмазени цветове.
Старецът отпусна ръката на момичето и тръгна към селото. Детето постоя, погледа чайките завърнали се над морето, извади от кожената си кесийка малка флейта и засвири.
Мелодийката бе тъй проста, но тъй прелестна, че светът замръзна за да чуе всяка тъничка нота, която ловките пръсти на момичето разнасяха из въздуха. Изведнъж тя прекъсна темата, свали флейтата от устните си и я прибра обратно.
Флейтата беше подарък от дядо й за рожденият и ден. В началото на лятото Еннор бе станала на единадесет години, но заради ниският й ръст никой не й даваше толкова. Но дядо й знаеше, че момичето му вече пораства и е време да я изпрати при роднини в града. Той се надяваше това лято да събере пари за пътуването и издръжката. Изчезващата в морето лодка погуби надеждите му. Не, по-лошо, тя донесе глад и за двамата защото без лодка и мрежа нямаше риба, а без риба нямаше нищо друго.
Еннор добре разбираше какво е станало днес. Тя се върна в селото и влезе у съседката – стара вдовица, която често помагаше на нея и дядо й в домакинството.
- Бабо Иса морето отнесе лодката – провикна се Еннор от вратата.
- Чумата да го смете тоя Оссе – изръмжа бабата, измъквайки един стар кош от килера- проклетник!
- Щом Оссе взема лодките защо Ауле не ги връща?
Старицата метна коша на рамо, оправи кърпата на главата си и строго каза:
- Ауле не се занимава с това момиче!
- Ами ако го помолим много? Може би той ще чуе молбата ни?
- Ауле не чува – отсече бабата избутвайки момичето от пътя – от шума на прибоя и крясъка на чайките той не чува нищичко! А вземи тоя кош и го занеси на дядо ти да го поправи! Хайде, хайде – каквото станало – станало! Не се връщат лодки от морето.
Същата вечер Еннор седна да помага на дядо си, но той я помоли просто да му посвири. “Това ми е най-хубавата помощ” – каза й той. Еннор изпълни молбата му и когато свърши той каза:
- Свириш толкова хубаво дъще, че и небесата сигурно се радват на музиката ти.
Това изречение остана в главата й и тя мисли цяла нощ. На другия ден рано взе флейтата, взе в една торбичка обувките, които обуваше само на много големи празници и пое нагоре по плажа.
Тя вървя цял ден почти без да почива, не яде, не пи вода и когато вечерта две високи фигури я забелязаха да пристъпва с последни сили по плажа, те побързаха да й се притекат на помощ.
Еннор се оказа след дърветата . В нея, изпълнени с любопитство се взираха две бледи лица с красиви котешки очи. Тя не посмя да заговори само стисна торбичката и флейтата в юмруче.
Те й дадоха чашка с вода, подпряха я да седне на едно дърво и продължиха любопитно да я разглеждат.
- Човешко дете – каза накрая единия – какво търсиш тук?
- Цар Кридан – рече на един дъх Еннор.
Елфите весело се спогледаха.
- А ти как се казваш? – пита единия.
- Еннор – измърмори смутено тя, защото усети, че е забравила да си обуе обувките.
- Хубаво име – каза елфът – не знам дали е точно за токова малко момиче, но като пораснеш ще видим. Гладна ли си? Сигурно. Ще хапнеш, ще си починеш и ще отидеш в къщи, нали?
- Не – отсече тя – в никакъв случай. Дошла съм да видя Цар Кирдан.
- Не може, той не е тук.- отговориха в един глас елфите.
- Елфите не лъжат – каза укорително тя.
Елфите отново се спогледаха. И заговориха на своя си език. После единия каза:
- Като за малко човешко дете си твърде инатлива. Ние не лъжем и не се шегуваме. Ти не можеш да видиш Кирдан.
Тогава Еннор извади флейтата от торбичката и започна да свири. Засвири любимата си песен – онази за големия кораб с бели платна, който се носи по-ярък от слънцето и с него идва надеждата и освобождението. Изсвири я до край със затворени очи за да не вижда строгите им лица. Но когато отвори очи видя само почуда и радост в очите им.
Елфите отново заговориха помежду си, този път май не бяха на едно мнение. Речта им стана бърза, бърза като препускащи коне, тоновете по-високи, но ето че след миг спорът приключи и елфът каза:
- Аз съм синът на Кирдан, това, което искаш да кажеш на баща ми можеш да кажеш и на мен. С какво мога да ти помогна.
- Накарай Ауле да чуе гласът ми – рече Еннор.
Последва мълчание.
- Тази задача не е по силите на никой от тези, които познавам – каза елфът – как бих могъл?
- Ако успеем да заглушим шумът на вълните и крясъка на чайките той ще ни чуе! – изплака тя.
- Но това е невъзможно! Нищо не може да заглуши шума на морето!
И момичето каза:
- Ако вие елфите не можете да ми помогнете тогава кой би могъл! Ако не можем да му говорим с думите си нека му говорим с друг език! Все има нещо което и той би чул, нали?
***
Беше ясен ден. Морето танцуваше весело, подхвърляйки вълните си по златния пясък. Чайките викаха своите песни, вятърът шумкаше в листата, когато от нейде се понесе самотна мелодия. Нежно, пискливо се понесе този глас, скоро едни след друг към него се присъединиха други – ниски, високи, от различни инструменти, заедно те извиха глас към небето и навътре в морето.
Там, край брега, нагазили във водата стояха едно малко момиче и десетина елфи, всеки със своя инструмент и свиреха заедно песен, каквато до тогава не бе чувана на този свят. Свиреха високо и силно, викаха и се радваха, плачеха и се смееха, всеки по своя си начин, все по-уверено и стройно.
И музиката им летеше към дълбините на океана, към всяка кътче на Арда, към всеки който имаше сърце да я чуе е разбере. Разказваше за една молба, за една надежда, да това, което е било и това, за което те се надяваха.
Вълните тихо се плискаха в краката им, чайките смълчани кацаха по пясъка, вятъра затихна в клоните, морето спря танца си заслушано в думите на флейтата. И те свириха час и два и накрая уморени и леко умърлушени се прибраха навътре в гората.
***
Когато Еннор се върна в селото я посрещна тълпа от хора. Всички, които я бяха търсили през изминалите дни – съседи, приятели и разбира си дядо й. Старецът тъй се зарадва, че старческите му сълзи отново обляха лицето му.
И всичко свърши сякаш тя никога не бе тръгвала наникъде. Вечерта, легнала в постелята си тя слушаше шума на морето и си мислеше за прекрасната музика и да блестящите очи на чайките, заобиколили ги на плажа.
- Ох, дядо. Ауле не ни чу ... – промълви тя в просъница.
- Чу те, Еннор, чу те – отговори дядо й - Морето изхвърлило лодката на брега тази сутрин.
За стареца и неговата внучка тази история започна едва когато те загубиха от поглед рибарската лодка, пълна до горе с риба, заедно с мрежите и другите такъми. Вълните я отнесоха навътре е небето я посрещна с гръм и ослепителна светлина.
После разказът ни не може да не разкаже за сълзите на стареца и хлипанията на момиченцето, което гледаше отчаяното лице на дядо си. Те останаха на брега сякаш се надяваха, че морето ще се смили и ще върне лодката обратно. Но това разбира се не се случи.
Всъщност не се случи нищо друго. Бурята замина нанякъде, слънцето се показа в цялата си красота и оцвети водните капчици все още пръснати из въздуха в прекрасни елмазени цветове.
Старецът отпусна ръката на момичето и тръгна към селото. Детето постоя, погледа чайките завърнали се над морето, извади от кожената си кесийка малка флейта и засвири.
Мелодийката бе тъй проста, но тъй прелестна, че светът замръзна за да чуе всяка тъничка нота, която ловките пръсти на момичето разнасяха из въздуха. Изведнъж тя прекъсна темата, свали флейтата от устните си и я прибра обратно.
Флейтата беше подарък от дядо й за рожденият и ден. В началото на лятото Еннор бе станала на единадесет години, но заради ниският й ръст никой не й даваше толкова. Но дядо й знаеше, че момичето му вече пораства и е време да я изпрати при роднини в града. Той се надяваше това лято да събере пари за пътуването и издръжката. Изчезващата в морето лодка погуби надеждите му. Не, по-лошо, тя донесе глад и за двамата защото без лодка и мрежа нямаше риба, а без риба нямаше нищо друго.
Еннор добре разбираше какво е станало днес. Тя се върна в селото и влезе у съседката – стара вдовица, която често помагаше на нея и дядо й в домакинството.
- Бабо Иса морето отнесе лодката – провикна се Еннор от вратата.
- Чумата да го смете тоя Оссе – изръмжа бабата, измъквайки един стар кош от килера- проклетник!
- Щом Оссе взема лодките защо Ауле не ги връща?
Старицата метна коша на рамо, оправи кърпата на главата си и строго каза:
- Ауле не се занимава с това момиче!
- Ами ако го помолим много? Може би той ще чуе молбата ни?
- Ауле не чува – отсече бабата избутвайки момичето от пътя – от шума на прибоя и крясъка на чайките той не чува нищичко! А вземи тоя кош и го занеси на дядо ти да го поправи! Хайде, хайде – каквото станало – станало! Не се връщат лодки от морето.
Същата вечер Еннор седна да помага на дядо си, но той я помоли просто да му посвири. “Това ми е най-хубавата помощ” – каза й той. Еннор изпълни молбата му и когато свърши той каза:
- Свириш толкова хубаво дъще, че и небесата сигурно се радват на музиката ти.
Това изречение остана в главата й и тя мисли цяла нощ. На другия ден рано взе флейтата, взе в една торбичка обувките, които обуваше само на много големи празници и пое нагоре по плажа.
Тя вървя цял ден почти без да почива, не яде, не пи вода и когато вечерта две високи фигури я забелязаха да пристъпва с последни сили по плажа, те побързаха да й се притекат на помощ.
Еннор се оказа след дърветата . В нея, изпълнени с любопитство се взираха две бледи лица с красиви котешки очи. Тя не посмя да заговори само стисна торбичката и флейтата в юмруче.
Те й дадоха чашка с вода, подпряха я да седне на едно дърво и продължиха любопитно да я разглеждат.
- Човешко дете – каза накрая единия – какво търсиш тук?
- Цар Кридан – рече на един дъх Еннор.
Елфите весело се спогледаха.
- А ти как се казваш? – пита единия.
- Еннор – измърмори смутено тя, защото усети, че е забравила да си обуе обувките.
- Хубаво име – каза елфът – не знам дали е точно за токова малко момиче, но като пораснеш ще видим. Гладна ли си? Сигурно. Ще хапнеш, ще си починеш и ще отидеш в къщи, нали?
- Не – отсече тя – в никакъв случай. Дошла съм да видя Цар Кирдан.
- Не може, той не е тук.- отговориха в един глас елфите.
- Елфите не лъжат – каза укорително тя.
Елфите отново се спогледаха. И заговориха на своя си език. После единия каза:
- Като за малко човешко дете си твърде инатлива. Ние не лъжем и не се шегуваме. Ти не можеш да видиш Кирдан.
Тогава Еннор извади флейтата от торбичката и започна да свири. Засвири любимата си песен – онази за големия кораб с бели платна, който се носи по-ярък от слънцето и с него идва надеждата и освобождението. Изсвири я до край със затворени очи за да не вижда строгите им лица. Но когато отвори очи видя само почуда и радост в очите им.
Елфите отново заговориха помежду си, този път май не бяха на едно мнение. Речта им стана бърза, бърза като препускащи коне, тоновете по-високи, но ето че след миг спорът приключи и елфът каза:
- Аз съм синът на Кирдан, това, което искаш да кажеш на баща ми можеш да кажеш и на мен. С какво мога да ти помогна.
- Накарай Ауле да чуе гласът ми – рече Еннор.
Последва мълчание.
- Тази задача не е по силите на никой от тези, които познавам – каза елфът – как бих могъл?
- Ако успеем да заглушим шумът на вълните и крясъка на чайките той ще ни чуе! – изплака тя.
- Но това е невъзможно! Нищо не може да заглуши шума на морето!
И момичето каза:
- Ако вие елфите не можете да ми помогнете тогава кой би могъл! Ако не можем да му говорим с думите си нека му говорим с друг език! Все има нещо което и той би чул, нали?
***
Беше ясен ден. Морето танцуваше весело, подхвърляйки вълните си по златния пясък. Чайките викаха своите песни, вятърът шумкаше в листата, когато от нейде се понесе самотна мелодия. Нежно, пискливо се понесе този глас, скоро едни след друг към него се присъединиха други – ниски, високи, от различни инструменти, заедно те извиха глас към небето и навътре в морето.
Там, край брега, нагазили във водата стояха едно малко момиче и десетина елфи, всеки със своя инструмент и свиреха заедно песен, каквато до тогава не бе чувана на този свят. Свиреха високо и силно, викаха и се радваха, плачеха и се смееха, всеки по своя си начин, все по-уверено и стройно.
И музиката им летеше към дълбините на океана, към всяка кътче на Арда, към всеки който имаше сърце да я чуе е разбере. Разказваше за една молба, за една надежда, да това, което е било и това, за което те се надяваха.
Вълните тихо се плискаха в краката им, чайките смълчани кацаха по пясъка, вятъра затихна в клоните, морето спря танца си заслушано в думите на флейтата. И те свириха час и два и накрая уморени и леко умърлушени се прибраха навътре в гората.
***
Когато Еннор се върна в селото я посрещна тълпа от хора. Всички, които я бяха търсили през изминалите дни – съседи, приятели и разбира си дядо й. Старецът тъй се зарадва, че старческите му сълзи отново обляха лицето му.
И всичко свърши сякаш тя никога не бе тръгвала наникъде. Вечерта, легнала в постелята си тя слушаше шума на морето и си мислеше за прекрасната музика и да блестящите очи на чайките, заобиколили ги на плажа.
- Ох, дядо. Ауле не ни чу ... – промълви тя в просъница.
- Чу те, Еннор, чу те – отговори дядо й - Морето изхвърлило лодката на брега тази сутрин.
Re: Разговор с Ауле
Живяло някога едно момиченце. То много приличало на Пипи Дългото Чорапче. Вместо кон обаче, си имало брадва. И отвреме-навреме тупвало с тъпото някого по главата. А дълбоко в себе си било най-нежното същество на земята. С мислите си рисувало вълшебни картини и ги подарявало на своите любими хора. Сгрявало сърцата им в тежките моменти. И светът ставал по-красив. Приятелите спирали забързания си бяг, поглеждали момиченцето в очите и откривали цялата негова любов. Благодарели му простичко - с една изпълнена с обич усмивка
И заредени с нови сили започвали надпреварата отново. А тя тихичко се прибирала вкъщи, щастлива и просълзена.
"ТУК НЕ СЕ ТУПКА"
И заредени с нови сили започвали надпреварата отново. А тя тихичко се прибирала вкъщи, щастлива и просълзена."ТУК НЕ СЕ ТУПКА"
Re: Разговор с Ауле
За наказание двайсе лицеви опори и две бири на екс :)
Грах, много съм се смял на майтапските ти творения (особено поканата за семинара), но този път ме трогваш до сълзи! Ей туй вече сериозен пристъп на Литература от твоя страна! Поклон и бира!
(А, че не е Ауле, а Улмо се разбира бързо ;)
Портал за почитателите на Толкин - връзки и новини
[линк]
Грах, много съм се смял на майтапските ти творения (особено поканата за семинара), но този път ме трогваш до сълзи! Ей туй вече сериозен пристъп на Литература от твоя страна! Поклон и бира!
(А, че не е Ауле, а Улмо се разбира бързо ;)
Портал за почитателите на Толкин - връзки и новини
[линк]
Re: Разговор с Ауле
Вече си казах мнението на другия форум, но не пречи и тук да го направя.
Определено стила доста се различава от този на Толкин, но на мен ми харесва. (Специално за този разказ е много подходящ, но ако се хванеш да пишеш нещо по-дълго е добре да вкарваш повечко описание.... според мен :rolleyes: ) "Мечка страх, теб не страх" ("Грах" ТМ -
). Точно така трябва да бъде.
Определено стила доста се различава от този на Толкин, но на мен ми харесва. (Специално за този разказ е много подходящ, но ако се хванеш да пишеш нещо по-дълго е добре да вкарваш повечко описание.... според мен :rolleyes: ) "Мечка страх, теб не страх" ("Грах" ТМ -
). Точно така трябва да бъде.
