Среща
4 отговора
189 прегледа
Среща
Небето се мръщеше, миришеше на студ, влажен, вечерен и градски. В локвите се оглеждаха първите неонови светлини, а ситните капчици дъжд тревожеха този преобърнат свят.
Минувачите се бяха свили в себе си, контурите им резки, сиви и странно неприсъствени се разминаваха, без да се преплитат. Едната му обувка пропускаше и кракът му студено джвакаше в нея. Проклинаше се, че не се погрижил отвреме за това. Чувстваше, че в този свят наоколо нямаше живот, имаше само една нелепа инерция и инат - всичко продължаваше да се движи, макар и лишено от смисъл.
И тогава той я видя. Невъзможно е да я опиша. Не бе виждал подобна жена. Беше нещо като тихо южно торнадо - светът се разклати и се преобърна, небесните локви потрепераха и поеха отраженията на земния свят. И всичко отново замря. Той се озърна - минувачите не бяха усетили нищо - физиономиите им си оставаха затворени и по конски издължени. Той се завътря бързо и тръгна след нея, а чадърът й бе почти детски, на цветчета. Тя странно преминаваше през водните препятствия - не свиваше ни в ляво, ни в дясно и въпреки това все някак си не стъпваше в тях. В походката й нямаше нищо полюшващо се, нито намахано, и все пак бе женствена. Очите му постоянно шареха по гърба й, от върха на косата до този на токчетата й, къси и земни, но той не можеше да се захване за никакъв детайл, сякаш всичко, което се виждаше, препращаше към нещо невидимо. Той едва не се блъсна в будката за цветя, подаде смачканата банкнота и стисна здраво розата, сякаш за да си вдъхне смелост. По ръката му потече нещо топло и лепкаво, с вкус на кръв. Побърза да я настигне.
Тя се обърна учудено към него, спря се и тогава той й подаде розата. Тя се усмихна непринудено, благодари му тихо и продължи пътя си. А той остана да стърчи закован в един чужд свят, ужасяващо несвързан с предишния.
Малко по-късно той разбра, че това вече се бе случвало, някъде из градината на разклоняващите се пътеки, но за разлика от нея той не го помни.
Минувачите се бяха свили в себе си, контурите им резки, сиви и странно неприсъствени се разминаваха, без да се преплитат. Едната му обувка пропускаше и кракът му студено джвакаше в нея. Проклинаше се, че не се погрижил отвреме за това. Чувстваше, че в този свят наоколо нямаше живот, имаше само една нелепа инерция и инат - всичко продължаваше да се движи, макар и лишено от смисъл.
И тогава той я видя. Невъзможно е да я опиша. Не бе виждал подобна жена. Беше нещо като тихо южно торнадо - светът се разклати и се преобърна, небесните локви потрепераха и поеха отраженията на земния свят. И всичко отново замря. Той се озърна - минувачите не бяха усетили нищо - физиономиите им си оставаха затворени и по конски издължени. Той се завътря бързо и тръгна след нея, а чадърът й бе почти детски, на цветчета. Тя странно преминаваше през водните препятствия - не свиваше ни в ляво, ни в дясно и въпреки това все някак си не стъпваше в тях. В походката й нямаше нищо полюшващо се, нито намахано, и все пак бе женствена. Очите му постоянно шареха по гърба й, от върха на косата до този на токчетата й, къси и земни, но той не можеше да се захване за никакъв детайл, сякаш всичко, което се виждаше, препращаше към нещо невидимо. Той едва не се блъсна в будката за цветя, подаде смачканата банкнота и стисна здраво розата, сякаш за да си вдъхне смелост. По ръката му потече нещо топло и лепкаво, с вкус на кръв. Побърза да я настигне.
Тя се обърна учудено към него, спря се и тогава той й подаде розата. Тя се усмихна непринудено, благодари му тихо и продължи пътя си. А той остана да стърчи закован в един чужд свят, ужасяващо несвързан с предишния.
Малко по-късно той разбра, че това вече се бе случвало, някъде из градината на разклоняващите се пътеки, но за разлика от нея той не го помни.
Re: Среща
Здравей, Hammill,
***
Той носеше отвратителна, тревожна жълта роза, която ярко се открояваше върху черното му яке. Лош цвят, лош знак. Порази я не видът му, порази я невиждана самотност в очите му. Край тях минаваха хиляди хора, но той виждаше само нея и я погледна не само тревожно, погледна я някак болезнено. След което се обърна и сви в пресечката. Тя му се подчини и тръгна след него.
Вървяха безмълвно по кривата уличка, той на единия тротоар, тя по другия. Той се измъчваше, че трябва да я .заговоря, а се боеше, че произнесе ли дума - и тя ще си отиде и никога вече нямa да я види.
"Under the blooming chestnut tree
I betrayed you and you betrayed me" 1984
***
Той носеше отвратителна, тревожна жълта роза, която ярко се открояваше върху черното му яке. Лош цвят, лош знак. Порази я не видът му, порази я невиждана самотност в очите му. Край тях минаваха хиляди хора, но той виждаше само нея и я погледна не само тревожно, погледна я някак болезнено. След което се обърна и сви в пресечката. Тя му се подчини и тръгна след него.
Вървяха безмълвно по кривата уличка, той на единия тротоар, тя по другия. Той се измъчваше, че трябва да я .заговоря, а се боеше, че произнесе ли дума - и тя ще си отиде и никога вече нямa да я види.
"Under the blooming chestnut tree
I betrayed you and you betrayed me" 1984
Редактирано от Лил на