Размисъл
5 отговора
226 прегледа
Размисъл
Пише ми се, Пише ми се от много време. Обикновено пиша за себе си. Обикновено пиша за другите. Или за нещо по средата. Нещото по средата сигурно са отношенията между мен и другите или другите и мен. Все тая. Както и да го кажеш остава си все толкова... помпозно.
Случват се толкова много неща все ден, всяка минута, всеки миг. И всяко от тях слага началото на една епопея за човека, неговите терзания, неговите радости, сила и слабости. Забавно е да наблюдаваш подобни събития, Някак си... карат те да се чувстваш жив.
Твърде дълго се лутах от едната крайност в другата. От пълно безразличие към хората до пълно самораздаване и следващо самобичуване, защото нямах какво повече да дам, а исках.
" Майка Тереза!" - изсмя се той.
И на мен ми стана някак смешно, защото съумях да се видя острани. Чаках да падне някой, за да отида да му обърша сълзите и сополите и да му кажа, че другият път ще се справи. Хиена. Нищо повече.
Затворих се за няколко дни в някаква кула, която намерих във въображението си. Обикновено там се намират какви ли не неща - от розови слонове до разни кървави замъци.
Настаних се там и реших да помисля. Ама става ли мисленето точно така? Не мисля... Смях. Пък може би само усмивка. Ама като се замислиш двете неща вървят заедно ръка за ръка. Като Ромео и Жулиета. Глътне ли едното отрова обаче и двете умират. Завинаги.
Ето на. Вече мисля. Ама не и за това, за което трябва.
Той също дойде с мен. Дебнеше ме в мрака и само се усмихваше. Какво ли искаше от мен?
- Присъедини се към мен.
Ха сега де. Не се бях измъкнала от едното блато, а вече попадах в друго. Не исках да поемам този път. И преди ми се беше случвало. Това отново беше люшкане от една крайност в друга. Пък и не си падах много по екстремните спортове. Дали?
Умислих се отново.
Дните минаваха, а аз стоях там и смирено си почесвах главата в опити да се досетя какво аджеба съм аз и какво трябва да направя със себе си.
Сетих се за един древен разговор с незнаен войн. Попита ме дали бих платила за необикновеността ако знам, че с нея ще стана нещастна. Реших, че първо трябва да открия какво ме прави нещастна и какво щастлива.
И задълбах и в тия мисли. Философстване. На това ни учеха едно време в училище. Жалко, че не ни научиха как да живеем и как да се справяме със себе си.
Един ден както си стоях над димящата чаша с кафе се появи той, погледна ме и каза "Колкото и да мислиш никога няма да стигнеш до отговора. А той се крие в сърцето. Той е едно такова странно чувство. Например когато не можеш да спиш нощем и нещо те тегли да излезеш навън. Луната грее ярко, а на теб ти се иска да се втурнеш към нея.Това е отговорът."
Замислих се. Пак ли? Спрях да мисля.
Отпуснах се уморена на разнебитения стол. Как само ме болеше тялото...
Оставих се да ме носят мечтите, но нийде сред тях не открих какво съм.
Той ме наблюдаваше съсредоточено.
Опитах пак. Но отново нищо.
"Трябва ти време, любима. Само време. Познавам те от толкова много животи и знам на какво си способна. Само, че ти си забравила. Сега трябва само да си припомниш."
Затворих очи отново. Оставих се на мрака. Стоях така и не чувствах нищо, Не мислех нищо. Просто тишина и мрак.
Усмихнах се. Погледнах го. Това бях аз. Моето собствено отражение ме гледаше и ми се усмихваше. Той бях аз и аз бях той.
Излязох от кулата. Беше нощ. Луната светеше ярко. Усетих онази нужда да се втурна към луната. И го направих...
Сега бродя сама, но не самотна. Хубаво е да знаеш кой си и накъде си тръгнал. Хубаво е да има и кой да ти помогне когато загубиш пътеката. Хубаво е да не бъдеш вече самотен. Хубаво е да знаеш, че си оставил всичко, което те дърпа и те унищожава зад теб. Хубаво е да си свободен от задължения и окови. Хубаво е да си жив.
Life in every breath,in every cup of tea,in every life we take...
Случват се толкова много неща все ден, всяка минута, всеки миг. И всяко от тях слага началото на една епопея за човека, неговите терзания, неговите радости, сила и слабости. Забавно е да наблюдаваш подобни събития, Някак си... карат те да се чувстваш жив.
Твърде дълго се лутах от едната крайност в другата. От пълно безразличие към хората до пълно самораздаване и следващо самобичуване, защото нямах какво повече да дам, а исках.
" Майка Тереза!" - изсмя се той.
И на мен ми стана някак смешно, защото съумях да се видя острани. Чаках да падне някой, за да отида да му обърша сълзите и сополите и да му кажа, че другият път ще се справи. Хиена. Нищо повече.
Затворих се за няколко дни в някаква кула, която намерих във въображението си. Обикновено там се намират какви ли не неща - от розови слонове до разни кървави замъци.
Настаних се там и реших да помисля. Ама става ли мисленето точно така? Не мисля... Смях. Пък може би само усмивка. Ама като се замислиш двете неща вървят заедно ръка за ръка. Като Ромео и Жулиета. Глътне ли едното отрова обаче и двете умират. Завинаги.
Ето на. Вече мисля. Ама не и за това, за което трябва.
Той също дойде с мен. Дебнеше ме в мрака и само се усмихваше. Какво ли искаше от мен?
- Присъедини се към мен.
Ха сега де. Не се бях измъкнала от едното блато, а вече попадах в друго. Не исках да поемам този път. И преди ми се беше случвало. Това отново беше люшкане от една крайност в друга. Пък и не си падах много по екстремните спортове. Дали?
Умислих се отново.
Дните минаваха, а аз стоях там и смирено си почесвах главата в опити да се досетя какво аджеба съм аз и какво трябва да направя със себе си.
Сетих се за един древен разговор с незнаен войн. Попита ме дали бих платила за необикновеността ако знам, че с нея ще стана нещастна. Реших, че първо трябва да открия какво ме прави нещастна и какво щастлива.
И задълбах и в тия мисли. Философстване. На това ни учеха едно време в училище. Жалко, че не ни научиха как да живеем и как да се справяме със себе си.
Един ден както си стоях над димящата чаша с кафе се появи той, погледна ме и каза "Колкото и да мислиш никога няма да стигнеш до отговора. А той се крие в сърцето. Той е едно такова странно чувство. Например когато не можеш да спиш нощем и нещо те тегли да излезеш навън. Луната грее ярко, а на теб ти се иска да се втурнеш към нея.Това е отговорът."
Замислих се. Пак ли? Спрях да мисля.
Отпуснах се уморена на разнебитения стол. Как само ме болеше тялото...
Оставих се да ме носят мечтите, но нийде сред тях не открих какво съм.
Той ме наблюдаваше съсредоточено.
Опитах пак. Но отново нищо.
"Трябва ти време, любима. Само време. Познавам те от толкова много животи и знам на какво си способна. Само, че ти си забравила. Сега трябва само да си припомниш."
Затворих очи отново. Оставих се на мрака. Стоях така и не чувствах нищо, Не мислех нищо. Просто тишина и мрак.
Усмихнах се. Погледнах го. Това бях аз. Моето собствено отражение ме гледаше и ми се усмихваше. Той бях аз и аз бях той.
Излязох от кулата. Беше нощ. Луната светеше ярко. Усетих онази нужда да се втурна към луната. И го направих...
Сега бродя сама, но не самотна. Хубаво е да знаеш кой си и накъде си тръгнал. Хубаво е да има и кой да ти помогне когато загубиш пътеката. Хубаво е да не бъдеш вече самотен. Хубаво е да знаеш, че си оставил всичко, което те дърпа и те унищожава зад теб. Хубаво е да си свободен от задължения и окови. Хубаво е да си жив.
Life in every breath,in every cup of tea,in every life we take...
Re: Размисъл
Предполагам защото ме беше грижа. И защото това ме караше да се чувствам ценна и полезна като човек. Обаче винаги пропусках един човек.
Сега като преразгледах ценностната си система се убедих, че имам много неща, с които да се чувствам горда и... полезна. Причините са много.
Пък напоследък се научих да се смея и да се радвам на живота. И когато спрях да бъда умислена и да тичам след тоя и оня да помагам разбрах кои са истинските ми приятели. :) Хората не са свикнали да ме гледат щастлива и егоистична. :)
Life in every breath,in every cup of tea,in every life we take...
Сега като преразгледах ценностната си система се убедих, че имам много неща, с които да се чувствам горда и... полезна. Причините са много.
Пък напоследък се научих да се смея и да се радвам на живота. И когато спрях да бъда умислена и да тичам след тоя и оня да помагам разбрах кои са истинските ми приятели. :) Хората не са свикнали да ме гледат щастлива и егоистична. :)
Life in every breath,in every cup of tea,in every life we take...
Re: Размисъл
Какво искаш да кажеш с този си постинг. Да го чета ли, или да не го чета. Незнам. Още не съм решил. Преценявам, че по-скоро сигурно има смислени неща вътре. Е да, ама на мен не ми се чете. Поне не смислени неща. Затова реших. Няма. Няма да го чета поне сега.
.-= Breathe the pressure
Come play my game Ill test ya =-.
.-= Breathe the pressure
Come play my game Ill test ya =-.
Re: Размисъл
zdraweite Natasha,mnogo se radwam 4e ima li4nosti kato was,koito raznoobraziawat sky4noto ejednewie s aktyalni razkazi ot realnosta.Brytalnosta,agresiata i ek6ana sa nawsqkade okolo nas.Wseki edin ot nas ima wrodeno 4ystwo w sebi si kam tamnoto.Jiveem w zabarzan swet w koito 4owek moje da se pobarka ei taka ot nistoto,gleda6 normalen 4owek si warwi po ylicata,a mislite sa my w agresiata,w misalta da naso4i orajie kam talpata i da strelia,da ybiwa bez zna4eni 4e drygiq ima semeistwo 4e pone 20 godini roditelite my sa bdeli nad nego ,ymira sqka6 e na nikomy nenyjen.W tazi 4ernotiq ima i la4 swetlina,winagi ste ima ytre,no to zapo4wa ot dnes.Lubowta dawa krile na 4owek.Ne sme napraweni da badem sami,ot wseki ot nas zawisi kak ste se razwie jiwota ni,e ima i nekontrilirymi faktori kato sabba,6ans i t.n. Wajnoto e da znae6 kakwo iska6,kakaw da bade6 i wsi4ko ste ok.trqbwa ti samo powe4e koncentracia,tryd,postoqnstwo.kakto w zemedelieto.Parwo trqbwa da obraboti6 zemiata,da premaxne6 plewelite,da ja naprawi6 roxkawa,sled koeto da ja zasee6 kogato e wlajna,da ja plewi6,da ja kopae6,da ja poi6 i nakraq da ja bere6. Ste jane6 towa koeto si posial.A nqma kak da ojane6 ako ne si se grijil postoqnno,nali. Sastoto e i w lubowta,wapreki 4e wsi4ko e mnogo otnositelno.No pak opirame do izbora,do sadbata,do agresiata,do sblasaka.lajata i .tn.Dano ne sam te oteg4il ,ako iska6 moje6 da mi pi6e6 na shopov1@yahoo.com .Ste se radwam da si pi6as 4owek kato teb.A zasto ne i da pro4eta nqkoi twoi po star razkaz.Do skoro.