Орлите

Интересни птици са - горди. Не зная защо, но бях останал с впечатлението, че са рядкост. Но какво се оказа. Орли виждам почти при всяко излизане от града. Видях даже и над село Кътина - Софийско, над Копитото - Витоша. Не коментирам за тяхното наличие на по-отдалечени и диви места. Определено не са рядкост по нашите земи. Мога да кажа, че тази година видях в пъти повече орли, отколкото щъркели. Летят най-често по двойки. Издават особен тънък звук, който се чува поне от десетина километра (за километрите само предполагам - така ми се струва, като ги видя през бинокъла).

А вие виждате ли?

Само ми кажи... можеш ли да направиш разлика между мишелов, сокол, орел? Знаеш ли колко подвида има всеки един вид? Аз лично не се наемам да определям птици, защото това го умеят хора с дълги години събирани познания от наблюдения, учене, изселдване и търсене...
Само да ти кажа, че в България има 2-3 двойки царски орел. Тази птица е моногамна. Миналите години само едната двойка имаше яйце, от което не се излюпи нищо...
Те, орилте по нашите земи са като врабчетата - изтупваш си трохите от покривката, а те се боричкат и кълват под прозореца на панелката...

Ти говориш за един вид орли (царски) и прехвърляш изказването ми, като че ли аз точно този вид съм визирал.

Правя разлика между сокол и орел. Сокол съм засичал само веднъж над Коньовската планина. Има много характерен начин на летене.

=====
Нали те захапах веднъж та сега опитваш реванш.

А тази година дали са се излюпили нови царски орлета. Пролетта съвсем случайно видях един да седи в гнездото в района над моста на Арда, и понеже знаех, че са капризни и могат да зарежат гнездото, не ходих повече там да не се безпокоят, но не знам дали са имали късмет по нататък.

Аз за 20 години май само веднъж съм виждал орел в планината. къде е това място с толкова орли - бих отишъл да ги видя.

When the going get tough, the tough get going !

Nay-veroyatno si gledal mishelovi.

... установих, че виждам МАЛЪК КРЕСЛИВ ОРЕЛ.

=====
Ако порастне дали ще стане ЦАРСКИ?

В местността около р. Негованка В. Търновско .

момичето по традиция като не може да коментира по същество приказва за други или теоретични неща нали и тя трябва да блесне

това което си наблюдавал е точно и е общоизвестен факт популациите на габливите птици като цяло в последните години силно се увеличиха включително орлите взети общо и тая работа няма връзка с това дали можеш да различиш гущер от смок

Дали наистина не може да коментира по същество, защото учи екология, ако не знаеш, и все малко от малко ще да е чувало нещо и за числеността на видовете в Б-я.

не съм виждал никога. често виждам грабливи птици, най-често около Конявска планина, но все си мисля, че са Ястреби. хич не ги познавам. знам че орлите са много по-големи от останалите грабливи птици.
като скитам из Пирина, кат срещна местни хора, все ги питам виждат ли диви животни и птици из планината. до сега само 1 път съм чул за видян Орел в пирин. за него ми разказа един заклет рибар, който срещнах в горната част на Влахина река да лови риба на муха. той ловуваше рибата, а не я ловеше. сподели ми,че един ден към пладне, в горещината решил да поспи на поляна край Влахина река. бил сам. събудил се от силно пърхане на крила. веднага видял голям орел съвсем близо до себе си, кацнал на клон на огромната бука наблизо. погледал го без да мърда и когато помръднал тялото си, орелът излетял и прелетял точно над него. каза, че размахът на крилете му бил около 2 м. видял го от много близо.
дай боже всеки му такъв късмет, да види такова величество.

Поздрави за всички.

Онзи царски орел, с който се изненадахме, като хвръкна от гнездото, в първия момент реших, че над мен се откъртва някакъв камък,,после ме затули двуметровата сянка на крилата и чак тогава разбрах какво стана.

да, ти си имал този късмет.
по някога си мисля, че трябва да си мълчим и да пазим в тайна местата, на които може да се видят подобни неща (или например където трябва да се стараеш, за да вървиш без да стъпваш върху еделвайси, защот те са навсякъде). чудя се колко ли са хората, които не биха отишли там, зада не ги безпокоят или не биха откъснали цвете или сталактит....
знам че все пак има и такива и ги уважавам.

Поздрави за всички.

Орел съм виждал в Северния Джендем на връх Ботев, въртеше термика до едни напечени от слънцето скали. Беше под нас, изравни се, разгледа ни и продължи нагоре. Мноооого величествена гледка.

Друг орел съм виждал по пътеката от Ехо за Клисура, някъде около Росинската маднра. От далече изглеждаше като голям камък на поляната. Само че камъка се размърда и излетя.

Иначе от по-малките грабливи птици има много из полето. То като не се обработваха нивите последните години се размножиха гризачите и затова и птиците са повече.

Който няма смелост да мечтае, няма смелост и да действа.

Мира, и всички вие, дето ви дразня с появата си изобщо, чуйте и знайте, че аз не уча екология, нито биология, но тъй като обичам природата имам интереси в областта на природозащитата. Още веднъж ще кажа, че екологията и природо защитата не са равнозначни.
Ясене, ще взема и аз да мрънкам за модератор:)))))
Нямам желание да се заяждам с никого, мисля, че да се пошегуваш не е страшно. Тук, надявам се, никой не е дотолкова обидчив.
Наистина е добро предложението да не се разпространява на всеослушание къде и какво животно или птица са видени...по обясними причини.
Мрачни поздрави!
Златна

Да уточня, че мен не ме дразниш нито с появата си, нито без нея, напротив, раздразни ме този другият.
А за екологията нямам представа откъде съм останала с такова впечатление.

Тази снимка е направена през август в Рила. Струва ми се, че е орел и то белоглав. Ако някой може да помогне, благодаря.
[линк]

Кратък разказ написан съпругата ми миналата година след една наша обиколка между Студен Кладенец и Маджарово, където орлите са постоянно присъствие в небето:
-----
ДА СРЕШНЕШ БЕЛОГЛАВ ЛЕШОЯД

Birdwatching не е сред класацията за любими занимания на българите. Все съм си мислила, че да гледаш птички през телескоп може да ти докара само схващане на вратните жили. Веднага си представям застаряваща английска група със зачервени кълки, издаващи възторжени възклицания и сочейки с пръст незнайно какво, незнайно къде, някъде нагоре.
Под понятието свободно време нашенецът разбира рекордно престояване пред отрупана маса, неангажиращи разговори за състоянието на световната икономика и задаване на риторичния въпрос – “а къде сме ние?”. След тези изпитания на човешките възможности, остава усещането за повишен холестерол, за излагане пред непознати, за пропуснати часове и най-вече за поредното deja vu в живота ти. Лошото е, че с “пияното лайно” в канализацията се отмива и мисълта за генерални промени и преосмисляне на ценностната система.

След тридневно драпане по бивш кратер на вулкан, с поглед прикован в ясносиньото небе, колкото и да звучи налудничаво, аз започнах да схващам къде е тръпката в birdwatching-а.
Първото, с което се сблъсках бе необичайната красота и разнообразие на Източните Родопи. Парадоксално е, че това е един от малко посещаваните краища на България, а същевременно е фрашкан с исторически забележителности, да не говорим за растителните и животински видове, повечето от които се срещат само тук. По тези места, обхващащи Хасковска и Кърджалийска област, туризъм е малко позната дума, което пък си има и редица предимства. Едно от тях, като се замисля може и да е недостатък, е, че докато намерим описания в наскоро издаден археологически справочник тракийски паметник от 1-то хил.пр.н.е., се чувстваме като Индиана Джоунс. По този край спокойно може да си замръкнеш на пътя в отчаяно търсене на хотел или нещо подобно. Хижите, отбелязани на картата отдавна не работят. Няколкото бунгала на брега на Арда се оказват ведомствени и на случайните преминаващи като нас се гледа с отблъскващо недоверие. Последната ни надежда за бели чаршафи се оказа село Студен кладенец, откъдето започва резерватът “Вълчи дол” - култово място за орнитолози. Охранителите на язовирната стена ни насочват към Исмаил, при него отсядали “птичарите”. Исмаил любезно ни настани в самостоятелна къща, пригодена за хотел. Селото е необичайно живо, а хората са изпълнени със здравословно любопитство към туристите. Говорят за орлите и лешоядите като за домашни любимци и с охота ни показват къде можем да ги видим, на коя скала си почиват, кога летят и къде са гнездата им. Тук вирее само тютюн, селският магазин представлява микробус, който минава всяка вечер в определено време. Гледам младите жени и шарените им шалвари и си мисля, откъде ли ги купуват, дали имат модни десени, за какво мечтаят…Къщите завършват в черно каменно поле, а от там нагоре се издигат внушителни скални масиви. Усещането е, че стъпваш на току що застинала лава, сигурно през юли месец е точно така. Ако не бяха козите пред мен щях да си помисля, че се намирам в палеозоя.
От другата страна на селото е каньона на р.Арда – Шейтан дере /шейтан в превод от турски е дявол/. Когато векове наред водата е дълбала, изглаждала и пробивала скалите, изпречили се на пътя и, сигурно си е мислила за геолозите и то с любов. Тук си е цял учебен полигон за студенти силикатчици. Камъчета с всякакви окраски примамват алчното човешко око.
Слънцето залязва рано, скалите отнемат възможността му за драматично сбогуване и то набързо се шмугва на запад. Орлите правят вечерната си разходка над главите ни. Ядосвам се, че са твърде високо за обектива ми.
В Студен кладенец се намира и най-кипрата селска кръчма, в която съм сядала. Ореховата сянка и шумът на реката отварят и душа, и глътка. Като поисках да купя минерална вода барманката ме изгледа с недоумение и ми посочи чешмата навън.
Рано сутринта отново тръгваме за среща с лешоядите. Млад козар, явно работи във ВЕЦ-а, съдейки по емблемата на синия му гащиризон, ни кани да му правим компания. Обесняваме, че имаме “по-важна” мисия - да снимаме лешояди. Той се подсмихва и ни показва белите петна от птичи изпражнения по скалите нагоре. Много “дзен” трябва да са тези птици, по цял ден съзерцават облаците от скалните си площадки.
Някъде горе забелязваме орел. Появи се най-неочаквано, врътна две, три кръгчета и се ската на един клон. Сетих се вица за косовара дето се люлеел на един стол и се ебавал със сръбския снайперист отсреща. Обзета от ловна страст аз обаче се нахъсвам, че ще снимам орела, дори и с цената на изкълчен глезен. Драпам на четири крака по невъзможен сипей и почти удрям глава в дулото на ловна пушка. Зад нея ухилен мъж с маскировъчна униформа ми подава ръка да се запознаем, като че ли това е най-нормалното място, на което можеш да завържеш разговор с непознат. Изляга се човека на хълбок, започва да си зарежда пушката и свойски ни кани да поседнем да му разкажем “що щем тука”. Плахо клякам и се хващам за някакъв не много надежен храст, наклона си го бива. Хасан ни разказва за вълците, които станали твърде нахални напоследак и му изяли няколко кози. Другите мъже го бъзикали, защото бил ловец, а вълците все неговия добитък нападали. Учуди се, че сме избрали най-трудния път нагоре и ни показа пътеката, виеща се по билото. Ние обаче тъпо и упорито пълзим напред. Излизаме от укритието на храстите. “Нашия човек” все още е на клончето, вадя Canon-а, поглеждаме се в очите и …..той излита. Успявам да направя няколко снимки, докато орела с цялото си високомерие и аристократичност ми показва кой кой е. Прави няколко зашеметяващи маневри, от него да мине и се изпарява високо в небето.
Поемаме към следващата цел – Маджарово, където имам предварителна уговорка за разговор със Светлана от Природозащитен център Източни Родопи. Маджарово е миньорски град – бивш, на пръв поглед изглежда като Пойзънвил от Алена жътва. Може и да греша, но в моята класация го нареждам до Етрополе и Лъки. В Маджарово обаче има злато. Не вярвах, докато един познат не ми разказа как шурея му си изхранвал семейството от пясъка в реката. В природозащитния център ни посреща Диана, тя е нещо като администратор. В сградата има хотелска част, изложбена зала и ресторант. Диана е географ, от София, дошла е тук случайно и останала. Разказва ни за природата, за видовете лешояди, за чужденците, които идват с фотоапарати и далекогледи, за които в базата само могат да мечтаят. Идва и Светлана. Тя е еколог. Двамата със съпруга си Христо са от създателите на проекта за опазване на биологичното разнообразие в Източни Родопи. Програмата се финансира от швейцарска организация. Когато са пристигнали тук преди десет години колонията белоглави лешояди е наброявала 13 двойки. Казахме си, че ще стоим в Маджарово докато станат 20, разказва Светлана. Сега двойките са 30, а семейството е още тук и също се увеличава. Няма смисъл да питам дали си обичат работата. Лешоядите се подхранват и изкуствено. Доставя им се 15- 16 тона мърша годишно. Светлана ни закара на едно открито място, от където шпионират пернатите. Най-после видях лешояд! Наистина е огромен, трудно се забелязва в скалата, защото има същата окраска. Той сигурно също ме е видял, Светлана обяснява, че имали страхотно зрение – до 30 километра. Младите екземпляри обикалят денем за храна и когато намерят, канят цялата колония. Лешоядите снасят по едно яйце на година, и то само през зимата. Наблюдавам спокойната птица и си мисля, че усещането няма нищо общо с това да гледаш лешояд зад мрежата в зоопарка. Унизително ми се струва да затвориш каквото и да е живо същество в клетка, само за да се изфукаш един ден пред невръсното си дете колко много знаеш – “Виж мама, това е пингвин, той живее в Антрактида. Тук му е ужасно топло и гадно, но тъй като тати няма парички да ни заведе до Антрактида, ще дадем 50 стотинки за да видим нещастното пингвинче в София.” Глобално погледнато и нас може да ни наблюдават с някоя тръба от съседната галактика, само дето не знам дали сме в клетка или на свобода.
Питам Светлана, не смятат ли, че с работата си нарушават биологичното равновесие, а тя ми отговаря, че много внимателно премислят всяка своя стъпка от всички страни. Дава ми за пример как в началото оставяли труповете на животните разрязани. Това обаче докарало гарвана гробар, който също се храни с мърша, но клюнът му нямал силата да разкъса животното. Гарванът гробар се размножил значително и взел да прави бели, нападал и яйцата на лешоядите. Тогава започнали да доставят мършата цяла и нещата си дошли на мястото. Еколожката е убедена, че са нужни толерантност и разбиране към природата и нейните обитатели, включително и към човека, защото всички са свързани и си принадлежат.


Тръгвам си с мисълта да се върна пак и да видя всичко за което не ми стигна времето. Не знам дали ще успея да убедя приятелите си, че съм прекарала чудесно въпреки, че имам ужасна мускулна треска и големи мазоли на краката, но това няма значение. Лешоядарите казаха, че който достигне до това забутано кътче на държавата ни, носи в себе си любопитството на откривателя. Аз наистина се заразих от техния ентусиазъм. Приятно е да се общува с хора, които обичат работата си, знаят какво искат от живота и се стремят да го постигнат. Няма значение дали се занимават с мравки или атомна физика. А като се върнах пак се намери време за много ядене, много, много пиене и неангажирани разговори, от които на сутринта не помниш нищо.

Милена Тодева