Едва ли

Кажи ми, какво да го правя
твоето голямо "Съжалявам"?
Сутрин ме чака на ставане,
изпраща ме когато си лягам.
Бялото от него изцеждам
и го разпръсквам с един замах.
Останалото затрупвам с проблеми,
които са прозрачни, за беда.
Едва ли си толкова черна,
колкото в моите очи.
"Обичам те" и днес е вредно
да кажа, но ти пък прости.


~

на бетоновия възел ми се вързаха на акъла

Кой ли, поете, задълго те вкара
в тази мелачка на мозъци, кръстена лудница?
Сигурно някому пречиш с гласа си прегракнал
и със очите си морни, но вечно събудени.

Гледам те - спориш най-трескаво с другите, дето
тук се отбиват да чоплят душите си опаки.
И поразмахал ръце на възбог към небето
като в делириум нижеш безспир бъдни спомени.

С думите целиш се право в сърцата небръснати
на пощурелите свои мечти и авери.
Вярваш напук на одумките - червеят в кръста ти
вече отдавна заслужена смърт е намерил.

И зад прозорците слепи, с решетки обрасли
бродиш неканен, подобно вампир и апостол.
Все раздвоен си - дали затова бе приклещен натясно
от компаньонката мършава - жълтата гостенка.

Как да повярвам, че някога хвърлен е пъпа ти
в психото, вместо в театъра с пъстрите роли?
Казвай веднага, мой братко, душицо некърпена:
- Искаш ли ти да си лекаря, аз да съм болния!