Живот

-Гаден живот! Жесток и лош-това си ти!Разбра ли!? Как може да постъпваш така с мен? Как?
Тя вървеше забързано по улицата и все повече ускоряваше крачка. Неусетно така се засили, че замалко да събори един човек. А той, зашеметен, си остана недоумяващ какво му е виновен на това намръщено момиче.
Приличаше на буреносно облаче. По челото и започнаха да се повяват леки бръчици.
Вървеше, забила поглед в земята и си мислеше как живота понякога си слага маската на добродетелта и благоразположението и тъкмо, когато изглежда, че ти се усмихва и когато извиеш плахо устни с желание да му отвърнеш....точно когато предвкусваш удоволствието от нещо хубаво, което би могло да ти се случи, точно протягаш ръка към него...точно преди да го докоснеш...точно...и Бам!-онзи подлец ти плесва един шамар! И то какъв шамар само. Бузата ти така почервенява, че нито лед, нито нещо друго може да помогне. Започваш да гориш, като минаваш през всички цветове на дъгата.А той, нахалникът, вместо да се извини и да спре, следващия път те удря двойно по-силно. И те оставя така- да се чудиш от къде ти е дошло.
-Само да те пипна! Ще те хвана за якичката и ще видиш ти тогава! Ще те...ще ти...направя нещо болезнено! Ти...малко дребно... ще видим кой кого! като ми паднеш в ръцете! Само да те намеря...гррр...отвратително..
Така се беше увлякла в заканите, че тупна с крак по земята. Щеше да започне да размахва и юмруци в яда си, но някакъв глас я попита:
-Добре ли си?
И... я върна в реалността...
-Добре ли?!Не!-троснато му отвърна тя и продължи.като чак след няколко секунди осъзна, че бе отвърнала на напълно непознат. Този гняв май наистина я беше завладял.
Обърна се и видя един млад човек, който вървеше зад нея. Той я настигна и тръгнаха успоредно. Беше задъхан и едва издържаше на темпото и.
"Какъв пък е този? Да не смята да се влачи с мен? Ако си мисли така много е сгрешил."-започна пак да си мърмори под нос.
А човека, сякаш за да я вбеси още повече повтори:
-Добре ли си?
И наистина успя.
-Не,нали ти казах. Ядосана съм на живота!
-Защо?-повдигна вежди той.
-Как така защо? Защото! Ето защо!-каза му грубо тя, и сама осъзна, че не е честно да си го изкарва на невинни хора. Това малко я смути и я накара да се поуспокои за минутка. А той вместо да отвърне нещо си замълча като само добави тихо:
-Колко е сладко и безпомощно.
Вместо да свие в друга посока, както беше намислила, за да се отърве от него, тя се заоглежда, чудейки се за какво говори. Видя едно мъничко птиче, което беше паднало от гнездото си. Тъкмо искаше да му каже нещо и се извърна в посоката към мястото, на което се намираше непознатият преди малко, но осъзна, че е сама.
-Боже, полудявам.
Наведе се, взе мъничкото същество и си продължи, но вече по-спокойно или поне не бързаше толкова, че да постави рекорд. Мъничето погълна изцяло вниманието и и го отклони. Отнесе го вкъщи, за да се погрижи за него, докато не стане достатъчно голямо, че да отлети и намери Пътя си...
А вечерта преди да заспи си каза:
-Лош си! Лош! Но не чак толкова, да му се невиди!

Един ден без теб е като цял ден без мед!-Мечо Пух

Както си стоеше свита на кълбо отново усети някой да се приближава към нея и да поставя ръка на рамото и.
-Неее!!!- изкрещя истерично и се отблъсна с всички сили.
-Добре, добре. Успокои се.
Младият лекар се отдръпна на безопасно разстояние и зачака. Вече пети месец се опитваше да заговори момичето, което докараха в клиниката. Без резултат. Тя не казваше нищо освен "не" и то в случаите, когато се приближаваха към нея. Не допускаше никого на по-близо от метър. Сякаш имаше някаква невидима граница, която само нейите очи долавяха. И ако лекарят или някой от персонала я прекрачеха, започваше да се мята неудържимо и бясно. Като че в техните ръце нещо я убиваше. Може би не беше свикнала на каквато и да е нежност или внимание. А може би имаше друго. Те само гадаеха, не знаеха нищо за нея, нито пък някой дойде да я потърси, за да научат повече.
"Колко е красива.Жалко, че страда."-помисли си докторът докато се вглеждаше в нея.
Да, наистина беше красива. По свой начин. Определено имаше някакво особено очарование в цялото и излъчване. Въпреки тъгата, струяща от нея.
През цялото време от както бе тук не се сприятели с никого, нито заговори. Даже се съмняваха,че е способна на това. Обичаше да излиза в градината, намираща се точно срещу стаята и, но само когато не бе слънчево. Видеше ли ясно небе не си показваше носа на сантиметър от вратата. А ако валеше или беше облачно, веднага щом идваше времето, определено за разходки, тичаше навън.
Доведоха я в средата...или по-скоро в края на лятото.Заради опит за самоубииство. Първите няколко дни стоеше свита в ъгъла, втренчена в земята. После- при един дъждовен период започна да излиза за малко. Заставаше сама под дъжда и танцуваше. Навеждаше се , галеше зелените тревички или прегръщаше топло някое дърво все едно е скъп приятел.
Когато листата на дърветата започнаха да пожълтяват тя се разхождаше сред тях. Лекарят я наблюдаваше постоянно и разбра, че просто се е затворила в някакъв свой свят, от който не искаше да излезе... в който душата и линееше...Тогава реши, че щом тя няма да се покаже от там, трябва да отиде. И започна да опитва по какви ли не начини. Вървеше до нея, разказваше и някаква история, но тя така рязко се дръпваше в страни,че реши поне за известно време да спре да го прави. Беше взел прекалено присърце този случай, сам неосъзнаваше защо, но твърдо реши да не се отказва, да се бори до последно със зъби и нокти да я върне "тук", да я издърпа отново при живите, защото онази особена светлина в очите и малко по малко гаснеше. "Не!Тези очи не бива да умират!"Просто не можеше да го позволи. Трябваше колкото може по-скоро да влезе в нейния свят, да я хване за ръка и да я изведе от тъмната в светлата му половина. Отначало направи грешката да избърза. Бе преалено настоятелен, а това като че ли я отблъсна и вместо напред, той направи крачка назад. А тя издигна някаква невидима стена между себе си и околния свят и още повече укрепи кръга, в който се затваряше.
"Търпение...търпение.."- си повтаряше младия доктор. И зачака. Вече не се опитваше да разбие стената, а застанал пред нея се надяваше, че скоро сама ще се срути.
Продължаваше да я наблюдава. Застанал на прозореца на кабинета си, спуснал щорите, за да не го вижда никой.
Есента настъпи...Листата започнаха да падат. Едно по едно. Описваха своя път. Танцуваха, рисувайки живота си. Тази есен беше просто неописуема с думи. Слънцето се скриваше зад планините, целувайки облаците и те се оцветяваха в червено.. розово...жълто. Къпеха се в последните лъчи и им се наслаждаваха, докато не изчезнат съвсем. И едва изчакваха до сутринта, когато отново можеха да се докоснат...
Докторът забеляза,че тя обожаваше залезите...по погледа и усети как се потапя в тях с всяка клетка на тялото си...и става едно с лъчите. Винаги я оставяше да стои навън малко по-дълго от определеното време, за да им се радва пълноценно.
Един ден отново я наблюдаваше от кабинета си как танцува в градината под първите дъждовни капки. Реши да я остави оше минутка на спокойствие преди да каже на сестрите да я приберат, за да не настине. И тогава я видя как се навежда над едно цвете, милва го... и му говори!Да, тя говореше. Младият лекар не можеше да повярва. От учудване залитна напред и зяпна все едно вижда призрак. Помисли, че може би греши, разтърка очи, дръпна щорите , но не грешеше. Стоеше така на прозореца без да помръдне. Времето за малко бе спряло. Наслаждаваше се на момента. Та тя говореше! Говореше! След пет месеца говореше! Не можеше да спре да си го повтаря.
Изведнъж тя се обърна към него. Беше на около двеста метра, но очите им се срещнаха. За пръв път засякоха погледи. За секунда, после тя стана и мълчаливо последва сестрите дошли да я заведат в стаята и.
На следващия ден бе слънчево и той знаеше, че момичето няма да излезе. Но също осъзнаваше, че трябва да направи нещо. Не можеше да си позволи да изпусне момента. Трескаво започна да мисли... една след друга различни идеи се блъскаха в главата му, която след малко го заболя. Той се отпусна безпомощно на стола. Облегна се назад и се втренчи в тавана. сякаш очакваше там да се изпише отговора на въпроса му. Но не се изписваше нищо. Тавана си остана бял. И той разбра, че така няма да стане. И все пак...трябваше да направи нещо. По дяволите!
Започна да кръстосва стаята. После, когато се умори, застана в средата и заввори очи. Изчисти съзнанието си, освободи го от всички мисли. А ако някоя нахлуеше в него я прогонваше с крясък. Настана тишина...минута...две.."Май и аз полудявам-каза си той.-Какви ги върша?" Но така или иначе вече стоеше сам, затворил очи, защо пък да не продължи. Минаха десет минути. Нищо. Вече едва удържаше мислите си. Нанедайно му дойде една идея.
"Трява съвсем да съм превъртял." Но реши да опита.И се запъти към стаята, в която държаха градинарските принадлежности.
На следващия ден, когато пациентите имаха право да излизат я видя как отива на същото място като преди и се оглежда за цветето си. тогава той излезе бързо, грабнал една саксия и се приближи внимателно. Момичето го видя, позна своето цвете и отново го погледна. Отиде и седна на една пейка. Той я последва. Настани се на другия край и постави цветето между двамата. Стояха така. Без да продумат. След малко тя посегна и проближи саксията до себе си. Сложи я на коленете си като се усмихна.
-Колко си красиво.
-Наистина всичко през есента е красиво- изпусна се той. А се беше зарекъл да мълчи, за да не я изплаши отново.
-Да. Не само през есента.
Той зяпна. Пак като миналия път, когато я видя да говори.
-Права си-отвърна механично, като все още мислеше за това, че разговарят.
-Есента просто е най-нежна.-тя стана и се запъти към стаята си.
Лекарят не посмя да я помръдне. Остана сам на пейката. Щзстлив и недоумяващ.
От тогава всеки ден си разменяха по две-три изречения. И така няколко седмици. Докато...една сутрин до събуди един негов колега. В телефонната слушалка прозвуча:
-Момичето от 103. Опит за самоубииство.
-Какво?!
-Момичето от 103. Опит за самоубииство- му повтори другия лекар, така сякаш говори за някакъв предмет.
Той едва се осъзна. Стана, облече се набързо и затича към клиниката, която се намираше на две пресечки.
Завари суматоха и един блез силует на покрива на сградата. Качи се на еидн дъх. Приближи се до нея и каза:
-Защо?
Само това успя да измисли. Някаква буца така здраво се беше заклещила в гърлото му, че не можеше да говори и имаше чувството, че ще започне да се задушава.
-Защото съм...сама...Като цветето. То умря...нямаше кой да се грижи за него..Сга няма кой да ме обича...
-Какво?! Как..но...има!
Той за пръв път осъзна...чу сърцето си да бие до пръсване.
-Има...разбира се, че има- каза по-скоро на себе си, отколкото на нея.
-Готов ли си да скочиш с мен?
Този колкото очакван, толкова и ненадейно зададен въпрос уцели десятката. Сега той се чувстваше пациента, а не лекаря. Някой се ровеше в душата му и изваждаше от там неща, които самият той отбягваше несъзнателно. И този някой беше това прекрасно създание на ръба...
-Готов съм!-изстреля отговора той без да се замисли и сякаш само го чу след няколко секунди. Но за собствено изумление се оказа, че наистина е готов.
Тя протегна ръка. Той я изгледа учудено, но застана до нея.
-Чакай, как се казваш?
-Роза.-усмихна му се тя.-Като цветето в саксията. Сигурен ли си, че си готов?
В очите и имаше твърдост и той разбра, че нищо не е в състояние да я разубеди.
-Да!
Тя обгърна раменете му. Притисна го до себе си и каза:
-На три. Едно...
Секундите се нижеха бавно.
-Две...
...наоколо се чуха отчаяни викове...
-Три...
И те полетяха.
Но не надолу. А вътре в стаята, пред чиито отворен прозорец бяха застанали.
Тя му се усмихна.
- И аз съм готова.

Един ден без теб е като цял ден без мед!-Мечо Пух

Благодаря ти, Диана, много ме натъжи написаното, накара ме да се размисля и... да събера смелост, за да попитам... Защо си тъжна? Защо в произведенията ти преобладава самотата, болката, разочарованието..с други думи - въображението ти витае из дебрите на тъжния човешки живот...
В никакъв случай не мисли, че ТРЯБВА да ми отговориш... само ако искаш.

Ах!

Страшно добър въпрос си ми задала.и ти ме накара да се замисля...Ще се опитам да ти отговоря, въпреки, че винаги когато опитам да се анализирам или да обясня нещо, което е дълбоко в мен...се омотавам много сериозно.:)
Ами...аз не съм тъжен човек, въпреки, че нещата, които пиша говорят друго. Напротив-усмихната съм. Даже приятелите ми рядко ме виждат тъжна, но това е може би защото успявам когато не ми е весело да го прикривам донякъде или пък защото съм си оптимистка.:).. Въпрос на характер. И също..не може винаги да си весел.
А аз пиша, когато ме е заболяло. Жалко е, че е така, но при мен главно болката отключва чувствата, така,че да се излеят върху листа. Мисля, че при всички,които пишат стихове или проза е същото.
От друга страна....някои от "нещата" както вече свикнах да ги наричам...ги пиша с оптимистичен краи именно защото в момента дори и много да ме е боляло от нещо...просто след като го напиша на листа, сякаш част от тъгата и болката се е изляла там. Сигурна съм, че всеки човек изпитва страданието,но просто това е моят начин да го изразя.
А иначе..моето въображение по-често е далеч от дебрите на тъжния човешки живот. Въображението ми рисува красотата. А тъгата просто я отразявам.
Незнам до колко добре обясних. Всъщност имам чувството че дори четвърт от това, което мисля не можах да кажа. Но пък не мога по-добре.
Ще добавя и още нещо...наистина когато съм тъжна...го чувствам дълбоко,но ако не беше така нямаше да изпитвам и щасттието със силата, с която го усещам. Т.е....ако не ме болеше...така силно понякога...едва ли щях така искрено да се радвам на залезите..или на снежинките..или на дъжда....нямаше да ми идват разни шантави идеи...:)С други думи-не може да чувстваш тъгата по-леко...и същевременно да усещаш по онзи начин и хубавите неща.
Усмихнат ден ти пожелавам!

Един ден без теб е като цял ден без мед!-Мечо Пух

Благодаря ти, Диана, че...поиска да ми отговориш!

Знаеш ли, че подсъзнателно очаквах точно такъв отговор, че си усмихната и весела душа, заредена с оптимизъм (той се усеща във всеки хепиенд на "нещата" ти) и че на белия лист (тук на белия екран ) изливаш негативното, през което е прелетяло въображението ти, или болката, заради нещо видяно или чуто, а такива неща...дал Бог, за съжаление...
Просто исках да се убедя, че подсъзнанието ми не ме заблуждава.
Ако трябва да съм откровена, на мен лично си ми по-близка, когато пишеш за красотата, която пропускаме да забележим в забързания си и объркан делник, може би защото вече ми додея от тревожни вести, бълващи от всички възможни места и страхове за "утрето" ни и ... пуффф ...увлякох се...

Ах!

А ти пък ме подтикна днес да попитам няколко приятели какъв човек съм според тях..но не по принцип,а да се спрат някъде между линията- тъжен-весел. И понеже в началото ги гледах как мръщят чела и се чудят точно на кое местенце между двете неща да ме сложат, им помогнах като заместих думата "тъжен" с меланхоличен и на всички отговотите бяха,че съм и двете.Е имаше и един твърдо весел и един-меланхоличен,а и един тъжен, също и един-"с меланхолично излъчване, но оптимистичен". Знам,че с една дума никога не можеш да опишеш някои, но ми беше интересно как ще отговорят...
А също направиха нещо, което изобщо не очаквах...казаха, че съм била същата като Али Макбийл...меланхолична/тук не се сещам за по-подходяща дума/ и шантава/ тук също:)/ като нея. просто искам с всичко това да кажа,че може би не страданието и болката,а донякъде характера ми формира образа,формата...на това,което пиша.
Да...наистина видяното и чутото главно се докосват до сърцето ми и излизат на листа...просто животът е такъв,че има както поводи за хубави, така и за не толкова приятни емоции. Всеки ден...ми се налага да вървя до училище пеша. Преди не го правех,защото пътя е дългичък...но откакто започнах имам възможност да наблюдавам хората/поне,когато ходя сама,колкото и рядко да е това/ и да виждам много често страданието...но и чистотата в детските очи..и усмивките...Жалко,че за последна година имам този шанс..наистина е много приятно. Хората са интересни същества.:)
Радвам се дори ако поне частица от красотата, която искам да нарисувам се докосва до вас...тези, които четете.
А всичко това, което написах го направих, за да не се натъжваш вече когато четеш някое "нещо",защото не обичам да натъжвам хората, напротив винаги през целия си живот съм правела обратното... Или може би просто да усетиш болката...за да можеш след това да прозреш и другото, защото тя е нужда главно, именно за това...Но не искам тази болка да те подтиска...
Благодаря ти за въпроса...отдавна никой не ми беше задавал по-добър..
Накара ме не само да се замисля, но и ми припомни някои неща, които до края на живота си няма да забравя. За обичта, която не съм подозирала, че хората могат да изпитват към мен.
Надявам се колкото и тъжно да е някое мое творение...тъгата да не те намръщва, а напротив, да ти помага да откриеш красотата и усмивката.

Един ден без теб е като цял ден без мед!-Мечо Пух

Може би не си попитала точния човек ...

And when the rain begins to fall I'll be the sunshine in your life ... :o)

А ти защо мислиш така?

Ах!

Обещавам да не позволявам на тъгата да ме "намръщва" - това много ми хареса. Радвам се на хепиенд-ите на творбите ти и те определено ми избърсват сълзичките и ми връщат усмивката. Пиши това, което сърцето ти диктува, а пък аз ще си поплаквам, после ще се усмихвам и ...така. Бъди себе си! Така ще се обичаш и ще те обичат още повече!

Ах!

Браво Деяна !!!

Наистина се усеща както четеш разказа как от началото на разказа си тъжна и после се вижда как ти минава ... (за наше щастие, много ще ми липсват твоите тъжни и весели разкази ако те няма)

Браво и на Пуфи, която се сети да те попита какво не е наред
Това е добър пример за "престрашаване" и подхождане към разбирането на даден проблем.

Благодаря и на двете Ви, че пишете тук !
Така се вижда, че има и добри хора в тази България.

Слънчице,попитала е.:)

------------
Първия път обърках малко...:)

Един ден без теб е като цял ден без мед!-Мечо Пух

Трябва да се докоснеш до болката, за да прозреш. Поне така мисля.
Ще бъда.
Пак благодаря...за...знаеш...

Един ден без теб е като цял ден без мед!-Мечо Пух

А ти защо така реши да ми смениш името?
Иначе всичко си ми е наред...:))Равновесието между тъгата и всичкото Хубаво си е както трябва.
Има ги...добрите хора. Само трябва понякога да се огледаш малко. Току виж някой от тях стои точно до теб. Важното е да не си съставяш винаги дадено мнение за някого преди да си го опознал.
И аз ти благодаря! За думите ти досега. Бъди позитивен.

Един ден без теб е като цял ден без мед!-Мечо Пух

Аууу, извинавяй за името Диана, наистина съм сбъркал ... извинявай.

Няма нищо. Нямам самочувствието на богинята чието име нося и не се обиждам.

Един ден без теб е като цял ден без мед!-Мечо Пух