kotka

Портрет на котка. Оранжеви звезди. Слънцето изгря от запад. Жабата изкукурига и разбуди заспалия свят. Последният поет погледна слънцето, трвата, и залязващите дървета. В пристъп на прозрение, прозря порядъка на Хаоса и това, че Бог е (беше) провалил се поет.После се самоуби. Една оса ужили жабата, защото беше чувала, че в един друг Свят, в едно друго Време жабите се хранели с насекоми. Котката беше господар на този свят. Тя лежеше и се препичаше на слънце. А в окото и се виждаше един друг Свят. А и този беше в окото на котка. Вселената дори беше сън на котка. Другите вселени също.

сънувам облаците и че стъпвам по тях. мокри и хладни са‚ като сняг‚ но през август. от стъпките ми остават следи‚ които бързо изчезват‚ облаците се променят в летежа си‚ аз не спя тогава‚ гледам ги. отгоре‚ отвътре‚ отстрани ходя по облаците. всъщност няма отгоре и отдолу‚ нито отстрани‚ нагоре е там‚ където е главата ми‚ удобно е. дълго вървя и не се страхувам‚ не ми е досадно‚ нямам въпроси и не се нуждая от отговори. не усещам умора‚ преминавам през въздуха‚ той преминава през мене‚ едно сме. не‚ не сме едно‚ защото светлината се отразява в тялото ми‚ виждам се. виждам ръцете си‚ босите си крака и крайчетата на косата си‚ когато отмятам глава. никой не ме пита за нищо. всичко‚ както е‚ си е наред. мога да викам‚ но не искам. мога да се разсмея‚ или разплача‚ но не искам и това. цветовете нямат значение. няма цветове. нищо няма миризма‚ няма звуци. не чувам дори собственото си дишане‚ нито стъпките си‚ не усещам‚ когато докосна лицето си с ръка‚ нито чувам звук от движението на дланта по кожата. защо усещам само влажната хладност под краката си? въпрос‚ който ме стряска‚ политам в загуба на равновесие‚ облаците се отдалечават‚ падам‚ въртя се‚ не разбирам‚ но не мога да формулирам нещото‚ което искам да разбера

Светът е свят и всичко е реалност. Потънал си в нея, а тя те е обгърнала. Отдал си се и тя те е приела. А границите, които правят от нея НЕЯ, а от тебе ТИ, започват скоростно да се оттичат една в друга, да проникват и да завладяват. От непонятното да събират и да сътворяват понятно. Да проникват без да рушат, да опознават без да отнемат, да притежават без да убиват... Светът да живее в теб и ти да можеш споделен да се докосваш до света. И всичко да е out of sence, out of speed, out of fееlings... Нещо като усещането под вода, когато всичко е по-бавно, всичко е по-леко, всичко е по-живо, всичко е по-изненадващо. Всичко е по-близо до началото, от което вече те е имало, а светът е пак свят и всичко пак е реалност, но някак с малко по-голяма, с малко по-лека, с малко по-красива, с малко по-богата... със съвсем малко ако е възможно ... нереална.

летя. все по–бързо и все по–смесено е всичко около мене. вече има горе и долу‚ към което се приближавам шеметно. пред очите ми се сменят онези облаци и светлината‚ появяват се цветове‚ кафяво‚ зелено‚ тъмни и жълти‚ сребристо и модро‚ пак зелено‚ нямам време... появило се е време. няма кога да се огледам‚ нито да преценя. не мисля‚ превръщам се в страх‚ леко примесен с объркано учудване и очакване‚ от което се опасявам да изляза‚ не зная какво се случва‚ нито защо‚ но зная‚ че става с мене. объркването ме уморява‚ въпреки че не правя нарочни движения‚ не полагам усилия‚ отпускам се‚ въртенето спира‚ но движението – не‚ вече знам‚ че това отдолу са дървета. имам точно толкова време‚ колкото да го помисля‚ клоните им се удрят в ръцете ми виждам стволовете пред очите си‚ виждам земята и ясно различавам сухи лански листа‚ така изтлели‚ че е останала само фина паяжинеста решетка от жилчиците им току пред очите ми. в носа ми нахлува ярка усойна горска миризма‚ вдъхвам дълбоко

с рязък тласък в дробовете ми нахлува горска прах от листата и спори от мъх и протягам ръце‚ за да срещна земята‚ но сграбчвам нещо меко‚ влакнесто копринено‚ някакви нишки ме удрят камшично в лицето‚ в очите ми нахлуват сълзи от удара и от... и се вкопчвам в каквото са докопали ръцете ми‚ не виждам нищо‚ очите ми са затворени‚ прилепям страна о нещо меко‚ горещо и живо. стомахът ми се качва в гърлото‚ сега движението е рязко нагоре‚ в ушите ми шуми глухо река. бумти. това е сърцето ми...не‚ не е сърцето ми‚ то още не е имало време да отброи следващ удар. сега чувам и него‚ в слепоочията си. отнякъде изсвистява бавно‚ дълбоко вдишване‚ което сякаш няма край‚ инстинктивно се опитвам да следвам ритъма му‚ здушавам се‚ не мога да поема повече въздух‚ отварям рязко клепачи‚ чувам ги как изпукват‚ когато се разлепят. виждам козина. сребристосива‚ къса и гладка‚ лъскава като метал. в ръцете си стискам нещо като коса‚ конвулсивно се изтеглям нагоре‚ драпам с крака по податливото гъвкаво и топло тяло под себе си‚ успявам‚ в равновесие съм‚ но стискам здраво с ръце‚ а тялото ми е прилепено до другото... издишване‚ също така бавно и дълбоко. този път не се увличам‚ владея се. опитвам се да погледна наоколо си и да разсъдя къде съм‚ но нямам сили.

ще заспя. и отново ще сънувам коня‚ който чатка със сребърните си копита от звезда на звезда и ме носи на гърба си‚ нещо дребно‚ сгушено в гривата му‚ и така студено е‚ и тъмно‚ и покойно‚ наоколо‚ в нищото‚ където нямам никакво значение.....

Ще бъде време, в което този свят ще бъде само твой. И ти ще го харесваш. И няма да си просто точица в гривата на вихрогон. Ще те докосват сънища, а ти ще ги красиш. Заспи, далечен сън! Светът ще те досегне. Светът е вече твой.