оффф,

иска ми се да си поговорим за нещо по-различно от разводите.
и затова реших да ви попитам нещо.
как си избрахте професията?
доволни ли сте от избора, от парите, от работното време, от шефовете?
и още...
как ориентирате децата си в професионално отношение?
кое считате за важно в тази насока и успявате ли да ги убедите, че наистина е такова?

п.п. май трябва да пейстна темата и в родители и деца.



[линк]

Аз съм една от щастливките в това отношение - станала съм това, което винаги съм искала и след близо тридесетгодишен стаж ходя на работа със същото удоволствие и трепет както в първия си работен ден - помня го 13 януари 1976г. И сега сега се събуждам нощем с мисълта за следващия ден - как да бъде, как да стане, как да се подобри и да е по- интересно. И дори все още ми идват разни идеи... Според мен защото професията ми е някак вътре в мен, аз съм това и някак си пасваме, знам ли...Изпитвам удоволетворение от това, което върша, никога досега не ми се е случвало едно и също нещо да го направя по един и същ начин, всеки път е различно - кога по-успешно, кога по-малко, но всичко това ме забавлява и вероятно е причината да не ми омръзва. Съзнателно бягам от рутината, наистина не искам ежедневието да убие ентусиазма и удоволствието, което изпитвам в работата си.
Колкото до сина ми, никога не бих си позволила да му наложа своето мнение що се отнася до избора на професия. Можем да обсъждаме и коментираме варианти, но изборът е негов личен. Моята подкрепа се състои в това да му осигуря възможности да опита силите си в различни насоки и сам да прецени къде му е най-интересно. Както любовта и брака, професията е въпрос на лична ангажираност и отговорност, и всеки решава сам за себе си.

"Силата на духа е за предпочитане пред красотата на сълзите" /Еврипид/

И аз съм точно като теб по отношение на професията си... толкова я харесвам и толкова ме бива в нея,че понякога позволявам да ми замести дори и секса...
Особено зимно време...


Qui scribit, bis legit.

"Силата на духа е за предпочитане пред красотата на сълзите" /Еврипид/

За моята професия ми беше "подсказано" деликатно от родителите ми. Беше ГРЕШКА. Голяма ГРЕШКА. Само няколко по-големи грешки съм правил в живота си.

В резултат на това аз исках моето дете да не прави подобна грешка и аз взех та сам му натресох неговата професия. Това вече беше ОЩЕ ПО-ГОЛЯМА ГРЕШКА. Така открих следната зависимост на степенуването:

голяма грешка
по-голяма грепшка
най-голяма грешка
......
моята грешка
=======
Каквото и да правим не можем да избягаме от грешките си, както и от правилните решения в живота ни. След наниз от грешки мисля че вече вървя в правилна посока. Чакам с нетърпение денят на моята кончина за да мога да тегля спокойно чертата и да направя преценката без никакви грешки.

това голяма грешка
по-голяма грепшка
най-голяма грешка
......
моята грешка
ми звучи като моята теория, че първо си
млад,
по-млад и накрая
най-млад
а аз тази тема съм забравила, че съм я пуснала

а я пуснах, защото по-голямата част от времето, когато е буден, човек прекарва на работното си място и ако това място го кефи и му носи добри доходи и добри социални контакти няма да потъва твърде надълбока при всяка лична неудача.
с две думи - удачният избор на професия те прави и по-стабилен в емоционален план.

а относно децата и насочването им, аз мисля, че трябва да ги подкрепяме да познаят със сърцето си какво искат и после да действат, за да го постигнат.
и много много да не се мешаме в избора със идеята кое е престижно и ще ги храни и кое не. светът е твърде динамичен, за да знаем кое какво ще е след 20 години.

[линк]

леле отговарям ти като един пътнически влак, забравен да виси на някоя гара))))

радвам се за теб.
аз все още вървя в посока да те догоня като вътрешен мир и равновесие)))
не че не си харесвам работата, напротив харесвам я, но толкова много неща още "ме дърпат" в различни посоки, че....

[линк]

хм, иде зима, ще се появи някой да те гушка истински и тогава моля те ела пак тук и кажи за професията

[линк]

... е напълно вярна. Не забравяй, че идва вързраст, когато човек започва да се напикава Първо започва да се заглежда по все по-млади момичета и сетне... памперсите...

От живота научих едно:
КОМУТО Е ПИСАНО ДА ГО ОБЕСЯТ, НЯМА НИКОГА ДА СЕ УДАВИ.

В този контекст - няма никакво значение дали подкрепяме или не децата си за тяхната професия. По-скоро подкрепяйки ги можем само да навредим. Все пак не може човек да стои безучастен. Много трудно се намира баланса. По-важното е не какво ще направиме, а как ще приемеме ефентуално едно неблагоприятно развитие на нещата.

Не съм съгласна с мнението ти, че с подкрепата си можем да навредим на децата. Изборът да е техен, подкрепата - от нас. В подкрепата включвам и това, да бъдем откровени с тях и да ги информираме за евентуалните пречки, с които ще ги приземяваме. Важното е децата да ни ИЗслушат, но да не ни слушат и да си карат по техния емпиричен път Така трупат жизнен опит. Така стават откриватели/изобретатели/изследвователи Така се постига някакво динамично равновесие - те "летят" нагоре, ние ги "приземяваме" надолу.

При неблагоприятно развитие - опитай пак, нещата често не се получават от първия път

Brawo "Jeni"

Uceli prawo w desetkata! Chetesh mislite mi......

Няма да разказвам как съм си я избрала, че е много дълго, ама по-скоро ме навиха, отколкото съснателно да съм я искала. Доволна съм горе-долу от избора. Оказа се, че имам подходящ начин на мислене за тази професия. Виж, характерът ми не е много подходящ, ама... Парите...стигат. Работно време нямам, както и шефове и това е най-хубавото.
Децата за момента не ги ориентирам в професия, а по-скоро по отношение на обучението. Гледам да завършат що годе свестни училища, подходящи за тяхната мисловна и всякаква нагласа, пък като дойде време, ако ме питат, ще съветвам, ако не- няма да давам съвети.

аз съм лош пример, защото професията си я сменям вече няколко пъти... според ситуацията и вятъра :)

Но образованието, което съм получила, определено ми помага да менкам браншовете като носни кърпички без да се налага да уча кой знае колко отгоре..., така че се опитвам така да насочвам и сина си.
Не е важно чак толкова какво ще учи в момента, стига да му харесва и да го прави с желание. Важно е и да се научи да си намира сам информация по проблемите, които го интересуват, а не да разчита само на даскалите и училището.

Не ми се е налагало да го убеждавам къде и какво да учи... той си избра сам в общи линии. От нас с баща си искаше информацията - кое какво означава, какви са перспективите и каква е реалността. Предполагам донякъде сме повлияли в избора му, ама това е неизбежно :)


Ти имаш ли?

не са се включили повече хора.

Тези неща винаги са ме вълнували и мнението, което изказвам е
основано изцяло на опита и наблюденията ми (не съм нито психолог,
нито педагог). Също така нямам собствени деца, но като най-голямо
дете в семейство с 3 такива (със значителна разлика във възрастта),
смятам, че ролята на родителите (техният личен пример) е решаваща.

Според мен, основното, с което един родител може да помогне
на детето си да се ориентира и да просперира в професионално (и интелектуално) отношение, е да го направи ЛЮБОЗНАТЕЛНО! Като това възпитание трябва да започне от най-ранна възраст. Както знаете,
децата копират поведението на родителите си. Затова, ако майката
прекарва повечето от времето си пред огледалото и в разговори с приятелки,
не може да очаква от дъщеря си да се стреми към образование и знания.
Просто няма как да втълпиш на детето, че трябва да се интересува от
някои неща, ако ти самият не се интересуваш от тях. Ако го накараш да
чете, без то да те е виждало с книга в ръка, съвсем нормално е то да те
попита "Мамо, ако четенето е толкова полезно и приятно, ти защо не четеш?". Или "Защо искаш от мен да имам само 5-ици и 6-ици, като твоята
диплома от гимназията е пълна с 3-ки? И ти защо не ми помагаш за домашните?". И т.н.

Един пример за (според мен) много отрицателно влияние при избора на
професия. Детето на мои познати още от малко имаше страхотни заложби
на художник (без проблеми правеше копия на картини на класиците) и
се интересуваше от биология. Родителите му (инженери) го изпратиха да
следва в МЕИ.

Три примера за децата в моето семейство (родителите ни четяха много и ни
подтикваха към любознателност, изискваха от нас висок успех в училище и
ни наказваха, ако се отпуснем):

- № 1 - Аз - Бях отличничка, майка ми искаше да се запиша в гимназия, за да
реализирам нейната мечта - да стана лекарка (на мен ми прилошава само при вида на кръв). Въпреки нейната воля се записах в училище за секретарки.
Въпреки мечтата си да се занимавам с хуманитарни науки, завърших инженерство (защото там се влиза по-лесно, ама не знаех колко е трудно
следването и завършването). Никой не ми е помагал - бачках като луда и
учех, а родителите ми изобщо не се интересуваха какво и как и с цената на
какво, уча. Сега не съжалявам. Професията ми ме удовлетворява, парите също, шефът ми е разбран човек. Не се оплаквам.

- № 2 - По-големият ми брат. Учеше се със среден успех (той е най-умният от всички ни, но беше страшно зависим от майка ми - все я държеше за полата). Тя реши да го прави военен - той направи всичко възможно, за да не влезе
в такова училище. Понастоящем пак държи майка ми за полата и е зависим
от нея. Той беше много любознателен, но така и не се ориентира професионално (от него да излезе един добър инженер).

- № 3 - Най-малкият брат. Още от дребно хлапе си беше решил, че ще стане
ветеринарен лекар, правеше експерименти, лекуваше животни и т.н. Нито
сме го бутали с всички сили (нямаше нужда), нито сме го възпирали да постигне мечтата си. Стана ветеринарен лекар и е един от добрите лекари в София. Знае какво иска и го постига. Макар че по обща култура не може да се мери нито с майка ни, нито с №1 и №2, защото е тесен специалист. Сигурна съм, че ще постигне много. По време на следването и започването на практиката му го подкрепяхме яко и мисля, че имаше смисъл.

С всичко това исках да кажа, че на всяко дете трябва да се даде първоначалният тласък, и след това да се остави да се развива според собствените му желания, без да се насилва, и без да се пренасочва според
желанията на близките си. И ако има някакви специални заложби, те да
бъдат поощрявани с всички сили. Иначе ще създаваме хора, некомпетентни
и недоволни от професията си.