Проба, проба... 1, 2, 3...

Клубчето,

като са ме заизмъчвали днес три екзистенциални въпроса...

1. Има ли някой тук изобшто по това време.
2. Има ли някой, който изопшто си спомня за мен.
3. Има ли някой, който изопшто шси пие обедния джин с мен, щото не ми се пие сама кат битов алкохолик без събеседник по желание.

Здравейте, де

Косата ми дзилена, очите ми редки

...1.Аз съм винаги тук, но не е задължително да съм..
2.Аз те познавам, но не е задължително ти да ме познаваш.
3.Джинчето с тоник и лим.сок е любимото ми питие и е задължително да го пия с готини хора.

Връзката поставя в зависимост

Здрасти, Майа

1. Никой с нищо не е задължен никому, с редки изключения
2. Ако ти ме познаваш, а аз не - значи си ми виждала снимката на разлепените по стълбове и табла обяви, започващи с "Издирва се..."
3. Ае тогава, наздраве! (видя ли с къф елегантен финт се писах в групата на готините)

Косата ми дзилена, очите ми редки

....още веднъж наздраве щото аз или пия или не...пък който се чувства от групата на готините да заповяда..пък може и да почерпи...

Връзката поставя в зависимост

Ох! Оптимистично ми звучиш ти, определено. Коя жена се оставя да бъде черпена в днешно време?

(може пък моят личен опит да е по-различен)

Косата ми дзилена, очите ми редки

За "спомнянето".
А ти къде изчезна?
Изчезваш а пък после се обиждаш.
А джинче с тоник - свърши след суровата забрана на лекарите. Дори бира ми забраниха.

П.П. Сега е ред на цигарите...

и от мен се изкара сега

Моите изчезвания се оказаха дълги, всеобхватни откъм време и внимание и скуковати, като занимания

Съвет под сурдинка: като случиш на лекар, който те съветва неща, извън желанията и вътрешния ти усет, сменяй доктора! Аз така правя

към П.П.-то ти: Ти си луд, ве! :))))))))))

Косата ми дзилена, очите ми редки

Един болен отива при доктора. Доктора го преглежда и му казва:
"Трябва да откажеш алкохола"
Оня: "Ама докторе аз не пия"
Докторът: Тогава трябва да откажеш цигарите"
Оня: "Ама, докторе, аз не пуша"
Докторът: "Абе ти нещо обичаш ли да си хапваш или пийваш"
Оня: "Ами обичам пържени картофи"
Докторът: "Тогава трябва да откажеш пържените картофи"

ще вденеш ти какво ти говоря

Глей ся, Маг. Известно е, че когато един мъж стане на 60 години му изгаря единият бушон. Стане ли на 65 г., му изгарят и двата бушона. А навърши ли 70 г. - му изгаря електромерът и започва да работи водомерът.:)))))

Ако се присламчим към грузинските обичаи да се пие дълго и да се вдига тост по повод и без повод и във вързка с горния виц, може да го обобщим така:

Да пием за мъжете, които не се вслушват прекалено в лекарски съвети, не се плашат от тъмно и от наводнеия

Ше им се предоверяваме на лекари... дааааа, бе!

Косата ми дзилена, очите ми редки

... "Шанел № 5".

Лично аз в момента съм вече на ледена бира и свинско със зеле.. Наздраве!

Еееее, шукер!

Довечера съм на сватба, та се пазя.

Колкото повече знаеш, виждаш колко повече не знаеш

ти ме взе за някоя рускиня...да пия парфюми, одеколони или простое духи "Тройной"

ВзъмУтена съм, да знаеш:)))))

Че и както съм гладнааа... взех, та се сетих:) Абе, пирксе, ти нали щеше да ме каниш на разни вкусотийки и кулинарни чудеса, м??? Кво се ослушваш такъв

Косата ми дзилена, очите ми редки

Башмийрадузд да та видя

Ти пък с тия сватби взе да се увличаш. Не ги ли изпоженихте де що има неизгорял околовръз, че да мирясаш най-сетне

Косата ми дзилена, очите ми редки

Зарежи екзистенциалните въпроси!


Искам приказка пък!!!!


И общо взето, тва е. Радвам се да те чета отново, честно:)

Най-после някой да ми се израдва

Остави ме да се издокарам временно макар като някой смишляваща буля, бе, ама си и ти!

Абе глей ся... за приказки време нямам, ама никакво. Освен да взема да се понапъна с някой приказен спомен

И аз ти се радвам!:)

Косата ми дзилена, очите ми редки

Взаимно, взаимна е радостта наша ма шер:))))))))))
Без ирония го казвам, ама щото си знам, чи ни си ут ония були дето съ праът на ущипани без дъ съ ги щипъли.

Сори, ама се снабдиф с неквъ програмъ, която ми разваля правописта.
Неам сили да се бора, затва:

чакам си приказния спомен, ама не се чуствай ангаже:)

Приятний и слънчевий ден, мноо ма кефиш!

Кат та кефя, що не си ми знъннала

Ей ся почвам да ровичкам из спомените, неангажирано. Ти стой он-лайнето да го прочетеш след малко, да не оставам с чувството, че сама си говоря

Косата ми дзилена, очите ми редки

Начи...
От дете съм си артистична някак...и вкъщи мама много ме окуражаваше в тази посока. Та преди години Стояна Мутафова беше отслабнала много по едно време и по телевизията (единствена за времето си) я гледам в един скеч. Бяха облекли в балеринска рокличка, с пачки. Танцува умиращия лебед. Не може да не си го спомняте тва:))) Върха на изпълнението беше моментът на агонията. Стояна полягва, простира напред кръстосани в китките ръце, проточва бавно лебедова шия и полага глава на киткте. В същото това време ритва очеизвадно с крак, както заклани пилци ритат
И аз още докато тече скеча по телевизора, скачам и го удрям на танци из къщи. Старателно повтарям всяко движение, мама е в див възторг от артистичната си дъщеря, поправя ме, отработвам до перфектност движенията... и когато реших, че съм готова за сцената, набирам смелост да го изтанцувам пред колегите...

Сега обаче малко предистория...

Когато кандидатсвах навремето, не ме приеха първата година, та трябваше да имам 8 месеца трудов стаж, за да мога да кандидатствам на следващата. И аз къде, къде... почвам работа като чертожник в един институт, на който СЛУЧАЙНО баща ми беше директор
Разработките бяха в областта на електрониката, работехме някои неща за руските военноморски сили, в тоз момент - един т.н. "буй". Ся... понеже получавах секретни и най-вече щото съм забравила, повече инфо няа ти дам:)
Всъщност... сетих се, че мога да ти кажа, но после ще трябва да те убия
И какво става... В тоз един ден - ДЕНЯТ на моята сценична изява, една делегация, оглавена от руски морски полковник беше в института. По повод високата делегация, целият институт се оказа обезглавен откъм началства от най-различен калибър. Като почнем обрятното броене от директора, той и мой баща по стечение на обстоятелствата и стигнем до шефовете на отдели, включая и нашичкия пряк шеф. Работното помещение представляваше едно средно голямо хале, представи си поне 20 бюра и поне 10 чертожни дъски. На шефа бюрото, обаче, огромно - по социалистически:) Бюрото му стоеше успоредно на стената, до вратата. И като ни обезначалниха руснаците, поогледах се, поослушах се и си рекох: джанъм, ся е твоят звезден миг:)
Свирнах аз на колегите, завъртаме шефското бюро - то по съвместителство и моя сцена - на 90 градуса, точно пред вратата на халето.
И се качих!
И затанцувах!
То беше вдъхновение...
То беше полет...
Подлитвах, така да се каже:) Все пак... лебединное озеро, нали така:)
Народа се тръшка от смях, забавата в пълна сила...
Настъпва моментът с агонията... Елегантно се полагам аз връз цялата дължина на бюрото, плавно склонявам глава връз сплетени китки...
И ПРИРИТВАМ!
Някак тържествено-кулминационно приритвами и тук според предвижданията ми тряаше да има трОпОве - бях се погрижила да е почти смъртоносно като ефект от смях:)
Нооо...
Пълна тишина!...
Брях, рекох си... тия ливади не видяха приритването
Естествено - пофтаргам!
Тишина - тегава и нелепа
Леееееко извивам лебедова шия и вдигам поглед нагоре - шок!
НИКОЙ не ме гледа
Всички с доста опнати, сериозни физиономии вперили очи над мен, в посока вратата Извииииивам дълга шия назад - втори шок. Обаче този път вече ШОК!!!:)
Цялото кралско войнство, воглаве с полковника, тате и началника на отдела - сама смятай нататък колко още началства е имало в коридора, проточили и те шии да разберат ЩО не се влиза навътре, аджеба. Стоят като изтукани на портата За нуждите на яснотата по ситуацията - от всички присъстващи там, единствено руснаците не знаеха чия дъщеря съм:) Народа се разкъсва от дилема: дали да се смее двойно - на сценичното ми майсторство и нелепата ситуация, или да гледа трезво и далновидно, опазвайки си хляба в института - сиреч, мълчейки със сериозни физиономии:)))))
Руският полковник, обаче, волна душа, балетолюбива:) Като почна да ми ръкопляска и да подвиква "браво, браво"... уджъзззззд
А аз, колчем видях физиономията на тате, не видях как се изсулих от сцената:))))
Обаче... има продължение!
Прибирам се аз право вкъщи и разказвам на мама. Щото нали тя ме подкокоросва да се изявявам така:) Жената ме поуспокои, и засядаме да чакаме татеееее...
Сега следва малко вклиняване: навремето, като дойдеха разни делегации, то си имаше ритуал. Бачкат, квото бачкат, пък вземат и ги разкарват като настинали кобили из България - тва Рилски манастир, Златните, Албена. И, естествено, се придружават от най-засуканите колежки:)
Та... прибира се тате...аз змръзвам.
Нахълтва той в хола и от ноздрите му огън излиза:) и като викна по мен... че как можело, че на какво приличало така да го излагам... Та се наложи мама да си влезе в правозащитната роля: спокойно, де, човек, какво толкова е станало?!
- Какво ли? - вика тате... Полковникът още в коридора ми вика "нали ще вземем това девойче с нас като пътуваме из страната" (топ-сикрет: тогава изобщо не вдявах кое толкова е притеснило и възмутило тате... пуста младост, пуста наивност)
А тате се изтъпанил с гърди на амбразурата: НЕ!!!
- Е що не? - кротко попитал полковникът.
- ЩОТО отделът не може БЕЗ НЕЯ! - някак натъртващо си представям да е звучал тогава тате

Та така с моята почти случила се грандиозна балетна премиера:)))))

Абе нали не ядох бой после, и на толкоз слава съм доволна

Косата ми дзилена, очите ми редки

глупости натворих:)))))

Това като адресат трябваше да е насочено към теб - като първо:)
И като второ - станало е пак писание с размери на малка централноафриканска държава
Съвсем съм загубила тренинг, ужас

Карай... ще ми се наложи да продължа да живея и занапред с тези мисли:)))))

Косата ми дзилена, очите ми редки

Няма да говориш такивъ рабути за моята слабост Безпаметно. Абе от инъ кръвна групъ сме с тебйой, затва - БЛАГОДАРЯ - за вълшебния спомен.

И не си мноо на прав път, че требеше да ме убиеш, ама за да ти е мирна глъвътъ мълчи, ни спуделяй, сакън - особено с полупознати, непознати, че и с познати р:)
Пожелавам си и аз занапред да продължа да живея с мойте си мисли в моята си малка България, да читъ в упоение дългите ти приказки и спомени - и да се кефа, че мозъкът ми шъ си остане се така инатлив:)))))))

Важното е, че не издаде тайната, нал тъй?