Пук!...

Днес сутринта се събудих. Или нещо ме събуди. Не помня, не зная, не искам...
Спомних си нещо. Нещо старо. Нещо важно. Нещо лично. Нещо ценно...
"...човек със спомени за памет."
Спомних си старите бели листа, спомних си старата мастилница(празна, но все така пълна със спомени). Спомних си молива, спомних си дневника с Ръчно правени листа, с розички прозиращи между невидимите редове. Спомних си тевтера за стихове, спомних си как ми беше подарен, спомних си и "Може ли да ви попитам три въпроса?". Спомних си. Но масата, където безучастни седяха всички те, беше покрита с прах. Тъжен край за един толкова хубав дневник, за едни толкова хубави рози,за едни толкова хубави чувства...
Като дъжд влезе дъга в стаята. Спомних си светлината, спомних си радостта, спомних си и живота, спомних си. Спомних си и... "Светлина в тунела"(Ха-Ха!). Хубав, светъл край на тъмнината!
Спомних си за листата, на които са написани няколко прекрасни стиха, листата над бюрото ми. Моето бюро чуждите мисли приютява... Нека. Ако нямат дом, ако няма кой да ги пази, ако няма кой да ги бърше от прахта, нека съм аз. Пък дори сред чуждите стихове да няма място за моите("Защо не напишеш един хубав стих?!"...макар въпроса да не беше зададен към мен, отговарям-защото не мога, защото не помня, защото не искам. Пук, край, точка. Пък!)Колко хубаво край за едно талкова самовлюбено стихотворение!...
Спомних си за лятните листенца, които галеха лицата ни по пътя. Спомних си колко беше просто!"Колко чисто и музикално...". Спомних си и за огнените отблясъци, и за светулките, а после си спомних и за Лека нощ, сънувай светулки!...(Така ли беше?!) Колко осветулчен край за един позабравен спомен!...
Спомних си и морето, спомних си как се разбира в скалите. Спомних си тъмната, нощтна, непозната вода. Спомних си и разходките по скалите, и колелата си спомних... Спомних си как плувахме в пълнолунната вечер към лунната пътека. Спомних си крайбрежната улица, спомних си...
Спомних си писмата. Толкова хубави писма съм получавала!... Спомних си думите, запечатани зад бялата граница.
Спомних си... Колко хубаво начало за един нов ден! По-добре да нося спомените, отлколкото да ги забравям, окачени на чужда стена, над чуждо бюро...

Слънцето е планета, на която всички са запалили по една свещ искрено, от сърце.

Пак и пак те откривам.


Пак и пак те чувствам.


Пак и пак притежваш усмивката ми.


Пак...
Спомни си пак!

Пак и отново,
Сз.

Слънцето е планета, на която всички са запалили по една свещ искрено, от сърце.

Спомних си...

И аз. Понякога. Все по - рядко напоследък. Но това ще се промени. Ще се върна...


Спомням си...

То е като усещане за безтегловност, лекота...Безпространственост. Полет. Почти.

Хаотични мисли. Навярно думите не стигат.
Думите...все по - близки, и все по - недостатъчни.


Спомените...за себе си...
Споменът за това, което си...


Миналото е низ от несъществуващи неща...


Споменът е реалността. Твоя. Тиха. Цяла...


Спомени за бъдещето.
И за миналото.
Понякога това е...сън...


По-добре да нося спомените, отлколкото да ги забравям, окачени на чужда стена, над чуждо бюро...

По - добре...