незанимателно

Вече доста време настойчиво неподвижнича в сезона на пропуснатото утре или непременно във втория вторник на февруари.

И се питам - не кой сезон ви допада или напротив, а в кой сезон пребивавате най-често (и как бихте го определили), ако приемем, че живеем в едно и също време, но в различни реалности; на едно и също дърво, но в различни сезони?

ИЗ ЗИМАТА НА ЕДИН НЯКОГАШЕН ВТОРНИК




…но аз си взех от твоя празник в шепите
в този свят от понеделници.

Христо Караславов





Ако докосна живота й – ще се натъжи;
ще стане още по-мълчалива.
И погледът й ще се втурне надалеч, ако я доближа,
докъдето не достигам.

Ако седна до нея – ще заприлича на зима, на счупен ключ,
заяждаща брава, на небе, което си отива.

Сигурно още ми вярва.
Улових усмивките й.
Точно както предполагаше.
Хербаризирах ги.
Сега висят в зелено
по стените на намръщената стая.

Карфици.
Спомени.
Предчувствия.

В понеделник зимата се завръща с нейните устни.


= = =





„Трябва просто да можеш
да запазиш дъха си топъл.”

Елка Няголова




Има толкова много дни, в които нищо друго не мога, освен да остарявам. Отпускам се и оставям апатията да се разхожда като страж по цялата дължина на тялото ми. Нищо няма да се промъкне и нищо няма да остане незабравено.
Днес това ми е останало – стоя неподвижно и преценявам достатъчно ли е. Достатъчно ли ме обезличиха всички онези понеделници без небе. Всеки вторник – без спомен за небе. Сряда...Цели седмици... Без... Достатъчно ли е?


Върволица от незапочнати, недовършени, отложени понеделници. И достъпното днес – този вторник има небе. Има движение и не ми пречи. Не ме възпира да скитам безпосочно и да си търся празник. Мисля си: грижа се за собствения си баланс, а вероятно нарушавам нечие равновесие. Нали така се случва най-често: за да намеря нещо, някой трябва да го е изгубил. Може би затова сега невнимателно заобикалям отдавна смрачилите се ивици по тротоара и тъкмо осъзнавам, че търся нечий загубен празник. Нечий изгубен вторник. Една изгубена пролет, която ще се припознае в мен и няма да ме отмине.
Няма ли?


= = =



Понякога забравяме лицата си.
и огледалото е най-несигурното средство
За връщане на паметта.

Елка Василева



През зимата сянката ми не прилича на мен. Само ме наподобява. Несполучливо ме имитира, но жестовете са много по-сковани. Или само така ми се струва. Нали съм си непозната отстрани. Не осъзнавам своето отстрани. Сякаш не ме засяга. Едва се преодолявам, за да реагирам; използвам се, за да се извърна и да отговоря, когато ме питат: “Тук ли си?” .“Тук съм” –повишавам глас, сякаш съм напълно уверена, сякаш отговорът е непременно “да”, дори когато се колебая.




Но ако тялото е всичко,
кой съм аз тогава?

Иван Методиев





Все още сянката ми изглежда произволна, но ме удостоверява.
Оставям я да ме води.

А обувките ми тежат от свобода
от безпосочие
от недоверие
от време
напластено
невдъхновено
неподвижно
необитавано
Обувките ми тежат
и се спъвам в гълъбите на площада пред НДК
Гълъбите се разлюляват и се превръщат
в тромави крилати знаци
в метафори
в чужди спомени
в най-дългия недописан стих
потърсил щастието ниско
сред трохи и отпадъци

(дали
поне понякога
сърцата ни се хранят със излишното)


Отмествам се. Сядам достатъчно встрани . Взирам се в хората. Чудя се дали са си достатъчни или просто са спокойни. За всеки случай внимателно записвам посоките на погледите им. Вмъквам ги в дълги изречения. Колебая се. Точките тежат върху листа като котви, готови много дълго да останат. Разтварям джобното си ножче и ги изрязвам. Животът нахално се вмъква в отрязъците и светлее натрапчиво с изразителната си, неприглушена пустота. Може би по-късно ще го прогоня. След няколко улици. Някога…

Продължавам. Преброявам ги. Няколко пъти. Повишавам увереността си. Толкова са.Осемнадесет точки. Стискам ги в шепа със странната непохватност на човек, който не е сигурен кое е важно. Гневно и плахо. Едва по-късно забелязвам, че процепите са деветнадесет.
Една изгубена точка.
Някой ден мога да пропусна така и жената, която ще поиска да сложи край на най-тъжното ми изречение.



В поредното кафене сянката ми се разпростира към лицето на момичето от съседната маса. Отдръпвам се. Добре е да обуздавам сянката си. Размествам се. Разпокъсвам се. Разотивам се. Рязко.
Детайлите на доскоро нервните ми жестове се разпиляват изпочупени и ме следват отдалеч. Търпеливо. Прегърбена, сянката се повлича подире ми като наказана за това, че не ме е отвела до триумфа на преодолените разстояния. Изгубвам я. Дори не я изчаквам, когато изостава. Някъде назад. Където. Навярно точно в този момент сервитьорката почиства една маса, на която само шепа точки са останали.





"Кога ли ще открия дървото,
под което да седна
и да помъдрея най-накрая,
та да не досаждам на никого вече."


Вилхелм Балтаджиян

На ръба на есента винаги е нестабилно. Някак, не е много ясно ще се закрепиш ли за все още съществуващото лято, или ще се хлъзнеш безвъзвратно към зимата. И този август беше дълъг, тежък и страшен. Миналата година не ме застреляха, пък тази не се удавих. Опитах. Но не стана. Като че ли душата ми копнее за пенсия, но все се намира по някой, който да не е съгласен. Ама това е, защото много питам...

Тъ, аз си нямам сезон. Дълго живеех с илюзията, че всичко е пролет. И че тогава се раждам. Със смъртта на илюзията си отиде и сезонът. Чудя се, има ли смисъл да си измислям нов? Има ли смисъл да се вкопчвам в нещо, което е временно? И точно толкова нестабилно, колкото е всичко, което си има ръбове? Дали не е по-подходящо да се вкопча в нещо, което има бодли, например? Но то със сигурност няма да е сезон... И със сигурност ще се движи в повече посоки, отколкото временните неща. И със сигурност ще боли по-малко, отколкото балансирането по ръба на сезоните.

Вчера си прегръщах дървото... в клоните му има три сезона... само дето не живея на него. Хъммм...

Да вървя на майната си?!?
Че аз оттам идвам, бе...

Най-често вали. Слъцето си прави каквото иска и ту го има, ту го няма, Понякога вятърът изгонва (почти) всички облаци и дъждът почти спира, появява се дъга. А понякога дори има само слънце и така препича, че дъждът започва да ми липсва. Но както се знае - когато препича, това означава, че скоро ще вали.

Есен

Тича пияният -
мъглата го гони.
Вятърът спъва го.
Споменът блъсва го.

Плаче окото -
лявото, - помнещо.
Дясното - стъклено, -
цели се в хората.


..................................

Искам никой да не пита:"Кой?",
когато му почукам на вратата,
а да ме прегърне, който и да е той,
защото много ме е страх от самотата.




Вилхелм Балтаджиян

ами...аз си падам по лятото. То е естествено, такава ми е натурата - гореща си падам. Цялата обгърната със зелени, големи листа...

Гореща си падаш а ? Интересно интересно...... мери си темп по-често,че над едни градуси вече не е здравословно

One only understands the things that one tames.

'Пролет, пролет, пролет, пролет - с момичешки устни, с момчески ръце'

It's Friday. I'm in Love.
Петък.

неосъзнато...ще крещя...от оранжево и очи през стъкла

Преди имах една тема,която се казваше `Утайката на февруари`,но тя се отнасяше повече за мен,отколкото за февруари:)))
Ами,любим сезон може да ми стане всеки един,ако ми се е случило нещо хубаво по време на неговото пребиваване в годината:)
Но,като сезон ми харесва есента,защото е нито жегава като лятото,нито ледена като зимата и има много жълти листа и вали много дъжд....а това много ми харесва
Пролетта също е хубав сезон(и той е някакъв междинен,не точно студен или горещ)...тогава всичко е зелено и цветно и ти искаш да се изсипеш върху някоя поляна,ама наситено зелена,или да влезеш в някое езеро...
Хубави сезони са есента и пролетта
Есента-меланхолия,а пролетта-мечтание...

То – просто не би било в мой стил, ако се случи някой път да задам достатъчно коректно въпросите си. Продължавам да гледам с необикновен възторг ентусиазираните да предложат отговор.
----------------------------------------------------------------------


Прочетох споделеното от теб и се впуснах в обстойни обяснения какво всъщност питам. Когато привърших – погледнах още веднъж и с изумление забелязах, че ти съвсем ясно си отговорила.
И остава само да се разберем, ако занапред откриеш някакъв смисъл и предприемеш вкопчването в прецененото като подходящо нещо, а то все пак вземе, че се окаже сезон, отново да отговориш.

А нали и сега си някъде, някак…
Нямах предвид опити за вкопчване в преходното, а за преценяване дали се случва да те съпътства онова, което е сходно с отминалото.

Въпрос за наличието на поредица от еднотипни ситуации; времеви отрязъци, обуславящи определени психични състояния. Съвсем произволно ги наричам сезони (допускайки затруднения при контролирането им), в които се предполага, че пребиваваш с някакво характерно настроение, което определя и темпа ти на действие и мислене, начинът на преживяване, спомени, оценяване, планиране…

И оттам се интересувах дали всеки си има преобладаващ сезон и как би го означил (без излишно задълбочаване) съвсем свободно творчески подхождайки.
Нещо като да кажеш, че често се завръщаш към сезона на ободрително безболезнената бодливост.

(А аз, в преобладаващите светове на фантазмите си, мога спокойно да живея на някое дърво с години:)

Иначе - все си мисля, че ти се натрупа предостатъчно за тази година. То не бяха болежки, сътресения, лични адове… а това- с давенето- си е вече направо ексцентризъм:) И сега какви са тези мазохистични демонстрации на балансиране по ръба. Май е време да се разположиш славно в средата и да погъделичкаш усмивката си.

Можеш да си мислиш за Ада като за въпрос, съдържащ присъда. Важно е само да не се съгласяваш.

Аааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааа…ДА!

При теб отбелязвам завидно разнообразие, стига, разбира се, да харесваш и слънцето, и дъжда:)

А радваш ли се на такъв феномен като шарена сянка?

Припомних си заглавието на второто стихотворение: "Страх”. И един от най-тягостните страхове на човека - че не е обичан.

А по какъв начин този ти горещ сезон определя взаимоотношенията ти с хората около теб? Случва ли се да е причина за повишена конфликтност? И въобще какви хора предпочиташ да имаш покрай себе си, преценявайки сезоните в които се задържат?

Пролет - добре
Само, ако нямаш нищо против да добавиш още няколко думички (дори и предложени с по-непривична символика), разкриващи как ти преживяваш пролетта?
Като сезон на…

Защото, въпреки изявения патос на стиха, мога да достигна ( е, не без значителни усилия :) до колебание относно това - уютно ли ти е там?


„Пролет хората я наричат,
самота я наричам аз.”

Анна Ахматова

Възмутително си права!

Всъщност точно това - кой сезон ти е любим- не беше въпроса.
Не че не ми е интересно да узная. Напротив! Но явно сериозно завоалираният ми стремеж беше - да разбера имаш ли (без да разбираш непременно „предпочитани”) преобладаващи или по-продължителни периоди, било то на меланхолия, мечтание или друго. И ако помислиш за някакво название - какво би се получило.

Е, то все ще се намери някой, който да не залее със студена вода;)

Определено съм топъл човек, което прави лесно общуването ми с хората. Конфликтност...не , не би трябвало да има, но тя съществува все пак. Като цяло малко хора са открити и темпераментни, съответно като ме видят са отблъснати, но в повечето случаи след 20 минути общуване нещата се подреждат. Някой е казал, че противоположностите се привличат, но аз не съм сигурна, че за мен важи. Не обичам студените хора, тези които подавайки ти ръка за ръкоСТИСКАНЕ не изпълняват втората половина от действието. От опит знам, че с тях и приятелка не ставам...И не съжалявам.
Има един есенен тип персони, които все ветрове ги веят, все са замислени и нещастни, сълзите им капят с интензитета на есенни листа. И въпреки това носят красиви и раними души. Общуването с тях успокоява, но пък всяла крайност е лоша, и ако някой такъв ми действа като енергиен вампир - гледам да го къшна.
Защото вече съм сигурна, че при някои това е начин на съществуване - да се оплакват, да скърбят, да злобеят, да гледат в чуждата паница и най-важното - да взимат енергия от теб. Аааа, моля, моята положителна енергия не си я давам ей така! Даже и сезон не бих им определила, защото всеки сезон е красив по своему, а те не са красиви.

Да,дааааа,сега се сещам за едно нещо,което исках да кажа по някакъв начин,свързано с периоди и какво чувствам!
Незнам,дали това има връзка с въпроса,който ти задаваш,но дано този път съм те разбрала правилно
Значи,има един период в годината,който е един празник,когато необяснимо за мен самата започвам винаги да плача,при това без причина
Това е на всяка Нова година,ама на абсолютно всяка,когато всички хора празнуват и се веселят,аз точно в 24:00 часа,когато почват да гърмят и да посрещат Новата година,аз винаги усещам една буца в гърлото си и напиращи сълзи в очите си...
Защо е това?!?До ден днешен не мога да си го обясня!На никой друг празник не рева така,както на всяка Нова година!

Мисля,че преди бях мернала някъде някаква статия по психология,където се казваше,че почти всеки човек плаче във връзка с някой празник или определен ден,или нещо подобно...Че това не може да се обясни логично,защото опира до психологията на човека,която е много индивидуална...
Та,така...казах го
Сега само вие го знаете,при положение,че нито родителите ми са ме виждали как плача тогава(аз се крия,защото може да им се стори смешно),но не мога да се отърва от това и така......и още нещо......пак на Нова година искам да съм навсякъде по света с всички хора едновременно...това е едно желание,напълно непринудено,което ме задушава в стремежа си....после не мога да спя цяла нощ от рев и някаква странна тъга????
А,на сутринта,на 1-ви януари,сякаш няма по-пречистена душа от моята
Имам смътното чувство,че това е един вид пречистване от всичко лошо,грешно и т.н. от миналата година......просто на такова ми прилича!...което,най-важното,не мога да предотвратя по никакъв начин...

...И ако помислиш за някакво название - какво би се получило.

Това:
"сезонът на тайнствените облаци"

те просто са навсякъде
ще ги виждаш -стига да вървиш с вдигнат поглед
или ... да има някой до теб - да ти ги показва...

и тъкмо когато призпознаеш формата им
м и г ъ т вече е изчезнал

до ... следващият такъв



пп
здравей, дете по душа
радвам се да те `видя` отново .)