Ерес ли е протестантството?
24 отговора
746 прегледа
Re: Ерес ли е протестантството?
Eто почти същият текст в превод на български
Била ли е Тайната вечеря последна?
Основният, най-сложен богословски въпрос е как именно човек може да получи даровете на Христовата победа. Достатъчно ли е да вярва, че Бог ни е „амнистирал” заради заслугите на Христос, или е необходимо още нещо?
Православният отговор е по-сложен от протестантския: трябва Христос да живее в самия човек, а Христовата кръв да облива всяко сърце: ние имаме „дръзновението да влизаме в светилището посредством Кръвта на Иисуса Христа, по път нов и жив” (Евр. 10:19). И на този нов път ние участваме в нечуваното Богослужение – в Литургията, на която Христос е „Приносящ и Приносим, Приемащ и Раздаваем”.
Тези думи от литургическата молитва на св. Иоан Златоуст означават, че Христос е Онзи, Който принася единствената Жертва, тоест жрецът („Приносящ”); и Той е Онзи, Когото принасят в жертва, тоест жертвеният агнец („Приносим”). Той и приема тази Жертва, тоест е Господ („Приемащ”), и Той се раздава като храна на причастниците („Раздаваем”). Човешката воля на Христос принася жертва Богу („Приносящ”). И в тази жертва тя (волята) принася самата себе си: „да бъде не Моята воля, а Твоята” („Приносим”). А Божествената воля на Христа приема тази жертва („Приемащ”) и според съгласуването на двете воли обожествената Христова плът се раздава на причастниците („Раздаваем”).
Ето въпросът, който е толкова важен за православно-протестантския диалог: кой е, ако се използва терминологията на богословските учебници от миналия век, „субектът на тайнството”? Кой извършва Тайнството? Протестантското богословие акцентира изключителното действие на Бога за нашето спасение. Католическата традиция предполага, че на хората (преди всичко на свещениците), е дадена власт да извършват тайнства и чудеса. От гледна точка на протестантите това е магьосничество, кощунство и изобщо езичество… Дали са прави или не в критиката си на католицизма, е отделен въпрос. Важно е само да се отбележи, че Православието не е католицизъм. Католическата традиция (каквото е и обичайното мнение на нашите енориаши) предполага, че свещеникът е извършител на тайнството, получил чрез ръкополагането си особени пълномощия от законните църковни власти. А православното предание допуска съвършено друг отговор на този въпрос.
Така св. Иоан Златоуст напомня, че за старозаветния патриарх Иосиф най-голямата награда е била да подаде чашата на царя. А в тайнството на Новия Завет всичко е тъкмо обратното: Царят Сам ти подава чашата1. „Свещеникът само стои, уподобяващ образа, и принася молитва, а всичко извършва благодатта и силата Божия. Това изречение („Вземете, яжте, това е Моето Тяло…”) постоянно въздига със силата на благодатта онези, които достойно приемат трапезата” – пише св. Иоан Златоуст2.
И тъй, свещеникът напомня Словото, което извършва Тайнството в нас. „Не човекът претворява предлежащите дарове в тяло и кръв Христови, а Самият разпнат за нас Христос. Представяйки Неговия образ, свещеникът стои и произнася думите, а действат силата и благодатта Божия. „Това е Моето Тяло” – е казал Той. Тези слова претворяват предлежащите дарове. И както онази фраза: „плодете се и напълнете земята”, въпреки че е изречена само веднъж, а всъщност през всичкото време дава на нашата природа сила за детеродство, така и тази, веднъж изречена, прави жертвата съвършена на всяка трапеза в църквите от тогава до днес и до Неговото пришествие”3. Тайнството се извършва от Христос и Неговия Дух. А свещеникът служи на Тайнството и поради това се нарича свещенослужител4.
Богочовекът се пожертва за хората, подари ни живота Си не за да умре, а за да можем ние да живеем в Него. И затова християнското жертвоприношение, Литургията, се извършва с думите: „Твоя от Твоих Тебе приносяще о всех и за вся” („Като ти принасяме Твоите (дарове) от Твоите (люде) за всички и заради всичко”). Ние сега принасяме Богу не нашето, а Божието. Не с нашата кръв се приближаваме до олтара. Вземете плода на лозата, отгледана от Твореца. Чаша вино – ето кое е наше в Литургията (плюс сърцата ни, които ние молим да се осветят). И се молим този пръв дар на Твореца, дарът на лозата, да стане втори Дар – да стане Христова Кръв, да бъде пропит от Живота на Христа. От Твоите люде, от Твоята земя, ние Ти принасяме Твоя Живот на Тебе, Господи, защото Ти си го дал за всички нас и за избавление от всяко зло. И ние се молим Твоят Живот, Твоята Кръв, Твоят Дух да живеят и да действат в нас.
Какво точно става по време на Литургията? Нима човек само присъства при извършването на Христовата Жертва? Нима той просто се осведомява за нейното принасяне, или тази Жертва (голготската, както и литургическата) непосредствено засяга него самия и вътрешно го променя? Върховната молитва в Литургията (епиклезис) измолва: „Господи, ниспосли Духа Твоего Святаго на ны и на прилежящие Дары сия” (Господи, изпрати Светия Твой Дух на нас и на тези прилежащи Дарове). Както виждаме епиклезиса не е само молитвено призоваване, извършвано единствено заради тайнственото претворяване на хляба и виното. Епиклезисът е също и моление за това всички истински да се приобщят към Тайната на Христовото Тяло. Човекът, хората събрали се в Църквата, това е първият и най-главен предмет на литургическото освещаване. Ние сме „материята на Тайнството”. Влезли сме в Храма просто като хора. А трябва да станем Църква – Тяло Христово. И ние се молим, чрез хляба и виното, пресъществени в Тялото и Кръвта Христови, Господ да ни направи Тяло Христово.
Църквата е разпространение на Тялото Христово по света. Не проповедите за Христа, а именно Тялото Христово (защото Духът Христов може да живее само в Тялото Христово). Проповедта е хубаво нещо. Но в един момент това човешко усилие трябва да отстъпи място на Божието действие. „Литургията на оглашените”, „литургията на словото”, проповедта – в един момент трябва да замлъкнат, след като са довели човека до кулминацията на тайнството Спасение – при тайнствената Литургия на верните, при онази Чаша, която Самият Христос пълни, а не дяконът и не служителят. Проповедта е не централно, а служебно място в литургията и в живота на Църквата. Проповедта ни подготвя за онова чудо, което ще извърши над нас не проповедникът и не свещеникът, а Самият Господ.
Писанието говори за „Тялото Христово” като за три реалии: за тялото, родено от Мария и след страданията възнесено „отдясно на Отца”; за евхаристийния хляб; за събранието на верните. Доколкото мога да си представя, това не е последователно изреждане, а динамично движение: чрез вкусването на евхаристийния хляб хората стават Църква, за да съучастват в победата на Христа над смъртта. Ние влизаме в храма като улична тълпа, за да получим от Чашата нашия нов живот. Значи, онази материя, върху която се извършва чудото на евхаристийното предложение, в крайна сметка сме ние самите. Най-голямото чудо не е в това, че хлябът и виното в Чашата са се превърнали в Тяло и Кръв, а в това, че ние ставаме Христови. Чрез светите дарове ние самите подлежим на освещаване: „Светинята е за светите”. Христос желае да присъедини към Себе Си не хляба и виното, а човешките сърца. „Аз съм предстоятел на тайнствената трапеза – казва Григорий Богослов, – аз очиствам хората, които Ти принасям в дар посредством безкръвните и съвършени учения”5. „Свещеникът не се моли огънят да се спусне свише и да запали предлежащите дарове, а чрез Благодатта, изсипала се върху Жертвата, да възпламени душите на всички”6 – казва за литургията св. Иоан Златоуст. И тъй, в резултат на Тайнството, хората трябва да се променят. Необходимо е те да станат жертва, посветена на Бога. „Направи ни живи хора, дарувай ни Дух Свети” – се възглася в литургическата анафора на Серапион Тмуитски (средата на ІV в.)7.
Необикновеното в тази промяна се състои в това, че не хората приемат плодовете на Тайнството, а Тайнството приема хората. При обикновената трапеза плодовете, които те вкусват, се превръщат в тяло човешко. На евхаристийната трапеза човекът сам трябва да стане онова, което е. Вкусвайки Тялото Христово, той трябва да преобрази тялото си в Тяло Христово. Така според опита на преп. Максим Изповедник централно място в Литургията е „пресътворяването на причастниците во Христа”. „Тези, които се причастяват с тайнството по достоен начин, то съответно ги превръща в самото себе си”8. Христос преобразува верните в Себе Си.
За същото говори блажени Августин, сякаш от името на Христа, разяснявайки ни смисъла на Литургията: „Аз съм твоя храна, но вместо Аз да се превърна в тебе, ти самият се превръщаш в Мене… Станете онзи, когото виждате и приемете онова, което сте”9. При залеза на Византия са мислели същото: „Църквата се представя чрез Тайните… За нея те са истинска храна и питие; и причастявайки се с тях, тя не ги превръща в тяло човешко, като всякаква друга храна, а самата тя се превръща в тях. Така желязото, свързвайки се с огъня, само се превръща в огън, а огънят не става желязо” (Николай Кавасила)10. Чрез осветения Хляб хората стават Христови и така получават възможността да представляват Църквата. „Най-съвършените по степента на преуспяването съставляват сякаш едно лице и тяло на Църквата. Най-добрите … стават Църква” – казва св. Методий Олимпски11.
Ето кое почти е изчезнало от днешното обичайно преживяване на Литургията – точката на съзидаването на Църквата. Литургията не е събитие, при което аз получавам лично освещаване и опрощаване на собствените ми грехове. Литургията е събитие, което ме прави християнин, което ме присъединява към Църквата. Това е събитието, чрез което Църквата поддържа съществуването си.
Ето няколко раннохристиянски свидетелства, напомнящи за това:
„Както този преломяван хляб, бидейки разпръснат по хълмовете и събран, стана едно, така да се събере и твоята Църква от краищата на земята в Твоето Царство” (Дидахията)12.
„След това свещеникът моли благодатта на Светия Дух да се спусне върху всички събрали се, за да може съединените в едно тяло чрез символа на възраждането, да бъдат сега заключени в едно тяло чрез причастието към Тялото на нашия Господ, за да се съберат те в единство, свързани с взаимни връзки, с единодушие, с ревностно служение” (Теодор Мопсуестийски)13.
В Литургията ние се присъединяваме към Църквата. За грешниците и за некръстените (оглашените) Църквата се моли с едни и същи думи: „примири и съедини ги със светата Си Църква”. В греховете ние отпадаме от Църквата. Причастяването ни дарява „прощение на греховете” и връщане към църковното битие.
В християнството няма съвършено индивидуален, личен път на спасение. Дори отшелникът, очистващ душата си в уединен подвиг, получава освещение не защото подвигът съответства на условията за получаване на благодат, а просто защото и в пустинята той е живял като член на Църквата. Ние се спасяваме чрез живота на Христа, а това означава, че намирането на спасение е навлизане в живота на Христа, а не просто някакво постигнато от самите нас изменение на вътрешното ни устройство. Да срещна Христос означава да се докосна до онова, което ще ме обгърне, което ме превъзхожда. От това обгръщане може да ми бъде даден нов извор на живот. Но този извор не съществува само заради мен и няма намерение да прекъсне струенето си щом стигне до сърцето ми. Христос не е умрял заради мен. Умрял е и заради мен. Значи християнската сотириология може да се осмисли само в категориите на съ-участието. Аз съ-участвам в онова, което живее не само в мен. Аз съ-участвам в дара, който е адресиран не само към мен. Ако се съберат всички адреси, на които се изпраща Христовият дар, смисълът на Христовото действие ще стане по-разбираем. Съвкупност от адресати – ето това е Църквата.
Новият Завет е сключен не с отделен човек (не с Петър и не с Иоан), не с кръга на апостолите, а с цялото човечество. С народа. Да си християнин означава чисто и просто да си член на народа Божий. Да си християнин означава да осъществяваш в себе си онзи дар, който е в Църквата14. Ако ми е криво, че и друг освен мене се моли на Христос, ако ме дразни, че старици и “бомжи” целуват любимата ми икона, значи пратката от Христа до мен така си и стои непотърсена. Трябва да се научим да се радваме не само на Христос, но и на християните (не на „светците”, а именно на обикновените, живи християни, които се блъскат и в храмовете, и в автобусите).
При протестантското виждане „християнството е нещо само лично. Никаква връзка между хората, освен онази, която съществува във всяка социалдемократическа организация, няма. Ако баптистът Сидор получи Христос от Духа, от това с баптиста Иванов нищо няма да стане, той нищо няма да получи. Ако аз намокря един камък, лежащ в купчината, няма и останалите да се намокрят. В Църквата е съвсем различно: благодатта, която е получил членът на Църквата Сидор, оживява не само Сидор, но и всички членове на Църквата. също както става с ябълковото дърво или с нашето тяло. Ако една „клетка” се зарази, всички започват да боледуват. Поливаш корените, а водата стига до клоните” – излага различието между протестантското и православното разбиране за Църквата М. А. Новоселов15.
Основното тайнство на християните се нарича Литургия. Общо служение. Общо дело. В антична Гърция литургията се е състояла в устройване на обществени угощения; онова, което е било необходимо за обществото и което се е вършело от изпълнителя безкористно, без да му се дават средства за живеене. „Литург” съответно се е наричал общественият деец, който и времето, и силите си, а често и средствата си е раздавал в полза на гражданите.
Във века, в който най-модерната философия е бил екзистенциализмът, най-трудно е да се говори за Литургия.
Човекът търси усамотение и неповторимост, а пак му говорят за съобщност. Но нали може да се гледа не само в бездната на пустотата. Бездната на човешката душа може да бъде призована от Бездната на Божеството. Не само „гадене” („la nausée” íà Сартр) може да се изпитва на границата на човешкото битие. Човешката смъртност може да бъде повод не само за отчаяние и бягство, но и за любов (да си спомним пронизващия Цветаевски стих: „Послушайте: обичайте ме и затуй, защото ще умра!”).
Християните от древността остро са преживявали човешката смъртност. Те са открили целостта на човека: „Човек в най-истинския смисъл се нарича не душата без тялото и не тялото без душата, а онова, което се е изваяло в един прекрасен образ от сливането на душата и тялото” – пише в края на ІІІ в. Методий Олимпски, отричайки спиритуалистичната идея, според която само човешката душа е достойна за безсмъртие16. Значи и душата и тялото е трябвало да се изпълнят с Вечност – „докле е време” (Гал. 6:10). Тялото заедно с душата ще получи награда или наказание и радостта от спасението трябва да бъде явена не само на незримата душа, но и на тялото.
Християнството е по-просто и по-естествено, отколкото понякога изглежда. Кое обновява тялото? – Храната. Кое обединява многото тела в тяхното обновяване? – Съвместната трапеза. Христос би могъл да избере всякакъв начин за основното Си тайнство – за тайнството на вселяването Си в посвещаемите. Той е избрал посвещаване не чрез тайнствена дума, не чрез коани17, не чрез йогийски упражнения за чакри. Избрал е посвещаване чрез трапеза.
И боговете на Олимп пируват заедно. Не защото им е необходима храна, а защото им е нужно общуване, литургичност. Така и Заветът на любовта е бил даден в тайнство, което е невъзможно да се извърши в усамотение – бил е даден в общата чаша, преминаваща в кръг на приятелската трапеза.
Първото, което научава (и което е длъжен да приеме) човек, желаещ да се причасти, е, че причастието става на Литургията. На Литургията не като разновидност на Богослужението, а на Литургията като събрание. Причастието е действие, което всички християни разглеждат като свое единно, „общо дело”.
Но щом като хората са адресати и материя на Тайнството, става разбираемо едно светоотеческо мнение, изглеждащо напълно противоположно на възприемането на Литургията от нашите съвременници. В перспективата на обикновеното човешко възприятие на хода на Литургията в началото на свещенослужението ние имаме хляб и вино, които към края трябва да се превърнат в Тяло и Кръв Христови. Обаче sub specie aeternitatis (лат. „от гледна точка на вечността” – Ред.) всичко изглежда противоположно. Тялото Христово, дарявано на хората, съществува преди началото на Литургията и то трябва да придобие форма достъпна хората да вкусят от него.
„Древният патерик” разказва за монаха, който не могъл да се причастява, защото всеки път в момента на причастието е виждал на Литургията заколвания отрок. „Когато братята се приближаваха да приемат, даваше им се тяло и когато те викаха, казвайки амин, то ставаше хляб в ръцете им… Ако човек би могъл да вкуси тяло, тяло би се и придобило, но тъй като никой не може да вкусва месо, затова Господ учреди хлябове за причастие. И тъй, с вяра ли приемаш онова, което държиш в ръката си? И аз казах: вярвам, Господи. И като казах това, тялото, което държах в ръката си, стана хляб, и, като възблагодарих на Бога, приех светата просфора”18.
Или противоположен случай. Някой си старец-подвижник смятал, че Даровете са само образ на Тялото Христово, а не самото Тяло. По молитвите на братята била му е открита истината: той видял в чашата дете и когато след това с вяра изповядал: „Вярвам, Господи, че хлябът е Твоето Тяло” веднага плътта в ръката му станала хляб, както става в тайнството и той приел, като благодарил на Бога. И казали старците: „Бог знае човешката природа, че тя не може да яде сурова плът и затова прави Тялото Си на хляб и Кръвта Си на вино за онези, които го приемат с вяра”19. В „Древния Патерик” последното изречение звучи така: „Бог знае човешката природа, че тя не може да яде сурова плът и затова претворява Тялото Си в хляб и Кръвта Си във вино за приемащите това с вяра”20.
Оттук ще е по-разбираем изразът на св. Иполит Римски за хляба и виното като „вместообраз” (антитипос) на Христа21.
Това разбиране за Евхаристията се намира в руслото на общата традиция на православната мистика, според която Бог „е в славата Си … но щадейки ни, за да не погинем, Той спуска мрак, който покрива не Него, а нас” (преп. Симеон Нови Богослов)22. „Или ти не знаеш, че човешките души никога не биха могли да понесат огъня на тази жертва, но всички напълно биха погинали, ако не е великата помощ на Божествената благодат?” – казва Златоуст вече за Литургията23. Оказва се, че благодатта крие чудеса! Така тайната на Бога е била скрита в смирената плът на Марииния Син. „Велика е тайната на благочестието: Бог се яви в плът” (1 Тим. 3:16). „Какво богатство на слава има за езичниците в тази тайна, именно, че Христос, упованието на славата, е във вас. Него ние проповядваме, като вразумяваме всички човеци” (вж. Кол. 1:27-28). Това е тайната на Причастието: „Христос е в нас”. А в Рим. 15:16 се говори „свещенодействено да се извършва Божието Благовестие”. Проповедта е тайнствено свещенодействие. И в християнството тайната се разтваря за света в Евангелската проповед. Езотерично и мистично в християнството е не онова, което е скрито, а онова, което е открито: Словото стана плът24. Причастието е тайнствено не защото е секретно, а защото е непостижимо. Тъкмо защото в Причастието Бог ни дарява Себе Си, Причастието е тайнство. Не ние извършваме това действие, и затова не е по силите ни да го постигнем.
Христос в Писанието се нарича камък и скала. Скалата е камък, необработен от човешка ръка. Това е естествена опора. Тази неръкотворност, предуказана от определенията на старозаветния закон и от събитията на свещената история, е и в Тайнството на Причастието. Например при изграждането на старозаветния жертвеник не са се използвали сечива: „посветеното на Бога трябва да е естествено”25, тоест – непосредствено богосъздадено. Върховните слова от православната Литургия: „Твоя от Твоих Тебе приносяще” (като Ти принасяме Твоите (дарове) от Твоите (люде) за всички и за всичко) – са взети от молитвата на Давид над материалите, събрани за построяването на храма: „Защото Твое е всичко и от Твоите Ти дадохме”. Та нали Литургията е съзиждане на Храма на Тялото Христово.
В протестантството всичко е различно: „Ние не признаваме тайнството на превръщането на хляба в Тяло Христово и на гроздовото вино в Кръв на Спасителя и не признаваме това, че вярващите уж вкусват не хляб и вино, а истинското Тяло и Кръв Христови” – с такива думи баптисткият учебник по догматика прокарва най-важната граница, отделяща света на протестантите от традиционната Църква26.
В протестантството Евхаристията не е приемане на даровете от Спасителя, а поредната клетва във вярност към евангелското учение, нещо, което човек декларира пред лицето на Бога. Излиза, че Причастието не е Божие действие, а чисто човешко, това е „вътрешно общение с Неговата личност, която се възползва от този външен акт като израз на вътрешната духовна вяра” (изрази от рода „Бог се възползва от човека” оставяме на съвестта на автора). И тъй, векторът на протестантската Евхаристия е от човешкото сърце (от „вътрешната духовна вяра”) навън, във „външните актове”, в символите, знаците, обредите. Това е чисто човешка дейност. В Православието Причастието, напротив, изхождайки от Бога, чрез превръщането на хляба и виното, влиза в човека, препредава му се, обогатява го.
Опитът на столетията и опитът на хилядите християни е отхвърлен в името на собствения негативен опит. Баптистите възвестиха на цял свят за собственото си усещане за пустота, което изпитват при докосването до литургическата си чаша: „Не се заблуждавайте и не мислете, че може да се придобие вечен живот чрез вкусването на хляба и виното на Вечерята Господня! Думите „Ядящият”, „да се яде”, „храна” в Евангелието от Иоан просто изобразяват вярата, приемаща Господа Иисуса Христа като личен Спасител. Повярвалият в Господа Иисуса Христа като в негов личен Спасител трябва постоянно да участва във Вечерята Господня (1 Кор. 11:23-34), в общение с другите вярващи, но не за да получи спасение, а защото спасението е получено, а така също и за изпълнение на Господните заповеди”27. С това баптизмът обявява: „Защо е нужно да се пълни чашата с вино и хляб, и защо изобщо е необходимо да се пие от нея, не знаем. Не разбираме и защо Христос е установил такова странно тайнство с Кръвта Си. Но щом като ни е наредено, ще изобразяваме този обред. Обредът, чийто смисъл е неясен и забравен, ще повтаряме сляпо от вярност към традицията”… Протестантите извършват хлебопреломяването без вяра в неговата действителност. Но „всичко, що не е от вяра, е грях” (Рим. 14:23). И излиза, че протестантското хлебопреломяване е причастяване за осъждане (1 Кор. 11:29).
Протестантите приличат на човек, който вижда в пустинята умиращ от жажда пътник и като се приближава радушно до него, започва да разказва на умиращия за ползата от водата. Три часа той говори за това какви забележителни свойства има водата, че без вода не може да има живот, че трябва да се борим за чистотата на изворите и водоемите… А после си тръгва, без да даде на жадния нито капка вода. „Нима още ти се иска да пиеш? Нима не ти стигат „хубави приказки за водата”? Искаш самата вода ли? Но ние в момента нямаме. Ние пием „символа на водата”, ние даваме на хората „спомена за водата”. Само невежите православни и католиците смятат, че течността в литургичните им съсъди наистина е Водата на Живота, Кръвта на Христа. А ние смятаме, че водата са словата на Христос. Преразказахме ти тия слова. Защо още искаш да пиеш? Нали чу: „Единственото, което може да спаси човека, е Евангелието, радостната вест за спасението чрез Иисуса Христа и изкуплението на Голгота. Задачата на Църквата е да проповядва Евангелието и като го слушат хората, открива им се пътят към спасението”28 Разбра ли? Задачата на Църквата е да проповядва Евангелието, а съвсем не Причастие с Тялото и Кръвта Христови. Ти нали разбра, че съвсем не съединяването с Богочовека, а „слушането открива на хората пътя към спасението”? Какво, не ти ли се пие повече? И ако сега мине православен свещеник с Чашата – внимавай, в никакъв случай не пий от нея!”.
Излиза, че човек утолява жаждата си с информация за водата, а не със самата вода. Човек се храни със символа на Хляба, а не със самия Хляб. Спасява го „вестта за спасението”, „информационното излъчване на Хубави Новини от Иерусалимския канал на Би Би Си”, а не реалната Христова благодат.
Тук протестантите и религиозно, и исторически, и полемически, и текстуално не са прави.
Религиозно не са прави, защото само със спомена за някогашната трапеза няма да си сит. На адвентисткия катехизис, който настоява, че „Вечерята Господня напомня…”29, аз отговарям: да, само това не е достатъчно! Гладът на душата ми няма да се утоли със спомена за това как някога Христос е нахранил апостолите. Аз искам, жадувам да съм участник на същата Трапеза, на която Спасителят е призвал апостолите. Ако аз, човекът на ХХ в., нямам възможност да вляза в сионската горница, значи спасението и намирането на Христос твърде фатално зависят от историческите и географските обстоятелства. Значи пълнотата от приобщаването към Христа не е една и съща за различните времена и поколения. Тогава какво да правим с настойчивите твърдения на апостол Павел, че Жертвата Христова е принесена веднъж завинаги и за всички хора, за всички времена?
Освен това, здравето ми няма да се върне от разказа, че палестинският чудотворец някога е изцелил някого си. Инженерът, по чиято вина е станала чернобилската авария, се оказа на подсъдимата скамейка. Да предположим, че след време заради тежкото му здравословно състояние, му се дава амнистия. Ще облекчи ли тази хартия положението му? Нали той самият носи в себе си най-тежкото наказание за греха си. Той самият е просмукан от радиацията. Той самият умира. И никакъв съд, никаква апелационна инстанция не могат да го защитят от нарастващата болка, от всепоглъщащата слабост.
Малко е да се обясни на човека, че Бог повече не му се сърди. Трябва да му се даде реална защита от смъртта, да му се даде реална възможност да диша с Бога. Не Бог се държи далеч от хората. Хората са отдалечени от Него както чрез собствените си грехове, така и чрез блокиращи духовни посредници, „с духовете на поднебесната злоба”. Трябва да се търси лекарство. Необходимо е лекарство срещу смъртта. Лекарство срещу смъртта може да бъде само Безсмъртието. Безсмъртие има само Бог. Значи Бог, бидейки далеч, е длъжен да придобие живот вътре в човека. „Трудете се не за храна тленна, а за храна, която пребъдва до живот вечен и която ще ви даде Синът Човешки … Божият хляб е Онзи, Който слиза от небето и дава живот на света … Аз съм хлябът на живота … Бащите ви ядоха манна в пустинята и умряха, а хлябът, който слиза от небето, е такъв, че който яде от него, не ще умре … Хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която ще отдам за живота на света … Ако не ядете плътта на Сина Човешки и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот” (Иоан 6:27, 33, 35, 49-51, 53).
Причастието с Кръвта и Тялото Христови – ето лекарството от тлението, разпръснато по цялата ни вселена, лекарството на безсмъртието, което донесе Спасителят. Христос ни призова на „вечерята на безсмъртието” (св. Климент Александрийски. Стромати 7:3). Сам Христос установи такъв начин на общуване с учениците си: не просто чрез проповед, чрез молитви или химни, не просто чрез обреди, а чрез Тайнството на Причастието с Тялото и Кръвта Христови. Според верните думи на св. Филарет Московски „Господ установи тайнството и даде Тялото Си и Кръвта Си не само за да знаем, че това е Тяло и Кръв, а за да се приобщаваме”30. Хората, които казват, че достатъчно е да четем за Тайната Вечеря и да си спомняме за нея, хората, според които самото Лекарство на Безсмъртието днес за нас е недостъпно, не са разбрали замисъла на Спасителя. Тези хора са протестантите: „Вечерята Господня е дадена от Христос като спомен за Неговите страдания, смърт и цената на откупа”31. За протестантите „Вечерята Господня е служение, което Иисус установява в памет на смъртта Си и за ознаменуване на бъдещото Му царство”32; не към Вечността приобщава Причастието, не към Бога, а само към чисто човешки спомени за миналото и бъдещето. Причастието не изтръгва от властта на времето, а само кара още по-бързо и безизходно да се въртим в колелото му…
Исторически те не са прави, защото най-старите християни, християните от първите векове са разбирали Евхаристията като реално Чудо, а не като педагогически символ33.
Полемически те не са прави, защото водят спор не с Православието, а с представата си за него. Не за Православието пише баптисткият автор, обяснявайки, че „учението за пресътворяването, свързано с идеята за приношението на безкръвна жертва за греховете на онези, които участват в причастяването, напълно отрича еднократното изкупване на греховете с еднократната жертва на Иисус Христос”34. Тайната Вечеря се е извършила само веднъж и жертвата на Христос не бива, а и няма смисъл да се повтаря: „Христос влезе не за да принася Себе Си много пъти в жертва, инак Той трябваше от създаването на света много пъти да пострада; а сега веднъж завинаги, в края на вековете се яви, за да премахне греха, като се принесе Сам в жертва” (Евр. 9:24-26). Тези думи правят библейски уязвима позицията на католическото тридентско богословие*, според което свещеникът получава пълномощия, достатъчни за повтарянето на Тайната Вечеря. Ако и Православието така разбираше Евхаристията, в него наистина щеше да се появи привкус на магия. Така че не бива да се съгласяваме с католическата представа, че свещеникът има пълномощия да повтаря Тайната Вечеря. Но и да се съгласим с протестантството не е радостна перспектива. Защото при съгласие с протестантите няма ли да се зазида входът на сионската горница? Няма ли тя да стане езотеричен и затворен епизод, в който веднъж са участвали 12 избраника, но към който вече никой няма възможност да се присъедини?
За Православието, както и за протестантите, има само една Жертва, принесена от Христа. Чудото на Евхаристията се състои в това, че ние можем да вземем участие в онази същата Вечеря, на която Христос е подал Чашата Си на „всички”, а не само на апостолите. Изтънява плътността на времената и пространствата, които ни отделят от онази Чаша, и от ръцете на Христа ние ще приемем пак нея.
Православното преживяване на Евхаристията е било формулирано на Константинополския събор през 1157 г. „На онези, които слушайки как Спасителят предава свещенодействието на Божествените Тайни, като казва: „Това правете за Мой спомен”, но които не разбират правилно думата „спомен” и дръзват да говорят, че той (тоест споменът) обновява мислено и образно Жертвата на Неговото Тяло и Кръв, принесена върху Честния Кръст от нашия Спасител за общо избавление и очистване. [Също така и на онези, които вярват, че споменът] обновява и ежедневната Жертва, принасяна чрез свещенодействащите Божествени Тайни, както е предал нашият Спасител и Владика на всички, и които затова приемат, че това е жертва, различна от извършената първоначално от Спасителя и [приемат], че се отнася към онази само мислено и образно, понеже [тези хора] унищожават неизменността на жертвата и тайнството на страшното и Божественото свещенодействие, чрез което ние приемаме и се обричаме на бъдещия живот, както изяснява Божественият наш отец Иоан Златоуст в много от тълкуванията на великия Павел, трижди анатема.”35
И така, Литургията не е „по-друга” жертва от онази, която е била принесена на Тайната Вечеря. Думите „символ” или „спомен” се употребяват за Евхаристията, но в православната традиция те се разбират по-онтологично, отколкото извън църковната лексика.
„Символ” е срещата с онова, към което умът се стреми. Литургията преминава от алегория в първата си част към онтологичен символ и към реалност във втората (от „литургия на оглашените” към „литургия на верните”)36. В първата си част Литургията изобразява историята на спасението; във втората Литургия това спасение се осъществява. Ние принасяме на Бога, в олтара, символа на Завета – хляба и виното. А в замяна получаваме Реалността. Както справедливо забелязва католическият изследовател на православната традиция Г. Урс фон Балтазар, „Тайнствата са напълно подчинени на динамиката на прехода от знака към истината”37.
И „споменът” за момента на проявата на Истината за едно по-традиционно, отколкото съвременно мислене, означава не просто мисъл отдалече, а връщане „във време оно”. Описвайки преживяването на ритуала в традиционно-религиозните общества, Мирча Елиаде констатира, че във възприятието на участниците всеки ритуал парадоксално прекъсва течението на светското време, всяка жертва извършена някога и веднъж – в нормативно изначалното време, наречено in illo tempore „време оно”. Ритуалите, повтарящи онази, първата жертва, възпроизвеждат не толкова нея, колкото време оно, отъждествяват се с него. „Всяко жертвоприношение повтаря първоначалното жертвоприношение и съвпада с него по време”38.
Христос не отстранява този архетип, залегнал в съзнанието на Неговите ученици, което означава, че е смятал за напълно уместно да го приложи към осмислянето на Неговата Жертва. Източнохристиянската мисъл дава на Събора през 1157 г. словесен израз именно на такова преживяване на християнската мистерия (пояснявайки го по-късно с думите на св. Филарет Московски: „Струва ми се, Отче Ректоре, че в думите: „Това е Моето Тяло, което за вас се преломява”, изречени за всички времена, дорде дойде Господ, се съдържа мисълта за вечното продължение и възобновяване на една и съща жертва, тъй като и Тялото Христово е само едно”39).
Това означава, че източнохристиянската литургика точно е съхранила изначалния религиозен архетип. Католическото литургическо богословие е възприело сакралното време като светско, което може да се повтаря „чрез властта на свещеника” отново и отново. В действителност това е много по-голяма профанация на тайната на Църквата, отколкото преувеличаването на властните прерогативи на ватиканския „Христов наместник”. В сферата на литургиката човекът винаги е само получател. Истинската жертва се принася само от Бога. И смисълът на жертвата не е в нашето умилостивяване на Бога, а в това, че Бог дарява на света силата Си, чрез която става превръщането на хаоса в подреденост.
Не чрез нашето действие, а чрез Божието, се променят онтологическите условия на съществуването ни и ние можем да влезем в онзи онтологичен момент, когато хората за пръв път са станали причастни към Вечността – при апостолите в сионската горница на Тайната Вечеря. Ние участваме на онази същата трапеза, а не в спомена за нея и не в повторението й.
Ние влизаме в дома, предсказан от Стария Завет: „Премъдростта си съгради дом, издяла седемте му стълба, закла жертва, размеси виното си и приготви трапезата си. Проводи слугите си да възвестят от градските височини: „дойдете, яжте хляба ми и пийте виното, което съм размесила” (Притч. 9:1-5).
Именно по въпроса за Евхаристията може да се твърди, че протестантите се оказват в противоречие със Словото Божие. Има редица евхаристийни места в Писанието, които не се вземат под внимание от протестантската догматика. Само едно нещо виждат в новозаветната симфония: „това вършете за Мой спомен”. Спомен и толкова. И нищо повече. Но такова „символично-припомнящо”, театрализирано тълкуване на Причастието прави необясними други библейски текстове.
Например онзи, в който апостол Павел пише: „Аз не искам вие да бъдете съобщници на бесовете. Не можете да пиете Господня чаша и бесовска чаша, не можете да участвате на Господня трапеза и на бесовска трапеза” (1 Кор. 10:20-21). Дали апостолът иска да ни предпази от „спомени” за езическото минало? Или ни предупреждава, че участието в бесовския обред дава реално „общуване с бесовете”, а не само спомен за света на духовете? Но дори ако в езическите мистерии апостолът вижда реална сила, то за него още по-реална сила, неразтворима във философиите, алегориите и спомените, е Христовото тайнство. Ако „бесовската чаша” е реална – още повече и участието във Вечерята Господня дава „общение” с Господа, а не просто напомня за един от епизодите в Евангелието. Апостол Павел се отличава от съвременните му езичници с това, че по-сериозно от тях самите се отнася към техните тайнства. В онова, което за образованите езичници е не повече от алегория, Апостолът вижда реалност, тъмна мистика.
Апостол Павел предупреждава още: „храната не ни приближава към Бога, защото нито ако ядем, печелим, нито ако не ядем, губим” (1 Кор. 8:8). Съпоставете тези думи със собствените му думи за Причастието: „Чашата на благословението, която благославяме, не е ли общение с Кръвта Христова? Хлябът, който ломим, не е ли общение с Тялото Христово?” (1 Кор. 10:16). И става ясно, че за апостол Павел обикновеният хляб рязко се отличава от евхаристийния хляб. Това различаване на двата хляба възлиза непосредствено към думите на Христос: „Трудете се не за храна тленна, а за храна, която пребъдва до живот вечен и която ще ви даде Син Човешки … Божият хляб е онзи, който слиза от небето и дава живот на света … Аз съм хлябът на живота … Защото Плътта Ми е наистина храна, и Кръвта Ми е наистина питие. Който яде Моята Плът и пие Моята Кръв, пребъдва в Мене и Аз в него … Който Мене яде, ще живее чрез Мене … който яде тоя хляб, ще живее вовеки … Това ли ви съблазнява?” (Иоан 6: 27, 33, 35, 55-58, 61).
Ако за Апостола всяка ритуална храна е незначима, а Евхаристийният хляб все пак жизнено и религиозно е значим, значи в неговите очи Евхаристията съвсем не е била „просто храна”, „просто обред”, „просто символ”. Нали тъкмо за знаците и символите, тъкмо за външната обредна страна пише много апостол Павел. И винаги едно и също: не им придавайте голямо значение. А към Евхаристията той се отнася съвсем различно. Значи – не е символ. Значи – не е обред, а Тайнство. Апостолът не казва, че тази Чаша е „спомен”; той употребява много по-важна дума – „приобщаване”.
Евхаристията във възприятието на апостол Павел е толкова реална, че неподобаващото отношение към нея е причина за смъртта на християните: „Нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от Хляба и да пие от Чашата. Защото, който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава Тялото Господне. Затова между вас има много немощни и болни, а и умират доста” (1 Кор. 11:28-30)40.
Когато Христос казал: „който яде Моята Плът и пие Моята Кръв, пребъдва в Мене” (Иоан 6:56) – мнозина се съблазнили и се отдръпнали. Но Христос не взел да уговаря отдръпналите се – разбирайте символично, а не буквално, – а се обърнал към останалите ученици със суровия въпрос: „да не искате и вие да си отидете?”. Защо са се отдръпнали протестантите, търсейки „преносния смисъл”?41 „Да се яде Плътта на Христос и да се пие Неговата Кръв на символичен език означава да се усвоява Словото Божие” – пишат протестантите. И наистина изразът „е плът” в преносен смисъл се употребява в Писанието. Но в този случай той навсякъде означава причиняване на голяма обида, злословие и угнетяване; вж. Пс. 26:2, Иов 19:22, Мих. 3:3, Гал. 5:15. В Писанието този израз няма друго значение. Следователно ако думите на Христовия Завет за тайнството на Евхаристията се приемат в преносен смисъл, те ще означават следното: който яде Моята Плът, тоест, който Ме клевети, ще има живот вечен42.
Самата Евхаристия се извършва в нощта, когато Христос вече нищо не казва на апостолите в притчи, а говори явно. И тук да се допуска наличието на алегория е неуместно (Иоан 16:29). Тъкмо пред смъртта езикът е пределно ясен и открит, без двусмислие. Да се вижда в Христовите слова за Неговата Кръв и Плът алегорични насоки за спасителността на Неговото учение е невъзможно макар и само заради това, че още със започването на публичната Си проповед Христос говори за Хляба на живота в бъдеще време – „Хлябът, който Аз ще ви дам”. Ако ставаше дума за проповед, за учението Христово, по-уместно щеше да е сегашното време.
И отново да си припомним паралелизмът между двете Пасхи: Христос повтаря думите на Мойсей: (Изх. 24:8). Но Мойсей е използвал истинската кръв на агнето. Христос казва същите думи. Старозаветното агне е заменено с Христос. А кръвта на агнето – просто с вино?
Освен това, ако причастието е само символ, разрушава се смисълът на Тайната Вечеря. Работата е там, че в спора си с православното почитане на иконите протестантите казват: защо ви са нужни символи, ако можете да се обръщате към Живия Бог? За благословията на иконата стана дума по-горе. Но нима протестантите не чувстват, че техният иконоборски плам разрушава собственото им разбиране за преломяването на Хляба?! Та нали ако там, в сионската горница, Чашата е била само символ, и виното в нея не е било причастно на Кръвта Христова, защо Христос, непосредствено застанал пред учениците Си, им предлага още и символа на Своето присъствие?! Ако Чашата е само символ, аз изтъквам пак протестантския аргумент: в непосредственото и живо Присъствие на Христа символът на богообщението е излишен. Затова и не мога да намеря оправдания за алегоричното смекчаване на резките и ясни слова на Спасителя: „Това е Моето Тяло… Това е Моята Кръв…”.
И тъй, въпросът за Причастието в пределната си точка се поставя не така: „Какво има в чашата на православните или на протестантите?”, а тъй: „Към какво е причастил Христос апостолите Си?”. Може Тайната Вечеря да е неповторима, може ние само да си спомняме за нея. Но какво приподнесе Христос на апостолите: спомен, паметен символичен подарък на раздяла, или Той им даде онова, за което сам казва: „Това е Моето Тяло”?43 Нека на всички следващи трапези да е само „спомен”. Но сега, в онази Чаша, която е в ръцете на Самия Христос, какво има? А ако там е имало реалност, да се оспорва присъствието на тази реалност в следващите литургии вече е по-опасно…
Две твърдения е направил Христос при преломяването на Хляба – и протестантите помнят само едното. Но вслушайте се в тях без предубеждение: „Приимите, ядите, сие есть Тело Мое… Сие творите в Мое воспоминание” (това правете за Мой спомен). Не е ли ясно, че тук се описват две различни действия, извършвани от двама съвсем различни субекта? „Вземете, яжте” – това е нещото, което Бог ни дава. „Спомняйте си” – това е действието, което Той очаква от хората. Хората могат само да си спомнят, но Самото Тяло може да предложи само Самият Христос. Нито апостолът, нито епископът, нито свещеникът са в състояние да дадат на себе си или на други хора Тялото Христово. С човешко усилие може само да си спомним за тази Жертва и да благодарим. Само Христос може да даде Себе Си. И Той го прави. Смисълът на това двойно твърдение е: „Вие си спомняйте, а в отговор на вашето благодарно възпоменание Аз ви давам Себе Си”. Литургията е общо служение, това е съслужение на Бога и човека. Литургията се състои от две части. Първата е човешката проскомидия в най-широкия смисъл – като приношение на нашите дарове, нашата благодарна памет (анамнезис) и нашето покаяние пред Твореца. Втората съставка – това е Божият дар, изпратеният ни свише дар на съучастие във Вечерята с Тялото Христово. Вярно долавяйки пределите на човешките възможности (само възпоменание), протестантите неправомерно пренасят това ограничение и върху Твореца – видите ли, Той може само да напомня на хората за онази, скритата от вековете Вечеря. Въпросът дали наистина се извършва причастие с Тялото Христово всъщност е въпрос само за едно: кой извършва Литургията? Ако това се прави от човек – отговорът може да е само отрицателен. Но ако Христос извършва тайнството, трябва най-малкото да сме предпазливи и да не бързаме с отрицателен отговор.
Христос започва разговора за евхаристийния Хляб на Живота със странните думи: „Трудете се не за храна тленна, а за храна, която пребъдва до живот вечен” (Иоан 6:27). В гръцкия текст буквално пише – (гр.) – трудете се. В църковнославянския превод: „правете [работете за] не храна тленна, а храна, която пребъдва в живот вечен”. И тук ние се изправяме пред неочаквана дилема. Ако славянският превод е верен, излиза, че човекът трябва да извърши нещо немислимо: някак си „да изработи Вечността”. А как може човек да изработи нетленна храна, ако тази храна е самият Господ?
„Речникът на новозаветната лексика” на Бауер позволява да се излезе от това безизходно положение. Излиза, че когато глаголът /гр./ има за свой предмет материалната храна, той означава не „правя”, а „употребявам”, „усвоявам”, „смилам” храната44.
И тъй, Бог не иска неизпълнимото. Бог не дразни с неясни сентенции. Преди да говори за Себе Си като за Хляб, Той казва, че трябва да умеем да Го приемаме. Както Отец пребъдва в Сина, така и Христос иска да пребъдва в хората. „Аз имам храна да ям, която вие не знаете … Моята храна е да изпълнявам волята на Оногова, Който Ме е пратил, и да извърша Неговото дело” (Иоан 4:32, 34). Ясно, че до Тайната Вечеря апостолите не са знаели каква храна е донесъл Христос. Но нали протестантите живеят след обясненията на Христа, след събитията в Сионската горница…
Как е протекла „Тайната Вечеря”? Там поразително се съчетава обикновеното с необикновеното. Христос спазва точно и последователно ритуала на юдейската пасхална трапеза. Но с небивали акценти и допълнения. Трапезата започва с благословение-бераки: „Благословен си, Боже наш, Цар на Вселената, създал лозовия плод”. След като се прочете тази молитва се заделя афикомана – частта, която е трябвало да се остави в случай, че дойде бедняк или пътник, според заповедта: „И весели се пред Господа … ти … пришелец, и сирак” (Втор. 16:11). Тъкмо този афикоман преломява Христос като Свое Тяло45, очевидно добавяйки към традиционните слова „Благословен си, Господи, Боже наш, Цар на Вселената, даващ на земята да произвежда хляб” думите, установяващи новото Тайнство: „Вземете, яжте, това е Моето Тяло, което за вас се преломява“… Евхаристията е хлябът на странниците и просяците, хлябът на бездомните.
„Това вършете за Мой спомен”. Именно – за Мой. Занапред – за Мой. Споменът за големите благодеяния на Твореца, който вие изобразявате при всяка ваша празнична трапеза, сега ще трябва да насочвате не само към Незримия Творец, но и към Мен. Яхве, комуто сте благодарили с тези думи, стана плът и сега ви дава плътта Си, а не само плътта на сътворената от Него земя. Сега вече всяка молитва е спомен не само за Яхве, но и за Христос…
По средата на трапезата следва хикадата – слова за чудесното избавление на евреите от робството като отговор на бащата към сина за причината да се празнува Пасха. В нашата литургическа анафора това е споменът за страданията на Спасителя („кръстът, гвоздеите, копието, смъртта…”). Следва благославянето на чашата и молитва Бог да е милостив към Израил, молба да се помене Израил (При нас молението: „Въ первихъ помяни, Господи…” Между първите помени, Господи…).
Юда издава предателството си, като топва хляба в блюдото – това става, когато ядат безквасен хляб, замесен с горчиви треви като спомен за хляба на изгнанието и робството. Горчивината на робството е съзвучна с горчивината от предателството.
В края на угощението Христос „благославя чашата”, но евангелистите не ни предават с какви именно думи. Ясно е защо го правят: просто защото всяко израилско дете знае думите с които завършва пасхалната съботна трапеза: „Благословен си, Господи, Боже наш, Цар на вселената, Ти, който храниш целия свят с Твоята благост, с Твоята благодат, с Твоето милосърдие и благоутробието Си. Ти даваш на всяка плът храна, защото милосърдието Ти пребъдва вечно. Чрез Твоята голяма благост на нас никога не ни е липсвала храна; Нека тя никога не ни липсва, заради любовта към великото Ти Име, защото Ти храниш и поддържаш всичко живо, твориш добро на всички и пращаш храна на всичко, което си създал. Благословен си, Господи, даващ на всички ни храна! Благодарим Ти, Господи, че си дал на отците ни в наследство обширна земя, добра и въжделена, и за това, че ни изведе, Господи, Боже наш, от земята Египетска, от дома на робството, а и за завета Ти, който Ти запечата в нашата плът…”46.
Да не би тук да са произнесени думите: „Пийте от нея всички. Това е Моята Кръв на Новия Завет, която за вас и за мнозина се пролива”? Кръвта, проливаща се от плътта на хората при сключването на Стария Завет между тях и Бога, тук се сравнява с Кръвта на Христос, проливаща се сега. Заветът на Мойсей – с Новия Завет. Избавлението от Египетското робство – с опрощаването на греховете. Мойсей в пустинята е поръсил Израил с думите: „Ето кръвта на завета, който Господ сключи с вас” (Изх. 24:8). Христос казва същите думи в пасхалната Си нощ и за Своята кръв.
И тъй, Спасителят, изпълнявайки стария пасхален обред, установява нов обред. Това заслужава особено да се отбележи, защото прекалено често казват: „Христос не е установил никакви обреди” и че „истинското християнство трябва да е само духовно”, а не телесно-обредно. Човек отчасти запознат с Библията може да цитира и думите на апостол Павел: „плът и кръв не могат да наследят Царството Божие” (1 Кор. 15:50). Но малко е да се казват библейски цитати. Необходимо е те и да се разбират. Например, в Православието открай време (от втори век) е установено такова разбиране на тези думи: „Когато Павел казва „плът и кръв не могат да наследят Царството Божие”, той казва това не с цел да отхвърли битийността на плътта, а да ни научи, че не Царството Божие, което е вечният живот, се наследява от тялото, а тялото се наследява от живота. Защото ако Царството Божие, което е живот, се наследяваше от тялото, би се оказало, че животът бива поглъщан от тленното. А животът наследява смъртното, за да може смъртта победоносно да бъде погълната от живота и тленното да стане достояние на нетлението. Тленното става роб, подвластен на безсмъртието, така че тялото да принадлежи на нетлението, а не нетлението – на тялото”47. Плътта и кръвта, всичко телесно, не може само да влезе във Вечността. Но Вечността може да ги вмести в себе си. Въпросът е в субекта на това действие. Невъзможното за човека е възможно за Бога.
Но ако човекът е решил да се защитава от православните „обреди”, той ще го направи без да се съобразява даже с Библията. И като последен аргумент той ще изтъкне: вие вярвате в автоматичната сила на обредите, причастявате всички наред, вашите енориаши и свещеници далеч не са чак толкова свети… Общо взето с вас, грешниците, няма да се моля и да се причастявам от една чаша… Тук вече аргументите няма да помогнат. Зад подобно настроение стои такава дълбока липса на усет към Евангелието, че само Господ може да обърне сърцето на този прекалено духовен християнин.
И така, има ли магия в Православието? Православието наистина смята, че Господ пази хората чрез Благодатта Си или с „енергия”, с реална, онтологична сила. Ние мислим, че религията не се свежда до песнопенията, че в религиозния живот действията на Бога значат много повече.
Но ако Литургията е „общо дело”, наше съслужение на Бога, тогава в какво именно се състои нашето дело в Литургията? Струва ми се, че тук минава най-важната граница между следлутеровското протестантство и Православието48. Според православния опит молбата, призивът за помощ от Бога, не е единственият начин за среща с висшите сили. На човека е дадена и способността да извършва определени действия, привличащи благодатта.
Действията на Бога и човека трябва да се срещнат. Литургията е „общо дело” и място на среща. От човека се иска да принесе в жертва на Бога онова, което не Му принадлежи – себе си49. Бог ни е дал сътворения от Него живот, превръщайки ни във властелини на самите себе си. И този дар трябва да се върне на Твореца – за да не го открадне смъртта. Бог търси не волове и козли, а хора. Няма нищо, с което човек би могъл да замени себе си – „Или какъв откуп ще даде човек за душата си? (Марк 8:37). Тъкмо затова целият дохристиянски култ е безплоден – в него се опитват да заместят онова, което е незаменимо.
Можеш свободно да подариш свободата си само на любимия човек. Можеш да обикнеш само онзи, чиято реалност е очевидна. Доколкото християнството е религия на любовта, дотолкова въпросът за доказателствата за съществуването на Бога е неестествен за християнското богословие. Няма любов без обичащ. А любовта си Бог показа като даде Единородния Си Син… Има Христова жертва, значи има Бог.
Християнската религия е любов за любов: „Затова, ако някой обича Бога, Бог също му показва любовта Си” (преп. Макарий Египетски)50. „Тайнството на любовта ни превръща от хора в богове… Любов вместо вяра в Неговото съществуване ни дарява вкусването Му в настоящето” (преп. Максим Изповедник)51.
Съответно Православието не познава никаква автоматичност при Причастието. Там където няма любов, там няма Причастие с Бога на Любовта.
„Ето, предварително ви казвам и заявявам и викам на висок глас: никой от имащите враг да не пристъпва към свещената трапеза и да не приема Тялото Господне. Никой пристъпващ да няма враг!… При принасянето на жертвата Той не споменава за никое друго праведно деяние, освен примирението с брата, показвайки, че любовта е над всички добродетели… Ако тази жертва е принесена, за да има мир между теб и брат ти, а ти не сключваш мир, тогава напразно участваш в жертвата” (Златоуст)52.
В Православието дори се е установило нещо като „литургическа етика”: към ближния трябва да се отнасяш като към причастник – значи у него има Христова частица. Не си се научил да уважаваш човека, тогава уважавай поне Христа, който е в него. Не случайно Златоуст нарича литургическите поздрави „Христос е сред нас!” – „страшни поздрави”53. И ако това условие не е изпълнено тогава – „светлината те осветява, тебе слепия, огънят те стопля, но не те докосва, животът те е осенил, но не се е съединил с теб, живата вода е минала през тебе като през жлеба на душата ти, без да намери достоен за себе си прием” (преп. Симеон Нови Богослов)54.
Впрочем дали благодатта ще срещне достоен прием у човека не зависи от това колко рядко и колко „подготвено” се причастяваме. Както забелязва архиеп. Василий „ние не ставаме достойни причастници, защото се причастяваме много рядко”55. В предишните времена въпросът колко често християнинът трябва да прибягва към „вечерята на безсмъртието” се е решавал още по-еднозначно: „всеки, който не се приобщава със светите Тайни, се държи безсрамно и дръзко”56.
Тогава в какво е смисълът на Причастието?
Sacramenta faciunt Ecclesiam. Тайнствата създават Църквата. Св. Ириней Лионски, пояснявайки думите на апостол Павел: „Ние сме членове на тялото Му – от плътта Му” (Еф. 5:13), казва: „И тази плът се храни от чашата Му, която е Неговата Кръв, и расте от хляба, който е Неговото Тяло. Телата ни, хранещи се от Евхаристията, погребани в земята и разложили се в нея, когато дойде време ще се вдигнат, тъй като Словото Божие на тленното дава даром нетление” (Против ересите 11, 3). И тъй, сърцата трябва да се умиват с Христовата Кръв заради Пасхата: „Дай на рабите Си, Сине Божий, в деня на възкресението да чуят: „Елате и наследете Царството”… Като залог за живот са скрити в техните членове Твоето Тяло и Твоята Кръв”57.
В Причастието ние се приобщаваме с Пасхалната, Възкръсналата Христова плът. „Евхаристията е плътта на нашия Спасител, пострадала заради нашите грехове, но която Отец възкреси” (св. Игнатий Богоносец. Смирн. 7). Значи Евхаристията е причастие не просто с Христовата плът, а причастие с възкръсналата плът, причастие с онова Тяло, което вече е преодоляло смъртта.
Пасхата е начало на Друго битие. Частиците от новия космос, космосът, където вече я няма отровата на смъртта, в който е победена ентропията и смъртното разложение, тези частици се вливат в нас, за да отслабят натиска на греховната плът върху личностната ни свобода. Нашата свободна лична воля не може да бъде пряко изцелена от Христос, защото Той не може да замести със Себе Си личния избор на всеки един от нас. Но Той освобождава личната ни воля от плена на страстта благодарение на това, че ни дава причастие с обновената и изцелена, преобразена човешка природа. И затова чрез причастието ние отново сме сякаш в състоянието като в Едем: миналото на греха не потиска личностната ни воля и ние в състояние на свобода правим своя избор без да изпитваме прекалената тежест на собственото ни греховно минало, навиците на нашата природа, изкривени от греха. Греховният път е пътят на „острастяването” (според израза на св. Теофан Затворник): личната воля ден след ден стремяща се към греха, постепенно трови душата ми, природата ми, и душата, научена да греши, вече скована от греховни навици, започва след това да стеснява свободата на собствената ми воля. „Посяваш постъпка – жънеш характер; посяваш характер – жънеш съдба”. От „мога да не греша” пътят върви към „не мога да не греша”.
А необходимо е обратното възкачване: от „не мога да не греша” – към „мога да не греша”, и към висшето: „не мога да греша”58.
Пътят на изцелението се състои в това, че Христос, приемайки в Своята Божественост човешката ни природа, не й дава възможност да греши и с това я е изцелил в Себе Си. Човешката природа е пронизана от всички Божествени свойства – „сътворена е от Господа”59. Христос е изцелил в Себе си, в Своята Божествена Личност, възприетата от Него човешка природа и нея, вече изцелената, ни я подава в Причастието, за да може чрез изцелението на човешката природа да изцели личността на всеки един от нас.
„И тъй, за да може не само с любов, но и със самото дело да станем членове на Христовата плът, ние трябва да се съединим с тази плът… Който ви е дал Сина Си тук, Той още повече ще направи за вас там, в бъдещето. Аз пожелах да бъда ваш брат; заради вас се приобщих с плътта и кръвта и тази плът и кръв, чрез които станах еднокръвен с вас, Аз пак ви я давам”60. Бог взе нашата плът, за да ни я върне изцелена и пропита от Духа на Живота, от безсмъртието.
Нека за разбирането на Евхаристията да приложим онзи метод, който в христологията се нарича „перихоресис”. Поради това, че и двете природи на Христос (и Божествената, и човешката) са една Личност, в Христос има Един личностен субект за всички Негови действия. Затова са възможни парадоксалните действия на Христос и парадоксалните изказвания за Христос: може да се каже, че са пронизали ръцете на Бога (Божеството собствено не може да има ръце и незримо-духовната природа на Божеството не е възможно да се улови). Може да се каже, че Творецът е уморен или гладен. Може, обратно, да се каже, че назаретският Дърводелец е възкресил Лазар или е простил греховете на грешниците.
Затова причастието с телесната природа на Христос, е причастие с огъня на Неговото Божество: „Участници и съобщници на божественото естество измежду хората са тези, които приемат светото Тяло Христово и пият Неговата Кръв. Защото и двете са съединени с Божеството по ипостас (същност), и в приеманото от хората Тяло Христово двете природи неразривно са свързани по ипостас” (преп. Иоан Дамаскин)61.
Поради това и ние казваме, че в Причастието ни се дарява целият Христос: не частица от Неговата плът, а Той целият, заедно с Неговата Божествена природа. Причастието с Христовата плът ни прави „причастници към Божественото естество”.
Там където тази нова, обожена човешка природа живее, там е Тялото Христово, там е Църквата. Тъкмо битието на Църквата като Тяло Христово апостол Павел нарича „тайна, скрита от векове и родове, а сега открита на светиите Му”, тайна, „която е Христос във вас” (Кол. 1:26-27). Затова извън Църквата Христова няма спасение от света на падналата вселена. Там където няма Причастие, няма я и НОВАТА реалност на Новия Завет. Няма причастие с Вечния Живот. Там, както и преди, „смъртта и времето царуват на Земята”…
Православните предлагат на протестантите едно нещо: приемете Евангелието изцяло, не на части. Чуйте Неговото обръщение: Покайте се… Вземете… Това е Моята Кръв, която за вас и за мнозина се пролива за опрощение на греховете…
Протестантите понякога са склонни да признаят своето хлебопреломяване за истинско тайнство62. Дори ако на някой баптистки конгрес заявят, че отсега нататък в техните чаши ще има не вино, а Истинска Кръв на Спасителя – това още няма да означава, че надеждата им наистина ще се осъществи. За истинното Тайнство трябва да бъдеш в истинна Църква, а за това е нужно да се намираш в руслото на апостолската приемственост.
Защо апостолската приемственост е толкова важна за следапостолското време? Работата е там, че същността на църковния живот не е в усвояването на „апостолското учение” – нещо, което би могло да се постигне само с четенето на книги от хора живели отдавна или на съвременните им адаптации. Църковният живот е въвеждане на човека в Тялото Христово, в Богочовешкостта. Как може някой да въведе тук чужд човек, ако той самият тук е чужд? Апостол Павел веднъж пита: „Какво имаш, което да не си получил?” (1 Кор. 4:7). Ако не си получил – какво можеш да предадеш?
Тайнството създава Църквата, но самото Тайнство може да бъде извършено само в Църквата. Църквата е създадена чрез Тайнство като Тяло Христово, но Самото Тяло Христово може да бъде възпроизведено само пак в Него. Само към вече съществуващото Тяло Христово могат да се присъединят нови клетки. Затова е необходимо онзи тайнствен живот, започнал при апостолите, да продължи, затова е нужна апостолска приемственост.
Но следователно там където няма Литургия, няма и Църква. „Само Църквата принася на Създателя чисто приношение и всички множества от еретици не правят приношение на Бога. А нашето учение е съгласно с Евхаристията и Евхаристията на свой ред потвърждава учението ни” – свидетелства св. Ириней (Срещу ересите 4, 18, 4–6). Чиста Жертва може да принесе на Бога само истинната Църква. А истинна може да бъде само онази Църква, която е създадена от истинната Жертва. Можеш да изнесеш Библията от Църквата. Можеш да изнесеш учение. Но не можеш да изнесеш Чашата Христова. И затова не може да има self-made-Church, самопроизвела се църква, която ентусиасти изграждат от историческата и онтологическа пустота. Защото един хляб, едно тяло сме ние многото, понеже всички се причастяваме от един хляб” (1 Кор. 10:17).
Затова – „Никой да не се съблазнява! Който не е вътре в жертвеника, той се лишава от Божия хляб” (св. Игнатий Богоносец. Ефес. 5). На човек не му е дадено да пресъздаде апостолската Църква, той може само да се присъедини към нея. Към това вече родено Тяло може да се присажда, но не може да го създадеш отново извън него и без него. Живото тяло не е в състояние да расте някъде повторно, да започне нов, самостоятелен живот, разкъсвайки непосредствената физическа връзка с онова тяло, което е било дадено при раждането. Това важи за човешкото тяло. Но също така и Христовото Тяло не може да расте от нищото. Апостолската приемственост не е просто канонична, а онтологична реалност, онтологично изискване, условие за съществуване на църквата като Христово достояние, като друго битие на Бога. По думите на апостол Павел, „Друга основа никой не може да положи, освен положената, която е Иисус Христос” (1 Кор. 3:11).
Литургията като пълнота на Богочовешката реалност може да дойде само от пълнотата. Оттук идва рефренът на апостолската проповед: „Каквото приехме – това и предаваме”. Да се възсъздаде Църквата извън апостолската приемственост, би могло само ако се повтори Тайната Вечеря. Но тъкмо тази Жертва, по ясните думи на апостол Павел, е извършена само веднъж. Веднъж Христос е принесъл Себе Си в жертва, за да могат хората да приемат Бога. За да се създаде нова Църква от пустотата, извън Преданието, трябва да се поиска от Сина Божий нова Голгота. Излиза, че протестантската концепция за пресъздаване на Църквата от историческото небитие типологически прилича на историософията на сунитите, при които Аллах всеки миг пресъздава отново света и съответно няма световен исторически поток: всеки миг и всяка точка на битието се съотнасят един към друг не непосредствено, а чрез всекиминутното творческо действие на Създателя. Същият светоотричащ нихилизъм се прокрадва и в теориите на протестантите: „Евангелистките богослови признават действието на Светия Дух в историята, но не признават свидетелите на този Дух… Духът действа в Църквата, но в душите на хората не остават следи от Неговото действие, а дори и да остават, те са такива, че не могат да служат пред света и пред историята като свидетелство за благодатта на Духа. Всеки път Духът действа отново в безблагодатната пустота, а не в Църквата, пазеща истината като истинско знание за Божията любов”63.
Била ли е Тайната вечеря последна?
Основният, най-сложен богословски въпрос е как именно човек може да получи даровете на Христовата победа. Достатъчно ли е да вярва, че Бог ни е „амнистирал” заради заслугите на Христос, или е необходимо още нещо?
Православният отговор е по-сложен от протестантския: трябва Христос да живее в самия човек, а Христовата кръв да облива всяко сърце: ние имаме „дръзновението да влизаме в светилището посредством Кръвта на Иисуса Христа, по път нов и жив” (Евр. 10:19). И на този нов път ние участваме в нечуваното Богослужение – в Литургията, на която Христос е „Приносящ и Приносим, Приемащ и Раздаваем”.
Тези думи от литургическата молитва на св. Иоан Златоуст означават, че Христос е Онзи, Който принася единствената Жертва, тоест жрецът („Приносящ”); и Той е Онзи, Когото принасят в жертва, тоест жертвеният агнец („Приносим”). Той и приема тази Жертва, тоест е Господ („Приемащ”), и Той се раздава като храна на причастниците („Раздаваем”). Човешката воля на Христос принася жертва Богу („Приносящ”). И в тази жертва тя (волята) принася самата себе си: „да бъде не Моята воля, а Твоята” („Приносим”). А Божествената воля на Христа приема тази жертва („Приемащ”) и според съгласуването на двете воли обожествената Христова плът се раздава на причастниците („Раздаваем”).
Ето въпросът, който е толкова важен за православно-протестантския диалог: кой е, ако се използва терминологията на богословските учебници от миналия век, „субектът на тайнството”? Кой извършва Тайнството? Протестантското богословие акцентира изключителното действие на Бога за нашето спасение. Католическата традиция предполага, че на хората (преди всичко на свещениците), е дадена власт да извършват тайнства и чудеса. От гледна точка на протестантите това е магьосничество, кощунство и изобщо езичество… Дали са прави или не в критиката си на католицизма, е отделен въпрос. Важно е само да се отбележи, че Православието не е католицизъм. Католическата традиция (каквото е и обичайното мнение на нашите енориаши) предполага, че свещеникът е извършител на тайнството, получил чрез ръкополагането си особени пълномощия от законните църковни власти. А православното предание допуска съвършено друг отговор на този въпрос.
Така св. Иоан Златоуст напомня, че за старозаветния патриарх Иосиф най-голямата награда е била да подаде чашата на царя. А в тайнството на Новия Завет всичко е тъкмо обратното: Царят Сам ти подава чашата1. „Свещеникът само стои, уподобяващ образа, и принася молитва, а всичко извършва благодатта и силата Божия. Това изречение („Вземете, яжте, това е Моето Тяло…”) постоянно въздига със силата на благодатта онези, които достойно приемат трапезата” – пише св. Иоан Златоуст2.
И тъй, свещеникът напомня Словото, което извършва Тайнството в нас. „Не човекът претворява предлежащите дарове в тяло и кръв Христови, а Самият разпнат за нас Христос. Представяйки Неговия образ, свещеникът стои и произнася думите, а действат силата и благодатта Божия. „Това е Моето Тяло” – е казал Той. Тези слова претворяват предлежащите дарове. И както онази фраза: „плодете се и напълнете земята”, въпреки че е изречена само веднъж, а всъщност през всичкото време дава на нашата природа сила за детеродство, така и тази, веднъж изречена, прави жертвата съвършена на всяка трапеза в църквите от тогава до днес и до Неговото пришествие”3. Тайнството се извършва от Христос и Неговия Дух. А свещеникът служи на Тайнството и поради това се нарича свещенослужител4.
Богочовекът се пожертва за хората, подари ни живота Си не за да умре, а за да можем ние да живеем в Него. И затова християнското жертвоприношение, Литургията, се извършва с думите: „Твоя от Твоих Тебе приносяще о всех и за вся” („Като ти принасяме Твоите (дарове) от Твоите (люде) за всички и заради всичко”). Ние сега принасяме Богу не нашето, а Божието. Не с нашата кръв се приближаваме до олтара. Вземете плода на лозата, отгледана от Твореца. Чаша вино – ето кое е наше в Литургията (плюс сърцата ни, които ние молим да се осветят). И се молим този пръв дар на Твореца, дарът на лозата, да стане втори Дар – да стане Христова Кръв, да бъде пропит от Живота на Христа. От Твоите люде, от Твоята земя, ние Ти принасяме Твоя Живот на Тебе, Господи, защото Ти си го дал за всички нас и за избавление от всяко зло. И ние се молим Твоят Живот, Твоята Кръв, Твоят Дух да живеят и да действат в нас.
Какво точно става по време на Литургията? Нима човек само присъства при извършването на Христовата Жертва? Нима той просто се осведомява за нейното принасяне, или тази Жертва (голготската, както и литургическата) непосредствено засяга него самия и вътрешно го променя? Върховната молитва в Литургията (епиклезис) измолва: „Господи, ниспосли Духа Твоего Святаго на ны и на прилежящие Дары сия” (Господи, изпрати Светия Твой Дух на нас и на тези прилежащи Дарове). Както виждаме епиклезиса не е само молитвено призоваване, извършвано единствено заради тайнственото претворяване на хляба и виното. Епиклезисът е също и моление за това всички истински да се приобщят към Тайната на Христовото Тяло. Човекът, хората събрали се в Църквата, това е първият и най-главен предмет на литургическото освещаване. Ние сме „материята на Тайнството”. Влезли сме в Храма просто като хора. А трябва да станем Църква – Тяло Христово. И ние се молим, чрез хляба и виното, пресъществени в Тялото и Кръвта Христови, Господ да ни направи Тяло Христово.
Църквата е разпространение на Тялото Христово по света. Не проповедите за Христа, а именно Тялото Христово (защото Духът Христов може да живее само в Тялото Христово). Проповедта е хубаво нещо. Но в един момент това човешко усилие трябва да отстъпи място на Божието действие. „Литургията на оглашените”, „литургията на словото”, проповедта – в един момент трябва да замлъкнат, след като са довели човека до кулминацията на тайнството Спасение – при тайнствената Литургия на верните, при онази Чаша, която Самият Христос пълни, а не дяконът и не служителят. Проповедта е не централно, а служебно място в литургията и в живота на Църквата. Проповедта ни подготвя за онова чудо, което ще извърши над нас не проповедникът и не свещеникът, а Самият Господ.
Писанието говори за „Тялото Христово” като за три реалии: за тялото, родено от Мария и след страданията възнесено „отдясно на Отца”; за евхаристийния хляб; за събранието на верните. Доколкото мога да си представя, това не е последователно изреждане, а динамично движение: чрез вкусването на евхаристийния хляб хората стават Църква, за да съучастват в победата на Христа над смъртта. Ние влизаме в храма като улична тълпа, за да получим от Чашата нашия нов живот. Значи, онази материя, върху която се извършва чудото на евхаристийното предложение, в крайна сметка сме ние самите. Най-голямото чудо не е в това, че хлябът и виното в Чашата са се превърнали в Тяло и Кръв, а в това, че ние ставаме Христови. Чрез светите дарове ние самите подлежим на освещаване: „Светинята е за светите”. Христос желае да присъедини към Себе Си не хляба и виното, а човешките сърца. „Аз съм предстоятел на тайнствената трапеза – казва Григорий Богослов, – аз очиствам хората, които Ти принасям в дар посредством безкръвните и съвършени учения”5. „Свещеникът не се моли огънят да се спусне свише и да запали предлежащите дарове, а чрез Благодатта, изсипала се върху Жертвата, да възпламени душите на всички”6 – казва за литургията св. Иоан Златоуст. И тъй, в резултат на Тайнството, хората трябва да се променят. Необходимо е те да станат жертва, посветена на Бога. „Направи ни живи хора, дарувай ни Дух Свети” – се възглася в литургическата анафора на Серапион Тмуитски (средата на ІV в.)7.
Необикновеното в тази промяна се състои в това, че не хората приемат плодовете на Тайнството, а Тайнството приема хората. При обикновената трапеза плодовете, които те вкусват, се превръщат в тяло човешко. На евхаристийната трапеза човекът сам трябва да стане онова, което е. Вкусвайки Тялото Христово, той трябва да преобрази тялото си в Тяло Христово. Така според опита на преп. Максим Изповедник централно място в Литургията е „пресътворяването на причастниците во Христа”. „Тези, които се причастяват с тайнството по достоен начин, то съответно ги превръща в самото себе си”8. Христос преобразува верните в Себе Си.
За същото говори блажени Августин, сякаш от името на Христа, разяснявайки ни смисъла на Литургията: „Аз съм твоя храна, но вместо Аз да се превърна в тебе, ти самият се превръщаш в Мене… Станете онзи, когото виждате и приемете онова, което сте”9. При залеза на Византия са мислели същото: „Църквата се представя чрез Тайните… За нея те са истинска храна и питие; и причастявайки се с тях, тя не ги превръща в тяло човешко, като всякаква друга храна, а самата тя се превръща в тях. Така желязото, свързвайки се с огъня, само се превръща в огън, а огънят не става желязо” (Николай Кавасила)10. Чрез осветения Хляб хората стават Христови и така получават възможността да представляват Църквата. „Най-съвършените по степента на преуспяването съставляват сякаш едно лице и тяло на Църквата. Най-добрите … стават Църква” – казва св. Методий Олимпски11.
Ето кое почти е изчезнало от днешното обичайно преживяване на Литургията – точката на съзидаването на Църквата. Литургията не е събитие, при което аз получавам лично освещаване и опрощаване на собствените ми грехове. Литургията е събитие, което ме прави християнин, което ме присъединява към Църквата. Това е събитието, чрез което Църквата поддържа съществуването си.
Ето няколко раннохристиянски свидетелства, напомнящи за това:
„Както този преломяван хляб, бидейки разпръснат по хълмовете и събран, стана едно, така да се събере и твоята Църква от краищата на земята в Твоето Царство” (Дидахията)12.
„След това свещеникът моли благодатта на Светия Дух да се спусне върху всички събрали се, за да може съединените в едно тяло чрез символа на възраждането, да бъдат сега заключени в едно тяло чрез причастието към Тялото на нашия Господ, за да се съберат те в единство, свързани с взаимни връзки, с единодушие, с ревностно служение” (Теодор Мопсуестийски)13.
В Литургията ние се присъединяваме към Църквата. За грешниците и за некръстените (оглашените) Църквата се моли с едни и същи думи: „примири и съедини ги със светата Си Църква”. В греховете ние отпадаме от Църквата. Причастяването ни дарява „прощение на греховете” и връщане към църковното битие.
В християнството няма съвършено индивидуален, личен път на спасение. Дори отшелникът, очистващ душата си в уединен подвиг, получава освещение не защото подвигът съответства на условията за получаване на благодат, а просто защото и в пустинята той е живял като член на Църквата. Ние се спасяваме чрез живота на Христа, а това означава, че намирането на спасение е навлизане в живота на Христа, а не просто някакво постигнато от самите нас изменение на вътрешното ни устройство. Да срещна Христос означава да се докосна до онова, което ще ме обгърне, което ме превъзхожда. От това обгръщане може да ми бъде даден нов извор на живот. Но този извор не съществува само заради мен и няма намерение да прекъсне струенето си щом стигне до сърцето ми. Христос не е умрял заради мен. Умрял е и заради мен. Значи християнската сотириология може да се осмисли само в категориите на съ-участието. Аз съ-участвам в онова, което живее не само в мен. Аз съ-участвам в дара, който е адресиран не само към мен. Ако се съберат всички адреси, на които се изпраща Христовият дар, смисълът на Христовото действие ще стане по-разбираем. Съвкупност от адресати – ето това е Църквата.
Новият Завет е сключен не с отделен човек (не с Петър и не с Иоан), не с кръга на апостолите, а с цялото човечество. С народа. Да си християнин означава чисто и просто да си член на народа Божий. Да си християнин означава да осъществяваш в себе си онзи дар, който е в Църквата14. Ако ми е криво, че и друг освен мене се моли на Христос, ако ме дразни, че старици и “бомжи” целуват любимата ми икона, значи пратката от Христа до мен така си и стои непотърсена. Трябва да се научим да се радваме не само на Христос, но и на християните (не на „светците”, а именно на обикновените, живи християни, които се блъскат и в храмовете, и в автобусите).
При протестантското виждане „християнството е нещо само лично. Никаква връзка между хората, освен онази, която съществува във всяка социалдемократическа организация, няма. Ако баптистът Сидор получи Христос от Духа, от това с баптиста Иванов нищо няма да стане, той нищо няма да получи. Ако аз намокря един камък, лежащ в купчината, няма и останалите да се намокрят. В Църквата е съвсем различно: благодатта, която е получил членът на Църквата Сидор, оживява не само Сидор, но и всички членове на Църквата. също както става с ябълковото дърво или с нашето тяло. Ако една „клетка” се зарази, всички започват да боледуват. Поливаш корените, а водата стига до клоните” – излага различието между протестантското и православното разбиране за Църквата М. А. Новоселов15.
Основното тайнство на християните се нарича Литургия. Общо служение. Общо дело. В антична Гърция литургията се е състояла в устройване на обществени угощения; онова, което е било необходимо за обществото и което се е вършело от изпълнителя безкористно, без да му се дават средства за живеене. „Литург” съответно се е наричал общественият деец, който и времето, и силите си, а често и средствата си е раздавал в полза на гражданите.
Във века, в който най-модерната философия е бил екзистенциализмът, най-трудно е да се говори за Литургия.
Човекът търси усамотение и неповторимост, а пак му говорят за съобщност. Но нали може да се гледа не само в бездната на пустотата. Бездната на човешката душа може да бъде призована от Бездната на Божеството. Не само „гадене” („la nausée” íà Сартр) може да се изпитва на границата на човешкото битие. Човешката смъртност може да бъде повод не само за отчаяние и бягство, но и за любов (да си спомним пронизващия Цветаевски стих: „Послушайте: обичайте ме и затуй, защото ще умра!”).
Християните от древността остро са преживявали човешката смъртност. Те са открили целостта на човека: „Човек в най-истинския смисъл се нарича не душата без тялото и не тялото без душата, а онова, което се е изваяло в един прекрасен образ от сливането на душата и тялото” – пише в края на ІІІ в. Методий Олимпски, отричайки спиритуалистичната идея, според която само човешката душа е достойна за безсмъртие16. Значи и душата и тялото е трябвало да се изпълнят с Вечност – „докле е време” (Гал. 6:10). Тялото заедно с душата ще получи награда или наказание и радостта от спасението трябва да бъде явена не само на незримата душа, но и на тялото.
Християнството е по-просто и по-естествено, отколкото понякога изглежда. Кое обновява тялото? – Храната. Кое обединява многото тела в тяхното обновяване? – Съвместната трапеза. Христос би могъл да избере всякакъв начин за основното Си тайнство – за тайнството на вселяването Си в посвещаемите. Той е избрал посвещаване не чрез тайнствена дума, не чрез коани17, не чрез йогийски упражнения за чакри. Избрал е посвещаване чрез трапеза.
И боговете на Олимп пируват заедно. Не защото им е необходима храна, а защото им е нужно общуване, литургичност. Така и Заветът на любовта е бил даден в тайнство, което е невъзможно да се извърши в усамотение – бил е даден в общата чаша, преминаваща в кръг на приятелската трапеза.
Първото, което научава (и което е длъжен да приеме) човек, желаещ да се причасти, е, че причастието става на Литургията. На Литургията не като разновидност на Богослужението, а на Литургията като събрание. Причастието е действие, което всички християни разглеждат като свое единно, „общо дело”.
Но щом като хората са адресати и материя на Тайнството, става разбираемо едно светоотеческо мнение, изглеждащо напълно противоположно на възприемането на Литургията от нашите съвременници. В перспективата на обикновеното човешко възприятие на хода на Литургията в началото на свещенослужението ние имаме хляб и вино, които към края трябва да се превърнат в Тяло и Кръв Христови. Обаче sub specie aeternitatis (лат. „от гледна точка на вечността” – Ред.) всичко изглежда противоположно. Тялото Христово, дарявано на хората, съществува преди началото на Литургията и то трябва да придобие форма достъпна хората да вкусят от него.
„Древният патерик” разказва за монаха, който не могъл да се причастява, защото всеки път в момента на причастието е виждал на Литургията заколвания отрок. „Когато братята се приближаваха да приемат, даваше им се тяло и когато те викаха, казвайки амин, то ставаше хляб в ръцете им… Ако човек би могъл да вкуси тяло, тяло би се и придобило, но тъй като никой не може да вкусва месо, затова Господ учреди хлябове за причастие. И тъй, с вяра ли приемаш онова, което държиш в ръката си? И аз казах: вярвам, Господи. И като казах това, тялото, което държах в ръката си, стана хляб, и, като възблагодарих на Бога, приех светата просфора”18.
Или противоположен случай. Някой си старец-подвижник смятал, че Даровете са само образ на Тялото Христово, а не самото Тяло. По молитвите на братята била му е открита истината: той видял в чашата дете и когато след това с вяра изповядал: „Вярвам, Господи, че хлябът е Твоето Тяло” веднага плътта в ръката му станала хляб, както става в тайнството и той приел, като благодарил на Бога. И казали старците: „Бог знае човешката природа, че тя не може да яде сурова плът и затова прави Тялото Си на хляб и Кръвта Си на вино за онези, които го приемат с вяра”19. В „Древния Патерик” последното изречение звучи така: „Бог знае човешката природа, че тя не може да яде сурова плът и затова претворява Тялото Си в хляб и Кръвта Си във вино за приемащите това с вяра”20.
Оттук ще е по-разбираем изразът на св. Иполит Римски за хляба и виното като „вместообраз” (антитипос) на Христа21.
Това разбиране за Евхаристията се намира в руслото на общата традиция на православната мистика, според която Бог „е в славата Си … но щадейки ни, за да не погинем, Той спуска мрак, който покрива не Него, а нас” (преп. Симеон Нови Богослов)22. „Или ти не знаеш, че човешките души никога не биха могли да понесат огъня на тази жертва, но всички напълно биха погинали, ако не е великата помощ на Божествената благодат?” – казва Златоуст вече за Литургията23. Оказва се, че благодатта крие чудеса! Така тайната на Бога е била скрита в смирената плът на Марииния Син. „Велика е тайната на благочестието: Бог се яви в плът” (1 Тим. 3:16). „Какво богатство на слава има за езичниците в тази тайна, именно, че Христос, упованието на славата, е във вас. Него ние проповядваме, като вразумяваме всички човеци” (вж. Кол. 1:27-28). Това е тайната на Причастието: „Христос е в нас”. А в Рим. 15:16 се говори „свещенодействено да се извършва Божието Благовестие”. Проповедта е тайнствено свещенодействие. И в християнството тайната се разтваря за света в Евангелската проповед. Езотерично и мистично в християнството е не онова, което е скрито, а онова, което е открито: Словото стана плът24. Причастието е тайнствено не защото е секретно, а защото е непостижимо. Тъкмо защото в Причастието Бог ни дарява Себе Си, Причастието е тайнство. Не ние извършваме това действие, и затова не е по силите ни да го постигнем.
Христос в Писанието се нарича камък и скала. Скалата е камък, необработен от човешка ръка. Това е естествена опора. Тази неръкотворност, предуказана от определенията на старозаветния закон и от събитията на свещената история, е и в Тайнството на Причастието. Например при изграждането на старозаветния жертвеник не са се използвали сечива: „посветеното на Бога трябва да е естествено”25, тоест – непосредствено богосъздадено. Върховните слова от православната Литургия: „Твоя от Твоих Тебе приносяще” (като Ти принасяме Твоите (дарове) от Твоите (люде) за всички и за всичко) – са взети от молитвата на Давид над материалите, събрани за построяването на храма: „Защото Твое е всичко и от Твоите Ти дадохме”. Та нали Литургията е съзиждане на Храма на Тялото Христово.
В протестантството всичко е различно: „Ние не признаваме тайнството на превръщането на хляба в Тяло Христово и на гроздовото вино в Кръв на Спасителя и не признаваме това, че вярващите уж вкусват не хляб и вино, а истинското Тяло и Кръв Христови” – с такива думи баптисткият учебник по догматика прокарва най-важната граница, отделяща света на протестантите от традиционната Църква26.
В протестантството Евхаристията не е приемане на даровете от Спасителя, а поредната клетва във вярност към евангелското учение, нещо, което човек декларира пред лицето на Бога. Излиза, че Причастието не е Божие действие, а чисто човешко, това е „вътрешно общение с Неговата личност, която се възползва от този външен акт като израз на вътрешната духовна вяра” (изрази от рода „Бог се възползва от човека” оставяме на съвестта на автора). И тъй, векторът на протестантската Евхаристия е от човешкото сърце (от „вътрешната духовна вяра”) навън, във „външните актове”, в символите, знаците, обредите. Това е чисто човешка дейност. В Православието Причастието, напротив, изхождайки от Бога, чрез превръщането на хляба и виното, влиза в човека, препредава му се, обогатява го.
Опитът на столетията и опитът на хилядите християни е отхвърлен в името на собствения негативен опит. Баптистите възвестиха на цял свят за собственото си усещане за пустота, което изпитват при докосването до литургическата си чаша: „Не се заблуждавайте и не мислете, че може да се придобие вечен живот чрез вкусването на хляба и виното на Вечерята Господня! Думите „Ядящият”, „да се яде”, „храна” в Евангелието от Иоан просто изобразяват вярата, приемаща Господа Иисуса Христа като личен Спасител. Повярвалият в Господа Иисуса Христа като в негов личен Спасител трябва постоянно да участва във Вечерята Господня (1 Кор. 11:23-34), в общение с другите вярващи, но не за да получи спасение, а защото спасението е получено, а така също и за изпълнение на Господните заповеди”27. С това баптизмът обявява: „Защо е нужно да се пълни чашата с вино и хляб, и защо изобщо е необходимо да се пие от нея, не знаем. Не разбираме и защо Христос е установил такова странно тайнство с Кръвта Си. Но щом като ни е наредено, ще изобразяваме този обред. Обредът, чийто смисъл е неясен и забравен, ще повтаряме сляпо от вярност към традицията”… Протестантите извършват хлебопреломяването без вяра в неговата действителност. Но „всичко, що не е от вяра, е грях” (Рим. 14:23). И излиза, че протестантското хлебопреломяване е причастяване за осъждане (1 Кор. 11:29).
Протестантите приличат на човек, който вижда в пустинята умиращ от жажда пътник и като се приближава радушно до него, започва да разказва на умиращия за ползата от водата. Три часа той говори за това какви забележителни свойства има водата, че без вода не може да има живот, че трябва да се борим за чистотата на изворите и водоемите… А после си тръгва, без да даде на жадния нито капка вода. „Нима още ти се иска да пиеш? Нима не ти стигат „хубави приказки за водата”? Искаш самата вода ли? Но ние в момента нямаме. Ние пием „символа на водата”, ние даваме на хората „спомена за водата”. Само невежите православни и католиците смятат, че течността в литургичните им съсъди наистина е Водата на Живота, Кръвта на Христа. А ние смятаме, че водата са словата на Христос. Преразказахме ти тия слова. Защо още искаш да пиеш? Нали чу: „Единственото, което може да спаси човека, е Евангелието, радостната вест за спасението чрез Иисуса Христа и изкуплението на Голгота. Задачата на Църквата е да проповядва Евангелието и като го слушат хората, открива им се пътят към спасението”28 Разбра ли? Задачата на Църквата е да проповядва Евангелието, а съвсем не Причастие с Тялото и Кръвта Христови. Ти нали разбра, че съвсем не съединяването с Богочовека, а „слушането открива на хората пътя към спасението”? Какво, не ти ли се пие повече? И ако сега мине православен свещеник с Чашата – внимавай, в никакъв случай не пий от нея!”.
Излиза, че човек утолява жаждата си с информация за водата, а не със самата вода. Човек се храни със символа на Хляба, а не със самия Хляб. Спасява го „вестта за спасението”, „информационното излъчване на Хубави Новини от Иерусалимския канал на Би Би Си”, а не реалната Христова благодат.
Тук протестантите и религиозно, и исторически, и полемически, и текстуално не са прави.
Религиозно не са прави, защото само със спомена за някогашната трапеза няма да си сит. На адвентисткия катехизис, който настоява, че „Вечерята Господня напомня…”29, аз отговарям: да, само това не е достатъчно! Гладът на душата ми няма да се утоли със спомена за това как някога Христос е нахранил апостолите. Аз искам, жадувам да съм участник на същата Трапеза, на която Спасителят е призвал апостолите. Ако аз, човекът на ХХ в., нямам възможност да вляза в сионската горница, значи спасението и намирането на Христос твърде фатално зависят от историческите и географските обстоятелства. Значи пълнотата от приобщаването към Христа не е една и съща за различните времена и поколения. Тогава какво да правим с настойчивите твърдения на апостол Павел, че Жертвата Христова е принесена веднъж завинаги и за всички хора, за всички времена?
Освен това, здравето ми няма да се върне от разказа, че палестинският чудотворец някога е изцелил някого си. Инженерът, по чиято вина е станала чернобилската авария, се оказа на подсъдимата скамейка. Да предположим, че след време заради тежкото му здравословно състояние, му се дава амнистия. Ще облекчи ли тази хартия положението му? Нали той самият носи в себе си най-тежкото наказание за греха си. Той самият е просмукан от радиацията. Той самият умира. И никакъв съд, никаква апелационна инстанция не могат да го защитят от нарастващата болка, от всепоглъщащата слабост.
Малко е да се обясни на човека, че Бог повече не му се сърди. Трябва да му се даде реална защита от смъртта, да му се даде реална възможност да диша с Бога. Не Бог се държи далеч от хората. Хората са отдалечени от Него както чрез собствените си грехове, така и чрез блокиращи духовни посредници, „с духовете на поднебесната злоба”. Трябва да се търси лекарство. Необходимо е лекарство срещу смъртта. Лекарство срещу смъртта може да бъде само Безсмъртието. Безсмъртие има само Бог. Значи Бог, бидейки далеч, е длъжен да придобие живот вътре в човека. „Трудете се не за храна тленна, а за храна, която пребъдва до живот вечен и която ще ви даде Синът Човешки … Божият хляб е Онзи, Който слиза от небето и дава живот на света … Аз съм хлябът на живота … Бащите ви ядоха манна в пустинята и умряха, а хлябът, който слиза от небето, е такъв, че който яде от него, не ще умре … Хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която ще отдам за живота на света … Ако не ядете плътта на Сина Човешки и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот” (Иоан 6:27, 33, 35, 49-51, 53).
Причастието с Кръвта и Тялото Христови – ето лекарството от тлението, разпръснато по цялата ни вселена, лекарството на безсмъртието, което донесе Спасителят. Христос ни призова на „вечерята на безсмъртието” (св. Климент Александрийски. Стромати 7:3). Сам Христос установи такъв начин на общуване с учениците си: не просто чрез проповед, чрез молитви или химни, не просто чрез обреди, а чрез Тайнството на Причастието с Тялото и Кръвта Христови. Според верните думи на св. Филарет Московски „Господ установи тайнството и даде Тялото Си и Кръвта Си не само за да знаем, че това е Тяло и Кръв, а за да се приобщаваме”30. Хората, които казват, че достатъчно е да четем за Тайната Вечеря и да си спомняме за нея, хората, според които самото Лекарство на Безсмъртието днес за нас е недостъпно, не са разбрали замисъла на Спасителя. Тези хора са протестантите: „Вечерята Господня е дадена от Христос като спомен за Неговите страдания, смърт и цената на откупа”31. За протестантите „Вечерята Господня е служение, което Иисус установява в памет на смъртта Си и за ознаменуване на бъдещото Му царство”32; не към Вечността приобщава Причастието, не към Бога, а само към чисто човешки спомени за миналото и бъдещето. Причастието не изтръгва от властта на времето, а само кара още по-бързо и безизходно да се въртим в колелото му…
Исторически те не са прави, защото най-старите християни, християните от първите векове са разбирали Евхаристията като реално Чудо, а не като педагогически символ33.
Полемически те не са прави, защото водят спор не с Православието, а с представата си за него. Не за Православието пише баптисткият автор, обяснявайки, че „учението за пресътворяването, свързано с идеята за приношението на безкръвна жертва за греховете на онези, които участват в причастяването, напълно отрича еднократното изкупване на греховете с еднократната жертва на Иисус Христос”34. Тайната Вечеря се е извършила само веднъж и жертвата на Христос не бива, а и няма смисъл да се повтаря: „Христос влезе не за да принася Себе Си много пъти в жертва, инак Той трябваше от създаването на света много пъти да пострада; а сега веднъж завинаги, в края на вековете се яви, за да премахне греха, като се принесе Сам в жертва” (Евр. 9:24-26). Тези думи правят библейски уязвима позицията на католическото тридентско богословие*, според което свещеникът получава пълномощия, достатъчни за повтарянето на Тайната Вечеря. Ако и Православието така разбираше Евхаристията, в него наистина щеше да се появи привкус на магия. Така че не бива да се съгласяваме с католическата представа, че свещеникът има пълномощия да повтаря Тайната Вечеря. Но и да се съгласим с протестантството не е радостна перспектива. Защото при съгласие с протестантите няма ли да се зазида входът на сионската горница? Няма ли тя да стане езотеричен и затворен епизод, в който веднъж са участвали 12 избраника, но към който вече никой няма възможност да се присъедини?
За Православието, както и за протестантите, има само една Жертва, принесена от Христа. Чудото на Евхаристията се състои в това, че ние можем да вземем участие в онази същата Вечеря, на която Христос е подал Чашата Си на „всички”, а не само на апостолите. Изтънява плътността на времената и пространствата, които ни отделят от онази Чаша, и от ръцете на Христа ние ще приемем пак нея.
Православното преживяване на Евхаристията е било формулирано на Константинополския събор през 1157 г. „На онези, които слушайки как Спасителят предава свещенодействието на Божествените Тайни, като казва: „Това правете за Мой спомен”, но които не разбират правилно думата „спомен” и дръзват да говорят, че той (тоест споменът) обновява мислено и образно Жертвата на Неговото Тяло и Кръв, принесена върху Честния Кръст от нашия Спасител за общо избавление и очистване. [Също така и на онези, които вярват, че споменът] обновява и ежедневната Жертва, принасяна чрез свещенодействащите Божествени Тайни, както е предал нашият Спасител и Владика на всички, и които затова приемат, че това е жертва, различна от извършената първоначално от Спасителя и [приемат], че се отнася към онази само мислено и образно, понеже [тези хора] унищожават неизменността на жертвата и тайнството на страшното и Божественото свещенодействие, чрез което ние приемаме и се обричаме на бъдещия живот, както изяснява Божественият наш отец Иоан Златоуст в много от тълкуванията на великия Павел, трижди анатема.”35
И така, Литургията не е „по-друга” жертва от онази, която е била принесена на Тайната Вечеря. Думите „символ” или „спомен” се употребяват за Евхаристията, но в православната традиция те се разбират по-онтологично, отколкото извън църковната лексика.
„Символ” е срещата с онова, към което умът се стреми. Литургията преминава от алегория в първата си част към онтологичен символ и към реалност във втората (от „литургия на оглашените” към „литургия на верните”)36. В първата си част Литургията изобразява историята на спасението; във втората Литургия това спасение се осъществява. Ние принасяме на Бога, в олтара, символа на Завета – хляба и виното. А в замяна получаваме Реалността. Както справедливо забелязва католическият изследовател на православната традиция Г. Урс фон Балтазар, „Тайнствата са напълно подчинени на динамиката на прехода от знака към истината”37.
И „споменът” за момента на проявата на Истината за едно по-традиционно, отколкото съвременно мислене, означава не просто мисъл отдалече, а връщане „във време оно”. Описвайки преживяването на ритуала в традиционно-религиозните общества, Мирча Елиаде констатира, че във възприятието на участниците всеки ритуал парадоксално прекъсва течението на светското време, всяка жертва извършена някога и веднъж – в нормативно изначалното време, наречено in illo tempore „време оно”. Ритуалите, повтарящи онази, първата жертва, възпроизвеждат не толкова нея, колкото време оно, отъждествяват се с него. „Всяко жертвоприношение повтаря първоначалното жертвоприношение и съвпада с него по време”38.
Христос не отстранява този архетип, залегнал в съзнанието на Неговите ученици, което означава, че е смятал за напълно уместно да го приложи към осмислянето на Неговата Жертва. Източнохристиянската мисъл дава на Събора през 1157 г. словесен израз именно на такова преживяване на християнската мистерия (пояснявайки го по-късно с думите на св. Филарет Московски: „Струва ми се, Отче Ректоре, че в думите: „Това е Моето Тяло, което за вас се преломява”, изречени за всички времена, дорде дойде Господ, се съдържа мисълта за вечното продължение и възобновяване на една и съща жертва, тъй като и Тялото Христово е само едно”39).
Това означава, че източнохристиянската литургика точно е съхранила изначалния религиозен архетип. Католическото литургическо богословие е възприело сакралното време като светско, което може да се повтаря „чрез властта на свещеника” отново и отново. В действителност това е много по-голяма профанация на тайната на Църквата, отколкото преувеличаването на властните прерогативи на ватиканския „Христов наместник”. В сферата на литургиката човекът винаги е само получател. Истинската жертва се принася само от Бога. И смисълът на жертвата не е в нашето умилостивяване на Бога, а в това, че Бог дарява на света силата Си, чрез която става превръщането на хаоса в подреденост.
Не чрез нашето действие, а чрез Божието, се променят онтологическите условия на съществуването ни и ние можем да влезем в онзи онтологичен момент, когато хората за пръв път са станали причастни към Вечността – при апостолите в сионската горница на Тайната Вечеря. Ние участваме на онази същата трапеза, а не в спомена за нея и не в повторението й.
Ние влизаме в дома, предсказан от Стария Завет: „Премъдростта си съгради дом, издяла седемте му стълба, закла жертва, размеси виното си и приготви трапезата си. Проводи слугите си да възвестят от градските височини: „дойдете, яжте хляба ми и пийте виното, което съм размесила” (Притч. 9:1-5).
Именно по въпроса за Евхаристията може да се твърди, че протестантите се оказват в противоречие със Словото Божие. Има редица евхаристийни места в Писанието, които не се вземат под внимание от протестантската догматика. Само едно нещо виждат в новозаветната симфония: „това вършете за Мой спомен”. Спомен и толкова. И нищо повече. Но такова „символично-припомнящо”, театрализирано тълкуване на Причастието прави необясними други библейски текстове.
Например онзи, в който апостол Павел пише: „Аз не искам вие да бъдете съобщници на бесовете. Не можете да пиете Господня чаша и бесовска чаша, не можете да участвате на Господня трапеза и на бесовска трапеза” (1 Кор. 10:20-21). Дали апостолът иска да ни предпази от „спомени” за езическото минало? Или ни предупреждава, че участието в бесовския обред дава реално „общуване с бесовете”, а не само спомен за света на духовете? Но дори ако в езическите мистерии апостолът вижда реална сила, то за него още по-реална сила, неразтворима във философиите, алегориите и спомените, е Христовото тайнство. Ако „бесовската чаша” е реална – още повече и участието във Вечерята Господня дава „общение” с Господа, а не просто напомня за един от епизодите в Евангелието. Апостол Павел се отличава от съвременните му езичници с това, че по-сериозно от тях самите се отнася към техните тайнства. В онова, което за образованите езичници е не повече от алегория, Апостолът вижда реалност, тъмна мистика.
Апостол Павел предупреждава още: „храната не ни приближава към Бога, защото нито ако ядем, печелим, нито ако не ядем, губим” (1 Кор. 8:8). Съпоставете тези думи със собствените му думи за Причастието: „Чашата на благословението, която благославяме, не е ли общение с Кръвта Христова? Хлябът, който ломим, не е ли общение с Тялото Христово?” (1 Кор. 10:16). И става ясно, че за апостол Павел обикновеният хляб рязко се отличава от евхаристийния хляб. Това различаване на двата хляба възлиза непосредствено към думите на Христос: „Трудете се не за храна тленна, а за храна, която пребъдва до живот вечен и която ще ви даде Син Човешки … Божият хляб е онзи, който слиза от небето и дава живот на света … Аз съм хлябът на живота … Защото Плътта Ми е наистина храна, и Кръвта Ми е наистина питие. Който яде Моята Плът и пие Моята Кръв, пребъдва в Мене и Аз в него … Който Мене яде, ще живее чрез Мене … който яде тоя хляб, ще живее вовеки … Това ли ви съблазнява?” (Иоан 6: 27, 33, 35, 55-58, 61).
Ако за Апостола всяка ритуална храна е незначима, а Евхаристийният хляб все пак жизнено и религиозно е значим, значи в неговите очи Евхаристията съвсем не е била „просто храна”, „просто обред”, „просто символ”. Нали тъкмо за знаците и символите, тъкмо за външната обредна страна пише много апостол Павел. И винаги едно и също: не им придавайте голямо значение. А към Евхаристията той се отнася съвсем различно. Значи – не е символ. Значи – не е обред, а Тайнство. Апостолът не казва, че тази Чаша е „спомен”; той употребява много по-важна дума – „приобщаване”.
Евхаристията във възприятието на апостол Павел е толкова реална, че неподобаващото отношение към нея е причина за смъртта на християните: „Нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от Хляба и да пие от Чашата. Защото, който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава Тялото Господне. Затова между вас има много немощни и болни, а и умират доста” (1 Кор. 11:28-30)40.
Когато Христос казал: „който яде Моята Плът и пие Моята Кръв, пребъдва в Мене” (Иоан 6:56) – мнозина се съблазнили и се отдръпнали. Но Христос не взел да уговаря отдръпналите се – разбирайте символично, а не буквално, – а се обърнал към останалите ученици със суровия въпрос: „да не искате и вие да си отидете?”. Защо са се отдръпнали протестантите, търсейки „преносния смисъл”?41 „Да се яде Плътта на Христос и да се пие Неговата Кръв на символичен език означава да се усвоява Словото Божие” – пишат протестантите. И наистина изразът „е плът” в преносен смисъл се употребява в Писанието. Но в този случай той навсякъде означава причиняване на голяма обида, злословие и угнетяване; вж. Пс. 26:2, Иов 19:22, Мих. 3:3, Гал. 5:15. В Писанието този израз няма друго значение. Следователно ако думите на Христовия Завет за тайнството на Евхаристията се приемат в преносен смисъл, те ще означават следното: който яде Моята Плът, тоест, който Ме клевети, ще има живот вечен42.
Самата Евхаристия се извършва в нощта, когато Христос вече нищо не казва на апостолите в притчи, а говори явно. И тук да се допуска наличието на алегория е неуместно (Иоан 16:29). Тъкмо пред смъртта езикът е пределно ясен и открит, без двусмислие. Да се вижда в Христовите слова за Неговата Кръв и Плът алегорични насоки за спасителността на Неговото учение е невъзможно макар и само заради това, че още със започването на публичната Си проповед Христос говори за Хляба на живота в бъдеще време – „Хлябът, който Аз ще ви дам”. Ако ставаше дума за проповед, за учението Христово, по-уместно щеше да е сегашното време.
И отново да си припомним паралелизмът между двете Пасхи: Христос повтаря думите на Мойсей: (Изх. 24:8). Но Мойсей е използвал истинската кръв на агнето. Христос казва същите думи. Старозаветното агне е заменено с Христос. А кръвта на агнето – просто с вино?
Освен това, ако причастието е само символ, разрушава се смисълът на Тайната Вечеря. Работата е там, че в спора си с православното почитане на иконите протестантите казват: защо ви са нужни символи, ако можете да се обръщате към Живия Бог? За благословията на иконата стана дума по-горе. Но нима протестантите не чувстват, че техният иконоборски плам разрушава собственото им разбиране за преломяването на Хляба?! Та нали ако там, в сионската горница, Чашата е била само символ, и виното в нея не е било причастно на Кръвта Христова, защо Христос, непосредствено застанал пред учениците Си, им предлага още и символа на Своето присъствие?! Ако Чашата е само символ, аз изтъквам пак протестантския аргумент: в непосредственото и живо Присъствие на Христа символът на богообщението е излишен. Затова и не мога да намеря оправдания за алегоричното смекчаване на резките и ясни слова на Спасителя: „Това е Моето Тяло… Това е Моята Кръв…”.
И тъй, въпросът за Причастието в пределната си точка се поставя не така: „Какво има в чашата на православните или на протестантите?”, а тъй: „Към какво е причастил Христос апостолите Си?”. Може Тайната Вечеря да е неповторима, може ние само да си спомняме за нея. Но какво приподнесе Христос на апостолите: спомен, паметен символичен подарък на раздяла, или Той им даде онова, за което сам казва: „Това е Моето Тяло”?43 Нека на всички следващи трапези да е само „спомен”. Но сега, в онази Чаша, която е в ръцете на Самия Христос, какво има? А ако там е имало реалност, да се оспорва присъствието на тази реалност в следващите литургии вече е по-опасно…
Две твърдения е направил Христос при преломяването на Хляба – и протестантите помнят само едното. Но вслушайте се в тях без предубеждение: „Приимите, ядите, сие есть Тело Мое… Сие творите в Мое воспоминание” (това правете за Мой спомен). Не е ли ясно, че тук се описват две различни действия, извършвани от двама съвсем различни субекта? „Вземете, яжте” – това е нещото, което Бог ни дава. „Спомняйте си” – това е действието, което Той очаква от хората. Хората могат само да си спомнят, но Самото Тяло може да предложи само Самият Христос. Нито апостолът, нито епископът, нито свещеникът са в състояние да дадат на себе си или на други хора Тялото Христово. С човешко усилие може само да си спомним за тази Жертва и да благодарим. Само Христос може да даде Себе Си. И Той го прави. Смисълът на това двойно твърдение е: „Вие си спомняйте, а в отговор на вашето благодарно възпоменание Аз ви давам Себе Си”. Литургията е общо служение, това е съслужение на Бога и човека. Литургията се състои от две части. Първата е човешката проскомидия в най-широкия смисъл – като приношение на нашите дарове, нашата благодарна памет (анамнезис) и нашето покаяние пред Твореца. Втората съставка – това е Божият дар, изпратеният ни свише дар на съучастие във Вечерята с Тялото Христово. Вярно долавяйки пределите на човешките възможности (само възпоменание), протестантите неправомерно пренасят това ограничение и върху Твореца – видите ли, Той може само да напомня на хората за онази, скритата от вековете Вечеря. Въпросът дали наистина се извършва причастие с Тялото Христово всъщност е въпрос само за едно: кой извършва Литургията? Ако това се прави от човек – отговорът може да е само отрицателен. Но ако Христос извършва тайнството, трябва най-малкото да сме предпазливи и да не бързаме с отрицателен отговор.
Христос започва разговора за евхаристийния Хляб на Живота със странните думи: „Трудете се не за храна тленна, а за храна, която пребъдва до живот вечен” (Иоан 6:27). В гръцкия текст буквално пише – (гр.) – трудете се. В църковнославянския превод: „правете [работете за] не храна тленна, а храна, която пребъдва в живот вечен”. И тук ние се изправяме пред неочаквана дилема. Ако славянският превод е верен, излиза, че човекът трябва да извърши нещо немислимо: някак си „да изработи Вечността”. А как може човек да изработи нетленна храна, ако тази храна е самият Господ?
„Речникът на новозаветната лексика” на Бауер позволява да се излезе от това безизходно положение. Излиза, че когато глаголът /гр./ има за свой предмет материалната храна, той означава не „правя”, а „употребявам”, „усвоявам”, „смилам” храната44.
И тъй, Бог не иска неизпълнимото. Бог не дразни с неясни сентенции. Преди да говори за Себе Си като за Хляб, Той казва, че трябва да умеем да Го приемаме. Както Отец пребъдва в Сина, така и Христос иска да пребъдва в хората. „Аз имам храна да ям, която вие не знаете … Моята храна е да изпълнявам волята на Оногова, Който Ме е пратил, и да извърша Неговото дело” (Иоан 4:32, 34). Ясно, че до Тайната Вечеря апостолите не са знаели каква храна е донесъл Христос. Но нали протестантите живеят след обясненията на Христа, след събитията в Сионската горница…
Как е протекла „Тайната Вечеря”? Там поразително се съчетава обикновеното с необикновеното. Христос спазва точно и последователно ритуала на юдейската пасхална трапеза. Но с небивали акценти и допълнения. Трапезата започва с благословение-бераки: „Благословен си, Боже наш, Цар на Вселената, създал лозовия плод”. След като се прочете тази молитва се заделя афикомана – частта, която е трябвало да се остави в случай, че дойде бедняк или пътник, според заповедта: „И весели се пред Господа … ти … пришелец, и сирак” (Втор. 16:11). Тъкмо този афикоман преломява Христос като Свое Тяло45, очевидно добавяйки към традиционните слова „Благословен си, Господи, Боже наш, Цар на Вселената, даващ на земята да произвежда хляб” думите, установяващи новото Тайнство: „Вземете, яжте, това е Моето Тяло, което за вас се преломява“… Евхаристията е хлябът на странниците и просяците, хлябът на бездомните.
„Това вършете за Мой спомен”. Именно – за Мой. Занапред – за Мой. Споменът за големите благодеяния на Твореца, който вие изобразявате при всяка ваша празнична трапеза, сега ще трябва да насочвате не само към Незримия Творец, но и към Мен. Яхве, комуто сте благодарили с тези думи, стана плът и сега ви дава плътта Си, а не само плътта на сътворената от Него земя. Сега вече всяка молитва е спомен не само за Яхве, но и за Христос…
По средата на трапезата следва хикадата – слова за чудесното избавление на евреите от робството като отговор на бащата към сина за причината да се празнува Пасха. В нашата литургическа анафора това е споменът за страданията на Спасителя („кръстът, гвоздеите, копието, смъртта…”). Следва благославянето на чашата и молитва Бог да е милостив към Израил, молба да се помене Израил (При нас молението: „Въ первихъ помяни, Господи…” Между първите помени, Господи…).
Юда издава предателството си, като топва хляба в блюдото – това става, когато ядат безквасен хляб, замесен с горчиви треви като спомен за хляба на изгнанието и робството. Горчивината на робството е съзвучна с горчивината от предателството.
В края на угощението Христос „благославя чашата”, но евангелистите не ни предават с какви именно думи. Ясно е защо го правят: просто защото всяко израилско дете знае думите с които завършва пасхалната съботна трапеза: „Благословен си, Господи, Боже наш, Цар на вселената, Ти, който храниш целия свят с Твоята благост, с Твоята благодат, с Твоето милосърдие и благоутробието Си. Ти даваш на всяка плът храна, защото милосърдието Ти пребъдва вечно. Чрез Твоята голяма благост на нас никога не ни е липсвала храна; Нека тя никога не ни липсва, заради любовта към великото Ти Име, защото Ти храниш и поддържаш всичко живо, твориш добро на всички и пращаш храна на всичко, което си създал. Благословен си, Господи, даващ на всички ни храна! Благодарим Ти, Господи, че си дал на отците ни в наследство обширна земя, добра и въжделена, и за това, че ни изведе, Господи, Боже наш, от земята Египетска, от дома на робството, а и за завета Ти, който Ти запечата в нашата плът…”46.
Да не би тук да са произнесени думите: „Пийте от нея всички. Това е Моята Кръв на Новия Завет, която за вас и за мнозина се пролива”? Кръвта, проливаща се от плътта на хората при сключването на Стария Завет между тях и Бога, тук се сравнява с Кръвта на Христос, проливаща се сега. Заветът на Мойсей – с Новия Завет. Избавлението от Египетското робство – с опрощаването на греховете. Мойсей в пустинята е поръсил Израил с думите: „Ето кръвта на завета, който Господ сключи с вас” (Изх. 24:8). Христос казва същите думи в пасхалната Си нощ и за Своята кръв.
И тъй, Спасителят, изпълнявайки стария пасхален обред, установява нов обред. Това заслужава особено да се отбележи, защото прекалено често казват: „Христос не е установил никакви обреди” и че „истинското християнство трябва да е само духовно”, а не телесно-обредно. Човек отчасти запознат с Библията може да цитира и думите на апостол Павел: „плът и кръв не могат да наследят Царството Божие” (1 Кор. 15:50). Но малко е да се казват библейски цитати. Необходимо е те и да се разбират. Например, в Православието открай време (от втори век) е установено такова разбиране на тези думи: „Когато Павел казва „плът и кръв не могат да наследят Царството Божие”, той казва това не с цел да отхвърли битийността на плътта, а да ни научи, че не Царството Божие, което е вечният живот, се наследява от тялото, а тялото се наследява от живота. Защото ако Царството Божие, което е живот, се наследяваше от тялото, би се оказало, че животът бива поглъщан от тленното. А животът наследява смъртното, за да може смъртта победоносно да бъде погълната от живота и тленното да стане достояние на нетлението. Тленното става роб, подвластен на безсмъртието, така че тялото да принадлежи на нетлението, а не нетлението – на тялото”47. Плътта и кръвта, всичко телесно, не може само да влезе във Вечността. Но Вечността може да ги вмести в себе си. Въпросът е в субекта на това действие. Невъзможното за човека е възможно за Бога.
Но ако човекът е решил да се защитава от православните „обреди”, той ще го направи без да се съобразява даже с Библията. И като последен аргумент той ще изтъкне: вие вярвате в автоматичната сила на обредите, причастявате всички наред, вашите енориаши и свещеници далеч не са чак толкова свети… Общо взето с вас, грешниците, няма да се моля и да се причастявам от една чаша… Тук вече аргументите няма да помогнат. Зад подобно настроение стои такава дълбока липса на усет към Евангелието, че само Господ може да обърне сърцето на този прекалено духовен християнин.
И така, има ли магия в Православието? Православието наистина смята, че Господ пази хората чрез Благодатта Си или с „енергия”, с реална, онтологична сила. Ние мислим, че религията не се свежда до песнопенията, че в религиозния живот действията на Бога значат много повече.
Но ако Литургията е „общо дело”, наше съслужение на Бога, тогава в какво именно се състои нашето дело в Литургията? Струва ми се, че тук минава най-важната граница между следлутеровското протестантство и Православието48. Според православния опит молбата, призивът за помощ от Бога, не е единственият начин за среща с висшите сили. На човека е дадена и способността да извършва определени действия, привличащи благодатта.
Действията на Бога и човека трябва да се срещнат. Литургията е „общо дело” и място на среща. От човека се иска да принесе в жертва на Бога онова, което не Му принадлежи – себе си49. Бог ни е дал сътворения от Него живот, превръщайки ни във властелини на самите себе си. И този дар трябва да се върне на Твореца – за да не го открадне смъртта. Бог търси не волове и козли, а хора. Няма нищо, с което човек би могъл да замени себе си – „Или какъв откуп ще даде човек за душата си? (Марк 8:37). Тъкмо затова целият дохристиянски култ е безплоден – в него се опитват да заместят онова, което е незаменимо.
Можеш свободно да подариш свободата си само на любимия човек. Можеш да обикнеш само онзи, чиято реалност е очевидна. Доколкото християнството е религия на любовта, дотолкова въпросът за доказателствата за съществуването на Бога е неестествен за християнското богословие. Няма любов без обичащ. А любовта си Бог показа като даде Единородния Си Син… Има Христова жертва, значи има Бог.
Християнската религия е любов за любов: „Затова, ако някой обича Бога, Бог също му показва любовта Си” (преп. Макарий Египетски)50. „Тайнството на любовта ни превръща от хора в богове… Любов вместо вяра в Неговото съществуване ни дарява вкусването Му в настоящето” (преп. Максим Изповедник)51.
Съответно Православието не познава никаква автоматичност при Причастието. Там където няма любов, там няма Причастие с Бога на Любовта.
„Ето, предварително ви казвам и заявявам и викам на висок глас: никой от имащите враг да не пристъпва към свещената трапеза и да не приема Тялото Господне. Никой пристъпващ да няма враг!… При принасянето на жертвата Той не споменава за никое друго праведно деяние, освен примирението с брата, показвайки, че любовта е над всички добродетели… Ако тази жертва е принесена, за да има мир между теб и брат ти, а ти не сключваш мир, тогава напразно участваш в жертвата” (Златоуст)52.
В Православието дори се е установило нещо като „литургическа етика”: към ближния трябва да се отнасяш като към причастник – значи у него има Христова частица. Не си се научил да уважаваш човека, тогава уважавай поне Христа, който е в него. Не случайно Златоуст нарича литургическите поздрави „Христос е сред нас!” – „страшни поздрави”53. И ако това условие не е изпълнено тогава – „светлината те осветява, тебе слепия, огънят те стопля, но не те докосва, животът те е осенил, но не се е съединил с теб, живата вода е минала през тебе като през жлеба на душата ти, без да намери достоен за себе си прием” (преп. Симеон Нови Богослов)54.
Впрочем дали благодатта ще срещне достоен прием у човека не зависи от това колко рядко и колко „подготвено” се причастяваме. Както забелязва архиеп. Василий „ние не ставаме достойни причастници, защото се причастяваме много рядко”55. В предишните времена въпросът колко често християнинът трябва да прибягва към „вечерята на безсмъртието” се е решавал още по-еднозначно: „всеки, който не се приобщава със светите Тайни, се държи безсрамно и дръзко”56.
Тогава в какво е смисълът на Причастието?
Sacramenta faciunt Ecclesiam. Тайнствата създават Църквата. Св. Ириней Лионски, пояснявайки думите на апостол Павел: „Ние сме членове на тялото Му – от плътта Му” (Еф. 5:13), казва: „И тази плът се храни от чашата Му, която е Неговата Кръв, и расте от хляба, който е Неговото Тяло. Телата ни, хранещи се от Евхаристията, погребани в земята и разложили се в нея, когато дойде време ще се вдигнат, тъй като Словото Божие на тленното дава даром нетление” (Против ересите 11, 3). И тъй, сърцата трябва да се умиват с Христовата Кръв заради Пасхата: „Дай на рабите Си, Сине Божий, в деня на възкресението да чуят: „Елате и наследете Царството”… Като залог за живот са скрити в техните членове Твоето Тяло и Твоята Кръв”57.
В Причастието ние се приобщаваме с Пасхалната, Възкръсналата Христова плът. „Евхаристията е плътта на нашия Спасител, пострадала заради нашите грехове, но която Отец възкреси” (св. Игнатий Богоносец. Смирн. 7). Значи Евхаристията е причастие не просто с Христовата плът, а причастие с възкръсналата плът, причастие с онова Тяло, което вече е преодоляло смъртта.
Пасхата е начало на Друго битие. Частиците от новия космос, космосът, където вече я няма отровата на смъртта, в който е победена ентропията и смъртното разложение, тези частици се вливат в нас, за да отслабят натиска на греховната плът върху личностната ни свобода. Нашата свободна лична воля не може да бъде пряко изцелена от Христос, защото Той не може да замести със Себе Си личния избор на всеки един от нас. Но Той освобождава личната ни воля от плена на страстта благодарение на това, че ни дава причастие с обновената и изцелена, преобразена човешка природа. И затова чрез причастието ние отново сме сякаш в състоянието като в Едем: миналото на греха не потиска личностната ни воля и ние в състояние на свобода правим своя избор без да изпитваме прекалената тежест на собственото ни греховно минало, навиците на нашата природа, изкривени от греха. Греховният път е пътят на „острастяването” (според израза на св. Теофан Затворник): личната воля ден след ден стремяща се към греха, постепенно трови душата ми, природата ми, и душата, научена да греши, вече скована от греховни навици, започва след това да стеснява свободата на собствената ми воля. „Посяваш постъпка – жънеш характер; посяваш характер – жънеш съдба”. От „мога да не греша” пътят върви към „не мога да не греша”.
А необходимо е обратното възкачване: от „не мога да не греша” – към „мога да не греша”, и към висшето: „не мога да греша”58.
Пътят на изцелението се състои в това, че Христос, приемайки в Своята Божественост човешката ни природа, не й дава възможност да греши и с това я е изцелил в Себе Си. Човешката природа е пронизана от всички Божествени свойства – „сътворена е от Господа”59. Христос е изцелил в Себе си, в Своята Божествена Личност, възприетата от Него човешка природа и нея, вече изцелената, ни я подава в Причастието, за да може чрез изцелението на човешката природа да изцели личността на всеки един от нас.
„И тъй, за да може не само с любов, но и със самото дело да станем членове на Христовата плът, ние трябва да се съединим с тази плът… Който ви е дал Сина Си тук, Той още повече ще направи за вас там, в бъдещето. Аз пожелах да бъда ваш брат; заради вас се приобщих с плътта и кръвта и тази плът и кръв, чрез които станах еднокръвен с вас, Аз пак ви я давам”60. Бог взе нашата плът, за да ни я върне изцелена и пропита от Духа на Живота, от безсмъртието.
Нека за разбирането на Евхаристията да приложим онзи метод, който в христологията се нарича „перихоресис”. Поради това, че и двете природи на Христос (и Божествената, и човешката) са една Личност, в Христос има Един личностен субект за всички Негови действия. Затова са възможни парадоксалните действия на Христос и парадоксалните изказвания за Христос: може да се каже, че са пронизали ръцете на Бога (Божеството собствено не може да има ръце и незримо-духовната природа на Божеството не е възможно да се улови). Може да се каже, че Творецът е уморен или гладен. Може, обратно, да се каже, че назаретският Дърводелец е възкресил Лазар или е простил греховете на грешниците.
Затова причастието с телесната природа на Христос, е причастие с огъня на Неговото Божество: „Участници и съобщници на божественото естество измежду хората са тези, които приемат светото Тяло Христово и пият Неговата Кръв. Защото и двете са съединени с Божеството по ипостас (същност), и в приеманото от хората Тяло Христово двете природи неразривно са свързани по ипостас” (преп. Иоан Дамаскин)61.
Поради това и ние казваме, че в Причастието ни се дарява целият Христос: не частица от Неговата плът, а Той целият, заедно с Неговата Божествена природа. Причастието с Христовата плът ни прави „причастници към Божественото естество”.
Там където тази нова, обожена човешка природа живее, там е Тялото Христово, там е Църквата. Тъкмо битието на Църквата като Тяло Христово апостол Павел нарича „тайна, скрита от векове и родове, а сега открита на светиите Му”, тайна, „която е Христос във вас” (Кол. 1:26-27). Затова извън Църквата Христова няма спасение от света на падналата вселена. Там където няма Причастие, няма я и НОВАТА реалност на Новия Завет. Няма причастие с Вечния Живот. Там, както и преди, „смъртта и времето царуват на Земята”…
Православните предлагат на протестантите едно нещо: приемете Евангелието изцяло, не на части. Чуйте Неговото обръщение: Покайте се… Вземете… Това е Моята Кръв, която за вас и за мнозина се пролива за опрощение на греховете…
Протестантите понякога са склонни да признаят своето хлебопреломяване за истинско тайнство62. Дори ако на някой баптистки конгрес заявят, че отсега нататък в техните чаши ще има не вино, а Истинска Кръв на Спасителя – това още няма да означава, че надеждата им наистина ще се осъществи. За истинното Тайнство трябва да бъдеш в истинна Църква, а за това е нужно да се намираш в руслото на апостолската приемственост.
Защо апостолската приемственост е толкова важна за следапостолското време? Работата е там, че същността на църковния живот не е в усвояването на „апостолското учение” – нещо, което би могло да се постигне само с четенето на книги от хора живели отдавна или на съвременните им адаптации. Църковният живот е въвеждане на човека в Тялото Христово, в Богочовешкостта. Как може някой да въведе тук чужд човек, ако той самият тук е чужд? Апостол Павел веднъж пита: „Какво имаш, което да не си получил?” (1 Кор. 4:7). Ако не си получил – какво можеш да предадеш?
Тайнството създава Църквата, но самото Тайнство може да бъде извършено само в Църквата. Църквата е създадена чрез Тайнство като Тяло Христово, но Самото Тяло Христово може да бъде възпроизведено само пак в Него. Само към вече съществуващото Тяло Христово могат да се присъединят нови клетки. Затова е необходимо онзи тайнствен живот, започнал при апостолите, да продължи, затова е нужна апостолска приемственост.
Но следователно там където няма Литургия, няма и Църква. „Само Църквата принася на Създателя чисто приношение и всички множества от еретици не правят приношение на Бога. А нашето учение е съгласно с Евхаристията и Евхаристията на свой ред потвърждава учението ни” – свидетелства св. Ириней (Срещу ересите 4, 18, 4–6). Чиста Жертва може да принесе на Бога само истинната Църква. А истинна може да бъде само онази Църква, която е създадена от истинната Жертва. Можеш да изнесеш Библията от Църквата. Можеш да изнесеш учение. Но не можеш да изнесеш Чашата Христова. И затова не може да има self-made-Church, самопроизвела се църква, която ентусиасти изграждат от историческата и онтологическа пустота. Защото един хляб, едно тяло сме ние многото, понеже всички се причастяваме от един хляб” (1 Кор. 10:17).
Затова – „Никой да не се съблазнява! Който не е вътре в жертвеника, той се лишава от Божия хляб” (св. Игнатий Богоносец. Ефес. 5). На човек не му е дадено да пресъздаде апостолската Църква, той може само да се присъедини към нея. Към това вече родено Тяло може да се присажда, но не може да го създадеш отново извън него и без него. Живото тяло не е в състояние да расте някъде повторно, да започне нов, самостоятелен живот, разкъсвайки непосредствената физическа връзка с онова тяло, което е било дадено при раждането. Това важи за човешкото тяло. Но също така и Христовото Тяло не може да расте от нищото. Апостолската приемственост не е просто канонична, а онтологична реалност, онтологично изискване, условие за съществуване на църквата като Христово достояние, като друго битие на Бога. По думите на апостол Павел, „Друга основа никой не може да положи, освен положената, която е Иисус Христос” (1 Кор. 3:11).
Литургията като пълнота на Богочовешката реалност може да дойде само от пълнотата. Оттук идва рефренът на апостолската проповед: „Каквото приехме – това и предаваме”. Да се възсъздаде Църквата извън апостолската приемственост, би могло само ако се повтори Тайната Вечеря. Но тъкмо тази Жертва, по ясните думи на апостол Павел, е извършена само веднъж. Веднъж Христос е принесъл Себе Си в жертва, за да могат хората да приемат Бога. За да се създаде нова Църква от пустотата, извън Преданието, трябва да се поиска от Сина Божий нова Голгота. Излиза, че протестантската концепция за пресъздаване на Църквата от историческото небитие типологически прилича на историософията на сунитите, при които Аллах всеки миг пресъздава отново света и съответно няма световен исторически поток: всеки миг и всяка точка на битието се съотнасят един към друг не непосредствено, а чрез всекиминутното творческо действие на Създателя. Същият светоотричащ нихилизъм се прокрадва и в теориите на протестантите: „Евангелистките богослови признават действието на Светия Дух в историята, но не признават свидетелите на този Дух… Духът действа в Църквата, но в душите на хората не остават следи от Неговото действие, а дори и да остават, те са такива, че не могат да служат пред света и пред историята като свидетелство за благодатта на Духа. Всеки път Духът действа отново в безблагодатната пустота, а не в Църквата, пазеща истината като истинско знание за Божията любов”63.
Редактирано от Legion на
Re: Ерес ли е протестантството?
Също и заключението, което не се хвана в горното мнение:
Безполезно е отстрани да се имитира животът в Църквата, крадешката вкарвайки все повече и повече православни постановки. Излезли от замръзналата атеистична казарма, минали през притвора на протестантското оглашение, научили се да ценим и да четем Библията, време е да се върнем у дома: в Православието. То не смята, че човек, прекръстен от протестантите, е отмил от себе си първото, детското, православното кръщение. Руската Православна Църква продължава да смята руските протестанти за свои деца. Не врагове, не, а близки. И ако те поискат да намерят път към олтара, няма да им е трудно. Излизайки от протестантския притвор, преди всичко би трябвало да кажат „Благодаря” на онези, които първи са им открили Евангелието, после да поискат прошка от онези, на които са успели прибързано-критично и разпалено да разкажат нещо за Православието и едва тогава да се обърнат към олтара и да кажат: „Вярвам Господи, и изповядвам, че Ти си наистина Христос, Син на живия Бог, Който дойде в света да спаси грешниците, от които пръв съм аз. Вярвам още, че това е самото пречисто Твое Тяло и това е самата драгоценна Твоя Кръв. Моля Ти се: помилуй ме и ми прости прегрешенията, волни и неволни, извършени с дума или дело, съзнателно или несъзнателно и удостой ме неосъдно да се причастя с пречистите Твои тайни за прошка на греховете ми и за вечен живот. Амин.
глава от българския превод на книгата "Към протестантите за Православието" от дякон А. Кураев
Безполезно е отстрани да се имитира животът в Църквата, крадешката вкарвайки все повече и повече православни постановки. Излезли от замръзналата атеистична казарма, минали през притвора на протестантското оглашение, научили се да ценим и да четем Библията, време е да се върнем у дома: в Православието. То не смята, че човек, прекръстен от протестантите, е отмил от себе си първото, детското, православното кръщение. Руската Православна Църква продължава да смята руските протестанти за свои деца. Не врагове, не, а близки. И ако те поискат да намерят път към олтара, няма да им е трудно. Излизайки от протестантския притвор, преди всичко би трябвало да кажат „Благодаря” на онези, които първи са им открили Евангелието, после да поискат прошка от онези, на които са успели прибързано-критично и разпалено да разкажат нещо за Православието и едва тогава да се обърнат към олтара и да кажат: „Вярвам Господи, и изповядвам, че Ти си наистина Христос, Син на живия Бог, Който дойде в света да спаси грешниците, от които пръв съм аз. Вярвам още, че това е самото пречисто Твое Тяло и това е самата драгоценна Твоя Кръв. Моля Ти се: помилуй ме и ми прости прегрешенията, волни и неволни, извършени с дума или дело, съзнателно или несъзнателно и удостой ме неосъдно да се причастя с пречистите Твои тайни за прошка на греховете ми и за вечен живот. Амин.
глава от българския превод на книгата "Към протестантите за Православието" от дякон А. Кураев
Попитай Бога
Привет!
Има само един сигурен начин, който действува безотказно - попитай Бога. Той е винаги най-прекия път към истината. Обичам тези стихове:
5 Но ако някому от вас не достига мъдрост, нека иска от Бога, Който дава на всички щедро без да укорява, и ще му се даде.
6 Но да проси с вяра без да се съмнява ни най-малко; защото, който се съмнява прилича на морски вълни, които се тласкат и блъскат от ветровете.
Прощавай, ако звуча назидателно. Не бих искал да е така. Просто споделям!
Поздрави,
Енос
Лука 24:45 Тогава им отвори ума, за да разберат писанията...
В отговор на:
Кажи ми, как човек да избере спасителния път, когато има толкова много деноминации дори в рамките на една и съща религия, всяка от които претендира, че точно тя държи монопол над "спасителния път"? Ако тръгна да изпитвам на практика коя е от тях е най-добра няма да ми стигне моя кратичък човешки животец.
Има само един сигурен начин, който действува безотказно - попитай Бога. Той е винаги най-прекия път към истината. Обичам тези стихове:
5 Но ако някому от вас не достига мъдрост, нека иска от Бога, Който дава на всички щедро без да укорява, и ще му се даде.
6 Но да проси с вяра без да се съмнява ни най-малко; защото, който се съмнява прилича на морски вълни, които се тласкат и блъскат от ветровете.
Прощавай, ако звуча назидателно. Не бих искал да е така. Просто споделям!
Поздрави,
Енос
Лука 24:45 Тогава им отвори ума, за да разберат писанията...