Обява. (спам)

Далеч съм от мисълта, че моята дума ще е последна, а и не искам. И все пак време му е да свърши, а всеки избира как точно да свърши той, нали така. Ето го финалът за мен.

Всякакво съвпадение на имена е случайно.

Това е само форум.
мооре, гьостерица...

Филип се обади в понеделник преди обяд. Разбира се по това време всички нормални хора отказват да се занимават със сериозна работа, но той рече, че това не е работа, а РАБОТА. На въпроса, “каква е разликата” тресна телефона и след 15 минути беше пред студиото. Джипът му беше целият в кал, а той бе изтупан, като за прием при английската кралица. Момчето от охраната отказваше да го пусне – в тези несигурни времена на тероризъм и бюрокрация инструкциите бяха категорични – всичко подозрително е потенциално опасно.

Приятелят ми говореше нещо тихичко на гарда, а последният само отстъпваше към кабинката си. Когато наближих и се здрависахме, младежът се шмугна вътре си и хлопна здраво кепенците.

- Съжалявам, Фильо, ама т’ва момче не е на мое подчинение. Хайде да отидем в кафето отсреща.

- Супер! И без това при теб е пълно с микрофони.

Което си е вярно, вярно е. Във всички звукозаписни студиа е пълно с микрофони. Че и работят.

Както винаги, барманката и сервитьорката тихичко си шушукаха нещо и от време на време се кикотеха. Бяха като извадени от Плейбой и ни се усмихнаха широко, докато се настанявахме. Барчето бе съвсем празно и можехме спокойно да поговорим. Филип седна с гръб към стената и внимателно огледа всички празни столове. После извика Весето, сервитьорката и я попита, кога за последно някой е седял на неговия стол.

- Вчера, - отвърна тя и погледна към менюто пред Филип.

- Кой е седял тук вчера?

- Ами, шефката, тя винаги сяда тук.

- А какви очи има шефката ти?

- Кафяви.

- А лещи носи ли?

- Не, с очила е.

- Сигурна ли си?

- Колкото, че ти си без очила.

- А-а, не бъди толкова сигурна, - каза Филип и бавно извади калъф за очила от вътрешния си джоб. – Сега пак ли си сигурна?

- Аха, пак.

Филип със задоволство извади от калъфа тежки очила с рогови рамки и си ги намести на носа:

- За мен чисто Джак Даниълс и сода с много лед.

- Нещо за очилата?

Напуши ме смях, но като си го знам Филип, реших да се намеся:

- За тях една салфетка, а за мен – както обикновено.

Веси ме дари с 32 каратовата си усмивка и се фръцна към бара. Винаги така го правеше. Рязко фръц, а главата й е обърната назад, за да следи погледа, докато набеденото за поличка парче плат се навива около дупето й и после бавно се спуска обратно. Всеки път играта е една и съща и винаги завършва по един и същи начин – тотална загуба от моя страна. Очите ми предателски се стрелват надолу, докато тя триумфално се отдалечава. После всичко се повтяря отново при плащането на сметката с полагащия се бакшиш и преди да се изхлузя навън. Тъкмо за пореден път се питах, няма ли да я поканя най-после да излезем някоя вечер, когато Филип най-брутално ме върна към действителността.

- Тази е от тях.

- Моля?

- Ако имаш чувството, че ти чете мислите, да знаеш, тази е от тях!

Филип изглеждаше леко нервен. Пръстите му не спираха да потропват по плота на масата, а очите му постоянно шареха към вратата, като че ли очакваше всеки момент да влезе някой.

- Да ти кажа, докато тя се отдалечава, малко са хората, които биха се затруднили с мислите ми, - усмихнах се аз.

- Точно в това е уловката! Карат те да си мислиш банални неща, докато получат индивидуалния резонанс на мислите ти, а после вече могат и да ги контролират - да ти диктуват, какво да си мислиш. Крайната цел е пълния контрол.

Замислих се. Всичко това спокойно би могло с пълна сила да се отнася за всяка свалка, но погледът на Филип говореше, че става дума за нещо друго.

- Все още ли говорим за жени?

- Не само. Аз ги наричам “зелените очи”. По тях можеш да ги познаеш. Въпреки, че повечето вече си слагат цветни лещи, откакто ги надуших. Лошото е, че пък някои момичета нарочно си слагат зелени лещи, но това не е толкова опасно. По-добре е да се предпазиш от някой безобиден, отколкото да позволиш на опасността да те свари неподготвен. Имай на пред вид, че много трудно можеш да се откъснеш от лапите им, ако веднъж са започнали да те контролират.

- Жените ли?

- Мъжете! Обаче действат главно чрез жени.

Ха сега, де. Замириса на нестандартна конспирация. При обикновената, жените манипулират мъжете. Тъкмо щях да попитам, защо момичетата с лещи не са опасни, когато се появи Весето. Филип също хлопна с уста, затворил я, точно преди да каже нещо.

- Благодаря ти, миличко, благодаря... Веси, ти носиш ли лещи?

Тя моментално включи всичките 32 карата. Никога не се е срамувала да покаже, че се радва, когато има интерес към нея. Весела, засмяна и естествена, абе, изобщо чаровница.

- Все още – не. Като бях малка нашите ме караха да нося очила и сега, слава богу, нямам нужда от тях. Обаче съм си харесала едни светлосини лещи със звездички и вече са ми ги обещали за рождения ден.

- О, и кога е светлата дата?

- На 17-ти, другия месец.

Тъкмо да попитам, кой е щастливецът с подаръка, когато Филип реши да я изгони.

- Мерси много за питиетата, а сега може ли да си довършим разговора?

- Разбира се, - каза тя, като, без да сменя и за миг изражението си, каратите придобиха по-скоро озъбен смисъл. И му изигра етюда с поличката. Той победи и в същия миг загуби.

- Фильо, защо не започнеш отначало, а? Нещо много се обърках от тези опасности и лещи. Сега това момиче опасно ли е или ще стане, като си сложи лещи?

- Не, очите й са естествено кафяви. Тя не е опасна и няма и да стане, дори да я намери някой от “тъмните”.

- “Тъмните”?

- “Тъмните” са мъжете. За тях нищо не се знае, но аз имам информация, че те са главните действащи лица, докато “Зелените очи” са само маши в ръцете им.

- А лещите какво общо имат?

- Лещи си слагат онези с природно зелените очи. Когато открих, че “Тъмните” подбират само зеленооки момичета, те започнаха да си слагат кафяви лещи. Не ти ли се струва много странно, жена със зелени очи да си сложи кафяви лещи?

- Честно казано, не съм се замислял. Даже не правя разлика, коя е с лещи, а коя без. Обикновено им гледам първо краката или циците.

- Ето виждаш ли? Точно на това разчитат и те. Докато ние се поддаваме на нагона, те завладяват съзнанието ни.

Да-а... По едно време Филип беше започнал да се оплаква, че не може да спи. Тогава го насочих към едно познато Джи Пи, което изписваше лекарства всякакви, на кило, без да пита много-много. А ето, че сега аз започнах да се питам, дали съм постъпил правилно.

- Фильо, а кои са “Те”?

- Същите, дето искат да ни контролират.

- А откъде идват? От коя система?

- Изобщо не си мисли, че се бъзикам! “Те” не са извънземни... макар, че не гарантирам, а аз още не виждам зелени човечета. Това, на което разчитат е скептицизма на консервативните хора. Като те гледам тебе, много правилно са си направили сметките. Идеален си за зомбиране.

- Е, кои са тогава? Американците, руснаците, евреите, арабите...?

- Не знам. Още ги изследвам и е трудно да се каже със сигурност. Едно обаче е 100% сигурно. Използуват всяка възможност да ти влязат под кожата и да овладеят волятат ти. До такава степен, че да не се замисляш, какво правиш. После, когато дойде време да се действа, те ще имат цяла армия от марионетки. Каквото поискат, това ще направят. Кеф ти да свалят някое правителство, кеф ти да започнат ядрена война и да унищожат човечеството.

- Тоест...

- Но май не са извънземни. Засега да спрем до правителствата.

- О.К., обаче за тази работа не стигат ли само няколко генерала? За какво са им разни като мен и теб?

- На тях им трябват свои хора на всички нива. Не ги устройва положение, в което да се образуват противостояния на отделни прослойки от обществото. Контролът е по-лесен, когато има спорове вътре в прослойките, отколкото, когато се поляризират помежду си. Знаеш, - революции, преврати... хората започват да се борят за класови права и т. н. А когато няма ясно изразена разлика в мненията на класите, борбата се пренася на личностно ниво, където Те вече имат пълен контрол.

- Ох, ти съвсем ме обърка. Първо казваш, че искат да правят революция, а после, - че не искали да има революция. Какво искат, последно?

- Контрол.

- Пълен?

- Пълен!

- За?

Тук Филип се огледа заговорнически и се наведе към мен.

- Не исках да ти казвам, но на тебе ти чатка мозъка, като швейцарски часовник, - поглед към вратата, поглед към бара, към масите наоколо и... – Според мен са извънземни и им трябва нашият генетичен фонд. Не питай, не знам за какво им е, но не искат да ни унищожават, защото досега да са го направили. Подозирам, че хората сме някакво изгубено звено в еволюцията на живота във Вселената. Нещо, като... Нали се сещаш за онези прачовеци, които още не са били баш хора, но вече не са били и маймуни?

- Не знам, как се казват, ако това питаш.

- Няма значение, как се казват. Някъде там, когато са ни създавали, нещо се е объркало. Сега на Тях не им харесва резултатът и искат да коригират нещо в гените ни. За целта обаче им трябва нещо строго определено, а на Земята в този момент го няма. Те искат да създадат определен тип общество, което да способства с развитието си, да се появят точните генетични кодове. И Чернобил е тяхна работа, защото мутациите се развиват по-бързо, когато има повишена радиация.

Бавно отпих от джина си. Барманката се беше зачела в някакво списание, a Весето зяпаше телевизора, поклащайки крака на един “щъркел”. Oтвън някакви хора се караха за място на паркинга, докато слънцето бавно отиваше към зенита си. Обикновен скапан понеделнишки предобед, с изглед да стане още по-скапан понеделнишки обяд, следобед, вечер...

- И ние какво трябва да направим сега, - попитах предпазливо.

- Трябва да им попречим! Да разкрием на хората Дамоклевия меч, надвиснал на главите им и да противостоим, както можем.

- Ами ако Те просто решат да ни очистят?

- Няма. Ако беше така лесно, мен вече нямаше да ме има. Неотдавна попаднах на едни от Тях, които разбраха, че аз знам за тях. Обаче съм жив. Казах им, че всичко това съм го написал на хартия и съм наредил, ако нещо се случи с мен, то да бъде разпратено на всички медии и институции в държавата, също и на ООН. Засега ги държа за топките, но съм сигурен, че зад гърба ми продължават да си вършат пъкленото дело и да завладяват нови и нови умове...

Една муха цопна в джина ми. Изпърха с крилца, завъртя се два пъти и остана да се плацика в него най-нагло. Весето чуруликаше нещо по телефона, а барманката се беше запиляла някъде. Отвън полицай и полицайка обикаляха около калния джип на Филип. От самото начало се канех да го попитам, защо колата му е в това състояние, но все не стигахме до това. “Сега, ако го попитам, как са жената и децата, кой знае, как ще ме разбере”. От друга страна, вече много ми се искаше разговорът да приключи.

- Фильо, аз много се радвам, че се обади, но май е време да си ходя. Чакам едни австрийци, да преговаряме за...

- Ти да не се изплаши? Нима ще позволиш...

- Не, бе, не... Просто ме чака много работа. Това, дето ми приказваш е много интересно, обаче нали знаеш, сиренето...

- Яссс-но! Хвана те шубето, признай си!

- Ми-и, то си е малко страшничко, - измънках.

- Ха! А питаш ли ме мен, когато ги видях да се приземяват... едва ли не между блоковете в квартала?!

- Не думай!

- Няма лъжа, няма измама! С една от тях дори имах връзка.

- В смисъл?

- И на ниво разум, и на физическо ниво – любихме се. Сливането беше пълно!!! До степан, да престанеш да усещаш себе си, като отделен индивид. Да чуеш и да РАЗБЕРЕШ мислите на другия... Понякога си мисля, че може би заради това не са ме очистили още. Аз научих и разбрах нейните чувства и мисли, но и тя разбра моите. Кой знае, може заради преживяните мигове на единство да се радвам сега на живота си... все още. Трудно е да възприемеш, макар и за миг, чувството за единство с някого, а после да му “теглиш ножа”. Знаеш, че аз винаги съм бил благороден човек и никога не съм отстъпвал от кодекса на честта! Оценили са го, без съмнение. Понякога си мисля, какво ли ще е, ако и ние, хората можехме да контактуваме помежду си на ниво разум... ако можехме да четем мислите си... Тогава истинските лидери, като мен, няма да има нужда да се доказват, те ще изпъкват от само себе си.

Е, точно в този миг се радвах, че той не може да прочете мислите ми. Лошото беше, че се налагаше поне една част от тях да изложа пред него.

- Филипе, защо не заминеш някъде на почивка за една-две седмици? Знаеш ли, че изглеждаш доста уморен. Планина, гора, природа... или до някой топъл остров – можеш да си го позволиш.

- Слушай мен и няма да сбъркаш! Имам готов план за действие. Само трябва да изпълняваш всичко, без да задаваш въпроси и смятай, че Победата е наша! Няма да се дадем ей така на някакви пришълци. Ще ги изгоним на майната им, а ако продължават да ни се налагат, ще ги изтрепем до крак! Аз вече съм разработил и оръжие... само дето чертежите ми ги взеха... Но аз мога отново да ги начертая. Принципно ново оръжие, никой не се е сещал за него досега – само смърт остава след него!

- Чакай, нали каза, че такова... единството.

- Да! И я любих, но човечеството ми е по-мило! Аз съм преди всичко Човек!

Той продължи все в същия дух да обяснява, как ще убие любимата си... благородно, а аз се загледах в чашата си. И, кой знае защо, се сетих за бръмбъра на Р. Чандлър. Оня, дето Марлоу го изнесе от полицейския участък. Мухата беше стигнала до стената на чашата и се опитваше да се закачи за нея. Да изпълзи нагоре, за да хвръкне пак. Взех си запалката и я натиснах надолу. Тя потъна, после пак изплува, а по гърба й останаха малки капчици алкохол. Бъзна с крилца, капчиците отхвърчаха и тя отново се запъти към стената. През мъглата бавно си пробиваха път отделни реплики:

- ...вече успях да възстановя...

- ...този служи да кондензира енергията за пусковия старт...

- А в момента спешно ми е нужна финансова подкрепа...

Взех отново запалката, оставих мухата да се покатери по нея, а после я изтръсках на масата. Тя се претърколи, остана по гръб и размърда крачета.

- Сега да имаше и малко мезе.

- Моля? Ми да поръчаме... Веси ли беше... Веси! – Филип махна към към бара.

- Нее... Мухата. Топна се в джина, накърка се... сега сигурно й се ще и да си мезне, - усмихнах се аз.

Филип чак сега забеляза насекомото:

- Абе, инсекти. Само болести развъждат.

- Е, не всички болести идват от тях, - рекох. – Но иначе си прав.

За какъв дявол да изнасям мухата навън?! Шляпнах по масата, точно когато Веси ни наближи. Тя подскочи, плю си три пъти в пазвата и ме изгледа навъсено.

- Ей, изкара ми акъла!

- Прощавай, миличко. Мухи... Ще ни оправиш ли сметката?

- А, о’кей, е’ сега. – уплахът я беше направил особено чаровна и тя с пълно съзнание изигра любимия си етюд. А аз с готовност загубих.

- Аз ще платя, - каза Филип.

- Защо пък ти, това си е “моето барче”, нали си ми гост.

- Няма значение, - запъна се той. – Ако не те бях изкарал от дупката ти, нямаше да дойдеш тук.

- Така ли?

- Абе, няма значение – аз плащам и точка по въпроса! Нали знаеш, че съм паралия.

- Добре, де... чичко Паричко – отстъпих. – Плащай! – Препирането за сметката щеше да донесе повече неприятни чувства, отколкото фукните, които щяха да последват от негова страна.

Побързах да изляза навън. От вратата дочух, как се кара с Весето за бакшиша и се вкиснах още повече. Разделихме се бързо. Той заръча от сега нататък всеки ден да прочитам всичкия спам в мейла си, защото щял да маскира писмата си до мен като спам. Да не го търся по телефони, на никого да не разправям за него. Когато дойде време за действие, той щял да ме намери. С нищо не се съгласих, но той като че не го забеляза. Забързах към офиса.

Точно докато преглеждах обявите за наеми, звънна телефона. Обаждаше се Митко, наш общ приятел от детството. Филип му се обадил и поискал среща в зоологическата градина, в терариума. Казал му, че сме намислили заедно нещо страшно, но не е за по телефона. Митака отначало се съгласил. После се сетил, че в уречения час има среща, но не могъл да се свърже с Филип. За какво става дума и не бих ли предал на Филип, да не го чака.

- Не мога, Митак. След малко заминавам за Бразилия на меден месец.

- Какво??? Ще се жениш и дори не си казал?!

- Преди десет минути срещнах една страхотна девойка с естественозелени очи... като изумруди са.

- Изумрудите зелени ли са?

- Нямам понятие, но ми звучи зелено. Изобщо, имам чувството, че съм на седмото небе. Утре ще се припичам на Копакабана, а след две-три седмици, живот и здраве, пак ще съм тук. Предай на Филип, че по изрично настояване на жена ми, се отказвам от начинанието.

- А за какво е то, все пак? Да се захващам ли?

- Как да ти кажа... Не е за по телефона, а и най-добре сам да прецениш. Не вярвам, да се затрудниш особено. Само не забравяй да му споменеш за зелените й очи, важно е!

- Добре, старче, ще му кажа. Заминавай и умната!

Това си ни беше стара закачка. Допълних я:

- И ти – също! Само с мезе и...

- ... и с презерватив, - довърши я той и затвори телефона.


Имах на разположение около два часа, за да намеря подходящо помещение за новото студио. Колко щеше да струва пренасянето не смеех и да помисля, а после тепърва предстоеше да се обадя на всички, за да им кажа, къде съм се преместил. Не, че Фильо нямаше пак да ме намери, не... Но поне известно време щях да се радвам на спокойствие. Пък после ще се правя на зомбиран, колко му е... не върви някак си, да се обаждам на санитарите.

Карай... и без това си мислех за разширяване.






Това е само форум.
мооре, гьостерица...

То вече прилича на селска кръчма.

Аааа, не!!!!!!!!!!
Темата се разлива като чаршаф поне на пет екрана!!!!!!!!!!
Няма ли да направиш нещо в името на комфорта ни????????
Иначе откровено казано ме изплаши. Той и Джим Морисън така разправяше в една песен, пък после си взе шапката и право в Пер Лашез пусна котва.

П.П. Мерси!!!!!! :-))

Както казва един наш много добър приятел :
По - добре известен пияница, отколкото анонимен алкохолик.

Приятно написано.
Много даже.

Леко си избързал или аз малко съм се забавил с втория постинг.

Е, надявам се, че и след него мислиш същото.

Това е само форум.
мооре, гьостерица...

Нема 'а се пуашиш, копеуе! Не си падам по трагедиите.

Това е само форум.
мооре, гьостерица...

от момента с презерватива нататък....
Момента с Веси/сервитьорката/ е много кратък и недостатъчен, Листото ще и вземе интервю и ще докладва.
Антито ще доложи за ИК ма зеленоокитер, а на теб оставям неблагодарната работа да ни светнеш за това по което си спец-"краката или циците".

взимаш си лещи и готово.

10х!

Това е само форум.
мооре, гьостерица...

Бъркаш. То и кучето много гледа на касапина в ръцете, ама не е спец.

Това е само форум.
мооре, гьостерица...

Оф, отдъхнах си, друго си е хепиенда. Той и Бродникът уж руски възпитаник, ама гледам холивудски сценарии е почнал да раздава. :-)

Аз пък, ку`н ти троша главата на тебе, пък на!!!!!!



Ей брато, ша има да черпиш....... :)

Seeya! Между нас да си остане, работата е осрана (Fatal error) [/ i]

Маркетинг и проучване на пазара. Само за тия неща се дават луди ... почерпки.

Това е само форум.
мооре, гьостерица...

Мъ немаш ядове, бе братоо...

За едно големо ли говориме или некоя поръчка да поема?

Това е само форум.
мооре, гьостерица...

Не си спец, щом гледаш само!

Т. н. "лирически герой" само гледа. И то тук.
А в Бразилия...

ама айде друг път...

Това е само форум.
мооре, гьостерица...

авторско право върху името "Веси" и зелените очи.
И да питам, това "Те" не са група "Те", нали? Май са извънземни или пак съм се объркала нещо??!?!?

Не се приема.
Всеси е име с международно дирско значение.

Да ти кажа, и моя човек не беше съвсем наясно. Обаче е сигурно, че Те не са Те.

ЧНБ!
Честит Нов Батко