Простите нещица

Два часа следобяд е. Неделя. Прекрасен есенен ден (кой каквото ще да ми говори за лято и прочее, но вчера си беше прекрасен есенен ден)

Време е за следобедната дрямка. Два дена съм лазила по къщата да я чистя и сега вече едвам гледам. Но пък съм доволна от свършеното.
Лягаме с дъщерята на спалнята. Мъжът ми - и той изморен - се присламчва към нас.
Навън духа вятър, а лъчите на следобедното слънце се процеждат през пролуките на пердетата.
Разбира се, детето не може да заспи веднага, въпреки че и тя е вършала, но по други - нейни си задачи.
За това, започва да щипе баща си за носа и да се опитва да му оскубе прораслата брада. Той пък прави физиономии, щипе я по крачетата а тя се кикоти и рита. Считам че е съвсем уместно и усмихнато им се скаравам че трябва да спят, а не да играят. Двамата избухват в смях. Малката се обръща към мен и започва да ме гали по лицето и да ме целува. Лека полека се унася. Един слънчев лъч си играе по усмихнатите й бузки. Аз също се унасям. В просъница усещам как татко й я завива.

Заспивам с малката ръчичка на бузата си и чипото носле сгушено във врата ми. Ръката на мъжа ми е протегната закрилнически над двете ни.

Само една крачка ме дели от пълното щастие.

В един такъв момент на морето почувствах, че съм безсмъртен.

а каква е тази една крачка?

ни правят щастливи.

Съжалявам тези които не ги забелязват

Взе ми думите от устата!

Страхотно си го написала! Сега като премрежа очи ... и аз се сещам за два-три такива моменти, в които ти се струва, че времето е спряло (или ти се иска да спре). И наистина дребните неща правят големите! Наслаждавайте им се докато ги имате! За съжаление отношенията ни с нашия татко са така ужакни на тоя етап, че съм може би никога няма да мога да кажа горните редове за нас... Но пък има други хубави неща. Затова, да се радваме на това, което имаме, а не да съжаляваме за онова, което нямаме и така да изпускаме хубавите моменти!