Бурята

Тя идва. Виждаш я как пълзи между склоновете и ги поглъща бавно и неумолимо. Там, където са били полянките, се е настанила бяла мъгла. Там, където са се зеленеели дърветата, има само тъмни петна.
Знаеш какво ще ти се случи, ако не се прибереш.
Студения полъх вече пълзи по кожата ти и я кара да настръхва. Подготвя я за бурята – за своята майка. Иска ти се да се прибереш на топло, да се затичаш към прозорците и да ги затвориш бързо, да огледаш терасите за пране, да се подготвиш за.....БУРЯТА. Но нещо те е заковало. Искаш да посрещнеш стихията с отворени обятия, да я прегърнеш, да й се отдадеш, въпреки, че знаеш колко е всепомитаща и изсмукваща.
След това идва затишитето. Страшното затишие – когато ушите ти пукат от тишината и косата ти се изправя в очакване. Тревожното затишие – баща на бурята - онова състояние, в което няма и полъх, всичко е застинало в привидно успокояващо блаженство и не ти се иска да мръднеш дори с мигли за да не развалиш витаещата магия.
Ето идва ураганния вятър – последното предупреждение на бурята - той те грабва, вдига всичко – пола, блуза и се мушва непримиримо навсякъде.

Плисва дъжда - първо се стича по косата ти, по веждите и миглите. Инстиктивно показваш върха на езичето за да посрещнеш капките, но те се умножават, потичат и мокрят лицето ти.
После водата започва да проправя път между кичурите, попива трескавостта на мозъка ти и охлажда мислите ти.
Усещаш на места как ризата примокря и ти става хладно, кожата настръхва още повече.
Промокря сутиена и зърната ти настръхват, впиват се в мокрия плат и започваш да мечтаеш за една топла прегръдка, две силни ръце, които неумело те освобождават от стягащото парче и освобождават дишането ти.
По гърба ти протича първата вадичка, побиват те тръпки, но ти стоиш – не мърдаш, отдаваш се, очакваш мушването на първите капки под бикините. Колкото и да пазиш скритото местенце, знаеш, че няма да остане недокоснато. Знаеш, че дори и закътаната там топлина ще бъде безмилостно изсмукана. И я даваш. С малко колебание. С първоначално стисване на бедра. Но все пак доброволно.
А когато вече си изцяло мокра ти е все едно - разперваш ръце за да поемеш повече капки, вдигаш лице, за да пиеш от дъжда и се чувстваш лека и освободна ... и дори не чуваш възмутените възгласи на сврялата се под стряхата възрастна двойка "това момиче не е добре"....

Гледаш идващата буря, припомняш си всичко това, но не се прибираш - очакваш голямата "експлозия", преживяваш процеса "намокряне" преди да е настъпил и .... знаеш, че можеш да го преживяваш в мислите си "на сухо".
Преживейте го с мен.

Ех, Смайл, неуморна си ти - и винаги великолепна.
Преживях я с теб и хич не ми беше трудно - бурите винаги съм ги усещала като "моето време", както май вече е ставало дума… Е, моето преживяване е друго, но няма да го описвам, защото съм го правила вече - тук…

Всъщност едва в този клуб открих, че има и други хора, за които бурята е мощен еротичен вдъхновител, което страхотно ми стопли душата… Още красиви, "мокри" и "гръмотевични" образци - тук и тук.

Благодаря за красивия текст… Впрочем мислила ли си да си ги събереш всички писани досега неща в малка виртуална, а защо не и реална книжка?

Пък как така съм пропуснала, че се заражда клуб на гръмотевичния любител?

Не съм мислила за книжка. Или поне не сериозно, щото виждам какво се чете. За виртуална книжка обаче е добра идея. Струва си да се обмисли.

Ех ти непоправима романтичка такава !!!

НЕ ДАВАЙ НА МОЗЪКА ДА ТИ СЕ КАЧВА В ГЛАВАТА

благодаря за споделеното преживяване на бурята!

под дъжда