Смъртта и момчето

Казаха ми вчера, че един мой познат е починал. Самоубил се е. На 25 години беше. Имаше всичко, което може да иска от живота един човек. Или поне почти всичко.
Не, не ми беше особено близък. Учихме заедно. В един тежък за мен момент той доста ми помогна. За първи път тогава двамата говорихме. Разказа ми своята теория за живота. Още съжалявам, че не седнах да я запиша още тогава. Сега вече подробностите са далеч в миналото.
Спомням си колко безумно шофираше, аз вечно се страхувах да се качвам в колата му. И онзи много особен блясък в очите, когато беше зад волана. Винаги се качвах обаче и политахме из софийските улици. Слизайки, краката ми трепереха, но цялата бях само адреналин!
Спомням си и други, мънички и дребни неща за този човек, който дори не успя да ми стане приятел. Нямаше време да се случи това. Още пазя телефонния му номер и спомена за думите му, че винаги мога да разчитам на него.
И си отиде ей така, съвсем тихичко, без никой да разбере, политайки от много високо, може би в поредния опит да разпери криле. Не знам...

Но пък се замислих за друго - ако си отидем сега, днес или утре, колко пъти ще сме пропуснали да кажем на някого колко много значи за нас. Какво трябва да се случи, за да преоодолеем собствената си жалка природа и да забравим омразата, дрязгите и конфликтите. И страха. И просто да кажем: Обичам те!

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

ОБИЧАМ ТЕ!
Ето...

Ама аз...верно го мисля !!!

Кажи ми, трудно ли е?

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

Аз също загубих скъп човек.И знам колко боли.Толкова боли ,че ми се иска да да се гръмна.
Нищо не спечелих когато казвах ,че го обичам .Дори си представям ехидната му усмивка и лицемерното му изражение,но какво пък толкова!?
Животът продължава!
Съжалявам за приятеля ти .
Намери сили и продължи да живееш и да се бориш с трудните изпитания на живота.

Не...
Не знам как да обясня...
Не е болка точната дума.

Просто днес ще мисля за него само почти. Така или иначе нищо не може да се направи.

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

Написано някога някъде от някого... вече не помня.


Липсваш ми
Безумно ми липсваш

Как да те върна?!

Как да затворя вратата,
когато си вън!?

Как да забравя,
когато си в мен!?

Как да продължа,
когато те чакам!?

Знам, че когато вали ще боли
Защото с теб веднъж спряхме дъжда
Боли, как страшно боли!

Знам, че когато има луна ще боли
Защото с теб веднъж се люляхме на нея

Знам, че когато има звезди ще боли
Защото с теб веднъж си ги подарихме

Когато полъх на цвете премине край мен ще боли
Защото с теб веднъж съживихме цветята

Когато има дъга ще боли
Защото с теб веднъж преминахме под нея.

Когато усетя любов ще боли
Защото с теб веднъж се заклехме в нея!
Господи, боли…
страшно боли!

Ти ще ме чакаш вечно, знам
аз всяка нощ при теб ще идвам, … Там
На облаче ще ти постилам да заспиш,
в прозрачна стая като от стъкло
със звезден полъх нежно ще шептиш
как вечността събра душите ни в едно

И ще ме обгръщаш с лунна светлина
Ще ми даряваш късче от луна
И пак ще бъдем двамата щастливи
Поръсени със звезден прах - красиви
В екстаз небесен ще са нашите души
Дори вселената за миг ще замълчи

Притихнала до тебе ще остана
като светлината лунна, бяла
Ще те докосвам с пръсти от лъчи
Ще целувам пак любимите очи
и сгушена на твоите гърди
заспивайки ще те завивам със звезди.

Ще си оставим лунната пътека
Път ще ми показва светлината мека
По нея ще пристигам всяка звездна нощ
да споделя със теб небесния разкош
а аз ще ти дарявам падащи звезди
По една за нашите мечти.

Не искам да ти казвам “Сбогом!”
При себе си ще те запазя
Дори вселенския закон да трябва да не спазя!

Кажете "обичам те" на някого Сега - утре може да е ужасно късно!



Винаги има още един вирус!

Но не повече от първия път, когато го казах.
Човек трябва да го чува и да го казва.
По веднъж за всяка предизвикана усмивка.
Нищо, че ... пакостната болка от това, че лесно и безразсъдно съм го била казвала пак опитва да го задуши...
Па колко процента било, па колко килограма ... ми три, аре......
Ама това последното ще гледам да забравя.
Аз даже вече направо не го помня.
Пък.

Ама аз...верно го мисля !!!

Мисля, че уцели съвсем точно посланието.
Благодаря!
:)

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

Сигурно е на по -добро място.Мисли така!

Мисля си колко ли още ще живее в спомените. В моите малко, в тези на по-близките му приятели повече, а роднините му сигурно най-дълго ще го помнят. Казват, че след смъртта си човек живее още докато някой го помни.

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

Най-вероятно ще ме оплюете всичките, но аз лично не виждам нищо романтично или поетично в това да се самоубиеш на 25.

Тук се реши да се казва *обичам те*.
Точно тук и точно сега.
На точно някой.

Ама аз...верно го мисля !!!

И аз не виждам нищо поетично, нито романтично. И нищо ненормално. Факт.

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

Точно това е живот след смъртта.
Жив си докато има кой да си спомня за теб.

Тия, които остават, имат значение обаче. За другите нищо не може повече да се направи...

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

"Обичам те" се казва винаги точно тогава и точно там. Без значение кога и къде. И без значение от казването. Обичта е нещо, което за щастие не зависи от това дали си възпроизвел някакви звуци или не си.

Соррри.
Мамка ми, хляб ям с тая уста.

Ама аз...верно го мисля !!!

Знаеш ли, преди половин година загубих един братовчед. Таман се намерихме и го изгубих. Свръх-доза. Никога не съм обичал роднините си. Това беше слабичко и трескаво момче, по нищо не личеше, че друса хероин. Направих му мрежата, съвсем елементарно, просто майка ми с годините започна да се среща с родата. Нямаше как да откажа. Този тип нямаше пари за цигари, чак после разбрах за какво са отивали. Пак толкова - 25 годишен. Остави някаква празнина в мен. Познавах едни от първите морфинисти (бяха тогава). Всички измряха, без един. Точно двама успяха да ми умрат в ръцете. Спират да дишат. Без медикаменти, просто стоиш, докато умират. Бърза Помощ идва само за да ги прибере. После пишеш като ненормален. Че и няколко ритника изядох. Дори не бях видял какво правят, защото се притесняват по някакъв начин, да ги гледат. Преди 17 години.

Съжалявам за твоят приятел. Ако повече се оглеждаме, може и да не се стига толкова далеч. Не ми се цитира. Не е невъзможно. Няма как в някои случаи, но ми харесва как завърши постинга. Това е всичко, от което се нуждаят хората. Не цитирам Джон Ленън, просто си го знам. Не винаги съм си висял в Блатото и съм писал простотии, от чиста скука.

Толкова тъжно, че
понякога ми се иска да съм на нечие място...

Или някой да може да е на моето, в момент, в който преливам
от мир и от нежност...

в момент, в който съм истински жива...


А душите никога не умират!
Никога!