............

Ние сме постоянното присъствие.
Ние сме винаги тук.
Имаме много познати и малко приятели.
И враговете ни същто са малко.
Ние сме постоянното присъствие.
Дотолкова са свикнали с нас, че даже не ни забелязват.
Ние сме тези, които новаците първи виждат, но и първи забравят.
Лесно се запознаваме с хората. Трудно се сприятеляваме.
Лесно се караме с враговете си. Бързо ги забравяме.
Ние нито обичаме, нито мразим.
Ние сме постоянното присъствие. Ние сме винаги тук.
Всеки от нас е затънал в проблемите си. Ние знаем си знаем взаимно болките. Стремим се никой друг да не ги научава.
Ние сме постоянното присъствие. Толкова сме известни, че сме чак невидими.
Нас лесно ни харесват, но бързо разлюбват.
Един по един познатите ни си отиват, привлечени от по живи хора…
Ние сме постояното присъствие – сиви сенки на сивата стена на забравата......

Тук има толкова място, толкова много,
че всеки успява да легне на слънце.
Припичаме се като динозаври, без да знаем
как в скоро време настъпващият лед ще ни помете далеч оттук -
в мислите на онова съвременно дете,
в някой учебник по биология,
в музея от съседната пряка
или филмче по Дискавъри...
Ще оставим някой зъб тук там.
И пак отново ще присъстваме
някъде.
Постоянно.

Това ми хареса.Навява ми преходна непреходност. Но защо ми става тъжно, а не радостно?

Звезди, звезди, звезди...и ТИ...

Здравей

За мен вече имаш цвят, не си сив.

Тъжно е, защото авторът на темата е прав.
Защото сме постоянното безлично присъствие.
Предизвикваме харесване, но не и любов,
умиление, но не и страст,
загриженост, но не и тревога.
И дори и някой от нас да изчезне,
да се стопи в някоя утринна мъгла,
никой
никога
няма
дори
да забележи...
Това е нет, това е клуб, това е форум.
Това е действителността.

А пък аз си мислех, че хората влизат в клуб "Любов" за да споделят скрити копнежи... или да споделят нещо истинско и силно...
Все си мислех, че тук хората говорят за онези чувства, които ти твърдиш, че не се предизвикват...
Да, това е действителността, но мамка му, има и доста по-весела гледна точка.

Аз лично съм си разменял (и си разменям) бележки и писма по пощата с някой хора, които в съзнанието ми са като вечно присъствие тук, защото са много по отдавна от мен. Някой от тях не веднъж са ме карали да се усмихвам много истински и да изпитам... по точно казано повишили са моята чувственост в даден момент(страхувам се, че изразът не е съвсем точен).

Много хора вече не знаят как да изразяват чувствата си и как да им се отдават.
Смятам, че така нареченото "вечно присъствие" им помага да се научат.

kato porasna......shte se opravq...

Звучи обречено.Сякаш някой е принуден да го прави

и така ми е добре невидим

И това ще мине...

"Никой не е лош доброволно"

много хубаво написано....много,

само си забравил да напишеш, че това всъщност си го правите вие, защото ви е КЕФ да е точно така, защото в този нет-без закони, правоимащите сте вие, вие отпределяте правилата на играта, както ви отърва, но иначе много хубаво написано, много...

сълзи и сополки?

мисля си, дали да не взема да взема да организирам една online- акция, да ви изпратят 400 пакетчета с носни кърпички? А? Добре ли ти звучи?

400 юзърки да ви пратят, 400 пакетчета носни кърпички, на подсмърчащото постоянно присъствие...

не че и аз не мога да ви ги пратя, ама друго си е 400 юзърки, нали?

четеш ли сега, колко е хубаво като си имам висок интелект?

closer than appear

Седем дни вървя по пътя,
водещ към смъртта.
А над мене само мрак и самота.
Стъпки ледени подире ми остават,
светят плахо във нощта,
а времето е спряло ...
седем дни по Пътя на Студа.
Нося на челото си венец
от пръстите на самодива сплетен
Воден съм от неговия ореол ...
И душата ми се гърчи
в ледените пръсти
на смъртта.
И сърцето ми е спряло,
хладно и умряло
паднал възнак
влача се по пътя на студа.
От камбани ехо във нощта,
тръпки от очи, вперени в тила
гарвани крещят по кръстовете отстрани...
Духовете на умрели се роят
И съм сам,
бързам към смъртта,
с поглед търсещ седем стъпала...
Седем крачки ще вървя
седми ден изтича,
седем са молитвите на онемялата уста.
Седем крясъка от тебе ме делят.
Седем пъти ще приветствам края.

Добре че сте вие иначе ние (останалите) на кой бихме могли да разчитаме и след това да игнорираме без проблем.

Без вас сме загубени

Що ми се мръщиш--хора от такъв тип са най психически стабилни. Знаят какво да очакват винаги и живеят без илюзии от рано. Smile

Хм, работата намирисва на извънзенмна инвазия...

Аз пък мисля, че това е единственото нормално състояние. Всичко останало са пертурбации. Временни. Докато се възстанови равновесието и нормалността.