Пръстенът

Когато го сложих на ръката си, вече знаех, че е създаден за мен. Само и единствено за мен.
Избрах го от хиляди негови подобия на една маса в далечен морски град. Като я погледнеш и виждаш трите квадратни метра отрупани с тези метални изчадия, които ти пробиват погледа. Не можеш да устоиш. Трябва да намериш своя сред тях.

Взех го и поради друга причина. Знаех си, че видя ли го, ще мисля само за Него и не за Другия... Той носеше такива пръстени по ръцете си. И така от двете зла избрах по-голямото. Глупава, глупава...
Сега държа ръката си постоянно пред очите ми. Да, зная, че е безсмислено, няма нужда да ми го припомняте. Ала как да оставиш нещо неумряло да умре?

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

Десет дни първият слънчев лъч ме будеше. Десет дни го гледах как слънцето за минута се издига в небето и оставя своя кръгъл диск да загатва намеренията си за деня. Дали ще огрява пълното със синева небе или едва ще прокрадва пипалата си през облаците... Но даваше ясно да се разберат летните му желания.

***
Морето си е все същото, следя го от около 20 и няколко години. Не се променя, защото не изпитва необходимост от това. И винаги извиква у теб същото диворадостно искане да го имаш. Глупаво и човешко същевременно.

***
Не успях да изгоря както всяка друга година. И дори почернях както никога. Може би слънцето знаеше колко ще ми е нужно през зимата, та ми остави малко от себе си на склад.

***
Еуфория! Във Варна има фолклорен фестивал и гледам как ансамблите преминават през центъра на града един след друг, спират през 30-40 метра и представят танците си. Красиво! иде ми да закрещя. Не се усещам как се клатя като пиян делфин в такт с музиката и размахвам щастливо ръце. Държи ме толкова дълго - споменът за мъничките грузински деца, които танцуваха като възрастни, а едва достигаха до кръста ти, или за невероятно красивите дами от Китай, или усмихнатите лица на тези от Словения и адското щастие, което излъчваха, докато танцуват.

***
Тичам из градината на двореца в Балчик и не мога да се начудя защо толкова много ми харесва там. Дали царица Мария не се е преродила в мен? Може би преди векове пак съм обикаляла безутешна, без да намеря покой, сред дърветата и по плажа. Влизам в нейната баня. Надпис "Моля, не пускайте водата" ме вади от унеса. Боже Господи, тук наистина са живели истински хора и толкова години по-късно всичко си е пак на мястото...

***
Изкачваме малкото стълби сред гората от борове и изведнъж пред погледа ми се открива скалата. Сякаш извънземни са я доставили на това място, без да се съобразяват с околния пейзаж. На около 40 метра над земята, изкопани в самата скала, са килиите на монасите. По-скоро приличат на първобитни убежища. Разхождаш се там и си мислиш какво са търсили тук преди повече от 8 века някакви хора, решили да се прислонят в скалите, за да "хвалят Бога". Като че ли пък той го заслужава. Поглеждаш в краката си и виждаш, че си стъпил върху ковчег - това е монашеската крипта. И изведнъж те обзема студ и искаш да слезеш долу веднага. На връщане хвърляш поглед навън и виждаш морето и веднага ти става ясно какво са дирили там тези хора. И разбираш, че са го намерили.

***
Малки епизодични моменти на тихо щастие: да си сред любимите си хора, които те познават изцяло, усещането за хладната вода, която те обгръща, когато ти е най-горещо, случаен поглед на минувач на улицата, в който четеш тонове щастие, телефонен звън и глас на приятел... Ей такива дребнички нещица. Моето море...

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

отивам да го зърна. може и да не го опитам, ама само да го мерна и ми стига за много напред.
както казваше христо фотев - морето! най-голямото събитие!

И Хемингуей - "Всичко, което е далече от морето, е провинция."

Тичай!

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

Обичам морето.
Толкова мъдрост в него
И дава на всички, които искат по нещо. Това, от което се нуждаят
Залези, изгреви, топли, нежни, морски прегръдки, неизброим пясък, сатенен вятър.

Да, Морето.

Слънцето е планета, на която всички са запалили по една свещ искрено, от сърце.

преди години в един различен мой живот се радвах (и забелязвах - необходимо условие, за да им се радвам) на тези неща...
тази година беше като каране на джет - бързо, още по-бързо и още малко по-..., за да стигна първа до никъде. скоростта опиянява. лудница. и бях ужасно щастлива. въпреки, че не събрах нито една мида, не видях нито един изгрев, за залез не помня, не погледнах нито веднъж луната, не се заслушах във вълните... обаче бях щастлива. много повече от предишните години, когато бродех по плажа със стиска увехнали водорасли в ръка и поглед, издаващ пристъп на деменция.
да.

esto no es tan simple como parece

Reader, Rеадер

Малко са хората като теб! И аз бях там, но по-кьсно - долу на алеята. Дойде един испански оркерстър, облечени в синьо-черни костюми от преди няколко века. Застанаха между масите и започнаха да свирят едни такива весели песни, сарабанда ли беше... а народът гледа тъпо и бездушно - направо не повярвах на очите си!!!
а бяха толкова готини, че ти иде да пееш, измисляйки си някакви испано-звучащи думички

Как ме върна назад, към ония августовски дни... Към морето, което...

Миналата година гледах индийците. Да пеят и танцуват.
Разбиха ме.
Отнесоха ме.
Някои неща не се забравят никога. Никога.

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.