Файл 3

Мили деца,
ето че дойде време да открием новия сезон на досиетата "Я".
Отпуснете се и се пригответе да си похапнете от неизчерпаемата мъдрост на Вселената. Не се напрягайте, защото така повече ще боли, нищо че ползваме смазващи вещества само от реномирани марки.

Заб.: Моля да се въздържате от коментари, ако някой наистина иска да сподели нещо, а не да изпъкне в очите на слепите като се появи в темата, моля да ми прати бележка. Има реален шанс че ще бъде уважен с прочитане, а най-добрите - дори и с отговор.

Малко офтопик преди главния филм. Нали ви разправях, че Спайдърмен-2 бил пълна боза. Е, наистина е боза, но има едно малко "но". След като вашият покорен слуга, т.е. аз го изгледа миналата седмица на IMAX, мнението ми за бозите леко се промени. В смисъл, че ако искаш да получиш известно удоволствие от гледането на някой иначе скучно-комерсиален екшън-продукт, отиди го гледай на IMAX. Тръпката е съвсем прилична, в екшън-сцените с повече действие и движение на мен лично ми настръхна козината по някои места от новите усещания. И за да изпреваря коментарите на някои от вас, да, напълно съзнавам че онова, горното, го написах единствено от егоистично и грозно желание да се похваля и да предизвикам справедливата завист на малцината от вас, на които буквосъчетанието IMAX им говори нещо, както и гадно да ги издразня. Какво да се прави - човещинка.
И така, главния филм:

25th hour
Реж. Спайк Ли
В ролите: Едуард Нортън, Филип Сеймур Хофман, Бари Пепер, Розарио Доусън, Ана Пакуин
САЩ, 2002г., 135 мин.

Трябва ли лошият човек да бъде наказан? Да, трябва. Може ли лошият човек да бъде добър човек? Общо взето, да, може, защото хората рядко биват еднозначно лоши или еднозначно добри. Биват в нещо добри, в друго лоши. Въпроса е какво именно преобладава - доброто или лошото - както и къде. Може ли приятелят ти да е лош човек? Да, може. А ти какво направи за да не бъде той лош човек? И ако отговора е "нищо", ще можеш ли да му помогнеш да оцвети последните 24 часа преди да влезе за дълги 7 години зад решетките, имайки всички основания да смята, че няма да се върне жив оттам?...

Монти Браган (Едуард Нортън) бил някога наркодилър. Но, разбира се, не такъв наркодилър, който живее в огромно имение някъде в Колумбия, има няколко самолета и финансира неголяма собствена армия... Не, той бил обикновен средна ръка наркодилър, пробутващ марихуана и по-сериозни залъгалки на ученици и студенти. Всичко започнало с продажбата на няколко пакетчета с коноп, а после Монти се поувлякъл и взело, че му харесало - има си хас, работата не е сложна, не е тежка, и ти отнема съвсем малко време, отскачаш някъде си за стока, разтоварваш за половин час на няколко човека и после - прави каквото ти душа иска...

И при това, работата на Монти, за разлика от много други дилъри, била съвсем спокойна. Той не се набърквал в конфликти, не препродавал големи пратки, а ако случайно изниквали някакви проблеми - решавал ги завчас голямокалибреният украински момък Костя (Тони Сиракуза). Пък и проблеми не възниквали често, понеже Монти работел за "дядя" Николай (Левани Учаниешвили) - голям авторитет от руската мафия, лежал в затворите на три различни държави, и от който се страхували в много по-голямо количество страни.

Всичко вървяло като по мед и масло, но в един хубав ден Монти решил да прекъсне успешната си кариера в наркобизнеса. Не, съвсем не поради това, че той изведнъж прозрял истината и решил да стане добро момче. Всъщност може би действително решил да стане добро момче, осъзнавайки в какви лайна бърка за да си изкарва парите (между другото, доста добри пари). Монти си има отличен апартамент в добър квартал на Ню-Йорк, прилична спестовна сметка и гадже на име Натурел Ривера (Розарио Доусън). И така, Монти решава да излезе от бизнеса просто защото е решил, че вече му е нужна по-спокойна работа - да не трепери по нощите, да си плаща кротко данъците и да спинка спокойно.

И точно в този велик момент, когато Монти решил да започне нов живот, на вратата му почукали ченгетата, и намерили в апартамента му няколко пачки долари и чифт доста тлъсти "котлети" с дрога. Монти отказал да назове съучастниците си, за което си получил по пълната програма - 7 годинки при строг режим. И сега Монти има на разположение 24 часа да си оправи нещата и да се види с приятелите си, което напоследък той все забравя и отлага.

Приятелите му са всичко на всичко двама, заедно са още от ученическите години. Ето ги и тях - Франк (Бари Пепър) - успешен брокер, побъркан на тема жени, и дебелакът Джейкъб (Филип Сеймур Хофман) - учител, тъпкан с всевъзможни комплекси и мечтаещ за секс със ученичката си Мери (Ана Пакуин).

Монти много го е страх от пандиза. Той не изпъква с някаква особена физическа надареност и сила, освен това външно е достатъчно привлекателен, което от своя страна в панделата може да му навлече доста неприятни почитатели. Монти смята, че с това живота му ще приключи - няма да преживее затвора. Така че тези 24 часа той прекарва като че са последните от живота му. Отгоре на всичко, никакъв оптимизъм не се добавя от фразата, подхвърлена от полицаите че го е издала любимата му, Натурел. Монти им вярва. Натурел си има своите основания. След заминаването му на топло тя ще остане във владение на шикозния му ню-йоркски апартамент...

***

Великолепен филм. Много силен, мощен, пълен с тънък психологизъм и - как да кажа - правилен. "Всичко стана така, както става в мансардите"... Всичко се случва именно така, както се случват нещата от живота. От една страна, безусловно, се проникваш с дълбоко съчуствие към Монти. Вижда се как този момък се страхува от затвора, разбираемо е защо го е страх, ясно е че не без основание. От друга страна, Монти си получава според заслугите - няма никакво съмнение в този факт. Той не е ангел, не е светец, а точно обратното - престъпник е. Продавал е наркотици, тровел е хората, трябва да бъде наказан.

Монти и сам прекрасно разбира това, ето защо не моли за съчувствие и не го и очаква. Той просто живее своите последни 24 часа преди затвора, откъдето не се и надява да излезе. Той се разкрива - това ясно се вижда. Той е отчаян. И отгоре на всичко го гризе ужасната и неотвратима мисъл, че го е предал най-близкия му човек.

Едуард Нортън играе съвършено потресаващо. Ролята е много сложна, но на него не могат да му се опрат роли с каквато и да било трудност. Няма никакви вопли, никаква истерия. Обратното - той е подчертано спокоен и невъзмутим, и само по очите се познава, че му се налага да изпитва и да преживява нещо. Монти се срива практически само веднъж - в сцената пред огледалото, където той пред собствения си образ тегли майните на всички подред: полицаи, жители на Ню-Йорк, корейци, италианци, евреи, руснаци, и всички останали. Но псувайки всички наоколо, Монти бързо вдява, че всъщност трябва да обвинява един единствен човек - самия себе си. Той самичък се е докарал на тоя хал. Никой не го е бутал, той самия си е виновен... Човек сам избира пътя си, бейби, всеки сам върви по него, и всеки сам си плаща за всяка една крачка от тоя път.

Когато Монти се среща с приятелите си, възниква усещането като че той е самичък в центъра на кръга, а всички останали се намират на някакво разстояние и лицата им са някак си размазани. Монти чувства (или предполага) близката си смърт, и той е като един жив покойник в центъра на обикновената суета. Руските му приятелчета така и не разбират какво толкова преживява тоя момък - напротив, честитят му сефтето, един вид. Гаджето му Натурел също не се стреми да вникне какво се случва в душата на приятеля и. Джейкъб пък е увлечен повече в своите собствени проблеми. Единствен Франк се досеща какво чувства и за какво си мисли Монти, но въпреки това той не може да влезе в неговата кожа - нали няма той да лежи 7 години под строг режим...

Натурел в изпълнението на Розарио Доусън не ми хареса особено, но виж ролите на приятелите на Монти - Франк и Джейкъб - са великолепни. Бари Пепър го бях гледал досега единствено в идиотския "Бойно поле Земя", където той (а и не само той) изглеждаше доста глупаво, но след "25-ти час" спокойно може да го смятаме за един съвсем сериозен актьор. Неговият Франк - нервен, импулсивен и много циничен момък, който въпреки това е може би единственият искрено съпреживяващ с Монти и действително опитващ се да му помогне. Филип Сеймур Хофман е великолепен в ролята на Джейкъб, този похотлив дебелак с ужасни комплекси. Сцената, в която той остава насаме с ученичката си в нощния клуб е изумителна.

Странно е, че филма е заснет от Спайк Ли. Не че той не прави отлични филми, не, по-скоро обратното. Просто черния Спайк Ли отдавна се е провъзгласил за борец за правата на черните и практически не снима бели във филмите си (освен може би за ролята на някой изперкал убиец). В Холивуд дори го наричат "расист наопаки"... Въпреки всичко Спайк Ли е направил филм с бял актьор в главната роля, където героя, наистина, от една страна е лош, но преживяванията му са близки и разбираеми. Направил го е блестящо, с огромно майсторство. От постановъчна гледна точка на мен лично не ми хареса единствено беседата на Монти с "дядя" Николай. Там този Николай го осветяваха отдолу с прожектор, така че неговото иначе доста тънко, интелигентно и интересно лице да прилича на мутрата на някакъв злодей. Трик, колкото евтин, толкова и недостоен за такъв майстор като Спайк Ли. Впрочем той е режисьора, на него би трябвало да му е най-ясно как трябва да се снимат руските мафиоти...

Друг интересен факт е, че първоначално ролята на Монти Броган е трябвало да бъде изиграна от "човекът-паяк" Тоби Магуайър. По-точно, още преди появяването на "Човекът-Паяк" Магуайър изкупил правата за филмирането на романа на Дейвид Беньофф с единствената цел да изиграе главната роля във филма. Обаче впоследствие Тоби решил да се снима в "Човекът-Паяк" и в "25-ти час" фигурира единствено като продуцент.

Накрая в резюме: великолепен филм, много умен, напрегнат и драматичен. По настроение напомня на "Магнолия" на Андерсон, а по драматизъм - "Реквием по мечтата" на Аронофски. Отлична постановка, блестяща игра на актьорите, особено на Едуард Нортън. Може да се каже, че това е най-добрият филм, който съм гледал напоследък. На всички зрители ли им харесва филма? Далеч не на всички. Динамиката е повече вътрешна, отколкото външна, интригата като такава почти не съществува. Пък и не всички възприемат добре високото актьорско майсторство когато липсват викове и истерия, а има само поглед, особен наклон на главата, леко изкривени устни. Нортън е успял практически единствено с очите да покаже цялата трагедия на тоя момък. Какво да кажа - гениален актьор.

От 10 години съм в мрежата и не съм се регнала още не ме карай де ебаси що сте толкова жестоки понякога не ми се регистрира мързи ме нарушавам си основния пирнцип който гласи "Никога не се регистрирай! /освен ако не си под смъртна заплаха/". И кой пише с моя ник? Има ли тук модератори? Ако не искам аз да стана.

E ubu li ti e siga sam?
Никой да не смее да се обади...егати режима
Нали за тва е форум
можеш да си направиш личен сайт като на една отрепка dojh.hit.bg
toi daje може да те включи в неговия
като братя сте
защо държиш мненията да са на бележки - не искаш да ги виждат тук нали
и доч тъй не носи критиката
да не сте един и същ щом с буратино те оприличих що не и с тоя
ей ся вече ще ми се нахвърлиш жестоко, но аз нося
не като тебе

Опитай да преодолееш комплекса си за малоценност - когато някой ти направи забележка, не е нужно на всяка цена да си отмъстиш.

Опитвам, но хич не е лесно. Нуждая се от продължителна терапия. И не аз си отмъщавам. Някой друг ме понтираше с моя постинг. Казвам какво мисля. И не ща да му го казвам на ухо, както явно има практика тук. В другите форуми не е така. Аз мъжа си не слушам, че разни непознати тука ще ме командорят. Пък и ти много насериозно си го взел. Не видиш ли, че се майтапя. Трябва ли да пускам от тея ухилените физиономии непрекъснато за да се разбира, че не говоря сериозно. Исках да рекламирам един добър млад писател. За това му пуснах сайта тук. Четете си "Сезона на кучките и се кефете". А, когато двама си мерят кво беше там, не си подлагай ...ухото.

Кукло, няма да обиждаш буратинкера ...

В рубриката 'Зрителите пожелаха' си позволявам да отправя градивна критика към филмовата критиката.
25-ия час - защо? отегчителен филм, най-слябия филм на Едуарт Нортън може би по-слаб и от Смърт на Смучи, безкрайно неангажиращ и най-вече, най-важното - старичък.
Това, че си го гледал на IMAX не ни впечатлява, не е нужно да го натъртваш.

В следващия обзор очакваме нещо ново, позитивно и ангажиращо - kaтo: L4yer Cake, Intacto (поне е от тази година), а защо не Ladykillers. За дамите - Stepford Wives и как е имплементирана идеята от '75 за женска уязвимост и еманципация (можеш да включиш анален секс, куролапчки, грес и смес). Оставям избора на Вас.

Memento (2000г., 113 мин.)
Реж.: Кристофър Нолан
В ролите: Гай Пиърс, Кери-Ан Мос, Джо Пантолиано, и др.

"Добре си си ти.
Не помниш нищо от шибаното минало,
но знаеш какво да правиш в бъдещето.
Обикновено е наопаки."

Жената на Лени (Гай Пиърс) са я наебали в задника и са и светили маслото, а него самия са го фраснали в стената, и то така, че му се разбъркали гънките в тиквата. Сега той има някаква идиотска болест, нарича се ЕбимумаматаНищичкоНеПомняКвоСтанаЕйСаПредиМалко. Накратко, преебала му се кратковременната памет и той не може да запомни какво е станало преди повече от десет минути, а понякога и по-кратко. За да е поне малко в течение какво става с него, момъкът постоянно пише сам на себе си бележки, прави си татуировки с напомняния по цялото тяло и фотографира всичко наред. Мамка му, аз бих се обесил на майната си с такава болест. А на него му е през кура, живее си доволен човека. Макар че не, не съвсем доволен. Той, виш ли го умника му ниеден, успял да запомни все пак че жена му са я утрепали и иска да отмъсти на лошите, да ги убие, вероятно, а може и в задника да го отпърдоли, ебалиго в откачалката. В тая нелека задача му помага щурмовата група от Матрицата: Тринити (Кери-Ан Мос) и Сайфер (Джо Пантолиано), това е оня дето ги предаде. Наистина, тука те са с други имена, но ние си знаем че това е просто код, не мош ни излъга толкоз лесно. Ето как му помагат: Тринити му пудри мозъка че убиеца на жена му е Сайфер, а Сайфер твърди, че убиеца е бойфренда на Тринити (ебача по нашему). И почти през целия филм перкото се мъчи в съмнения: кой, дамуебешмайката, е убиеца? В края на краищата, след невероятен полет на мисълта и поредица от гениални умозаключения той решава, че убиеца е Сайфер. И го убива де, чиста работа.

Мислите си, че съм ви разказал края на филма и тези дето не са го гледали сега за чий хуй да ходят да си губят времето? В голяма грешка сте, мили деца. Не всичко е толкова просто, колкото си мислите. Това последното убийство се случва в самото начало на филма. За да оплете още повече бедния зрител, режисьорът (Кристофър Нолан) е разположил епизодите в обратен ред, що пък не, нека си напънат тиквите тия дебелогъзи телезомбита - зрителите. При това тези епизоди съвпадат с периодите на т.нар. "светла" памет на героя. Тоест докато той все още си спомня последните няколко минути, ние сме с него. Веднага щом му хлопва дъската и той всичко забравя ние се пренасяме назад във времето в началото на предишния епизод и се чудим и се маем заедно с него: ебимумайката, и какво е станало преди това? Освен това, помежду тези епизоди ни показват пак такива парчета, но от началото на историята и вече в правилния порядък. А накрая тези две сюжетни линии се срещат и се съединяват в общ епизод, събитията от който окончателно оплитат и без това нищо неразбиращия зрител.

Уф, обясних го някакси. И въобще, това е основния гол на филма. Такава една плетеница те увлича и заставя всяка една секунда да си напрягаш мозъка - да съпоставяш съседните епизоди, да се опитваш да напаснеш новите факти в общата картина на историята. И защо ни е нужна тая путкамайна, ще попитате. Ами нужно ни е, за да може нашето възприятие на действителността да е максимално близко до възприятието на главния герой (виж епиграфа). Например, сервитьорката Тринити носи на Лени чаша бира "за сметка на заведението", оня учудено пие от нея, после Тринити прибира чашата, казвайки че бирата не е прясна и носи нова бира. Всички си мислят: Каква е пък тая тъпотия? В следващия епизод се оказва, че Тринити е разбрала за болестта на Лени и решила да го изпробва: напълнила бирата, изхрачила се сочно вътре, сипала и малко плюнки от някакъв друг посетител и от самия Лени, и след известно време му я дава, и той почва да пие без нищичко да подозира... Ебимумайката.

Накратко, оценяйки сюжета, бих поставил Memento на челно място (след Fight Club, разбира се, накъде без него). Точно такава путкамайна ми се случва и на мен като се накъркам и издухам някой и друг обогатен фас. Не мога да си спомня предишната мисъл и затова не мога да сглобя повече от две свързани изречения. Вероятно режисьора здраво е употребявал докато е снимал Memento. Дължа да добавя, че при него се е получило доста по-добре отколкото при мен.

За актьорите и играта им какво да ви кажа - факта, че филма се изучава като пример за различни типажи в курсовете по психология у Хамериката, говори сам за себе си.

Мамка му, и все пак и до самия край така и си остана непонятно какво там се е случило с тая неговата жена, и кой по дяволите е убиеца. Най-напред си помислих, че просто не вдявам. Но, след второто гледане разбрах, че въобще съм в грешка. Така си е намислено - да заставят зрителя да гледа 38 пъти шибания филм и така и да си остане в неведение. И защо? Що да не си гледаме през цялото време тъпи филми, разбираеми като бразилски сериал? Не, не съм съгласен, на мен ми дайте нещо по-така, алангле...

Ето ви и моя вариант на историята (внимание, СПОЙЛЕР! който не е гледал филма да не чете следващия абзац):
Накратко, ето каква е работата. Жената на Лени я изнасилили в гъза (а може би в путката, кой знае), а него го фраснали по главата, след което той се разболял. След това той си татуирал "Жена ми я изнасили Джон Джи". После намерил насилника, утрепал го и си направил нова татуировка "Аз го направих". Имаше кадър, в който той лежеше до жена си и имаше вече тия две татуировки. Онова, дето го разказваше за Сами (дето имал същата болест) - това са пълни измишльотини. Помислете сами: ние с вас въобще никога не сме чували за такава болест, а тоя перко се сблъсква с нея на два пъти. Ама че съвпадение. Всъщност Сами - това е той самия. Помните ли, ебача на Тринити го нарече с това име. Всичко се изяснява малко по малко. И значи така, той сам убива жена си, натъпквайки я с инсулин, и после си добавя татуировката "и утрепа(х)" и започва да търси убиеца. Не е ли тъпанар, а? И всички които не ги мързи започват да се възползват от болестта му. Помните ли как администратора в хотела нещо плетеше там със стаите? Той, хитреца, му пробутваше по няколко стаи едновременно, нали трябва да дере кинти от балъците, човечеца. Тринити го накара да убие Сайфер. А Сайфер пък направо се оля и го използва за един куп свои цели: например, да убие дилъра и да гепи кинтите. За което после си го получи по пълната програма. А Лени още дълго има да търси мнимия убиец докато не го пъхнат в лудницата или не го очистят на майната си. Ей така го разбирам аз тоя филм. Можете и да не се съгласите - това е ваше право, сюжета е нееднозначен. Но това е най-реалната версия, без майтап.

Има ли още някой, дето да не го е гледал тоя филм? Ама вие какво, да не сте болни? Я бързо бегом към видеотеката и не се блъскайте на изхода, моля! Това трябва да се гледа задължително, без майтап! Най-оригиналния филм на десетилетието, по моему. Ако не и в първата десятка за всички времена. Ако не ви харесва обърнатия наопаки сюжет, купете си касетата, нарежете я на парчета, залепете я подред и си гледайте най-обикновено криминале. Всички останали се кефят неистово на ебането на мозъци и заплетените каши, защото това направо си е ебало мамата! Ако за вас киното не е развлечение, а изкуство - не пропускайте. Каква е разликата ли? Развлечението отпуска, а изкуството напряга, кара те да се замислиш - те това е разликата. Поне аз така мисля, де.

П.С. Пробвах да разположа абзаците на обзора в обратен ред - получи се каша и помия. Далече съм още от Нолан.

...иска ми се девойка, румена, розовобузеста, напращяла от мармалад, с аромат на елови шишарки и подплата на носена пухена шапка, да отменят понеделниците, да зачеркнат от календара гнусния ноември, да се повозя из работническия квартал в задушен тролейбус, люпейки семки, предъвквайки ежедневните болнични тревоги и онанирайки отминавашата бодрост, да се възторгвам от грамотните реформи на правителството и като мантра да нашепвам на ушенцето на съседа държавния химн, да галя домашните любимци срещу козината, да плюя шоколад по загорелите детски вратове, да водя пияни хороводи на карамелени празници и глупаво да се смея на шегите на поредния теле-клоун.
...иначе няма как.
да виждам в очите на полицаите надежда, в опушените лица на хамалите - задължителната топлота и разбиране, да размахвам аления камшик, да целувам с език империята, да потропвам с тока на остроноса обувка досаден мотив от стар шлагер, да виждам светлина в края на тунела...
...да се разтварям в тълпата, да боядисвам с перхидрол мазните плитки на младолики циганки, да спя...
...знаеш ли, помня, и досега помня...
...някак смешно се получи, дори наивно, помниш ли, ти носеше едно такова раздърпано яке, май синьо, на десния ръкав с малка кръпка, очите - капчици, устните - на фльонга, малка бенка на рамото с форма на петолъчка...
...хубави песни без гнусен смисъл...
...уморени играчки с огромни очи...

...момчето падна в лайната.

И така, скъпи читатели, в днешната колонка ще зачекна един проблем, който ми е като трън в задника напоследък.

Не знам дали сте забелязали, но в реалния живот набират сила едни такива загниващи тенденции, нямащи място в обществото на интелектуалните нерези-алкохолици, такива като мен и вас. Приятели, известен ли ви е на вас термина "Космо-гърл"? Не, това не е госпожицата с небръснатата слива, както побързаха да си помислят някои понапреднали с материала дърти чикиджии. За доблестните моряци-подводничари ще поясня - това е такава мома, която се опитва да построи живота си в съответствие с препоръките на списание "Космополитън". Въпросният сурогат можете да откриете във всяка уважаваща себе си вестникарска будка, ще го познаете по младата кобилка с развети коси, ръце на кръста и предизвикателно леко отместен ляв крак на корицата. Облечена. Също и по заглавията на статиите:
"Как в пет стъпки да превърнем животинската ебня в романтичен секс"
"Стягаме корем, премахваме целулита от задника по метода на китайските педераси"
"Той урига и пърди като кон, какво да правя? Съвети от майстори по феншуй"

За много млади моми това журналче е истинска настолна книга. И подобни госпожици се срещат все по-често и по-често. Самият аз известно време поддържах контакти с особа от женски пол, която говореше напълно сериозно "Космо - това е моята библия". Тя дори тълкуваше великите откровения в шибаното списание. Апотеоз на маразма. Бидейки добър и незлоблив човек, аз леко се сработвам с хората, а пък на къдрава блондинка с едри цици въобще много бих простил. Но дори и моето търпение си има граници.

И така, как да определите дали пред вас се намира това противоречиво създание, наречено "Космо-гърл"?

1. Курсове по английски. Веднага щом чуете от нея ключовата фраза "Аз се записах на курсове по английски" - бягайте толкова бързо, колкото е ограничението на скоростта във вашия квартал (ние все пак не искаме да ви глобят за превишена скорост, нали така). Понеже курсовете по английски са шибаната алфа и омега за младите кобилки, четящи Cosmo. Ето ви част от типичният монолог на Cosmo-girl: "Качих 30 кила, покрих се с акне, гаджето ми избяга с майка ми, жестоко пребивайки ме за последно, ограбиха ме, разбиха ми колата и ме изгониха от работа. Имам краста, гъбички, хламидии и пучи въшки! НО СЕГА СЕ ЗАПИСАХ НА КУРСОВЕ ПО АНГЛИЙСКИ И СЕ ЧУВСТВАМ ПРЕКРАСНО! ЙЕС! ЙЕС! ЩЕ СЕ СПРАВЯ!"

2. Романтичен секс. Вторият стълб на откровението. Трудноизлечима склонност да се занимават със секс в "романтична обстановка", както разбират тези думи девойките в стил Cosmo. А как именно - овонявайки всичко на свещи и миризливи пръчици, вие ще смъквате от нея "еротичното бельо", от време на време спирайки под съскането и "не толкова бързо! ще го скъсаш, глупако!". Какво да се прави? На нея и е през оная че на теб просто ти се ебе. Задължително трябва всичко да е като на онази картинка във февруарския "романтичен" брой!

3. Трето, и най-главно. Cosmo-girl може да е красавица, а може и да е хибрид на Шрек и Извънземното. Всички тях ги обединява едно - СВЕТЪТ НИ Е ДЛЪЖЕН! Нека сме глупави, бездарни, пошли, посредствени, но ние сме момичета с Cosmo-стайл! И СВЕТЪТ НИ Е ДЛЪЖЕН! И ти, млади момко, който по случайност е имал щастието да се роди в една вселена с тях, се озоваваш пред надъханата кучка, набила си в главата че "Cosmo - това е успех!". Последствията са лесно предсказуеми...

И за да не бъда обвинен в едностранчивост, ето и няколко съвети към читателките от любимия Cosmo:

1. Мъжът ви се прибира от работа и ви моли да приготвите вечеря.
Отговорете му, че току що се връщате от фитнес-клуба и сте много уморена. Помолете го да купи пица на връщане от работа. Предложете му да отидете заедно на ресторант.
Помислете, нужен ли ви е такъв мъж.

2. Мъжът ви ви пита, защо в къщата цари безпорядък.
Отговорете му, че вие не можете едновременно да посещавате козметичния салон и да следите за порядъка в къщи. Помолете го да наеме още една домашна помощница.
Помислете, нужен ли ви е такъв мъж.

3. Мъжът ви хърка насън. Помолете го да спи в другото крило на къщата.
Заминете с приятелка на круиз из Европа.
Помислете, нужен ли ви е такъв мъж.

4. Мъжът ви отказва да ви купи прелестно палто от сребърна лисица, мотивирайки се с това, че напролет вече ви е купил едно от норки.
Обяснете му, че е неприлично да се ходи постоянно в едно и също. Кажете, че това палто ще отива на новата ви кола.
Помислете, нужен ли ви е такъв мъж.

5. Мъжът ви иска да имате дете.
Обяснете му, че по време на бременността вие няма да можете да обличате онази прелестна рокля. Напомнете, че през зимата сте се канели да ходите на ски-курорт. Освен това не можете да откажете пушенето точно сега, когато се е появил новият Vogue с такъв изискан стайл. Предложете вместо дете да си купите нов автомобил.
Помислете, нужен ли ви е такъв мъж.

6. Мъжът ви ви подарява диамантено колие.
Помислете, какво може да се крие зад такъв подарък? Най-вероятно, той иска да изкупи някакъв свой скрит грях. Наемете частен детектив.
Помислете, нужен ли ви е такъв мъж.

7. Мъжът ви ви заварва в леглото с непознат.
Обяснете му, че вие не сте ничия собственост. Оплачете се от недостатъчно внимание от негова страна. Кажете, че сте уморена и имате нужда от емоционална разрядка. Обвинете го в сексизъм, закостенялост, неадекватност и конформизъм.
Помислете, нужен ли ви е такъв мъж.

8. Мъжът ви споделя, че фирмата му върви надолу.
Помислете, нужен ли ви е такъв мъж.

Zdravei priqtelu
po4na da se iz4erpva6 vijdam ima6 nujda ot men
poneje prelivam ot dobri 4uvstva i lubov ako se otnese6 normalno moje i da se priteka
are
ama dori do sredata ne go pro4etoh
a prednoto ne go i zapo4nah
zamisli se seriono nad problema

Requiem For A Dream
САЩ, 2001г. 100 мин.
Реж.: Дарън Аронофски
В ролите: Елън Бърстин, Джаред Лето, Дженифър Конъли, Марлон Уейънс

В какво се изразява основната опасност от наркоманията? Че създаваш в себе си за кратко състояние на еуфория, но заради това жертваш целия си последващ живот. Че да влезеш през тази врата е лесно, а да излезеш е почти невъзможно. Че бързо, много бързо губиш личността и човешкия си облик. Че когато се натопиш в тия лайна ти напускаш своя обичаен свят и попадаш в друг, в който действат съвършено други, много по-жестоки закони.

Всеки начинаещ наркоман, слушайки раскази за това КАК се случва това и към какво води, си мисли: "Е и? С мен точно това пък няма да се случи". И практически с всеки от тях се случва точно това. С някои по-късно, с други по-рано. Та нали дори безпристрастната статистика сочи, че там попадат стотици, а излизат едва неколцина...

Киното нееднократно се е обръщало към темата за наркотиците и наркоманията. Понякога от това е излизала същинска "чернилка", при това със съвсем конкретна задача - да шокира зрителите и така да им раздруса мозъците, че да се замислят по темата.

Понякога снимат забавни филми за симпатични пичове-наркомани, на които в живота им разбира се че всичко ще се оправи (Трейнспотинг)... Те ще се справят. Те ще успеят, та нали са такива готини пичове!

В даден момент са се появявали и сурогати от серията "Не ходете в джунглата, деца", където за наркоманията се разказва съвършено по детски, като за пълни дебили, което предизвиква точно обратната реакция - иска ти се да се боцнеш просто за да не се чувстваш дебил.

"Реквием за една мечта" е по мое мнение един от най-добрите по темата. При това, той не се отнася към нито една от горните категории. Аронофски не поучава зрителите, не се увлича в струпване на всякаква помия на екрана, и не мърка унесено колко е гот да се намираш в състояние на наркотическа еуфория.

Филмът разказва за достатъчно малко парче от живота на четирима човека: застаряващата самотна лелка Сара Голдфарб (Елън Бърстин), нейният син Хари (Джаред Лето), гаджето на Хари - Мерион (Дженифър Конъли) и приятелят му Тайрон (Марлон Уейанс). Последните трима са наркомани, които неотдавна плътно са заседнали на тежка дрога. Те все още не са загубили човешкият си облик и не са се разпаднали като личности, поради което в даденият момент все още имат някакви мечти, кроят някакви планове, живеят относително пълноценно. Мерион мечтае да отвори собствен магазин за дрехи, а Хари... впрочем, мечтите на Хари са вече там, зад вратата към другия свят.

Цялата несложна философия на Хари и Тайрон се побира в простата фраза:
купуваме яка доза, кръщаваме я, делим я на две, продаваме, правим кинти, купуваме яка доза, да има дрога на корем - ако щеш в гъза я тъпчи, ей тогава ще е баси и якото!

Пределно ясно е, че подобен бизнес няма да доведе до охолен живот и финансов просперитет. Защото или ще ги пипнат че шикалкавят и ще ги претрепят клиентите им - наркомани, или ще ги очистят конкурентите - наркотърговци, чийто пазарен дял се опитват да подбият. Но работата не стига чак до такива страсти. Доста бързо в техния град (квартал?) дрогата свършва, понеже започва война между по-едрите риби, така че момчетата остават и без дрога, и без кинти. А те без дрога не могат. Та нали плътно са заседнали на иглата, а това е такова едно хоби, което изисква непрекъснато да му обръщаш внимание. Само пробвай да пропуснеш поредната инжекцийка и много бързо ще познаеш обратната страна на рая, който иглата ти носи обикновено за кратко. Ще разбереш, че трябва да си набавиш дозата на всяка цена, каквото и да ти струва това.

И точно тук за нашите пичовски герой започват стандартните наркомански развлечения. Забравени са мечтите за магазинче, забравена е чистата и светла любов между Хари и Мерион. Пък и за каква чиста и светла любов може да става дума, като ти е нужна доза? За дозата те ще направят всичко, каквото трябва. И Хари, и Мерион. Макар че, на Хари май вече не му е до дозата. Той си има съвсем други проблеми...

Мислите си, че майката на Хари е заета да преживява и да плаче за сина си? Съвсем не. Тя си има къде по-важни дела. Работата е там, че госпожа Сара се готвят да я поканят в любимото и телевизионно предаване. И на нея много и се иска да блесне там в красивата си червена рокля, която тя не е обличала от много години, още като е бил жив мъжа и. Но за целта трябва да поотслабне, та нали Сара много обича да си похапва и малко е позапуснала фигурата си. Обаче, както се оказва, да се отслабне не е толкова просто. Сара си е изработила същинска зависимост - зависимост от хладилника. Ако не изяде привичния хамбургер и не изпие чашката сладко кафе, Сара определено се чувства съвсем зле.

За щастие една от ко-ко-комшийките познава отличен но неизвестен доктор-диетолог, който предписва на Сара страхотен и лесен метод за оттърване от излишните килца: красиви хапченца-амфетаминчета - синички, розовки, белички и зеленички. Изяждаш по три пъти на ден по една таблетка и не само не ти се яде, но дори започва да те е страх от хладилника. Сара е на върха! На нея не само не и се яде, ами освен това се чувства превъзходно. Наистина, хапченцата вече не стигат. Защото хладилникът излъчва угроза, и Сара се страхува че най-накрая той ще я нападне. Обаче ако изядеш допълнително хапченце, хладилника се успокоява, и пред Сара се материализира мечтата и, тя е в любимото предаване и цяла Америка и се възхищава...

***

"Реквием за една мечта" - това е май че един от най-мрачните и мощни филми, които са ми попадали. Аронофски обръща наопаки цялата карантия на наркоманията, заставя зрителя да почувства всичко преживяно от героите на собствен гръб. В продължение на целия филм наблюдаваме как наркотикът отначало поглъща личността на героите - убива чувствата, любов, съвест. На някакъв етап с просто око се вижда, че тези хора нищо не ги свързва, на тях им е все тая какво ще стане с другия, превръщат се в насекоми, бягащи из стаята в търсене на поредната доза. После наркотика започва да гризе тялото с чисто физически методи.

Отличен филм, направен много стегнато и много честно. Няма нито съзнателно сгъстяване на мрачните тонове (всъщност всичко показано е съвсем типично развитие на жизнения път на всеки любител на тежката дрога... различни са само сроковете и някои дреболии), нито е вкарано излишно лигавене (за героите, разбира се, ни е жал, но чак сълзи в очите ни не изкарва), нито има откъси от серията "ах, колко ни е забавно и весело като се надрусаме". Просто обикновена житейска ситуация. Погубени животи, мечти, които вече никога няма да се сбъднат, страх и пустота. А да попаднат в кръвожадната паст на наркоманията могат абсолютно всички: и младите готини пичове, чийто живот е все още изцяло пред тях, и възрастните хора, попаднали в лапите на недоучил доктор-магьосник.

Аронофски майсторски развива във филма пружината на действието. Всичко започва дори малко монотонно, и ни се струва че ей-сегичка ще ни поднесат поредната разтегната морализаторска история, но колкото по-натам отиваме, толкова по-здраво ни хваща напрежението, толкова по-бързо се развиват действията на екрана и по-голям ужас обхваща зрителя. Ужас, защото е повече от ясно как ще завърши всичкото това. А пък Аронофски все нагнетява и нагнетява обстановката, при това не толкова с действието като такова, колкото с майсторският си стил на снимките и монтажа. Във финалните сцени, където е кулминацията на събитията за всички герои, буквално ти се иска да изключиш телевизора - толкова всичко е тежко и непоносимо за гледане, макар че, повтарям, никакви особени ужаси на екрана не се случват.

Ужасът не е в това, което се случва, а в това, че се разказва за най-обикновени хора, които срещаме всеки ден. За нашите приятели, познати, роднини... за нас самите. Всеки може да попадне в тая месомелачка. Почти всеки има познати или приятели, които вече са жертви. Ужасът е и в неотвратимостта и неизбежността на всичко, което се случва. Въпреки привидното право на избор на всеки от нас. Веднъж стъпил на пътеката, вече няма връщане назад, каквито и избори да правиш междувременно. Краят е известен на всички.

Това е един от малкото филми, след финалната сцена на който стоиш като ударен с мокър парцал тъпо зяпайки финалните надписи вървящи по черния екран и чувствайки как главата ти се подува като балон с горещ въздух - аха да полети към тавана.

Гледайте го този филм, деца, непременно го гледайте. Това е напълно вероятна история. Без сополи, без морал. Там, мили деца, за джунглата не се разказва. Там се разказва за онова, което ни заобикаля. И където може да попадне всеки от нас.

Продължавам по инерция да се движа напред-назад като счупен механизъм. Боли ме кура. С Елена се ебем вече един господ знае за кой път тази вечер с различни партньори, поради което на нея практически вече и е свършила смазката. Когато бутам кура си напред ми се струва, че презервативът аха-аха ще се скъса, когато го изтеглям назад - струва ми се че ей-сегичка влагалището и ще се обърне с хастара навън. Отдавна вече съм изпаднал в някаква суха и болезнена ерекция, когато схванатият от напрежение хуй вече нищо не усеща, не е способен нито да се отпусне, нито да се изпразни. Тя лежи по гръб със затворени очи и диша на пресекулки през стиснати зъби. Може би вече спи.

Тялото и е обилно покрито със студена пот. Прокарвам ръка по гърдите и и замислено разглеждам дланта си. Женската пот има особена миризма, нямаща нищо общо с вонящите секрети на мъжете. Стремейки се някак си да разнообразя отегчително-тъжният процес, аз увеличавам и съкращавам амплитудата, движа се в кръг и настрани. Обръщам глава и поглеждам към съседите. Малкия тресе таз по заешки ситно, ебейки Галя. Отзад се е пристроил Павел и, на свой ред, ебе Малкия в задника. Малкия има много странен задник, предмет на особената му гордост. Много кръгъл и трътлест, с дълбоки ямички. Такива дупенца се срещат само у много охранените бебета, но не и у жените или, още по-малко, у възрастни мъже... Впрочем, само на пръв поглед изглежда че Павката ебе Малкия. Всъщност той само меланхолично шава с омекващия си кур между пищните му бузки, поради разсеяност или мързел не попадайки в разтегнатия анус. Павката е поставил на огънатия потен гръб на Малкия трети том на Химическата Енциклопедия и внимателно чете статията за термодинамичните системи. В ъгъла седи Андрей с лаптопа върху кльощавите си колене и разлиства някаква огромна Excel-ска таблица.

Най-накрая измъквам от Елена измъчения си хуй. Абсолютно сухият и полиран презерватив е изпънат до краен предел. Захапвайки устни го одирам от кура си и отивам към банята, прекрачвайки двете Марии, които така търкат една в друга бръснатите си венерини хълмове, че летят искри от статичното електричество. В огледалото виждам безстрастното си блестящо лице и дълбоко потънали очи. Устните са скръбно увиснали. Облечен съм с бяла раздърпана риза и вратовръзка, прехвърлена на гърба като кучешки повод - играхме на "дамата с кученцето" и "битката на песоглавците". През главата ми минава странната мисъл, че изображението ми в огледалото - това е негатив от снимка на посивял негър-пастор - черна разрошена коса, бледо лице и бяла риза, черно квадратче на вратовръзката в прореза на яката. Наплисквам лице, изтривам кура си с тоалетна хартия и излизам на дългата тераса, плътно затваряйки вратата зад себе си. Ирина стои наметната с нечие сако, с чаша мартини в ръка и гледа замислено нощната гора.

- Извинявай за нетактичния въпрос. Ние с теб днес вече съвкуплявахме ли се? - тихо ме пита тя, без да се обръща.

Замислям се - Май че не, по моему. Ти беше първата, която планирах да отпърдоля, но те взеха в оборот Митака и Кольо. После, когато се освободих от Светла, вие вече здраво се бяхте заплели с Марийките. Но по-натам когато на лицето ми седеше едната Мима, някой подскачаше на кура ми, не видях кой. Случайно не беше ли ти това?

- Не, - тя ме поглежда, усмихвайки се, в лицето, после плъзга погледа си по-надолу, - Храбрият Оловен Войник. Още ли не си се чукал с Малкия?

- А това задължително ли е? На мен все ми се струваше, че е някак извратено.

- Не е извращение. Ако беше го набутал например на Павката, аз първа щях да кажа че това е извратено. Но Малкия не е мъж и не е жена. Той въобще май не е човек. Той е приказен елф, - Ира поглежда през стъклото на чашата светлината от уличните лампи, - докато Малкия ни ебеше нас, момичетата, момчетата по ред се изредиха да го ебат. На всички много им хареса. Той има такова фантастично дупе. Всеки път като го видя и се удивлявам. Даже съжалявам, че не съм мъж и не мога да го изнасиля...

- Да бе... дупето на Малкия ще ми се явява в най-касовите ми кошмари.

- Ти помниш ли той въобще откъде се пръкна и как му е името? Нали не е от нашите. Някой го доведе преди много години и после той остана с нас. Знаем всичко един за друг, а за него нищичко... Впрочем, все едно. Разкажи по-добре ти как я караш. Кога отлиташ за Япония? Вече получи ли си дипломата?

- За Япония заминавам след месец, когато стане готова работната ми виза, - вдишвам нощния въздух и замислено почуквам с кур по железните перила, - за дипломата е още рано да се говори. Преди месец изпратих всички документи от защитата на дисертацията на комисията, вероятно чак след половин година ще ми пратят научната степен от столицата. А твоята предварителна защита как върви?

- Трудно. Завиждам ти. Отидох в Академията, а там направили всичко с пари. За една справка - 200, да държиш изпитите - 1500, и така нататък. Даже за ксерокопията от катедрата искат пари. Дребни душици. Абе знам аз един начин, но защо така - има един професор Абрамов - Кацман, 70 годишен, стар приятел е на баща ми. Откриха му рак и му остават няколо месеца. Няма каво да губи, затова го е ударил на живот за последно. Скача с парашут, кара мотор, спуска се по планински реки. В Академията ги е страх от него като дявол от тамян, понеже той знае всичките им кирливи ризи и не го е страх да разправя наляво и надясно пред свидетели. Та той ми казва "Момиче, ако тия боклуци започнат да те крънкат за пари, просто споменаваш че познаваш стария проскубан задник Кацман и това ще ти реши всичките проблеми". Така и направих. В катедрата тутакси всички напълниха гащите, веднага си спомниха за системата за взаимно признаване между ВУЗ-овете, за бюджетното финансиране. Накратко, не ми се наложи да плащам.... Но знаеш ли какво измислиха тия идиоти? Накараха ме да държа наново изпит по специалността! Всичко там най-сериозно, дадоха ми конспект и списък с литература, а там - три мои книги. Едната я издадох в Австрия, другата при тях, в тяхното шибано издателство, третата в Италия. Изпитваше ме някаква тъпачка-доцент. Аз и разказвам въпроса, а тя ми прави физиономии и постоянно ме поправя. Аз не издържам и и казвам "Момиче, погледнете фамилията на автора на тия учебници. Това е моята фамилия. Аз съм ги писала тези книги. Вие сте се учили по моите книги, а сега ме изпитвате мен и дори ме поучавате. Това не ви ли се струва нелепо?". Оная жаба се разкрещя "Какво си позволявате! Това тук не ви е онова там!". Обидчиви дебили.

- Какво искаш. Столичани. Грешно е да се обиждаш на нищите духом, - откъртвам парченце мазилка и го хвърлям надолу. Заедно гледаме как се върти и пада в тъмнината.

- Ванка, а ти как мислиш, ако сега се качим на парапета, хванем се за ръце и скочим от четвъртия етаж, това красива смърт ли ще бъде? Ти разправяше някога, че японците на това му викат "двойно самоубийство на влюбените".

- А нима ние сме влюбени?

- А нима не сме? - тя тихо се смее, - не, сериозно, как ти се струва такава идея?

Аз клатя глава с показно съмнение, - Не мисля че ще изглеждаме добре на асфалта с голи задници и разцепени черепи. Ти с чуждо сако, а аз с мръсна риза. Туристите са весел народ, докато дойде линейката някой непременно ще ми сложи в задника букетче маргаритки от близката градинка, а върху твоите разкошни бедра ще напишат с маркер "Наеби ме". И дори ще се снимат на наш фон. Поне аз така бих направил... А при теб как е там положението с Мишо?

- Голям юначага ми е той, - тя отпива глътка мартини, - ебе ме много старателно. На няколко пъти дори ме зарадва с кунилингус. Когато идват на гости многочислените му роднини, аз се правя на умела домакиня - тичам напред-назад в престилка, тропам с посудата. Да беше видял само колко възторжено се споглеждаха Михаил и сияещата му майка. А когато сядаме на масата, майка му винаги ме моли да кажа нещо на френски или италиански. Все едно съм семейният им говорящ папагал. И аз винаги им казвам нещо...

- "Да ви го начукам със засилка право в кривото гърло, гъзомуцунести недоебани педераси"?

- Ама че си и ти, разбира се че не. Та те са добри и порядъчни хора, пък и аз тези думички дори не ги и знам. На френски или италиански, имам предвид. Нали съм интелигентно момиче. Аз им казвам "Вие сте едни скучни и ограничени еснафи и ми е жал за вас". Всички са във възторг, а аз смутено се изчервявам, както се полага по етикет.

- Омъжи се за него. Отговорни сме за тези, които сме опитомили, - внимателно се вглеждам в бледното и и строго лице.

- Не знам... ще се омъжа, вероятно. Ще изпълня своя социален и биологически дълг. Пред обществото и природата... Впрочем, невъзможно е да се омъжиш за човек, който вече е женен. По рождение, за майка си, - Ира замахва и хвърля празната чаша в тъмнината. След наколко секунди се чува далечен звън и уплашен вик, - а при теб как е с онази твоята, как и беше името, последната?

- Всичко зависи от това, кога за последен път сме се виждали с теб, и кого имаш предвид с това "последната", - виждам черните и очи-вирове, на дъното на които приглушено проблясват светлините на фенерите, и дъхът ми спира. Обръщам очи към звездите, за да не потъна, - сега отново съм сам. По-добре да лъскаш бастуна, отколкото да си длъжен на някого.

- Как така, Ванка?

- Какво как, лъскам бастуна ли?

- Не, какво значи "да си длъжен на някого"?

- Ами ей така. Вкарваш го - длъжен си. Вадиш го - задлъжняваш още повече. Казваш по-пиянски "обичам те" - задлъжнял си до гроб. Парадоксът е там, че аз съм тоя дето харчи по тях времето и парите си. Аз съм този дето купува подаръци за рождените дни на дебилните им малки братчета. Аз съм този дето ги придружава при болните им баби. Този, дето рие земята на вилите им. И все повече и повече затъвам в дългове. Аз, видите ли, им давам НАДЕЖДА. Те, разбираш ли, правили планове, избирайки мен. Те, ясна работа, ме ОБИЧАЛИ. Винаги е тежко да се разделяш. А как да не се разделиш? За какво например можеш да поговориш с тях, освен за това как е преминал тъпият им ден? Какво четат? Какво гледат? За какво живеят? Знам, че трябва да си търпелив с хората, знам, че съм един завършен мерзавец, извратеняк и затънал в презрение егоист, но какво мога да направя със себе си?

- Попадал си на неправилните жени, - тя ме гледа със странно изражение право в очите, от което ми става горещо, - и защо продължаваш да се срещаш с тях?

- Понякога ми се повдига от самотата, - свеждам поглед и поемам въздух, - не в сексуален, а в емоционален смисъл. Нов човек, нови усещания. Това им е хубавото на прекрасните непознати, че още не ги познаваш. Когато в горещ летен ден грабваш чашата със студена вода, истински жадно поемаш само първите едина-две глътки. После пиеш по инерция. А накрая изливаш остатъка на земята.

Внезапно светлината от балконската врата се закрива от някаква сянка. Обръщаме се и виждаме Митака, стоящ върху табуретката, наведен напред и показващ ни косматия си гол задник. Безсилен да се преборя с изкушението, аз подскачам и удрям с босия си крак задника му направо през стъклото. Маваси-гери. Митака като торпедо полита с вой от табуретката на мекия килим, а аз си прибирам крака обратно. Всичко се случва много бързо и акуратно. Но не толкова акуратно колкото ми се иска. По кракът ми текат горещи струйки кръв.

- Раната трябва да се обработи, иначе може да хванеш тетанус, - Ира загрижено оглежда крака ми.

- Нищо страшно. Кръвта скоро ще спре, - измъквам няколко парчета стъкло от рамката и ги хвърлям в тъмния ъгъл. Безуспешно се опитвам да наведа надолу вдървения си хуй. Разбирайки, че тая няма да я бъде, премятам крак върху хладния парапет и насочвам струята пикня към разпореното стъпало. С интерес наблюдавам, как тъмночервената кръв причудливо се разрежда с жълтата пикня. Изпразвайки мехура си, отпускам крака си долу, върху студения бетон. Мълчаливо стоим под нощното небе. Босите ни крака се чувстват приятно и уютно в горещата локва от кръвта и пикнята ми.

- Не ти ли се струва...

- Да, че времето...

- Изтича между пръстите...

- Като пясък?

- И нищо не можеш да промениш, спреш, поправиш?

- И няма цел, и няма смисъл, и няма посока?

Далеч оттатък гората небето започва да светлее. Скоро ще съмне. Последните дни на лятото.

мдам!

тва е истината..... тва е верно!

С годините (осъзнах го окончателно едва неотдавна) съдържанието на джобовете започва да ме обременява. Те постоянно се пълнят (шибани джобове), съдържанието им се увеличава, множи се и настъпва момента, когато това започва да ми пречи и аз се изправям пред най-трудния от всички проблеми. Какво да избера.

Не знам дали пред вас този проблем също стои, и какво носите в джобовете си, но в моите могат да се намерят доста нещица.

В детството джобовете ми бяха практически празни. А и какво толкова да нося в тях? Е, някоя кутия цигари да скрия от родителското тяло. Малко дребни или смачкана петарка за сладолед и дъвки, а после и за бира (това след девети клас). Постепенно в джобовете надеждно заема мястото си ключът. Първи е ключът от къщи. Модните цигари се сменят с пакет родно производство.

Постепенно към първия ключ от къщи се прибавя и втори. От апартамента на гаджето. Вече нямам сили да преживявам съвместно с родата (и те са на същото мнение). Парите стават повече и вече не са само в единия джоб. Като у истински мъж. Тук, и тук, и тук...

Настъпва момента да закача на връзката и ключа от работата. Появява се първата запалка и ключодържател. Пък и химикалка се налага да нося, и някакво пукало джобен формат. Но парите в различни джобове - този навик си остава, това дава усещане за пълноценност. Всичкото това да го претърсваш и да го разпределяш обратно си изисква определено време и добра памет. Особено намирането на нужната вещ...

Стремителен скок през няколко години. О, попълнение! И то какво! Пакетът цигари е заменен от лула, а следователно се е появил и тютюн. Запалката е вече по-качествена. Метална, тежка. Ключовете от къщи, вече и от собствения апартамент. Ключовете от апартамента на любовницата. Тефтерче. Ключовете от работата са се увеличили (доста). Изобщо, всички ключове от къщи са се обзавели с братчета. Разбираемо е. Хората искат да живеят спокойно и сигурно. Една ключалка на вратата - това е вече отживелица. И не е солидно. Какво ще си кажат съседите?...

Още един скок. Мобилен телефон, диктофон, пари - не само местни. Също и чуждестранни. Различни. Случва се, нужни са ми долари, понякога - евро, а в някои случаи и лири (стерлинги). Ключове от колата и гаража. Шофьорска книжка. Все по-често ми трябва паспорта. И личната карта. Налага се да нося и двете.

Още един малък скок. Появяват се дългоочакваните очила. Ключовете от апартамента на дъщерята. Ключовете от вилата. Ключовете от вилата на познати (те там почти не ходят, а във моя живот има толкова непредвидени ситуации). Ключовете от втората кола. С ключовете от работата вече въобще е трудно да се направи каквото и да било. Това е отделна връзка. Голяма, страшно тежка. Може да осакатя някой ако го замеря с нея.

През зимата, есента, ранната пролет - иди дойди. Спасяват ме горните дрехи. Мога равномерно да разпределя всичко необходимо по джобовете на якета, палта, сака и т.н. Е, съдържанието на джобовете затруднява движението, те се издуват, пречат ми, на мен и на околните. Но я ми кажете, а какво да правя през лятото? Да нося куфарче? В чанта всичкия тоя асортимент вече не се събира. И главното, как да се оправя без всичкото това? Нещо да жертвам, ще кажете. Ама че сте и вие... Как да си откажа удоволствието да изпуша една лула? Да изключа ключовете от апартамента на любовницата? Не ме разсмивайте. Пък и колко място заемат те? Да оставя мобилния телефон? Ами аз съм нужен на много народ. И на мен са ми нужни много народ. Не мога без телефон. Без секс мога повече да издържа отколкото без телефон. Не, и без секс също не мога! От колата - на всеки е ясно - винаги ти трябват. От къщи - как да ги оставя? Аз какво, да не съм някой боклук, на мен ми е нужно вечер да се прибирам в тихото пристанище (и денем се случва, дори по няколко пъти). Пари да не нося? Не, ама вие помислете първо и после предлагайте... Накъде без пари? Заникъде не съм без пари. Те, макар и да са само един еквивалент на нещо си там, но въпреки това са съвършено необходими и незаменими. Пробвайте да се разплатите с парче злато при покупката на нова кухня. Получи ли се? Пробвали ли сте да пробутате елмаз на касиерката в супера? Добре де, нека да не е елмаз, може и хелиодор. Та нали бедната касиерка дори не знае какво е това нещо, не само необработен, ами и обработен не е виждала през живота си. Така и ще си остана неразбран, а и салам няма да ми продадат.

Очилата, мамка им, на пръв поглед са леки, а колко място заемат. Вече отдавна не ги оставям. Това за мен е вещ "номер едно". Какво мога да направя без тях? Нито да прочета нещо, нито да подпиша. Да не вземам диктофона? Ама вие какво, милички... А как да си съхранявам мислите? Запалката (любимата) да я оставя в къщи? А как да си паля лулата, м? А аз доста си попушвам (вреден навик, но какво да се прави). Да захвърля паспорта? Ха-ха-ха. Закъде съм аз без паспорт? Ами ако ми се наложи спешно да отскоча зад граница (по работа, често се случва, вече не е като едно време). Визи-мизи разни там, документация, майката си трака.

Ех, добре си бях като дете. Кутия цигари, малко дребни - за сладолед, лимонада...

И какво му става на това време? Дъжд, дъжд и пак дъжд. Всеки ден. По няколко пъти на ден, а понякога без да спира по няколко денонощия.

Груди Грудев стоеше в някаква ниша, старателно притискайки се към студената и мокра стена. Дъждът се лееше вече трети час без дори и най-малък намек за спиране или поне намаляване на интензивността. Равномерно. Все едно небето се е разпорило. Обидно е, че няма къде да се скриеш. И без чадър. И защо не го взех шибания чадър? Абе късно е сега да съжалявам, след дъжд качулка, дамуебешмамата...

На Груди адски му се пуши, но всичко - кибрита, цигарите, даже долните гащи - е мокро и подгизнало. Каскета също не е от голяма полза, струите студена вода се процеждаха под яката и течаха надолу, залепяйки неприятно ризата за гърба. Дрехите гадно лепнеха по тялото. Най-противно беше усещането от лепнещия панталон. В обувките отвратително хлюпаше. Когато Груди Грудев, подсмърчайки, пристъпваше от крак на крак, през разкисналата се кожа с неприятно цвърчене, пенейки се и образувайки мехури, обувката изплюваше навън излишъка от вода. Сега той си мислеше единствено за горещ чай и сухи чаршафи до хълбока на топлата си жена. Ех, само да изтрезнея...

Той се мръщеше и с надежда поглеждаше нагоре. И колко още ще трябва да стърча тука? Тъмнина, като в кучи гъз, и непрестанен дъжд. Ама че временце...

Отначало Груди Грудев си даваше кураж, после изведнъж започна да изтрезнява, а сега вече го тресеше неконтролируема треска. Тресеше го без прекъсване, от време на време той яростно кихаше. С вкочанени пръсти се опитваше безуспешно да изтрие мокрия си нос. Организмът му вече с последни сили се бореше с преохлаждането, и вече отдавна изтрезнелият Груди Грудев започна хълцайки да губи съзнание.

Нещо щракна, моментално стана светло. Дъждът намаля и постепенно спря съвсем.

"Тате, тате, не се крий, мама и без туй я няма в къщи!". Малкият Гошко, свикнал с пиянските номера на баща си, радостно усмихвайки се, затягаше крана. Тази вечер тати щеше да пренощува вкъщи! Нищо че в душкабината, нищо че с миризма на алкохол, важното е - вкъщи!

Сега, казват, когнитивният дисонанс между жената и мъжа бил широко разпространен. От това произтичали нелепи недоразбирателства между двата пола. Поради което един приличен мъж въобще да го е страх да си покаже носа на улицата. Женският пол ще те огледа, помирише, и, може би, опипа. Как да се справиш със така създалата се ситуация? Майката му е да се поддържаш, да си издухваш навреме сополите, да изтупваш варта от сакото, дюкяна да го държиш закопчан, за да го няма тоя когнитивен дисонанс. И въпреки всичко, когнитивният дисонанс се случва дори и при закопчан дюкян. За това и става въпрос в следващата история.

С какво бил известен Груди Грудев? Ами с това, че винаги се обличал прилично и, като цяло, следял за външния си вид. Възела на вратовръзката винаги бил акуратно затегнат, обувките - търпеливо излъскани, крачолите - внимателно изгладени. Отвътре в дрехите Груди Грудев също бил повсеместно измит със сапун, и парфум също обезателно присъствувал, като един малък реверанс към женския еманципат.

За среща се е забързал той днеска, неговия личен живот, така да се каже, се решава днес. И ето го минава Груди Стоянов Грудев покрай съседския апартамент, а вратата тихо се открехва и детенцето съседско да вземе и да му подхвърли говно върху сакото. А говненцето - нищо особено, в малко количество, така да се каже, никаква телесна травма не е способно да причини, ако е без микроби или някакви там лигави червейчета. Но обидно ти е някак си от него, морално неудобство получаваш, а и миризма една такава разпространява, цинична някаква, пропада ти и парфума, пък и еманципатът някак си по-иначе започва да те възприема.

Наложило му се на Груди Грудев да се върне наобратно, да наругае собствената си персона хубавичко, сакото във водичка да изплакне на онова място, където говненцето се било лепнало, с ютийката да го изглади и с парфумец леко да напръска отгоре. Като че ли всичко е наред. Пред огледалото се повъртял, с нос подушил и забързано се отправил пак на среща с феминизма. Тъкмо вече отминал неудобното място, и пляс нещо по гърба и завоняло пак на говно.

Ох, направо до сълзи му било обидно на Груди Грудев, засегнало го, видите ли, чак навътре. И времето вече съвсем било напреднало, личния живот отивал по дяволите заради някакви си тривиални говна. Поел дълбоко въздух, нашият герой се обърнал към съседската врата, да отправи оплакване срещу хулиганските постъпки на тамошното чедо, натиснал вратата, а тя дори не била затворена. В отворилата се цепнатина се материализирало детенцето, хванало говно в ръчичка като граната. Къде го било намерило, това на нас не ни е известно, само с косвени догадки, както се казва, разполагаме. Но не в това е въпроса. А в това, че чедото, тотално стресирано от възпитателните напъни на своето си родителско тяло, вече замахвало с ръка. А отвътре таткото го навиквал с благи псувни:

- Жоре, посерич мръсен! Баща си ли няма да слушаш, копеленце такова? Веднага пущай говното!

И не проумявал този грозен в гнева си педагог, че точно в този момент Груди Стоянов Грудев попадал с двата крака в когнитивения дисонанс.

- Извинете, с вас срещали ли сме се някъде?
- Не.
- О, сигурен ли сте?
- Да.
- Може би все-пак...
- Не.
- А не сте ли оня маниак от телевизора?
- Аз съм супергерой!

Опитайте се да си представите думичката "не". Как си я представяте? Като малко момиченце, затискащо с ръчичка между стиснатите си крачета, или как? Сега това ме интересува повече от всичко на света. Аз съм супергерой.

Прави ми ТОВА малко по-бавно, още по-бавно, ето така е добре, но по-добре още по-бавно, още, още, още... Задави ли се, кукличке, ха-ха! Аз съм супер!

Аз съм супергерой. Ти ме желаеше още когато си се родила. Ти се напикаваше в пелените и вече ме желаеше. Ти още не можеше да си държиш главичката изправена, а вече ме желаеше. Аз съм твоят супергерой. Ти се опитваше да изговаряш някакви бебешки думички, и ме желаеше. Бутаха ти пред лицето дрънкалка-риба, ти и се усмихваше, но в усмивката ти имаше единствено похот, ти желаеше мен. Аз съм супергерой. Ти се научи да ходиш, пикаеш, говориш, пушиш, пиеш, ебеш, ти и досега желаеш само мен, но ти ще получиш само и единствено курът на някой мръсен бавноразвиващ се негър, та нали аз съм супергерой и от теб дори няма да ми стане.
Супергерой!

Нощта запалва наркотичните си светлини и впръсква алкохол в тънките вени на тълпата. Пълно отсъствие на мисли, танци, безумни пози и лайна по нежната брадичка, замазана с фон дьо тен. Хероин-кокаин: същия хуй, днес аз имам крила, аз съм супергерой.

Да паднеш на пода и да лежиш, важното е всичко наоколо да мига, да гледаш краката на танцуващите и да пускаш ласкави, детски лиги. Аз съм супергерой.

Две крачки назад! А за тебе - три! Ти си пале, макар че си на шейсет и три години, нищичко няма да ми коства да ти разпоря гърлото. Ако много ти се иска, можеш да ми разбиеш носа, да разкъсаш сребърната ми ризка, да счупиш острият ми като бръснач нокът на кутрето, ти можеш дори да ме стъпчеш в прахта, но извини ме, ти си боклук, а аз - супергерой.

Едно леко докосване с безименния пръст и аз ще счупя хилавия ти гръбнак. Ти ще лежиш, с безпомощно треперещи очички, а аз ще те поставя в поза и ще фотографирам, после ще продавам снимките на битака, по десет стотинки за бройка, весело дъвчейки сандвич с кашкавал и прокарвайки сухите залъци с кафе от леблебия. А ти така и ще останеш издъхващ на пода, гниейки в собствените си отпадъчни продукти. Кой е сега супергероя, а, кой?

Нещо пълзи от малкия разрез на дясната ръка под лакътя, нещо леко и пикантно, нещо, което ти се иска да оближеш незабавно, да лочиш и гълташ, без да дъвчеш, после да примляскваш, усещайки вкуса, лекичко... После да смучеш силно, плътно, вниквайки в тежкия вкус, после пак бавно, пронизвайки с вкусовите рецептори на езика едва ли не всяка клетка на изяденото. После бързо, бързо, мегабързо, свръхбързо, че потече и се давя, но лоча, лоча и се давя... Червено.

Моли се, обръщай се към своя бог. Но аз съм по-добър от него, аз мога да еба и да убивам, аз мога да чувам желания, аз мога да желая чутото. На парчета! Всички вие сте богове, а аз - супергерой.

Красотата ще умре за един ден! После ти можеш да крещиш триста милиарда години, искайки да се върне, но тя е мъртва, умряла е за един ден! Ти ще се опитваш да я върнеш, ти отново ще пожелаеш нейния мирис и стон, но ще можеш да видиш само моя задник, задника на супергероя!

Хора, хора, хора... Навсякъде само хора. Дървета и трева - не съществуват! Човекът - главен полубог! Човекът - свети мощи, които трябва грижовно да се поливат със сладникави слюнки! Човек - човек - човек... Мога ли да помастурбирам върху смачкания ви чаршаф, мога ли да изчукам вашите прокиснали фекалии, мога ли да се поизпразня в устата на вашата сестра, мога ли да наеба в гъза вашата майка?! Не ме харесвате, а когато исках да се тъпча с лайната ви - тогава ме харесвахте?! Да! А така - кура ми в устата на сестра ви - не ме харесвате! За майка ви - мълча. Та нали аз съм супергерой - мога да мълча!

Резачка! Дайте ми моторна резачка, ще отрежа всичко ненужно, ще оставя само кур, който ще се взриви на безброй парченца, разкъсван от изкрящите въздушни пари, които изригват от вените ми. Супергерой.

Ден като ден, пак ми се повръща още от сутринта, пак вали дъжд, май... Хора-мравки, покриват стените на сградата със слюнки-пенопласт, а аз седя и гледам, тъпо гледам дървото, то е старо и грозно, макар и да прилича на мен, но аз съм млад и красив, и все пак прилича, добро, голямо дърво с корени-пипала. Така и ще си расте тук още двеста-триста години, докато някой запъртък в тениска с надпис "урод" не го отсече за дъски за ковчег, къде тогава ще е вашият супергерой?

Подута буза, и още как... Ухапала ме е гигантска оса-гроса, има такъв вид! Да, именно така, именно гроса, аз не вярвам че тоя хилав плужек без предни зъби е бил способен да ме подреди така, той не би могъл да ми натърти костите, той е малък и вони, той лъска на съседката, а аз на Кармен Електра, аз - супергероят!

Вкиснато! Навсякъде е вкиснато! Вкиснато е даже в ненките на младата майка. Гнило и вкиснато, отврат, сране... Сере ми се, не мога да ви гледам и да сера, ако ви гледам, струва ми се че вече съм се изсрал, вие така си приличате! Казват, че съм наркоман, това даже си го шушукаха дървениците по моя слабоокосмен гръб... А аз все едно не им вярвам, за мен без, аз съм супергерой, сам за себе си, и кръвта ми е чиста, сама за себе си. Имате ли нож?! Имате ли уста?! Ами тогава напъхайте своя нож в своята уста, оставете ме на мира!

Умора - не и аз! Не, не съм уморен, просто ми е тъжно, дори клепачите, затварят се самопроизволно, дори не ми се иска да ги удържам. Дрямка в костите, кръвта е тежка, сънят е лек и всеобхватен. В съня си аз отново не спя, в съня си отново се чудя, в съня си отново... отново... отново... събирам ябълки и ги ям, веднага, в много от тях има червеи, те вонят на бадеми, те пищят като че ги изнасилват, те се дърпат като кървави таралежи без игли и кожи, но аз ги мачкам с чистите си ръце и плюскам, такава е нелеката участ на супергероя.

Пренаселено.

Отделяте месото от костите, може даже леко да го начукате, пускате го в кипяща вода, гледате клокочещата повърхност и се радвате на своето неясно, никакво отражение. Месото от червено се превръща в сиво, меко, почти готово, махате пяната, добавяте картофи, фасул, моркови, сол, лайна на вкус... А на мен все още ми е тъжно и тихо, а аз все още не съм изкипял. Супер. Супергер. Супергерой!

ако пънка не е мъртъв, ти направо го убиваш. С кура си.