Да споделя с вас...

Отново ме е обхванало отчаянието.
Моя приятелка, която се ожени този месец и съответно сега започват опитите за бебе, май вече е бременна.Не ме разбирайте погрешно, аз много се радвам за нея, ако наистина е така, но отново започнах да се самосъжалявам.
Казвам си за кой ли път, че не е честно при едни да става толкова бързо, а аз да правя какво ли не и да го желая толкова много и ... нищо.Радвам се, че тя няма да има моите проблеми и че няма да преживее същото като мен, защото зная колко е гадно и как човек се смазва.
Но аз самата пак съм се депресирала и започнах отново да мисля и да мисля за проблемите, а тъкмо се бях поуспокоила.Чувставам се отново толкова непълноценна и объркана, сякаш Господ ме е забравил или ми праща едно огромно изпитание, което не зная как ще преодолеея.
Надявам се, че ме разбирате добре.Някой от вас чувства лисе понякога така?Или аз вече психически съвсем не издържам?

Спокойно,миличка!
Всички сме минали по един или няколко такива периоди на отчаяние...
Горе главата!
Все някога и на нас ще ни се усмихне съдбата и тогава няма да има по-щастливи хора на земята,нали?
Поздрави и по-ведро!!!

Не се притеснявай, мисля си, че всички или поне с повечето в този форум се чувстват по подобен начин. Разбира се всеки се радва, че друг е успял и няма същия проблем като нашия и все пак!!! Аз пък, вчера разбрах, че моя приятелка, която не бях чувала отдавна, от два месеца си има второ бебе! Общо взето чувствата ми бяха като твоите. Зарадвах се и веднага и се обадих да й честитя, и все пак изпитах болката, че аз немога!!!

Здравей мила, ако знаеш колко добре те разбирам...
И аз имам чувството че се намирам в някаква емоционална въртележка. Всеки месец срив, безутешен рев когато разбера че за пореден път не е станало. След това се успокоявам и за седмица две се опитвам да не мисля и да се убедя че трябва да ценя времето когато сме само двамата със съпруга ми, когато мога да му отделям цялото си внимание и обич, когато можем да си позволим да сме спонтанни в решенията си, защото това време скоро ще свърши. Рано или късно ще имаме бебче...надявам се да е по-скоро.
Двете седмици след овуто пък са изпълнени с надежди и очакване, всяка болчица ми носи радост защото значи че може би е станало. Последните дни пък съм кълбо от нерви, раздразнителна, не мога да спя, да ям, все търся признаци...после ми идва и отново рев, отчаяние и всичко се повтаря.
Не знам до кога ще издържа така...вече съм емоционално изцедена.
Понякога има периоди когато съм по-спокойна, не мисля за проблема или работата ме е залисала. И тогава някой хубав ден виждам стара приятелка/колежка, с която сме си изгубили дирите. Виждам я с количка с някой сладур вътре и се сривам отново, и се питам защо...с какво съм го заслужила...с какво съм сгрешила че съм наказана така да страдам. Отговора е с нищо, наречи го лош късмет, божа работа или както искаш. Важното че нито ти, нито аз или който и да е друг в това положение е виновен с нещо. Това просто не е в нашата власт, трябва да го приемем и да продължим да се борим.
Знам че е трудно. Съвсем наскоро сестрата на мъжа ми съобщи че е бременна, фал станало...сега ще прави сватба и т.н. Хем се радвах за нея, хем ми се късаше сърцето, два дена ревах, самосъжалявах се...и защо, с какво може да помогнат сълзите...с нищо, депресирам се, ставам емоционална развалина, а много добре съзнавам че това може само да навреди на бебеправенето.

Извинявай за обърканите мисли и дългите словоизлияния. Исках само да ти кажа, че не си сама, че не само ти мислиш и се чувстваш така. Трябва да сме силни и чудото все някога ще стане, ако не тази година догодина, ако не догодина след две години. Просто трябва много търпение и воля. И да се опитаме да не забравяме мъжете до себе си, които ни обичат такива каквито сме и не заради детето което можем и ще им родим, а заради самите нас. Нека се опитаме по-малко да мислим за проблема, да се усмихваме повече, да бъдем засмяните и жизнерадостни момичета, в които те са се влюбили, да се наслаждаваме на миговете заедно, защото те никога няма да се върнат.

Целувам те и ти желая много спокойствие, приятни мигове и късмет

И на мен понякога ми идва да вия от болка, но това едва ли ще помогне. Непрекъснато виждам около мен двойки, които нито знаят какво е спермограма, тест за ову и др., нито пък са целяли да имат дете точно сега, но съдба ... За справедливост не ми се мисли, но и не съм се примирила, просто чакам своя миг и вярвам, че ще дойде рано или късно. В това отношение само мога да се възхищавам на съпруга си, който понася всичко стоически и никога не е показал отчаяние - пие си медикаментите и ме подкрепя. А и преодолените заедно трудности ни правят по-силни, уверени и вярващи един на друг, от личен опит го споделям, макар да звучи като клише.
Трябва да сме силни, нали ни предстои да гледаме деца, а с тях идват много отговорности и проблеми, за които не сме и подозирали.
Кураж!

Уф…ми то се свиква… Когато останеш само ти без дете от всичките ти приятели и познати, в един момент спира да ти пука. Пък те започват и по второ да имат….
Така е. Приятелките ти- първа, втора, трета…пета… раждат. После втора, трета и пета ще раждат второ и вече спира да ти прави впечатление раждаемостта около теб. Водиш си само една суха статистика без особена емоция .
И аз преди се впрягах на тези факти, но преди. Сега не го приемам толкова лично.
Живей си живота без да се вглеждаш в тези неща. И ние сме на опашката за бебета- рано или късно всичко ще се нареди.


Личи си, че съм била на почивка, нали?

И аз се чувствам по същия начин, и на мен ми минават тия мисли през главата...
Даже тази сутрин, отивайки на работа, минах покрай една будка за вестници и погледа ми беше привлечен от корицата на списание - усмихната майка държи усмихнато бебенце, и ... сълзите ми сами тръгнаха - не мога да спра да плача... вървя и плача... не мога да спра сълзите...
Помогна ми мисълта за предстоящия отпуск и почивката на море - след 10тина дни съм на морето, ще почина и за малко ще спра да мисля, поне така се надявам... поне за малко да спра да мисля...
Ако ти предстои почивка - мисли за нея, на мен в момента това ми помага...

Мили момичета, не трябва да се предаваме и да страдаме!
До колкото съм чувала психологическата нагласа и стреса влияят на безплодието. Аз също така страдам като видя бебче и толкова ми се иска да си имам и аз мое.
Все си казвам Божа работа, ако не стане ще си осиновим, сигурна съм, че пак го обичаме това дете като свое и ще бъдем щастливи.
Горе главата, нека не позволяваме това да ни убие и продължаваме да вярваме!

Благодаря на всички за безграничната подкрепа, която ми оказвате!
ЗА това и зная, че с вас мога да споделя болките и терзанията си, защото ако не съм права - ще ми кажете, а ако и вие се чувствате така, ще споделите с мен.Тогава спирам да се чувствам толокова сама и безпомощна, вашите думи ми дават сили да продължа неравностойната борба със съдбата.
И аз зная, че трябва да бъда търпелива, че спокойствието е много важно, но...
И на мен ми предстои да ходя на море след 10 дни и наистина ще послушам съветите ви да се насладя на почивката и на слънцето, пък дано се заредя с повечко положителна енергия...

Прави сте, един ден ние ще станем най-добрите майки, защото ще знаем какво сме преживели, за да стигнем до нашите бебчета...
Целувам ви всички и многооооо ви благодаря!

Мила Мечтателка,
позволявам си да пиша, макар че "правя опити за забременяване от 5 месеца", а и имам голямо дете, с единствената мисъл да ти кажа, че НИКОГА НЕ ЗНАЕШ КАКВО СТОИ зад веселия външен вид на човек.
Мили бъдещи мами, наричам ви така, защото съм сигурна, че рано или късно ще имате бебчета, да се опитаме да не обръщаме внимание, защото човек не знае какво го чака, а и не знаем какво изпитват, тези които са щастливи - според нас.
Живея циклично - на 14 дни - ову - М, НАДЕЖДА - ОТЧАЯНИЕ.
Правим опити тайно, защото съм много възрастна, не смея да отида на лекар, за да не започне да ме разколебава, не смея да кажа на никой защото знам, че почти всички ще са против, не смея да кажа на голямото си дете, защото ще настане война.
В очите на приятелите съм щастлива, весела, доволна от живота, купонджийка.
Сигурно ми завиждат някои...
Ако, ДАЙ БОЖЕ ЗАБРЕМЕНЕЯ, изпадам в ужас - ще трябва да се боря със целия си свят.
Риска от генетични увреждания е огромен на тази възраст.
Дали ще съм жива и здрава да го отгледам поне до 20 годишна възраст.
Няма ли да се срамува, че ще има възрастни родители?
Сърцето ми се свива при мисълта за спонтанен аборт /то не че съм успяла да забременея, де/, защото това означана край за мен, няма да имам време да се възтановявам.
Само тук, виртуално мога да кажа всичко това.
А толкова обичам приятеля ми, толкова искам...
И въпреки всичко знам, че връщане назад няма, това е моят път...
Мили момичета, вие сте млади, ще успеете, имате толкова време и за още деца, обичайте се...

P.S. При предишната си бременност лежах седем месеца и половина в болница за задържане.