Тъжна съм

Писмо, което няма на кого да пратя, но вярвам, че пуснато тук няма много да ви оттегчи. Просто вик в празното.

Толкова много ми липсваш. Удивително е как един напълно непознат човек постепенно става частица от сърцето ни и остава там , каквото и да се случи.
Измина цяла една година, но няма и ден от нея, в който ти да не си бил с нас. Няма нито един ден , в който да не сме казали името ти. Важните събития в живота ни, дребните ежедневни случки, всичките са свързани с теб. Когато се лутам объркана, винаги стигам до желанието да можех да те попитам, или просто да поседим и да побъбрим. Успокоително да ми кажеш “Танчето, стига си мрънкала!”
Не ходя често на "Славейков" вече. Всеки път когато се изправя пред сергията с книги и видя някоя нова ....но не мога да се обадя и да те питам имаш ли я вече....
Всяка сутрин пускам проклетия компютър и там, от всяко местенце ме гледаш ти. Всяко нещо тук е пипнато от твоята ръка и ми крещи името ти. Поглеждам към снимките и плача, Джече.
Всеки път , когато лошотията ми вземе връх и се опитам да станa гадна, си казвам “Джеко не би одобрил това.” И спирам. Ти ме направи по-добър човек.
Но защо ми е тази доброта?
Много висока цена, за да открием себе си!
Исках да ти разкажа. Дипломирах се (за какво ли ми трябва това). Отслабнах.
Мишелка завърши училище и то с много хубав успех. Стефчо е станал един такъв голям, няма да го познаеш.. Слонът пък е станал още по-добър и търпелив с мен. Ти ни обърна един към друг и ни накара да ценим , това, което имаме.
Когато палим лампите под стълбата...а ти толкова много ги харесваше глупавите лампи.
Усмихваш ми се от снимката с многото шапки и ужасно ми се иска да имам пак онова отминало усещане за присъствие и мъничко, простичко щастие.
Когато у нас дойде гост и се опита да седне на твоето място, винаги се стягам, сякаш те виждам там, седнал.
Исках само да ти разкажа как минават дните без теб и да ти кажа още, колко много те обичам.
Много, много ми липсваш, Джечо.

вече? Нима? Така е, мила, има незаменими хора, които оставят много мъка и празнота в нас. Не знам какво да ти кажа, освен, че разбирам какво чувстваш. - това е една тъжна усмивка.

Луд е, който ми вярва, който не - МНОГО ПОВЕЧЕ!

Не знам какво да ти кажа, освен, че съжелявам за това, че така и не можах да се запозная с него, явно е оставил огромна следа в теб и в останалите си приятели - а това е най голямото признание за всеки човек.
Не забравяй, че винаги ще бъде с теб - в спомените, душата и сърцето ти.

Welcome to the real world

Той би се радвал за теб с твоята радост. Сигурен съм. И не би искал да си тъжна.
Нима мислиш че се разделяме завинаги с тези които ни напускат? Ние ги носим в сърцата си.

*Гнусотник Беснеещ, Трупогризец, Дупелюбец, Войнствуващ*

Не знам за кого става дума, не е и нужно. Знам само, че си загубила някой много близък. И знам колко боли. Изпитала съм го.
Едва ли ще те утеши, но аз вярвам, че смъртта е просто друга форма на живот. Вярвам също така, че тези любими хора продължават да бъдат с нас, макар и да не усещаме физическото им присъствие.

Бъди силна, той е с теб!

хвани ме.....ако можеш

Всеки човек идва тук с предназначение-ето,той те е направил по-добра.Значи е по жив от всякога.И аз ще ти кажа защо ти е тази доброта-за да я предадеш на околните.
И ти се справяш ,макар че може би не го съзнаваш.

бях на средата на един спор има ли задгробен живот. Аз естествено - възпитаничка на новото (вече старо) соц-време - твърдях, че няма такова нещо. И тогава покойния вече и любим мой вуйчо каза "Не си права, Смайличко, човек живее след смъртта поне още 10-20-50 години. Живее толкова, колкото го помнят".
Нека твоя Джеко живее вечно. Както ми се иска да живее моя вуйчо.

..и вече го е "прочел" твоето писмо до него .... и знае всичко. Че и без писмото...

в същото.

Туш, Джек е жив във всяка минута, в която хората си спомнят за него, а човек като него не се забравя. И все пак....

HOMO LUDENS

Е--е-ех, миличка глупчо...как само те разбирам, както и всички останали....

целувам те по бузата


ALL RIGHTS reVERsed

Има един разказ на Кир Буличов, мисля, “Подели с мен”. Който го е чел ще се сети веднага, за който не , ще кажа с две думи. На една планета хората имат способността да поделят болката с другите хора. Така тя намалява и се разпределя. Този, който страда, страда по-малко. Колкото повече хора споделят болката му, толкова тя е по-малка.
Често в клуба някой пита защо влизате тук, какво търсите , какво намирате.
Всеки нещо свое си, мисля, но това ваше съпричастие е едно от нещата които тук винаги съм намирала, дори да съм писала по много далечни от сексуалните теми.
Сигурно някой ще си каже, че не му е тук мястото и ще бъде прав. Но тук има хора, с които съм готова да говоря на всякакви теми, хора , които винаги са проявявали разбиране и добра воля да помогнат, ако не с друго, с думи...хора, които са поделяли болката ми и са я правили по-поносима.
Благодаря от сърце.

За мен е чест да мога да ти помогна в такъв момент. Дано успявам поне мъничко.

*Гнусотник Беснеещ, Трупогризец, Дупелюбец, Войнствуващ*

Освен да те прегърна, искам да ти дам малък откъс от любима книга и любим автор, който страшно ми помага, когато се чувствам като теб...


* * * * * * * * * *


За смъртта


Тогава АЛ-МИТРА проговори с думите:
– Сега искаме да те попитаме за смъртта.
А той в отговор й рече:
– Искате да узнаете тайната на смъртта.
Но как ще я откриете, освен ако потърсите в сърцето на живота?
Очите на бухала, свикнали с тъмата, са слепи за дневната светлина и той не може да разбули тайната й.
И ако наистина желаете да видите духа на смъртта, широко отворете сърце, за да усетите живота.
Защото животът и смъртта са едно, както реката и морето.

В дълбините на вашето упование е тихото знание за отвъдното;
и както семенцето под снега сънува, така и вашите скърби бленуват пролетта.
Вярвайте на сънищата си, защото в тях са дверите на вечността.
Страхът ви от смъртта е трепетът на овчаря, застанал пред владетеля, който ще положи ръка на рамото му в знак на почит.
Нима в боязънта си овчарят не се радва, че ще го почете самият цар?
И все пак в трепета не е на себе си.

Какво е да умреш, освен да се възправиш гол на вятъра и да се разтопиш в изгряващото слънце?
И какво е да спреш да дишаш, ако не да пуснеш своя дух на свобода от вечните му приливи и отливи, за да се въздигне, да се пръсне вредом и да дири, невъзпрепятстван, своя Господ-Бог?

Само когато пиеш от реката на мълчанието, можеш истински да пееш.
Когато стигнеш върха на планината, тогава почва дивно изкачване.
И истинският танец се захваща, когато твойте кости потънат в прегръдките на вечната земя.


* * * * *


За радостта и скръбта

Тогава една жена помоли:
— Кажи за Радостта и Скръбта.

А той в отговор й рече:
Вашата радост е вашата скръб, само че без маска.
Същият извор, от който блика смехът ви, често е пълен с вашите сълзи.
И как ли би могло да бъде инак?

Колкото по-дълбоко дълбае скръбта в душата ви, толкова повече радост може да вмести тя.
Писаната паница, от която пиете виното си, не е ли била опалена в грънчарска пещ?
И лютнята, която весели духа ви, не е ли била дърво, дялано и дълбано с остър нож?

Както се радвате, вгледайте се дълбоко в сърцето си и ще видите, че същото онова, което ви е носило скръб, сега ви носи радост.
Когато сте скръбни, отново се вгледайте в сърцето си и ще видите, че плачете от онова, от което сте ликували.

Чули сте да казват: "Радостта е по-велика от скръбта", а от други сте чували: "Не, скръбта е по-велика."
Но аз ви казвам, че двете са неделими.
Те идат заедно, и когато едната седи с вас на трапезата ви, помнете, че другата е заспала в леглото ви.

Наистина вие висите като везни помежду радостта и скръбта си.
Само когато сте празни, сте в покой, в равновесие.
Но ако ковчежникът ви вземе, за да отмери злато и сребро, то радостта или пък скръбта ви без друго ще се надигат и спадат.


Джубран Халил Джубран
"Пророкът"