Към никого!

Една нощ в операта

Умиращият лебед плаче.
В един момент престава да танцува.
Душата му трепти обаче.
И мрачни гледки мозъкът рисува.

Смъртта като забвение отблъсква.
Умирането трудно се понася.
Безкраят не привлича, нито радва.
(Оркестърът замислено приглася)

Мигът се точи като вечност...
Просторът мами.. звуците отмират.
Но лебедът с криле потрепва...
(Оркестърът цигулките прибира)

Антракт

Родените да летят не могат да пълзят!
вещерска поговорка

Само миг...


Вчера открих три вълшебни думички...и искам да ги споделя с теб.


Спомен...
Миг...
Мечта...

Те представляват живота ни. От една страна...
Всяка една от тези думички или се превръща в другата, или вече е била другата, или ще бъде...
Преливат се...

И за туй мисля, че са вълшебни...


Усмивка


М. Д. : "Не може ли да влезем някъде вътре, на чист въздух?"

Спомени..изпълнени с тъга
миг...болка и тъга
мечта...сънувана любима.

Само в смъртта има живот.Само в мрака светлина.Само в мълчанието-слово.

Защо толкова тъжно? Защо тази мисъл за края?

[линк]

Защото.

Понякога просто излиза отвътре...
Оставяйки "защо" - то да виси самотно във въздуха.

Ала...нека си отговори той...


Поздрав и усмивка


М. Д. : "Не може ли да влезем някъде вътре, на чист въздух?"

Понякога цялата вечност може да се събере в един-единствен миг.....
Чакал си човека на другия край на земята.... Но земята е кръгла.... Човека на Другия край на земята. Обърни се. Човека зад теб...

Водното конче съвсем не бе простота, нито пък сложност.
То бе поезия.

Така е. И много, много ми е познато!

[линк]

Всичко което някога се е родило,има край.И ако успеем да приемем тази мисъл..да не се страхуваме от нея,ще разберем че този живот е само миг...Просто няма да сме толкова привързани към всичко дребно,и материално.

Само в смъртта има живот.Само в мрака светлина.Само в мълчанието-слово.

Напълно съм съгласна и прозрението винаги идва, макар и късно. Понякога за него се плаща неимоверно висока цена.


[линк]

Изравнена от спортно - бегачи,
тук пътеката просто лъщи.
По средата със букви разкрачени
някой писал бе тук с тебешир:
<<Венче,Венче,защо съгреши?>>

Та не беше ли това непознатият,
що ме срешна на стръмния склон
с късо яке и вехт панталон,
с поглед,в който зари тишината?

И след малко - пак букви по пътя:
<<Аз те чакам.Върни се при мен!>>
То бе сякаш въздишка и зов...
По нагоре:<<Прощавай любов!>>

Здрачът падаше бавно.
И ето, аз отново прочетох:
<<Няма радост за мен!>>... Амор омниа!
Бе край мен тишината и огромни
сенки падаха кротко отвред.

Има,има в живота тревоги,
но и те са понякога дар.
Има чувства дълбоки и строги,
на които не си господар.

Тия болки такива са,значи,
тоя момък,е значи,такъв,
че по лесно е да ги изплаче
със стих,отколкото с кръв.

Да му бъде свидетел гората,
да го слушат цветята,тревата.

Людмил Стоянов




"Не можеш да споделиш с нея морето, ако тя гледа морето, а ти гледаш нея.."

"Заплакаха ангели,
обвили с крилете си бели душата ми.
Заплакаха ангели,
заслушани тъжно, със страх в тишината ми.
Заплакаха ангели,
попили от мен и тъгата, и мрака обречени.
Заплакаха ангели,
във моите болки и скърби облечени.
Заплакаха ангели,
приютили моите хаосни мисли.
Заплакаха ангели,
причистени от моята вяра.Тъй чисти.
Заплакаха ангели,
сълзите им в златни нишки се сплеха.
По тях към небето с душата ми бяла поеха. "

Пепа Николова