Мемоари от Ада

Декаденс. Упадък. Нихилизъм. Апатия. Любими фази от моя живот, през които трябваше да премина. Срещу течението, ъндърграунд- стил, това все оше си го пазя. Макар и да беше преди 2-3 години, макар да ми се струва толкова отдавна или пък толкова скоро, този мой начин на живот все още поражда в мен онова странно усещане, което ме кара да се чувствам душевно мръсен. Но едновремено с това чувство, възниква и друго- опианяваща меланхолия, една упадъчна романтичност.
Повечето нормални хора помнят детските си игри, кварталните вражди и местните панаири- обичайните несериозни неща, които са вършели. Аз също не бях отклонение, като изключим единствено факта, че обикновено излизах навън, когато ставаше тъмно. Може би това се дължеше от прекомерното гледане на филми за вампири, както и на любимия ми още Туин Пийкс- все гледах да сгащя Боб в някоя горичка и да му разкажа играта затова, че бе убил моята Лора Палмър.
Дотук добре- само че никой не бе предвидил, че един прекрасен ден ще видя по MTV един "ивънземен хермафродит", за който в продължение на месец си мислих, че всъщност е жена. И така, "Дами и господа, представяме ви Мерилин Менсън"- ха! Ето че настъпи този момент в живота ми, koгато дрогираният инопланетянин прободе моите очи с игли, за да пусне вътре грозната светлина на света. Телевизията вече бе изиграла своята роля на Господ и гротескното ми звездно шоу бе стартирано.
Почувствах се като Алиса, която най-после излиза от заешката дупка, от дрогираната детска страна на чудесата. Само че така и не свикнах със Слънцето- очите ми продължаваха да бъдат червени, сега по друга причина. Светът разтвори своите крака за новата звезда- упадъчна, деформирана, готическа и потайна. Аз бях Хиерофантът, падналият ангел, онова мрачно човешко същество, което мразеше. Мразех хората, лишени от усета към изкуство, дребните им страсти, безволието, ограничеността им; мразех обикновените хора. Те сякаш бяха слепи цветя, отглеждани по един и същ начин, поливани и наторявани с едни и същи съставки. Тяхната еднаквост ме вбесяваше; аз обичах да мразя и мразех да обичам. Доставяше ми истиско удоволствие да ги вбесявам, да ги шокирам, да пораждам погнуса в тях с облеклото си, с поведението си.
Скоро, подтикван от телевизията и от любимата ми музика, аз исках да разбера какво е усещането, когато си надрусан. Може би, за мое щастие, открих единствено марихуаната. И така пушех, смеех се неистово, затварях се понякога в собствената си ментална кутийка и размишлявах върху нещата от жuвота. Срещах се с други хора, някои като мен, а други- депресирани, дрогирани, изгубили смисъла на съществуването си. Тогава за пръв път се почувствах мръсен отвътре; тежеше ми цялата болка, обичах някои от тези хора, но и се отвращавах от тях, от безволието и от крехкостта им, която малцина са способни да забележат. Аз бях с тях, но и над тях- най-вече ни отличаваше онази изтъркана, но велика дума, наречена Воля. Аз я имах и винаги ще имам волята- да не съм като останалите, да имам собствен стил на живот, да творя изкуство- грозно, нихилистично, объркващо и провокиращо- красиво.
Знам, че за да бъде един творец признат като такъв, то най-важното условие е той да умре( освен ако не е творец на масите).
Защо обществото признава някой за велик едва когато той/тя/то умре? Може би просто защото хората оценяват нещо, едва когато го загубят- тогава си припомнят миналото, правят равносметка на значимите личности, събития, неща, и си казват: "Това си заслужава(ше)!" Но случилото се е случило, човекът го няма и той не разбира за посмъртното признание, с което другите го даряват в момент на културен проблясък.
Е, аз не държа да се реаргира положително на това, което творя. Не ме интересува дали ще ме харесат; дори когато хората реаргират негативно, аз съм доволен. Шокират се, отвращават се, намразват ме, но целта ми е постигната- аз съм предизвикал ефект в нечия глава, накарал съм някой да се размисли, поне за миг да излезе от пределите на захаросания си свят. Не държа хората само да ме харесват или мразят, а се стремя да ги провокирам, да ги накарам да мислят. Създадох си собствен модел-немодел на мислене, поведение- на живот.
И въпреки че отдавна престанах да бъда малкото отблъскващо чудовище, да нося черните си дрехи, през последната година и половина предпочитам да бъда (второкласна) секс звезда, която всички искат да чукат, но която трудно позволява да я имат, да свети само за някой. Нося си марковите дрехи( в по-голямата част- просто така се случи, не ме разбирай погрешно), гледам да познавам по-влиятелните личности, да се държа на ниво. И на пръв поглед изглеждам като всички останали. А когато това ми пuсне- обличам си черните дрехи, оставям бомбата в главата ми да избухне и превключвам на другия Аз- "злият брат близнак", тъмната половина.
Така че животът е странен или сложен( зависи от гледната точка). Не е нужно да се придържаш към определен стереотип, освен ако твоят стереотип не е изграден от много други, както е при мен( стига да поддържаш връзката между тях). И дори ако един ден те нарекът циклофреник, кажат ти, че имаш раздвоение, не, размножение на личността, ти просто превключи на вежливия си Аз, хвърли една иронична усмивка и всичко ще е наред щом не ти пука( само дето имаше виц за един вежлив еблив лос, но това е друга тема). Ето ме сега- лежа си на леглото, пия абсент и гася поредната цигара, но решaвам да спра да пиша това, защото дългото писане ме изнервя. Не знам, може да ми е по наследство.

off, abe malko banalnichko mi se struva i se vyzmushtavam...zashto shte natrapvash sobstvenata si istoria na okolnite. mnogo po interesno ako im syzdadesh bog, na kogoto da se klaniqt, kogoto da ne vizhdat i razbirat, mozhesh estestveno ti da si skritiq zad obraza...no ne tolkoz direktno, se mi e taia