синята стълба

Баща ми-под леда и докато си мисля,че го виждам като през увеличително стъкло,той вече е отплувал няколко метра по-нататък. На моя баща не му стига просто да лежи под леда,не се чувства достатъчно далеч там и затова постоянно плува. По-точно,той не плува,а се носи и носейки се,ми се усмихва. Когато бях малка,все тичах след него-тъкмо да го настигна и той отново се изплъзва. Опитах да тичам по-бързо и по-бързо,дори пробвах да предугаждам посоката му предварително и тичайки по-бързо,да стигам там преди него,после да сядам на леда и да почуквам по него с кокалчетата на пръстите си,както се чука на врата. Чук-чук,здрасти,татко,аз съм тук,ето ме,как си,не ти ли е студено,не си ли гладен,къде отиваш,кога ще се върнеш,ще се върнеш ли изобщо? Чук-чук,добре съм,детето ми,не се тревожи за мен,добре съм,ще закъснея за вечеря,ще закъснея…..И докато ми отговаря,понася се още по-нататък. Гледам през леда как първо отплува лицето му,после тялото,най-накрая краката в нови обувки,а часовникът на ръката му продължава свободно да си цъка,макар че след няколко години каишката ще изгние. Струва ми се,че така можем да продължим да се гоним цял живот,но изведнъж усещам,че съм се уморила и не просто съм се уморила,но ми е омръзнало,изплъзвам се с гняв,вече не мога да търпя,не мога,викам му,крещя му:ти си луд,бе,какво си мислиш,че правиш,въртиш се нагоре-надолу,измъкваш се,покриваш се и всъщност никакъв те няма и защо ти е това,защо? Баща ми обаче продължава все така невъзмутимо да се носи,усмихва ми се неразбиращо и нищо странно няма в това,защото под леда той не може да ме чуе,неможе никого да чуе. И тогава аз заставам на едно място и повече не мърдам оттам. Стоя така ужасно дълго,изгубвам го от поглед,после той пак преминава покрай мен,гледа му изотдолу и тихичко почуква,чук-чук,здравей,детето ми,много си пораснала,как е,справяш ли се,не им се давай,милото ми,не им се давай….Като стърча така,самичка на това единствено място,установявам,че той всъщност се движи в големи, неправилни кръгове, около мен,отива по-надалеч,после пак се връща,преминава от ляваат ми ми страна,после от дясната,понякога под самите ми крака,леко движи ръцете си,използва теченията под леда и добре се справя,защото баща ми е бивш плувец,а тези неща не се забравят. Ето,той никога не се отдалечава прекалено от мен,само колкото трябва ,бащите никога не откъсват поглед от децата си,макар че не е ясно какво точно виждат,бащите винаги се носят някъде наоколо. Вярно е,че не виждам други деца на леда,нито чужди бащи някога са преминавали покрай мен,но съм почти сигурна,че е така. Чук-чук,ела си,татко,ела си,излез поне за малка оттам,може да ти хареса,ако не ти хареса,пак ще се върнеш,няма да те задържам,искам само да ти кажа нещо….Чук-чук,не те чувам детето ми,не те чувам,викай по-силно,татко ти вече остарява,виж колко ми е побеляла косата,викай по-силно детето ми ,викай по-силно….И докато отварям дробовете си до дъно,докато студеният въздух нахлува със свистене в тях и ми причинява режеща болка,баща ми изчезва ,сините му обувки изчезват,часовникът на ръката му изчезва,баща ми пак е отплувал за някъде и аз трябва да издишам,за да не ми се пръснат дробовете и да продължавам да стоя на това място,защото ако се преместя малко по-нататък,той може и да не ме намери вече.

***
Майка ми-над къщата,носи се безшумно и плавно,аз я гледам и я гледам,гледам я докато ме заболи врата,опитвам се да я проследя с очи,но не успявам. Тя дали ме вижда? Понякога като че ли наистина ме вижда. Чудя се дали вижда баща ми под леда. А той нея? Много ми е трудно така,мога да гледам или само нагоре,към нея,или само надолу,към него. Почти не успявам да ги видя двамата едновременно,само понякога,когато са толкова далеч,че ги усещам с периферното си зрение. Но това не е точно виждане,това са само две точки,едната в крайчеца на едното ми око и другата в крайчеца на другото. Майка ми не хвърчи като птица,а като хвърчило и ако се напрегна достатъчно,мога да различа връвчицата,с която е вързана за къщата. Спомням си как един път тя искаше да престане да хвърчи изобщо,повече да не се опитва и тогава връвчицата я спаси. Спомням си и друг път,в който тя искаше да изхвърчи толкова надалече,че дори и да се опитва,пак да не може да се върне. Тогава връвчицата спаси мен. Едно време,когато бях малко момиченце,небето над майка ми беше сиво ,с розови облаци. Сега е предимно сиво с тъмни дъждовни облаци,които се изваляват върху нея. Страх ме е за нея,от толкова много дъжд тя сигурно вече се е разболяла,настинала е лошо,но защо тогава не слиза долу,продължава да хвърчи ,може пък и да е забравила,че все още може да слезе,а може просто да не иска да се връща в къщата,но това е единственото място,където все още може да се върне. Мисля,че и сама се досеща,но е неразумна или може би прекалено разумна,знам ли….Понякога лети почти над главата ми и тогава си говорим: здравей,мамо,не се ли умори,защо не слезеш да си починеш малко,ето,дори аз,дето само те наблюдавам,се уморих,ако не искаш ти да си починеш,позволи поне на мен,летенето е опасна работа,неблагодарна,тъжна,колкото и да летиш над къщата,не можеш да избягаш от нея,не можеш да продължаваш така,аз също не мога да избягам от къщата, дори баща ми под леда,и той неможе ,не съм чула досега някой да е успял. Аз не искам да бягам,детето ми, напротив, искам да си остана при теб,при вас,но някак не мога,нещо ме кара да хвърча над къщата,то е по-голямо от мен,понякога ми става толкова мъчно,че се разплаквам,аз също съм уморена,искам да си почина. Да дръпна ли връвчицата, мамо? Не,недей,детето ми,може да се скъса.

Така си говорим с майка ми,шарената й рокля се издува от вятъра,самотата й е красноречива като тази на баща ми,не им е необходимо да си казват нищо-и така се разбират, после сядат прегърнати в кухнята и ужасно много страдат един от друг,от всичко,което им се случва или не им се случва. Както седят ,коленете на баща ми стърчат трогателно към тавана,той е като малко момченце,седнало на ограда, започващо да остарява,майка ми е отчаяна,понякога се досеща за истинската причина,друг път е просто отчаяна. Вече никой никого нищо не пита ,и без това знаем прекалено много,после баща ми се връща под леда и продължава да следва тайните си подводни течения,майка ми отново се издига над къщата и продължава да описва самотните си кръгове на изоставено хвърчило,а аз стоя на същото място и като че ли нищо не забелязвам.

елена алексиева
синята стълба
дневници

Интересен и доста странен начин да представиш взаимоотношенията в едно семейство. Но не мислиш ли че е малко прекалено?
Не, не не ме разбирай погрешно хареса ми , но ми е доста трудно да възприема такава отдалеченост в семейството. Много е драстично.

Чети между редовете и каквото и да прочетеш ще е вярно!

прекалено?

а актьорите-като ги видиш зад кулисите с колко грим са намазани заради прожекторите-как ти се струват? това влияе ли ти на оценката за спектакъла?

ако го прочетеш лично-може и да ти се стори прекалено. имай предвид,че на друг може да му се стори доста точно казано. за мен е преди всичко красиво. и провокативно.
има още цял куп такива находки в романа. може би далеч-по добри и привлекателни за клубарите-от откъса,който пуснах тук. май го има и онлайн-поцъкайте и вижте :)

Ами дай линк.
много е готино, има самобитност

***черен гологан не се губи***

[линк]

-това от словото-ама не е цялата. има още дневници :)

[линк]

-това е изказване на милена кирова