Дъжд...:)
11 отговора
256 прегледа
Дъжд...:)
Хоп...първо една,после втора след нея.
Дъждовните капки.
Цял ден облаците бавно се движеха по небето.Като огромен бял килим.Но днес те не бяха мрачни и начумерени като друг път.Даже лекичко се усмихваха.
Тя вървеше по улицата и когато усети първите капки се забърза и заоглежда наоколо.Търсеше къде да се скрие.
Дъждът се усили,а тя още не беше открила подслон.Не и се искаше да спира в някой магазин,където можеше да чуе единствено думите на хора,питащи се -"Кога ли ще спре?".
Не.Днес не и се слушаше.Искаше да остане сама.
Капките зачестиха.След малко започнаха да образуват стена,зад която не се виждаше нищо.
Всичко около нея се стопи и изчезна.Дъждовните капки го погълнаха.Очертанията на предметите се изгубиха и избледняха...някъде там..Остана сама,както искаше.
Отначало водата и се струваше студена.От допира на ледените капки потръпваше цялата.
...Беше мокра,без едно сухо петънце по себе си.Вир вода.До кости.Капките вече не бяха студени и неприятни.Те нежно докосваха тялото и излъчваха топлина.
Вървеше по средата на улицата,нямаше коли.Събу обувките си и тръгна по гладкия път.Боса.
Някой от минувачите,придвидливо взели чадърите си,се мръщеха и казваха:"Още една луда!".Други се усмихваха.
Тя не виждаше нищо.Само него.Усещаше го.
Дъждът.Само той имаше значение.Той и тя.Единствени на света.
Спокойствието се разля като нежна мъгла...Проникваше навсякъде,притъпяваше неприятните емоции,забавяше ритъма на сърцето...
Всичко се губеше в капките.Те го пречистваха.Даваха му дихание.Поставяха начало.А във всяко начало имаше надежда за нещо по-добро.
Тя вдигна глава.Дъждът обля лицето и.Небесната вода се стичаше плавно по него.Затворените очи усещаха топлината.Те сякаш едва сега прогледнаха и видяха света.За пръв път-такъв какъвто е.Предметите и сградите наоколо отново изникнаха сред мъглата...хората се усмихваха,поне повечето.
Началото бе поставено.До следващият дъжд...
Появи се дъга.
****
Дъга,в чиито цветове потъваше и в чиито граници се губеше.Или по-скоро намираше себе си.
Червеното я сгряваше.
Жълтото я караше да се усмихне.
Зеленото ухаеше на пролет.
В синьото се оглеждаше и виждаше небето.
Не ходи по стъпките на другите,защото няма да оставиш собствените си следи.
Дъждовните капки.
Цял ден облаците бавно се движеха по небето.Като огромен бял килим.Но днес те не бяха мрачни и начумерени като друг път.Даже лекичко се усмихваха.
Тя вървеше по улицата и когато усети първите капки се забърза и заоглежда наоколо.Търсеше къде да се скрие.
Дъждът се усили,а тя още не беше открила подслон.Не и се искаше да спира в някой магазин,където можеше да чуе единствено думите на хора,питащи се -"Кога ли ще спре?".
Не.Днес не и се слушаше.Искаше да остане сама.
Капките зачестиха.След малко започнаха да образуват стена,зад която не се виждаше нищо.
Всичко около нея се стопи и изчезна.Дъждовните капки го погълнаха.Очертанията на предметите се изгубиха и избледняха...някъде там..Остана сама,както искаше.
Отначало водата и се струваше студена.От допира на ледените капки потръпваше цялата.
...Беше мокра,без едно сухо петънце по себе си.Вир вода.До кости.Капките вече не бяха студени и неприятни.Те нежно докосваха тялото и излъчваха топлина.
Вървеше по средата на улицата,нямаше коли.Събу обувките си и тръгна по гладкия път.Боса.
Някой от минувачите,придвидливо взели чадърите си,се мръщеха и казваха:"Още една луда!".Други се усмихваха.
Тя не виждаше нищо.Само него.Усещаше го.
Дъждът.Само той имаше значение.Той и тя.Единствени на света.
Спокойствието се разля като нежна мъгла...Проникваше навсякъде,притъпяваше неприятните емоции,забавяше ритъма на сърцето...
Всичко се губеше в капките.Те го пречистваха.Даваха му дихание.Поставяха начало.А във всяко начало имаше надежда за нещо по-добро.
Тя вдигна глава.Дъждът обля лицето и.Небесната вода се стичаше плавно по него.Затворените очи усещаха топлината.Те сякаш едва сега прогледнаха и видяха света.За пръв път-такъв какъвто е.Предметите и сградите наоколо отново изникнаха сред мъглата...хората се усмихваха,поне повечето.
Началото бе поставено.До следващият дъжд...
Появи се дъга.
****
Дъга,в чиито цветове потъваше и в чиито граници се губеше.Или по-скоро намираше себе си.
Червеното я сгряваше.
Жълтото я караше да се усмихне.
Зеленото ухаеше на пролет.
В синьото се оглеждаше и виждаше небето.
Не ходи по стъпките на другите,защото няма да оставиш собствените си следи.
А може ли едно слънчево?
Слънчева градина
Здравей!...
Питаш ме коя съм.
Знаеш ли, бих могла да ти кажа годините си и името си, квартала, в който живея. Но и аз като Екзюпери винаги изпробвам хората-и след първите думи вече се нагаждам и мога да има говоря каквото искат... Но се уморих. Затова ще ти кажа коя наистина съм.
Бих могла да ти кажа, че обичам слънчеви залези и дъжд; бих могла да ти кажа, че обичам поезията и всяка вечер запалвам всичките 19 свещи в стаята ми, а после ги изгасям и почват да светят 38те звезди, залепени на полилея ми.
Бих могла да ти кажа, че в живота ми има толкова добри мигове и толкова прекрасни хора, че съм благодарна за всяка тяхна усмивка или сълза. Но това няма значние. Защото това са приказки за мен... Не мога да говоря за себе си.
Важно е-единственото важно нещо е, че Някой Някъде Там ми е позволил да имам цветна градинка. Мъничка, с хиляди цветя. Слънцето обича да плете паяжинките си там, така че трябва да съм много внимателна-да не би да скъсам някоя сребърна нишка... Винаги пристъпям там боса, само аз и земята, и цветята.
Взимах лейката вечер и ги поливах, едно по едно, съвсем внимателно, за да не ги нараня.
Вървях между тях и целувах листата им едно от едно, гледах разрошените им цветни косички, в които играеше слънцето.
Всяко едно цвете в тази цветна градина има свое слънце, крито някъде в листата му. Слънце! Да, точно слънце!...
Разхождах се между цветята, говорех им, обичах ги. Те глатеха главичките си в знак на благодарност и се усмихваха отново. И пак, и пак...
Между цветята имаше мъничка пътека-съвсем тясна, колкото да мине един бос човек, посипана беше с камъчета-мънички и кръгли, зелени камъчета.
В цветната градина имаше обич-тя сякаш се беше загубила сред цветята и сега, успана, пееше някъде там-между двата края на пътеката.
Така бях направила градинката, че не беше мнопго горещо-точно като за мъничките ми, капризни цветенца.
В средата на цветната градина имаше полянка. Полянка, да!Точно по средата имаше дърво, череша. Надявах се някоя нощ и аз да седна под небето, на тревата, и да се заслушам в звездните-цветни приказки...
__
Много ми хареса твоето
Извинявай, че ти развалих темата, просто исках да споделя:/
Света не се върти нито около мен, нито около теб.
Върти се около остта си.
Света е егоист.
Здравей!...
Питаш ме коя съм.
Знаеш ли, бих могла да ти кажа годините си и името си, квартала, в който живея. Но и аз като Екзюпери винаги изпробвам хората-и след първите думи вече се нагаждам и мога да има говоря каквото искат... Но се уморих. Затова ще ти кажа коя наистина съм.
Бих могла да ти кажа, че обичам слънчеви залези и дъжд; бих могла да ти кажа, че обичам поезията и всяка вечер запалвам всичките 19 свещи в стаята ми, а после ги изгасям и почват да светят 38те звезди, залепени на полилея ми.
Бих могла да ти кажа, че в живота ми има толкова добри мигове и толкова прекрасни хора, че съм благодарна за всяка тяхна усмивка или сълза. Но това няма значние. Защото това са приказки за мен... Не мога да говоря за себе си.
Важно е-единственото важно нещо е, че Някой Някъде Там ми е позволил да имам цветна градинка. Мъничка, с хиляди цветя. Слънцето обича да плете паяжинките си там, така че трябва да съм много внимателна-да не би да скъсам някоя сребърна нишка... Винаги пристъпям там боса, само аз и земята, и цветята.
Взимах лейката вечер и ги поливах, едно по едно, съвсем внимателно, за да не ги нараня.
Вървях между тях и целувах листата им едно от едно, гледах разрошените им цветни косички, в които играеше слънцето.
Всяко едно цвете в тази цветна градина има свое слънце, крито някъде в листата му. Слънце! Да, точно слънце!...
Разхождах се между цветята, говорех им, обичах ги. Те глатеха главичките си в знак на благодарност и се усмихваха отново. И пак, и пак...
Между цветята имаше мъничка пътека-съвсем тясна, колкото да мине един бос човек, посипана беше с камъчета-мънички и кръгли, зелени камъчета.
В цветната градина имаше обич-тя сякаш се беше загубила сред цветята и сега, успана, пееше някъде там-между двата края на пътеката.
Така бях направила градинката, че не беше мнопго горещо-точно като за мъничките ми, капризни цветенца.
В средата на цветната градина имаше полянка. Полянка, да!Точно по средата имаше дърво, череша. Надявах се някоя нощ и аз да седна под небето, на тревата, и да се заслушам в звездните-цветни приказки...
__
Много ми хареса твоето
Извинявай, че ти развалих темата, просто исках да споделя:/
Света не се върти нито около мен, нито около теб.
Върти се около остта си.
Света е егоист.
в отговор на Пyфи Бaф-cмeтkoвoдka
#4
Re: Дъжд...:)
Незнам тогава как ще реагираш ако ти каза,че написах нещичко за зимата...Затова няма да ти казвам.
Не ходи по стъпките на другите,защото няма да оставиш собствените си следи.
Не ходи по стъпките на другите,защото няма да оставиш собствените си следи.
Re: Дъжд...:)
В отговор на:...Беше мокра,без едно сухо петънце по себе си.Вир вода.До кости.Капките вече не бяха студени и неприятни.Те нежно докосваха тялото и излъчваха топлина.
Вървеше по средата на улицата,нямаше коли.Събу обувките си и тръгна по гладкия път.Боса.
Някой от минувачите,придвидливо взели чадърите си,се мръщеха и казваха:"Още една луда!".Други се усмихваха.
Диана! Ще ми повярваш ли, че точно преди няколко дни същото това нещо ми се случи и на мен! Направо не можах да повярвам на очите си, когато го прочетох! Помислих, че ми се е привидяло (или че пак съм заспала неусетно). Прочетох го пак, и пак, и пак... Да! Наистина пишеше това всеки път! И ми стана странно... И топло.
Благодаря ти! Може би не виждаш за какво точно ти благодаря, но може би ще разбереш...
Поздрави!
Аз живея, даже дишам
и обичам да ми е красиво.
и аз ти благодаря:)
Вярвам ти,как няма да ти вярвам?
Преди няколко дни значи....а на мен това усещане ми остана завинаги в съзнанието преди около 2 години...никога няма да го забравя.Едва ли ще се случи пак,но и един път е достатъчно.:)
Аз и сега разбирам защо каза:"Благодаря!"
Не ходи по стъпките на другите,защото няма да оставиш собствените си следи.
Преди няколко дни значи....а на мен това усещане ми остана завинаги в съзнанието преди около 2 години...никога няма да го забравя.Едва ли ще се случи пак,но и един път е достатъчно.:)
Аз и сега разбирам защо каза:"Благодаря!"
Не ходи по стъпките на другите,защото няма да оставиш собствените си следи.
Re: Дъжд...:)
Това май съм го изпитвал преди 1 месец ...
... когато се прибвах вкъщи баща ми се чудеше защо съм ухилен до уши след като целия бях вир вода ...
Браво ! Много хубаво разкаче.
Чувството за сцената сякаш струи от него.
... и виждам там в дъжда как върви напред и танцува едно момиче, като дъжжи сандалите си в ръце ... ... дарявам и една усмивка изпод моя сив чадър
...
... когато се прибвах вкъщи баща ми се чудеше защо съм ухилен до уши след като целия бях вир вода
...
Браво ! Много хубаво разкаче
.
Чувството за сцената сякаш струи от него.
... и виждам там в дъжда как върви напред и танцува едно момиче, като дъжжи сандалите си в ръце ...
... дарявам и една усмивка изпод моя сив чадър Есенен...Дъжд...:)
Удряха се в стъклото.Брабаняха бавно и равномерно по него,сякаш отмерват пулса на Живота.А той през есента се забавяше.
Светлините,идващи от нощните лампи си играеха с капките по прозреца на таксито.Те приличаха на роса,но не като тази по стръкчетата трева,а...роса по прозрачната повърхност.
Сълзите на небето се изливаха спокойно върху замята.Асфалта лъщеше...Като полиран.Изящно гладък.
Колите се движеха по него внимателно,сякаш да не го одраскат.
Тя се беше облегнала назад,на меката седалка.Леко навела глава към прозореца.Наблюдаваше хората,които също,въпреки дъжда не забързваха крачка.А и не валеше силно.Водата не бързаше да се излее.Дъждовните капки щяха да продължат да трополят по капчуците,по покривите,по первазите на прозорците...цяла нощ.
Момичето в колата гледаше светлините,които се нижеха като на лента.Вечерната дрезгавина бе отстъпила място на тъмнината.Но не онази грозна и страшна тъмнина,на зловещия мрак,а на другата...мека и топла.
Имаше и минувачи без чъдъри.В заведенията от двете страни на улицата се бяха настанили хора.Колко много човешки съдби на едно място.Всяка душа следваше своята нишка.
А капките си барабаняха...
Затвори очи.Всичко се смеси.Шумът от хората-смеховете,разпалените разговори,музиката от радиото,гласът на шофьора,който се опитваше да завърже приятелски разговор.Всичко стана подредено цяло.Като пъзел,в който всяко парченце е важно.
Колко красота и хармония можеше да се открие в един единствен миг.Тя протегна ръка и го откъсна,за да го запази завинаги...
После отминаха оживената част на града и малките улици се заредиха,настъпи тишината на нощта.
И по-късно,когато вървеше по мокрия тротоар се огледа,но нямаше никой.
Спря се.Затвори очи и се заслуша в капките,които целуваха земята,сбогувайки се една с друга,за да станат едно.
А когато продължи,отнесе със себе си част от тях.Някои се бяха вплели в косите и.Други...попили в дрехите...или останали по клепачите..за да отидат в сънищата,а на сутринта да окъпят града в светлина...
Един ден без теб е като цял ден без мед!-Мечо Пух
Светлините,идващи от нощните лампи си играеха с капките по прозреца на таксито.Те приличаха на роса,но не като тази по стръкчетата трева,а...роса по прозрачната повърхност.
Сълзите на небето се изливаха спокойно върху замята.Асфалта лъщеше...Като полиран.Изящно гладък.
Колите се движеха по него внимателно,сякаш да не го одраскат.
Тя се беше облегнала назад,на меката седалка.Леко навела глава към прозореца.Наблюдаваше хората,които също,въпреки дъжда не забързваха крачка.А и не валеше силно.Водата не бързаше да се излее.Дъждовните капки щяха да продължат да трополят по капчуците,по покривите,по первазите на прозорците...цяла нощ.
Момичето в колата гледаше светлините,които се нижеха като на лента.Вечерната дрезгавина бе отстъпила място на тъмнината.Но не онази грозна и страшна тъмнина,на зловещия мрак,а на другата...мека и топла.
Имаше и минувачи без чъдъри.В заведенията от двете страни на улицата се бяха настанили хора.Колко много човешки съдби на едно място.Всяка душа следваше своята нишка.
А капките си барабаняха...
Затвори очи.Всичко се смеси.Шумът от хората-смеховете,разпалените разговори,музиката от радиото,гласът на шофьора,който се опитваше да завърже приятелски разговор.Всичко стана подредено цяло.Като пъзел,в който всяко парченце е важно.
Колко красота и хармония можеше да се открие в един единствен миг.Тя протегна ръка и го откъсна,за да го запази завинаги...
После отминаха оживената част на града и малките улици се заредиха,настъпи тишината на нощта.
И по-късно,когато вървеше по мокрия тротоар се огледа,но нямаше никой.
Спря се.Затвори очи и се заслуша в капките,които целуваха земята,сбогувайки се една с друга,за да станат едно.
А когато продължи,отнесе със себе си част от тях.Някои се бяха вплели в косите и.Други...попили в дрехите...или останали по клепачите..за да отидат в сънищата,а на сутринта да окъпят града в светлина...
Един ден без теб е като цял ден без мед!-Мечо Пух