Заради детето!

Не можах да прегледам много от темите назад,така че извинете ме,ако повтарям някого...
Струва ли си заради детето,което имам,да продължа да съжителствам със съпруга си?Не бих казала,че се караме непрекъснато,но се случва често...(никога пред детето).В повечето случаи се затварям някъде сама,за да се наплача.Отстрани мисля,че изглеждам тъжна и нещастна за тези,които ме познават по-добре.Може би не съм права,но всеки ден си повтарям,че животът за мен е приключил,че сега живея само и единствено заради детето си...Че заради него мога да изтърпя и студенината,и отчуждението,дори родителите му,които се опитват да се месят в отношенията ни и да влияят върху всички негови решения...
Имам страхотно момченце на една година.Зная,че то ще има нужда от баща си.Зная,че той може да го научи на много неща,на които аз не бих могла.Не бих искала да се чувства самотно или нещастно дете...
От друга страна се питам,какъв пример можем да му дадем за бъдещите му взаимоотношения с хората като започне да вижда дистанцията между мен и баща му,непоносимостта...
Може ли една самотна майка да даде всичко на сина си,да го научи на всичко,което трябва да знае един мъж?
Родителите ми ме упрекват,че аз имам по-голямата вина да се стигне дотук,защото не съм била достатъчно взискателна към съпруга си,не съм изисквала от него.А на мен това ми се струва глупаво...Мисля,че ако един човек те обича,не е необходимо да изискваш от него помощ,разбиране, подкрепа...Той сам усеща,кога имаш нужда от всичко това и ти го предлага...Сигурно греша,но просто съм такъв човек и явно не мога да се променя.
Наистина съм изгубена и не зная ,как да продължа напред...Дали ако продължа така,един ден сълзите ще спрат,дали примирението и рутината ще ми дадат повече спокойствие...

Недей да очакваш човека до теб сам да ти даде това което ти се полага. Само много чист човек би го направил а явно твоят не е такъв. Освен това не е ли рано за скандали? От колко време сте женени? Аз лично съм съгласен с автора на Нощем с белите коне че не е редно двама възрастни да бъдат нещастни само за да расте едно дете щастливо. А не забравяй невероятната чувствителност на децата. Никога не си мисли че ще можеш да излъжеш едно дете че нещата са наред. Те просто усещат тия неща така както ти виждаш надписите по етикетите на стоките например.
Най-добрата ми приятелка (не гадже а приятелка) си има момиченце без да се е омъжвала. Тя е преценила бащата още преди да се стигне до женитба а когато е научил че е бременна той просто е казал АБОРТ! Тя го е излъгала че се е получил спонтанен аборт и си е родила. Сега си греда детенцето сама и само да можеш да я видиш какъв човек е. Неизчерпаем източник на енергия, борбеност и оптимизъм въпреки тежестта на живота и и вечния недостиг на стотинки.

Носорогс: Идва утрото.
Динобот: А с него и нашата гибел.

Първо бих искала да направя уговорката, че изказвам само лично мнение, базирано на личния ми опит.
Аз гледам сина си сама, с баща му не се познават изобщо. Скоро ще стане на 17 години. Не мога да кажа, че е лесно и безпроблемно, но мисля че си струва една майка да спести на детето си живот в постоянно напрежение, което е неизбежно ако е прекъсната, по каквато и да е причина, комуникацията между родителите. Едно дете няма нужда от потисната и смазана майка - това неминуемо му се отразява. Това, на което майката не може да научи сина си, той си го научава сам - дълго се плашех, че детето ми ще стане някакъв мекушав и женствен индивид, просто защото расте в женско обкръжение - вероятно като реакция на това, той става тъкмо обратното. Има риск от разглезване - аз не съумях да се преборя много успешно, но все се надявам, че постепенно животът ще го научи на много неща. Съществува и проблемът, че в една определена възраст те сякаш имат нужда от по-здрава ръка, това обаче е извън моите разбирания за възпитание и нещата се постигат отново, но по-бавно и мъчително - просто е нужно време за израстването им и самостоятелното достигане до някои изводи за ценностите в живота. Има и много катаклизми, в които майката трябва да реагира сама и да понесе отговорността за взетите решения, а не е никак лесно. Винаги съществува един подсъзнателен страх дали постъпваш правилно. Споделената отговорност е, разбира се, по-удобна, но... рисковете поемаш сама. Съществува и моментът, че във всички ситуации трябва да си готова и насреща - определено те не са винаги розови. Има я и болката от неразбирането, острите реплики от страна на детето - те са неизбежни изглежда, когато то започне да търси как да се самоидентифицира - майката, обаче, е всеопрощаваща и чудно нещо- бързо ги забравя, въпреки моментната обида. И продължава да се бори. Да научиш детето си да е човек, мисля е напълно възможно и без баща му, но при тебе едва ли баща му няма да е в контакт с него и би трябвало да се включи някак в процеса на възпитание. За да се постигне всичко това е необходимо много търпение и то дълго време. Има спадове и ти се струва тогава, че всичките ти усилия са отишли напразно, но постепенно нещата се оправят - наистина е трудно, даже много, отчайващо е понякога, въпреки това е и напълно постижимо. Но трябва предварително да си готова на много жертви - просто да прежалиш себе си и да живееш за детето си, без да чакаш някаква благодарност за това.

По-добре сам, отколкото зле придружен!

Абе аз да си призная, мисля, че просто си в кофти момент и трябва малко да смениш гледната точка. След раждането на едно дете, особено ако родителите са млади, една година време понякога не е достатъчно, за да се напаснат нещата - и за двамата изведнъж се натрупват нови и непознати емоции, грижи и задължения. Понякога единият от двамата родители се спасява от шока, като се отдръпва...
Тези генерални обобщения от сорта на Животът ми е свършил, край, сега вече ще живея само за детето, ще се жертвам за него и т.н. до нищо не водят... ще издържиш така известно време и после ще започнеш да си връщаш на тези, за които си се пожертвала и ще се окажеш в още по- дълбока дупка. Лошо и за теб и за хората около теб.
По-добре, мисля си аз, да се опиташ да обърнеш внимание на себе си. Да "подхраниш" себе си и тогава ще можеш да подхраниш и другите... Първо трябва да се самоуважаваш, за да можеш после да отдадеш уважение и обич и на останалите, и на детето включително. Ако се концентрираш единствено върху детето, има опасност да разрушиш изцяло връзката си и наистина да го направиш нещастно в крайна сметка.
Вярвам, че ако детето расте със самоуважаващ се родител, дори този родител да е сам, то ще е щастливо... и обратното - дори родителите да са двама, детето винаги усеща липсата на топлинка, ако дори само единият от двамата е нещастен. И няма как да не развие постепенно огромно чувство за вина, че някой толкова любим и близък човек е нещастен, защото се жертва за него; или пък да си изгради защитна реакция от сорта Кво ми пука, аз съм центърът на вселената и всички ще ми играят по свирката... Кофти, нали.
Погледни нещата така - Животът ти НЕ е свършил, напротив - тепърва започва! Имаш да направиш толкова неща! Имаш да научиш толкова неща, на които после да научиш и детето си...
Късмет!

Желанията ни трябва да са леки като перце...

Не само заради детето! А и заради себе си трябва да опиташ да поправиш нещата!
Твоя съпруг ,бие ли те? Играе ли комар,сигурно е безработен ,а може да е замесен с наркотици?? Да не би да кръшка ,или да е извратен? Или се държи гадно с детето? А може би просто искаш от него нещо а и ти самата не знаеш какво е то!?
Скандали или да го наречем караници има в всяко семейство! Питай своите родители дали не са се карали! Трябва наистина да имаш някакво СЕРИОЗНО основание за да направиш живота на Всички около себе си различен! Не си въобразявай ,че това е нещо просто! Последствията ще са за ВСИЧКИ ,не само за детето! Послушай Хей-живот! Огледай се ,има и хубави неща!


Аз мога!А ти?

Love should be everything or not at all...

Наскоро моята майка ми каза, че заради мен навремето е търпяла всичко -обиди, побоища, пренебрегване, скандали със свекървата... Родителите ми са женени от 36 години, имам и по-малък брат. С него си говорихме веднъж как като малки сме МЕЧТАЛИ родителите ни да се разведат.

Поотделно те са готини хора, но заедно... са кошмарни. До ден днешен се карат за какво ли не, нямат еднакво отношение към нищо от живота, характерите им не са се нагодили един към друг, както се очаква след дългогодишно съжителство, напротив. Баща ми стана алкохолик, има огромни финансови проблеми и на майка ми й казали лекарите да го зареже, нямало оправия за него. Сега ли да го зареже? На 57? Ами няма да го зареже, ще си го търпи, както го е търпяла досега. Каквото и да й струва това.

А , да, и от 15-20 години спят в различни стаи...

Та от позицията на дете, заради което един брак се е запазил, мисля, че детето едва ли оценява положително стискането на зъби на родителя си. Да, за пред хората са били добро семейство, отгледали са и изучили две деца, живели са нормално през социализма и пак така при капитализма... но никога не съм ги виждала да се целуват и прегръщат.

Хе-хе, за един аналитик това обяснява сигурно защо съм в този клуб ;)

If I seem superhuman I have been misunderstood.

Дали си разговаряла със съпруга си, в подходящ момент, когато и двамата сте в добро настроение, кротко и внимателно, да му обърнеш внимание какво ти причинява - той може и понятие да си няма, че ти мълчаливо страдаш и плачеш скришом. Ако след караницата на него му е минало за половин час, може изобщо и да не си помисля, че ти продължаваш още дълго да преживяваш всяка дума и всяка ситуация и дори да недоумява как е възможно това.
Самият факт, че не ти вдига скандал пред детето, показва, че той все пак подбира моментите (което пък ме кара да си мисля, че не е да не му пука) и щом може да се съобразява с него, може би му трябва малко насока, за да се съобразява и с тебе.
Тове е единия вариант. Другия - вече се знае и не е необходимо да има хроничен алкохолизъм или побои, или друго от нещата, което е изредил Опшънс, едно несходство в характерите на иначе поотделно взети добри хора също може да доведе до нетърпими ситуации. Но човек трябва да е много наясно какво всъщност се случва. Но във всички случаи не е добре да се принасяш в жертва на детето - нето за теб, нито за самото дете (другите вече са го казали).
А НАМЕСАТА на неговите родители, за която казваш че е почти непрекъсната и си готова ДОРИ И НЕЯ да изтърпиш - не е ли това ябълката на раздора?

Точно така, не случайно несходството в характерите е признато като достатъчно условие за прекратяване на един брак. Трудното е май двамата да разберат, че точно за това става дума, един тежък период като например безсънните нощи покрай малкото дете, могат да изнервят съпрузите и да ги подтикнат към прибързани заключения.

виж сега жена от ен знай едно майка сама с дете е ад,НО ЗА ДЕТЕТО ДВАМА ГНИСНИ РОДИТЕЛИ СА ПО -ЛОшО ОТКОЛКОТО ДВАМА РАЗВЕДЕНИ ,КОИТО ВСИчКО ПРАВЯТ ЗА НЕГО.АЗ НЕ МОЖЕХ ДА ПОНАСЯМ СВОИТЕ РОДИТЕЛИ КОИТО СЪЖИТЕСТВАХА САМО УЖ ЗАРАДИ НЕС И НИ ИЗТРОВИХ ЖИВОТА С ТЕХНИТЕ ОТНОшЕНИЯ.

Не бих казала,че сме прекалено млади,но наистина все още сме млади родители...Истината е,че късно сключихме брак.Познаваме се от 5 години,от 3 сме съпрузи...И аз не зная,как се получи така,че не успяхме за толкова време да се опознаем по-добре.Може би,защото преди брака не бяхме живели заедно...В един момент се оказа,че май съм се омъжила и за неговите роднини. Истинските проблеми настъпиха след като се роди детенцето ни...Родителите му гледат на възпитанието и отглеждането на детето ни като някаква борба за себедоказване и лидерство.За мен всичко е избиване на комплекси,но ми е трудно да намеря причината за това.Постоянно,когато детето прави нещо,което ни радва,не пропускат да кажат,че "И баща му правеше така.."
Когато пък синът ми прояви собствен характер и реши да върши това,което той си е наумил,с усмивка ми казват:"Ние нямаме такива деца в рода си..."
Опитват се да дават наставления на съпруга ми за неща,които според мен касаят само нас двамата и детето ни,като например кой да кръсти синът ни,как да се обличаме излизайки навън,че какво щели да кажат хората и ей такива дребни нещица,които според мен наистина преобръщат каруцата...Хората се радват на снимките на внучето с дрешките,които те му подарили,но изобщо не се и замислят затова,че внукът им вече е на една година,а баща му за цялото това време само веднъж му е сменил памперса ,не го е хранил нито веднъж и сигурно няма и да знае,какво да му даде,ако останат сами...
Не зная защо в нас има насадена една представа,че ако един мъж не бие жена си,не пие и не ходи по други жени,то той е добър съпруг...Това ,че почти цялата си бременност прекарах сама,с тревогите около бебчето,с притесненията си,може би също е нещо нормално за взаимоотношенията между двама съпрузи.Когато се срещах с други бременни жени или ходех по бебешките магазини,мислеха че съм самотна майка,защото винаги бях сама...Ще уточня,че в момента сме в чужбина,и точно тук и в това си състояние имах нужда от повече внимание и обич...Но моят съпруг или беше на работа или беше много уморен...И така си продължаваме и днес...С детето прекарва от 10 до 30 мин на ден.Въпреки умората и дори когато не е на работа-времето си прекарва основно пред компютъра.Единственото,което вършим заедно, е да пазарим в края на седмицата.
Говорили сме много за отношенията помежду ни.Около 2 дни след разговорите има някакъв ефект:играе малко повечко с детето,опитва се да ми помогне-мие чинии,пере,но само собствените си дрехи...След това всичко си става по старому.А понякога така ми се иска,когато се върне от работа,вместо да ми се оплаква от колегите си или да ми разказва за неговите проблеми,да ме попита как и аз съм прекарала деня си.Сутрин,когато бързам да се приготвя за работа и да подготвя и нещо за детето,да ми направи кафе...Да ме погали или целуне,без това непременно да означава покана за секс...Ето такива неща ме радват!Не искам нито парите му,нито подаръци,нито кола...Живяла съм и с тях и без тях,и зная,че и без тези неща мога да се чувствам щастлива,стига да усещам до себе си човек,който ме обича...
Наистина съм много объркана...Може би са прави някои,като казват,че не зная какво искам...Зная,че не бих искала да съм сама,но и така ми е трудно да продължа да живея...От друга страна виждам,какво се случи с децата на мои разведени приятели...И се страхувам,че това може да се случи и с моето дете. Истина е,че един или два примера не са причина за обобщения,но все пак...
Извинете ме,че стана много дълго и сигурно объркано,но наистина имам нужда от добри съвети,които съм сигурна,че и психолог не би могъл да ми даде,а само хора минали по този път...
Ако вие можехте да се върнете назад,бихте ли променили нещо,с какво бихте се примирили...И най-вече как децата ви изживяват или изживяха вашата раздяла?
Благодаря ви за съветите!Аз лично много бих се радвала ако това,което споделих е само моментно състояние или криза и има шансове за подобрение... Но все си мисля ,че този момент продължи твърде дълго...
Най-сърдечни поздрави за всички вас...

има си мъже, на които мерака да се занимават с деца им идва по-късно, когато детето поотрасне.
Не бързай с решенията, може просто периодът да е такъв - проблеми в работата, напрегнато ежедневие... случва се и повече от година-две да продължи един такъв период.

Виж родителите са си сериозна спънка, ако можеш първо тяхното влияние да ограничиш... може и да има ефект ;)


Ти имаш ли?

Здравей -

1. Спокойно - и сама можеш да си гледаш детето и с мъж - според зависи.

2. Бягайте далеч от родителите - ако ще ви седят на главите, ако ще се държат така, както описваш - ще се прецакате.

3. Съпругът ти се е дистанцирал от теб, хм - може. А бил ли е по-близо? Приобщавала ли си го към семейните отговорности? Разбираш ли - едно е ако впоследствие се е дистанцирал, друго е, ако никога не е бил близо. И в двата случая е важно да се знае защо се е дръпнал - дали от незнание и неумение да е близо или поради нещо друго - то като се появи детето - доста се променя живота. Казваш, че ако остане сам с бебето няма да се оправи - а защо не пробваш? Ами да - остави му детето, научи го как да се оправя с него, всеки средно интелигентен мъж, който не е много сакат успява да се справи с едногодишно бебе :) А те бебетата са си доста устойчиви, така че не го пази от таткото, а ги остави да се погледат сами, да си посвикнат повечко един с друг, а ти през това време пък си почини от напрежението и ще ти просветне :)

4. Изпитваш ли чувства към съпруга си? Ако да - използвай ги, ако не - използвай разума си да прецениш можеш ли и заслужава ли си така да продължаваш. Но не си струва да лъжеш човека, с когото живееш ако чувствата ти са си отишли. Защото ще се превърнат постепенно в омраза, двустранна.

5. Не си струва жертва да правиш в името на детето си и то в последствие да страда от това. Един да е нещастен - цялото семейство не е щастливо.

6. Не слушай и твоите родители, че те укоряват за вината ти - виновни сте и двамата със съпруга ти, но въобще не си струва да мислите кой колко и защо е виновен. Гледай напред.

7.Не очаквай, че ще бъдеш винаги разбрана - напротив - дори най-чувствителния човек, който перфектно те познава не винаги ще те разбере. Ти сама винаги ли се разбираш? Прочети някоя книга за комуникацията мъже/жени - примерно тази.

8. В партньорството може и трябва да се изисква. Любовта е сляпа. първоначално тя ти позволява да игнорираш всички несъвместимости, дори абсурдно невъзможните неща, които може да съществуват във връзката. Но любовта намалява с времето и ако активно не я поддържаш - рано или късно заминава в канала. Невзискателността води до безразличие. Прекалената взискателност също. На мен лично 11 години ми трябваха, за да го разбера това нещо - ако му го спестиш това пропуснато време на твоя съпруг, ако сте били един за друг, ако той способен е да осъзнае, че за връзката си трябва всеки ден да се грижите и двамата, ако успеете да правите това, което трябва - може би ще сте щастливи...

9. Съпругът ти все пак говори - е само за себе си, оплаква се - но поне пък не мълчи... Погледни книгата, която по-горе ти препоръчвам - ще разбереш какво да правиш.

10 Много пъти сте говорили - явно не сте се разбрали. Той изпитвайки временно някаква вина се е старал нещичко да промени, но усилия полагал е, докато вина изпитвал е. За да има промяна - трябва да има разбиране, осъзнаване, стремеж... Възможно ли е - вероятно да. По-добре опитай и бори се.

Успех и късмет!

______________________________________
~~~ C'est la vie ~~~ Per aspera ad astra! ~~~

Абе ,муцка как да ти кажа!!?
Ма страшно много очаквате от тоя живот,бе! Не стига ,че изобщо имаш мъж до себе си ,на сичко отгоре и свестен ,а се оплакваш! Ама трябва като писано яице да си го гледаш. Да ти имам проблемите! Аз като сменях памперсите на дъщеря ми и като правех всичко това дето твоя не го прави ,пак не успях да удовлетворя всички изисквания за щастие! Се ще си недоволна от нещо! И 50 мъже да смениш пак няма да са ТОЙ! Само в началото всичко е ОК ,после става олеле! Така ,че си го пази го тоя пич и му кажи много поздрави от част от разведените!


Аз мога!А ти?

Ти вярно не знаеш какво искаш!
Всеки като се жени/омъжва му е ясно, че вече мама и тати ще бъдат умножени по две! Както ти искаш да бъдат уважавани и зачитани твоите родители, същото ще иска и той - и с право!

Това за родителите му, възпитанието на дете, себедоказване ще го подмина, защото на възраст 1 год не може да става дума за такова, или ти проектираш какво ще е след години?

Нали сте в чужбина, как така ще са ви дават съвет с какво да се обличате и излизате и т.н?

И ние сме в чужбина, и моят мъж не сменял памперси и мил акани дупета (по изключение само), но не съм седнала да мрънкам за това!
Като съм решила да го родя това дете, съм била наясно каква е работата му, до колко е ангажиран с нея и каква помощ мога да очаквам, а не да се надявам да родя, пък тогава да мрънкам!
Имало е дни в които не е виждал детето - прибираше се след като тя е заспала, а е излизал преди да стане! Това не го прави лош баща или съпруг! Защото го прави за нас!
Честно, не разбирам какво е това изискване! да ти направи кафе .. ами ако той не пие кафе? И тогава ли ще трябва да ти прави?
Като искаш нежност си я потърси - направи ти кафето, стани преди него и му го поднеси в леглото!
Разсъждаваш много детински (ако това не е измислена тема)!

Ще се разделиш с бащата на детето си, защото не те целува сутрин по вратлето и не ти прави кафето? Ми хубаво, ще намериш някой друг, дето ще ги прави тия неща за месец, два или три, а после и той ще спре да ги прави. С още едно дете ли ще си тръгнеш?

Баба ми лека й пръст на това казваше "намерило се, та се зашло" та и ти така - измисляш си проблеми, впечатлена от идилията на американското кино!
То само там така си носят кафетата сутрин цял живот!

А това за ходенето по бебешки магазини сама и какво си мислели за теб е пълна глупост! Да не кажа всеки ден, ама поне през ден ходя по такива магазини и не съм забелязала да пазаруват задължително по двойки. отделно пък това, че на никой не му пука дали си самотна или с двама мъже!

Май не трябваше да го пиша това ... колкото се връщам на постинга ти, ми се струва много измислен!

Ще се опитам накратко да се спра на някои от коментарите ти...
1.Не съм сигурна,дали съм достатъчно силна жена и дали ще се справя...Макар че имам усещането,че досега съм се справяла с всичко сама...Мога да опитам,но тогава няма връщане назад...Ако се проваля-ще бъде за сметка на детето ми...
2.Не зная,колко по-далеч от това можем да избягаме...Съпругът ми 34 години е живял с родителите си.Не можах да преценя влиянието им върху него,докато не отидох да живея у тях.Той разсъждава за всичко така,сякаш аз съм член на тяхното семейство...Така разсъждават и роднините му.А не е ли по-редно да си имаме наше семейство?Когато трябва да вземе решение,винаги мисли,дали няма да обиди тях,дали няма да ги разочарова...А моите желания и чувства?Пример:Кръщенето на детето ни.Тогава наистина стигнахме до скандал,защото желанието на родителите му беше,кръстница да бъде сестра му.А аз исках някой приятел,та да няма сърдити...Постоянно живея с чувството,че искат да обсебят и мен и детето ми.В момента сме далеч,но не пропускат дори по телефона да си изкажат мнението,а то често е доста натрапчиво.Как да накарам съпруга си да разбере,че ако иска да ни запази,трябва ние да бъдем неговото семейство,а не част от тяхната фамилия?
3.Когато го оставя сам с детето,той се занимава с него най-много 10 минути,след което решава че има да свърши нещо...Например да си разглоби GSM-а или компютъра.Заварвала съм детето си с отвертка в ръце или ножица,а той съсредоточен в неговите си неща.Мога ли всеки път да разчитам на късмета,че нищо няма да се случи...Въпреки постоянните напомняния,тези ситуации се повтарят,а аз всеки път изпадам в ужас...Понякога ми се струва,че той не може да осъзнае,какво може да прави едно малко дете,че то не може да се пази и затова възрастните трябва да го правят...8-годишната ми племеничка ме разбира по-добре и мисля,че на нея мога да се доверя повече.Това нормално ли е?
4.Мисля,че чувствата ми към него напълно изчезнаха...Не изпитвам омраза,само се дразня понякога,но най притеснителното е,че вече наистина ме е обладало безразличие...Усещам,че напоследък,дори не се и разплаквам.Безразлично ми е,какво ми казва или прави,стига да не вреди на детето...Възможно ли е,да си върна любовта без негова помощ?Как?Той сякаш не разбира,докъде сме стигнали или не иска да разбере...Според мен си мисли,че щом вече имаме дете,каквото и да става аз ще го изтърпя.
5.В предния си постинг написах,че вече имам примера на свои приятели и роднини...Виждам ,какво стана с децата им.Наистина,никой не е застрахован,дори и деца от напълно нормални семейства.Но при разведени родители ми се струва ,че рискът е по-голям...И двамата се опитват да компенсират липсата на нормална среда и в резултат,децата или остават без контрол или се разглезват тотално.А аз май съм по разглезването...От друга страна,мисля че съпругът ми би научил сина ни на доста полезни мъжки неща-обича да се занимава с техника.Сигурно би го научил,дори и да сме разделени,но все ми се струва,че контактът помежду им напълно ще изчезне...
7.За разбирането...съгласна съм,че и ние самите не се разбираме ...Но аз поне се старая да го разбера,винаги съм го изслушвала,успокоявала...В началото се опитвах да му давам някакви съвети или поне да му казвам мнението си.После разбрах,че няма смисъл,той пак щеше да направи това ,което го посъветват родителите или сестра му...И аз мисля,че споделянето от негова страна е нещо положително,но не е ли нещо като енергийно изтощаване,когато това е едностранно.Вече се чувствам изтощена да разсъждавам по неговите проблеми и да го успокоявам,явно точно от това се нуждае той.А моите проблеми остават на заден план.Направя ли опит да споделя нещо,той казва някоя дума,която би трябвало да ми звучи успокоително и пак се връща към неговите тревоги...Така ли е с всички мъже?
8.Не бих казала,че не съм изисквала нищо от него...Но когато ми се налага да му напомням всяка седмица или на всеки две седмици за обещаното,то това вече губи смисъл...В началото му напомнях,после започнах да се цупя,по-късно да плача,а сега вече ми е все едно...Как наистина да го убедя,че аз не съм завоевание за цял живот и че е необходимо да печелим един другиго всеки ден?За себе си,мисля че съм го разбрала или поне се опитвах да бъде така.Но сега наистина съм уморена...Понякога се чувствам страшно глупаво,когато само аз се опитвам да разбирам...Чувствам се просто използвана...Далеч съм от мисълта,че съм безгрешна и не съм вършила глупости (като това да се нацупя,да се разплача,мисля че го обидих един или два пъти и то не лично него,а близките му; но казах нещо,което наистина мисля за тях,че са самовлюбени и егоистични хора/но и моето търпение има предел понякога.../).Опитвах се да бъда и добър приятел,и съпруга ,и домакиня...За него мога да кажа,че беше добър приятел,но съвсем не е и не се опитва да бъде добър съпруг и баща...А аз имам нужда точно от такъв човек до себе си.Трябва ли да се чувствам като учител,който трябва да превъзпита едно дете и да го учи на неща,които майка му не го е научила?Обидна ми е тази роля...Ако той не е дорасъл,защо му е трябвало да създава семейство?Или си е мислил,че и за това родителите му ще му помогнат и имат решение?Такива въпроси си задавам сега...Mалко късничко наистина...
10.Това ми се струва най-тежката,почти непосилна задача...Как да го накарам,да осъзнае нещо,на което не е възпитан или което за него не представлява ценност?Мисля,че родителите му биха имали по-голям успех от мен,стига да го съзнаваха те самите...
Остана ми съжалението,че не съм била по-проницателна преди да сключим брак,изтощението от опитите да го науча,че за любовта се воюва наистина всеки ден,...и мъката,че каквото и решение да взема,то няма да направи детето ми по-щастливо...
Дано да греша и все още да имаме някакъв шанс като семейство...Дали сме разделени по закон или не,не е толкова важно,след като чувствата ни вече са избледнели.Мисля си,че дори омразата е все пак някакво чувство,обикновено предизвикано от безсилие...Но когато се стигне до безразличие,какво следва тогава...
Благодаря на всички ви за съветите!Може би ми трябва известно време,но дали то лекува и безразличието...

Мислех да прескоча коментарите ти,но все пак за да няма недоразумения....
Не мисля,че не съм уважавала родителите му.Въпросът е дали те искат уважение или подчинение.Защо аз мога да кажа на родителите си,които много обичам,че нямат право да се държат с него като с дете и да му правят забележки,или да го учат кое е добре и кое зле,а той не може да изисква същото от своите родители?Нали той все пак е мъж?Нали все пак има свое семейство...
Да,сега сме в чужбина ,но поне веднъж годишно се връщаме в България за по 2 месеца и живеем у тях.Живеехме у тях и преди да заминем.
Не зная,какво и колко работи твоят съпруг.Моят си има регламентирано работно време от 8.30 часа.След като може да стои по3-4 часа пред компютъра след работа(а през почивните дни почти по цял ден),не е ли редно да прекарва повечко време с детето си?
Това за кафето и нежността са примери с подтекст,но все пак...Правила съм го,все пак сме съпрузи от 3 години и не бих казала,че в началото ни беше зле..
Вече съм на възраст,когато не се впечатлявам от филми,но все пак виждам какви са взаимоотношенията в другите семейства.Поне тук ,където живея,мъжете доста активно се включват в отглеждането на детето.Може би,ако си бяхме останали в България,наистина трябваше да се радвам дори и само от факта ,че не ме бие...Но тук...
Е на мен ми се случи няколко пъти да ме питат,дали съм самотна майка(да оставим магазините настрана)-когато се регистрирах в болницата,където ще раждам и когато ходех на курс за бъдещи родители...Да,бях сама.Когато първият път на курса извиних съпруга си,че е на работа(а той си остана вкъщи,защото се притеснявал да ходи на такива места) ми повярваха,но следващите няколко пъти вече наистина ме гледаха със съжаление,защото всички останали бъдещи майки бяха с бащите на децата си(не казвам съпрузи)...
И накрая,извини ме,ако постингът ми ти изглежда измислен...Но за мен това е критичен период,в който наистина имам нужда от съвет от хора ,минали по този път...Не очаквам да ме разбереш, защото според агресивния тон в постинга ти,не мога и да предположа че би имала проблеми като моите...
И още нещо...Влизайки в този форум,търсих съвет,и изобщо не очаквах да срещна хора,които са толкова щастливи от брака си,че ще започнат да ме нападат...май съм сбъркала форума,за което се извинявам също!
Може би и аз щях да се чувствам по-щастлива,ако разбиранията ми за брака бяха като тези на баба ми,но те не са...Просто сме от различни поколения,възпитани по различен начин...
Надявам се ,постингът ми да не е прозвучал обидно и да съм внесла повече яснота...

Пропуснах само да добавя,че поради краткото майчинство тук,аз също ходя на работа на пълен работен ден.Когато си прибера детето пак само аз се грижа за него.Явно че аз изобщо нямам право да се уморявам,още по-малко да се оплаквам...И ако продължа да съжалявам съпруга си,защото е уморен,както правех преди,това би подобрило взаимоотношенията ни...

Извинявам се, ако ви се стори нетактично че отговарям на такъв въпрос.
Нито съм женен, нито имам деца.
Но мисля, че те - децата - са твърде важно нещо, което е достатъчна причина да се направят огромни компромиси (не с цената на всичко, разбира се).
Аз съм израстнал в много здраво и сплотено семейство, родителите ми никога не са повишавали глас, винаги много са се обичали, винаги са били насреща, когато съм имал нужда от тях.
Но мой много добър приятел е израсъл без баща. Много сме говорили за това, разказвал ми е потресаващи неща - за нуждата от липсващия баща, за шока от периодично сменящите се партньори на майката, за обидите които те често причиняват и болката от невъзможността (или нежеланието) й да защити детето си, за бедността... Все неща, които на мен ми изглеждат толкова странни и неразбираеми, неща с които моят живот е бил необременен и неща, с които нито едно дете не заслужава да израства.

Затова понякога родители от добри семейства не си дават сметка в какъв емоционален лабиринт ще вкарат детето си, ако се разделят с баща/майка му.
Всяко дете има нужда от майка и баща (това са камъни в моята градина, но просто съм искрен) едновременно. За момченцата присъствието на бащата е особено важно. Много от момчетата израсли без бащи по-късно развиват хомосексуални влечения (). Причината е лесно разбираема.

От друга страна, ако съпругът ви не е някакъв ужасен злодей, който редовно да се напива и да ви тормози, защо просто не опитате да се сближите с него. Нали някога сте се обичали и сте се оженили, все някаква причина е имало за това. Нормално е хората когато са заедно много време да охладняват, но искрено вярвам, че могат да открият начини отново да извървят пътя един към друг, да се преоткрият, да се променят заедно, за по-добро.

Искам свобода и справедливост ... за всички!

Мда, насъбрала си много негативи и почва яко да ти тежи...

На правилното място си дошла, за да видиш повечко гледни точки. Обмисли всичко дето ти писахме в твоята тема. Ако имаш време - прочети и темите от по-рано. Писано е и друг път по подобни въпроси - още повече ще си разшириш кръгозора. Не бързай - време има за всичко.

Любовта си към него не можеш да върнеш самичка, но можеш да опиташ да му покажеш докъде сте стигнали. Той вероятно съвсем не го усеща. Може да сте сбъркали един с друг, но може и да не сте, а просто да се намирате в дупка на отношенията. Детето ви е още малко - имате време и да се разделяте, и да заздравите връзката си.

Обаче правилно - така, както досега - повече не може. Сега е времето за промени. Ако не ги направите/не ги направиш - живота сам ще ви ги поднесе.

За осъзнаването от негова страна, докъде наистина сте стигнали в отношенията - може да го осъзнае при критична ситуация - да те загуби например. Въпроса е обаче и дали той държи на теб - може да е точно, като теб охладнял. Време ви е за сериозен разговор. Без бързане и обвинения, а с разбиране на другия, себеизразяване и приемане.

И друг път съм го предлагал това -
(не го прави импулсивно, а помисли дали ще свърши работа наистина. Потенциално може и да е проблем)

Кажи му директно това, което и на нас ни казваш. Направо му покажи форума и туй, което си написала. Можеш ли същото да му го кажеш и на него? Приемам, че тук си искрена, можеш ли пред него да си така искрена? Готова ли си за неговата искреност и всичко, което може да последва?

Не бързай. Тръгнала си към промяна. Има шанс разбира се да сте щастливи заедно - опитай се да го постигнеш. Не заради детето, заради вас - целия комплект.

Успех желая!

______________________________________
~~~ C'est la vie ~~~ Per aspera ad astra! ~~~