Fireball
17 отговора
871 прегледа
в отговор на KillerQueen
#3
Re: Fireball
Китара е ........но просто една от многото. Тоя твой (Брайън),моят Блакмор така ще го 'подпре до стената' с китарата си, че няма да му даде да си каже малкото име. А каквито китари аз съм гледал лайв.........за тех въобще и не става дума.Примерно Стиви Вай.
остани си със здраве
остани си със здраве
Хи, хи, не е китара, момчета...
а е звукът на климатичната инсталация в студиото, която някой включил когато започвали записите. Случайно го записали и им харесало. После естествено е мишвано с парчето допълнително...
Питайте за някои работи за инфо - първа ръка. Не гарантирам отговор веднага и на всичко, но след едно телефонно обаждане - за повечето неща.
Meanwhile enjoy:
The golden light above you shows me where you're from
The magic in your eye bewitches all you gaze upon
You stand up on your hill and be bop all around you
They wonder where you're from oh yeah
They wonder where I found you
Oh my love it's a long way
Where you're from it's a long way
I tried to understand you, I tried to love you right
The way you smile and touch me always sets my heart alight
Your lips are like a fire burning thru' my soul
And people ask me where you're from
They really wanna know
Oh my soul it's a long way
Where you're from it's a long way
Magic woman wreckin' up my soul
Things you tell me have never been told
Magic woman I don't know
Electric before me I love you so I love you so
You're racing like a fireball dancing like a ghost
You're gemini and I don't know which one I like the most
My head is getting broken and my mind is getting bust
But now I'm coming with you down the road of golden dust
Oh my love it's a long way
Where you're from it's a long way
Питайте за някои работи за инфо - първа ръка. Не гарантирам отговор веднага и на всичко, но след едно телефонно обаждане - за повечето неща.
Meanwhile enjoy:
The golden light above you shows me where you're from
The magic in your eye bewitches all you gaze upon
You stand up on your hill and be bop all around you
They wonder where you're from oh yeah
They wonder where I found you
Oh my love it's a long way
Where you're from it's a long way
I tried to understand you, I tried to love you right
The way you smile and touch me always sets my heart alight
Your lips are like a fire burning thru' my soul
And people ask me where you're from
They really wanna know
Oh my soul it's a long way
Where you're from it's a long way
Magic woman wreckin' up my soul
Things you tell me have never been told
Magic woman I don't know
Electric before me I love you so I love you so
You're racing like a fireball dancing like a ghost
You're gemini and I don't know which one I like the most
My head is getting broken and my mind is getting bust
But now I'm coming with you down the road of golden dust
Oh my love it's a long way
Where you're from it's a long way
в отговор на lan Gillan
#5
Не го вярвам
Тва да го видя не мога да го повярвам. Как са в Европа климатичните инсталации? Как е била инсталацията в сградата? Отделен юнит за помещението ли е бил или централен за сградата? Аз съм живял и на централна климатична инсталация, и на отделен юнит за апартамента.....нито едната не произвежда този шум. Освен това, кво искаш да ми кажеш, че студиото не е шумо изолирано? Те музикантите не могат да чуят продуцента, зад стъклото, ти искаш да чуят климатичната инсталация. Или искаш да ми кажеш, че за да са чисти на такива шумове е трябвало да свирят на студено в студиото? Албума е записан през февруари. Или ако е лятото, те трябва да се потят вътре? Те Machine Head го записаха в един коридор, без никаква изолация (with few red lights and few old mattresses), и всякакъв junk разхвърлян в суматохата (това поне се вижда на снимките).... и нямаха никакви смущения.....като имаш предвид, че digital re-mastering техники нямаше тогава.И мишпултовете не са били по 64 канала...
Ако щеш вярвай това нищо не променя
Справка:
Fireball - 25th anniversary edition CD. The story printed in the cover booklet included with the CD.
Там ако го видиш и прочетеш, ще го повярваш ли?
Справка за ЕС на Европа не се дава, но според написаното в албума е баш така (а и моят източник - първа ръка го потвърди в един разговор преди години, без да му извивам ръката
). Освен това, заслушай се в оригинала... по-внимателно.
Fireball - 25th anniversary edition CD. The story printed in the cover booklet included with the CD.
Там ако го видиш и прочетеш, ще го повярваш ли?
Справка за ЕС на Европа не се дава, но според написаното в албума е баш така (а и моят източник - първа ръка го потвърди в един разговор преди години, без да му извивам ръката
). Освен това, заслушай се в оригинала... по-внимателно.
в отговор на lan Gillan
#7
You have indicated that you understand English
So here:
What we need is the sound of a machine starting up.......'
'We told them it was some fancy synthesizer.......'
Once upon a time, we lived in a pleasant, settled society where everyone knew their place. If you were tilling the fields and the landowner passed by, you would doff your cap or tug at your forelock, depending on the season. In the noisy factory, a conversational hush would descend if a robber baron was on a tour of his possessions.
The recording studio, with its strict, socially-tiered structure as it existed in the good old days, is no more. (I’ve labored long over the reasons elsewhere.) As with all change, there are gains and losses. The gain for us now is the accessibility to the general population of musical electronics, both sound producing and sound recording,. I hope everybody can enjoy music as a hobby at least, given that the modern equivalent of an upright piano in the parlor is a computer music rig. The downside is the loss of a fixed studio with a structure assuring the tea boy/apprentice that he might be humble but he was also learning an important and satisfying craft. One day, he too could be handling music on a daily basis. One day, he could be a name on an album in millions of record collections. He could put up with quite a lot for the promises. Recordings are now the worse for the loss of that passing-on of skill and experience.
If you wanted to climb to the next rung and became a card-carrying recording engineer, you would work hard, observe, and seize any occasion to take over the studio for a practice session. On Christmas Eve 1970, I was that tea boy, bright-eyed and bushy-tailed, eager for action and to learn something new. But no-one had booked the studio. I was restricted to hanging out in the cramped reception area of De Lane Lea Music, chatting with receptionist Andrea. That studio, like many spaces which have nurtured great work, was without music really just an uninspiring basement. I was terminally bored, with no agenda save waiting for the boss’ phone call to permit me to start my holidays. And trying to think of something new to say to Andrea that we hadn't covered before in many low-activity, on-duty hours jammed together in a tight, almost claustrophobic space.
Boredom has its cures, although they say idle hands are the devil’s workers. The studio air conditioning was to be my artistic focus until the releasing phone call, yielding undreamed-of consequences. I had never been bored on an orchestral session, since the assistant has to work harder than ever keeping the studio and maybe 20 musicians up, running and content. Incidental to orchestral sessions, I had enjoyed the singular sound that the air conditioning made in the string section mics when it was turned on after a take. (Such was the racket when it was running that sounds smaller than Ritchie Blackmore’s guitar’s Marshall stack were not recordable without turning it off. And I do remember hot and crabby string sections after one unairconditioned take too many. Yet it came to be that this AC unit was perhaps the most appreciated in recording history, and contributed my first hit record (sort of).
RealAudio
Deep Purple
Fireball
Clicking on the thumbnail takes you to the album on Amazon.com
Several massively expensive mics (a Neumann U67 now fetches maybe $5000 on the used market) were placed strategically in the grubby AC closet: about four, I remember. With a little plate reverb, not to mention careful mic placing, I created what to my beginner’s ears was the most enveloping stereo machine sound. Forget all that fancy Stockhausen electronic music I’d been listening to: this was mine, and it sounded enormous. I turned the machine on, waited a little to appreciate the full glory of its sostenuto, then turned it off (generating a massive electrical click on the tape, another De Lane Lea feature). The machine gradually wound down. As it did, the church bells from next door coming down the air shaft gradually faded up. God was smiling. I faded the recording, edited out the click, and put the master in a box and credited the performance to the West Uzbekistan Percussion Ensemble. It was just after the sixties closed, please humor me. It went into the tape store, where it languished forgotten until a sudden client need.
Boredom had never been a characteristic of a Deep Purple recording session, although the entertainment for us had varied remarkably. When I first arrived at De Lane Lea in the summer of 1970, the group was coming off the huge success of Deep Purple In Rock, an album which I personally didn’t like because of its anticipation of progressive rock. Each musician was a musically accomplished individual and they were flirting too much with the fancy stuff for my taste. At that expensive but earthy and street rock+roll studio, we got to fight for who wouldn’t have tape-op (assistant engineer/tea boy) duty on their sessions. Star quality didn’t matter. The vibe, as they say, was bad, although I can’t guess why from this historical distance. Maybe they could relax a little once they were established? I don’t know.
I was fired by the studio the following summer. It was a good run, but I had put a few too many flat feet wrong, mostly politically. However, in the mean time Deep Purple had recorded their classic Fireball album with us, and had become very changed mean machine heads. They were suddenly such an open, creative, relaxed pleasure to work with that we lowly assistants were now fighting to be on their sessions. Came the mix, I was assisting engineer Martin Birch on the title track. One of the group turned to Martin and said, ‘What we need to get this track [and the album] going is the sound of a machine starting up.’ Martin hummed and hawed for a little, until I whispered in his ear.
The West Uzbekistan Percussion Ensemble masterpiece was immediately transformed to be the start of the opening track, although it had to be transferred in mono for the mix since my glorious stereo could not pass through the limitations of a 16-channel mixing desk and an eight-track multitrack tape recorder. A happy session concluded with delighted clients. I forgot about my tape, happy that I’d contributed my first widely-heard sounds. In the enforced rush of carrying out my final marching orders, I left it behind in the tape store. The album duly came out and was their most successful to date, creating a new, heavy-rock/hard-rock sound which was to define a genre. I still love the record, and still avoid In Rock.
****************
The group were/are social and gracious people. Jon Lord (keyboards) gave me a lift back from Malibu in 1975 (where I had been staying with their now-producer Martin Birch), dropping me off from the limo a block from my friend in a low-rent section of Hollywood (the neighbors would have talked). I enjoyed pleasant reminiscence with Roger Glover (bass, who recently remixed several of their early albums with the benefit of late 20th-century technology) in a Greenwich, Connecticut restaurant during a chance meeting in November 2002. Conversation was even more charming for hearing about Jon's keyboard imitation of the ancient air conditioning's wheeze of an introduction.
The enlightening encounter was meeting Ian Gilllan (vocals) in the late eighties, when we were each working in adjacent rooms in a residential Liverpool studio. At the bar, after hours, he owned up that the group had told people who asked that the sound was made by a ‘special’ synthesizer.
‘ Could I have my tape back please? Or a copy?’
‘ Sorry, it’s stored in a garage in Hemel Hempstead. Maybe.’
Fireball remains a classic, ground-breaking record.
[линк]
What we need is the sound of a machine starting up.......'
'We told them it was some fancy synthesizer.......'
Once upon a time, we lived in a pleasant, settled society where everyone knew their place. If you were tilling the fields and the landowner passed by, you would doff your cap or tug at your forelock, depending on the season. In the noisy factory, a conversational hush would descend if a robber baron was on a tour of his possessions.
The recording studio, with its strict, socially-tiered structure as it existed in the good old days, is no more. (I’ve labored long over the reasons elsewhere.) As with all change, there are gains and losses. The gain for us now is the accessibility to the general population of musical electronics, both sound producing and sound recording,. I hope everybody can enjoy music as a hobby at least, given that the modern equivalent of an upright piano in the parlor is a computer music rig. The downside is the loss of a fixed studio with a structure assuring the tea boy/apprentice that he might be humble but he was also learning an important and satisfying craft. One day, he too could be handling music on a daily basis. One day, he could be a name on an album in millions of record collections. He could put up with quite a lot for the promises. Recordings are now the worse for the loss of that passing-on of skill and experience.
If you wanted to climb to the next rung and became a card-carrying recording engineer, you would work hard, observe, and seize any occasion to take over the studio for a practice session. On Christmas Eve 1970, I was that tea boy, bright-eyed and bushy-tailed, eager for action and to learn something new. But no-one had booked the studio. I was restricted to hanging out in the cramped reception area of De Lane Lea Music, chatting with receptionist Andrea. That studio, like many spaces which have nurtured great work, was without music really just an uninspiring basement. I was terminally bored, with no agenda save waiting for the boss’ phone call to permit me to start my holidays. And trying to think of something new to say to Andrea that we hadn't covered before in many low-activity, on-duty hours jammed together in a tight, almost claustrophobic space.
Boredom has its cures, although they say idle hands are the devil’s workers. The studio air conditioning was to be my artistic focus until the releasing phone call, yielding undreamed-of consequences. I had never been bored on an orchestral session, since the assistant has to work harder than ever keeping the studio and maybe 20 musicians up, running and content. Incidental to orchestral sessions, I had enjoyed the singular sound that the air conditioning made in the string section mics when it was turned on after a take. (Such was the racket when it was running that sounds smaller than Ritchie Blackmore’s guitar’s Marshall stack were not recordable without turning it off. And I do remember hot and crabby string sections after one unairconditioned take too many. Yet it came to be that this AC unit was perhaps the most appreciated in recording history, and contributed my first hit record (sort of).
RealAudio
Deep Purple
Fireball
Clicking on the thumbnail takes you to the album on Amazon.com
Several massively expensive mics (a Neumann U67 now fetches maybe $5000 on the used market) were placed strategically in the grubby AC closet: about four, I remember. With a little plate reverb, not to mention careful mic placing, I created what to my beginner’s ears was the most enveloping stereo machine sound. Forget all that fancy Stockhausen electronic music I’d been listening to: this was mine, and it sounded enormous. I turned the machine on, waited a little to appreciate the full glory of its sostenuto, then turned it off (generating a massive electrical click on the tape, another De Lane Lea feature). The machine gradually wound down. As it did, the church bells from next door coming down the air shaft gradually faded up. God was smiling. I faded the recording, edited out the click, and put the master in a box and credited the performance to the West Uzbekistan Percussion Ensemble. It was just after the sixties closed, please humor me. It went into the tape store, where it languished forgotten until a sudden client need.
Boredom had never been a characteristic of a Deep Purple recording session, although the entertainment for us had varied remarkably. When I first arrived at De Lane Lea in the summer of 1970, the group was coming off the huge success of Deep Purple In Rock, an album which I personally didn’t like because of its anticipation of progressive rock. Each musician was a musically accomplished individual and they were flirting too much with the fancy stuff for my taste. At that expensive but earthy and street rock+roll studio, we got to fight for who wouldn’t have tape-op (assistant engineer/tea boy) duty on their sessions. Star quality didn’t matter. The vibe, as they say, was bad, although I can’t guess why from this historical distance. Maybe they could relax a little once they were established? I don’t know.
I was fired by the studio the following summer. It was a good run, but I had put a few too many flat feet wrong, mostly politically. However, in the mean time Deep Purple had recorded their classic Fireball album with us, and had become very changed mean machine heads. They were suddenly such an open, creative, relaxed pleasure to work with that we lowly assistants were now fighting to be on their sessions. Came the mix, I was assisting engineer Martin Birch on the title track. One of the group turned to Martin and said, ‘What we need to get this track [and the album] going is the sound of a machine starting up.’ Martin hummed and hawed for a little, until I whispered in his ear.
The West Uzbekistan Percussion Ensemble masterpiece was immediately transformed to be the start of the opening track, although it had to be transferred in mono for the mix since my glorious stereo could not pass through the limitations of a 16-channel mixing desk and an eight-track multitrack tape recorder. A happy session concluded with delighted clients. I forgot about my tape, happy that I’d contributed my first widely-heard sounds. In the enforced rush of carrying out my final marching orders, I left it behind in the tape store. The album duly came out and was their most successful to date, creating a new, heavy-rock/hard-rock sound which was to define a genre. I still love the record, and still avoid In Rock.
****************
The group were/are social and gracious people. Jon Lord (keyboards) gave me a lift back from Malibu in 1975 (where I had been staying with their now-producer Martin Birch), dropping me off from the limo a block from my friend in a low-rent section of Hollywood (the neighbors would have talked). I enjoyed pleasant reminiscence with Roger Glover (bass, who recently remixed several of their early albums with the benefit of late 20th-century technology) in a Greenwich, Connecticut restaurant during a chance meeting in November 2002. Conversation was even more charming for hearing about Jon's keyboard imitation of the ancient air conditioning's wheeze of an introduction.
The enlightening encounter was meeting Ian Gilllan (vocals) in the late eighties, when we were each working in adjacent rooms in a residential Liverpool studio. At the bar, after hours, he owned up that the group had told people who asked that the sound was made by a ‘special’ synthesizer.
‘ Could I have my tape back please? Or a copy?’
‘ Sorry, it’s stored in a garage in Hemel Hempstead. Maybe.’
Fireball remains a classic, ground-breaking record.
[линк]
в отговор на lan Gillan
#8
Re: You have indicated that you understand English
Здрасти,
няма накъде да мърдам, ще се съглася 'кат отче свети, иже еси на небеси'. Мога само да ти благодаря, изчетох всичко......но късно.С други думи, правилно съм поставил основния въпрос в темата и достатъчно правдиво съм му намерил отговора. Благодарение на теб.
Имам албума СD, веднага ще отида да направя справка, да видя дали се казва тази подробност там и защо аз да не я знам толкова години. Но ......съгласяваш ме.....щом казваш че е там, значи е там.
няма накъде да мърдам, ще се съглася 'кат отче свети, иже еси на небеси'. Мога само да ти благодаря, изчетох всичко......но късно.С други думи, правилно съм поставил основния въпрос в темата и достатъчно правдиво съм му намерил отговора. Благодарение на теб.
Имам албума СD, веднага ще отида да направя справка, да видя дали се казва тази подробност там и защо аз да не я знам толкова години. Но ......съгласяваш ме.....щом казваш че е там, значи е там.
в отговор на lan Gillan
#9
Оh yeah, I have idicated so
Слушай, проверих СиДи-то, нищо подобно не пише никъде по кориците, по забележки къде има. Моят Fireball e на Warner Brothers (USA issue).Иначе не можех да си представя да съм го пропуснал.
Обаче, този пич (твоят човек, не знам Lou Austin ли е или Alan O'Duffy) ако не се е бил 'мушнал' случайно пак в средите, след като е бил уволнен лятото 71-ва....спокойно е можело днес албума да го няма това въведение.Ти виждаш, Мартин Бърч почти не е имал отговор за момента , какво да правят, добре че тва майна му е подшушнал.........
Ееейй, направи ми удоволствие ти днес...
благодаря ти
Обаче, този пич (твоят човек, не знам Lou Austin ли е или Alan O'Duffy) ако не се е бил 'мушнал' случайно пак в средите, след като е бил уволнен лятото 71-ва....спокойно е можело днес албума да го няма това въведение.Ти виждаш, Мартин Бърч почти не е имал отговор за момента , какво да правят, добре че тва майна му е подшушнал.........
Ееейй, направи ми удоволствие ти днес...
благодаря ти
Koeto znam- znam, ne znam li - pitam
но почти никога не ТВЪРДЯ неща, ако не съм стопроцентово сигурен. Не, не така съм се родил - този нявик е придобит след многократни натривания на нахалния ми многознайковски нос. Е, все още се случват опущения, но това са нещастни излючения, резултат на това че здраво съм бил подведен. Това разбира се касае само тривиалната фактология - иначе: По вкус и по цвет товарищей нет.
Информацията не е на обикновеното издание на албума, а на разширения четвъртвековен "юбиляр"
Наздраве!
Информацията не е на обикновеното издание на албума, а на разширения четвъртвековен "юбиляр"
Наздраве!
Re: Оh yeah, I have idicated so
Аз ги имам и трите. Този на WB е с изхвърлено Demon's Eye и заместено с Strange Kind Of Woman -нещо, за което бях много обиден. После си купих европейската (правилна) версия, а най накрая се изръсих и 25$ за 25 Anniversary (по долар на година). But it was worth it and again. Там е информацията. Но това го знаех по отрано от един много ценен познат на чашка.
). But it was worth it and again. Там е информацията. Но това го знаех по отрано от един много ценен познат на чашка.
в отговор на lan Gillan
#12
Re: Оh yeah, I have idicated so
Добре де, щом като си в час.....дай отговора поне още на един въпрос, че и той ме мъчи от доста време?
Кажи кой точно е палил сцената на Californiа jam 74-та? Иън Хенсфорд ли е бил ,друг от the roadies ли е бил...... Mick Angus, Derek Lawrence ? Твоят човек ли е бил (всъщност кой е той)? Кой е прекалил малко с дозата , като Кийт Муун кога се самогърмя на сцената, та още малко да изгорят на Ричи задника. Той е бил бесен оня следобед,но не от молотов коктейла а от друго, ти знаеш.......
Ей, пия едно за твое здраве
Юбилейното издание го нямам и затова не съм чел тази подробност. Аз имам на WB, с историята за мома Нанси,която песен всъщност много уважавам......Тя си е била дашна (she gave them (all) good return). Бог да я прости и нея, останала е в историята.......
Кажи кой точно е палил сцената на Californiа jam 74-та? Иън Хенсфорд ли е бил ,друг от the roadies ли е бил...... Mick Angus, Derek Lawrence ? Твоят човек ли е бил (всъщност кой е той)? Кой е прекалил малко с дозата , като Кийт Муун кога се самогърмя на сцената, та още малко да изгорят на Ричи задника. Той е бил бесен оня следобед,но не от молотов коктейла а от друго, ти знаеш.......
Ей, пия едно за твое здраве
Юбилейното издание го нямам и затова не съм чел тази подробност. Аз имам на WB, с историята за мома Нанси,която песен всъщност много уважавам......Тя си е била дашна (she gave them (all) good return). Бог да я прости и нея, останала е в историята.......
Re: Оh yeah, I have idicated so
Виж сега, не зная подробнасти за тази история. Още повече, че би трябвало вече да е ясно, че периодът с Къвърдеил ми е малко неясен. Както споменах вече, след Бърн изгубих интерес в значителна степен - това беше една добра, но значително различна група, аз се влюбих музиката на Пърпъл, а не в етикета. Изфънкаряха, запъшкака, замъркаха, заскимтяха, Ричи го тръшна любовна нега... Не беше онази експлозивна лавина от Мейд ин Джапейн където имаш усещането, че времето не им стига да се надсвирят един друг и да извадят всиките ици идеи. Всичко се изчерпва обаче в един момент. Както и да е. Видеото съм гледал многократно (Калифорния Джам визираш нали?) и от това, което се вижда ми се струва, че е късо в главата на Маршала или някаква подобна несрета. За молов коктейли за първи път чувам. Но както ти казах, не се и интересувам толкова от това кой кога пръднал и се оригнал. Занимава ме главно музикално-естетическата страна на нещата.
Познатият ми е на чашка. Макар че съм бъбрил накратко и с човека в черно, но той е трудна натура - мълчи и отпива. И едва ли си спомня за някакъв нахален българин...
А историята за момата Нанси ми напомня за нещо от онези години - на кечетата, баките, клошарките, кларковете и платформите. Тогава поне към мене Нанситата бяха много дашни. Много повече от сега
. Тюх да се не знае.........
Познатият ми е на чашка
. Макар че съм бъбрил накратко и с човека в черно, но той е трудна натура - мълчи и отпива. И едва ли си спомня за някакъв нахален българин...
А историята за момата Нанси ми напомня за нещо от онези години - на кечетата, баките, клошарките, кларковете и платформите. Тогава поне към мене Нанситата бяха много дашни. Много повече от сега
. Тюх да се не знае.........
в отговор на lan Gillan
#14
Re: Оh yeah, I have idicated so
Човекът в черно съм го доближавал до 4,5 метра, но не и до чашка. Не живея в Англия.
А за Калифорния, пълна гаранция не е Маршала. Ако не се лъжа, чувал съм от интервю с Лорд, че е било умишлено, и то е било по заповед на Ричи (с негово съгласие).
Да ти кажа, обичам ги по времето на Хюз и Ковърдейл, но после с Томи Боулин и аз се предадох.От един цял албум, едва едно парче по мой вкус (You keep on movin'. Иначе върхът, всичкото това, за което ти говориш, беше предните години. Това беше нещото в което се влюбих още като чух две три парчета за първи път ,71-ва. Решението дойде мигновено, не подлежеше на коментар и така си отидох доста години, всичките ми младини. Преди това бяхме чували Hush, с Род Евънс и Ник Симпър, но не сме знаели какво предстои.
А за Калифорния, пълна гаранция не е Маршала. Ако не се лъжа, чувал съм от интервю с Лорд, че е било умишлено, и то е било по заповед на Ричи (с негово съгласие).
Да ти кажа, обичам ги по времето на Хюз и Ковърдейл, но после с Томи Боулин и аз се предадох.От един цял албум, едва едно парче по мой вкус (You keep on movin'. Иначе върхът, всичкото това, за което ти говориш, беше предните години. Това беше нещото в което се влюбих още като чух две три парчета за първи път ,71-ва. Решението дойде мигновено, не подлежеше на коментар и така си отидох доста години, всичките ми младини. Преди това бяхме чували Hush, с Род Евънс и Ник Симпър, но не сме знаели какво предстои.
Re: Оh yeah, I have idicated so
I az ne живея в Англия, както и Ричи, впрочем. Ричи живее в Ню Йорк (е поне извесно време, колкото да не плаща данъци на кралицата). С него стана случайно, след гиг в един бар. Но той, общо взето, ме презря. Не му се сърдя...
Но за сметка на това "пиячът" на групата е много готино и словоохотливо копеле. И никаква надменност. Но и там не трябва да се прекалява...
...
Но за сметка на това "пиячът" на групата е много готино и словоохотливо копеле. И никаква надменност. Но и там не трябва да се прекалява...
в отговор на lan Gillan
#16
Хм...
Като гледам, как е потънала темата, май сте минали на бележки.
Не е хубаво така, хора. А ние тук какво? Айде, пишетееее!
Не е хубаво така, хора. А ние тук какво? Айде, пишетееее!
Re: Оh yeah, I have idicated so
Сега чак забелязвам, че казваш дали някой не е прекалил с дозата. ДП не са дроги, никога не са били. Гилън казва, че веднъж в един хотел се засякли и веселили с някакви музиканти, негра от Щатите. Опитали някаква дрога, но не им направило особено впечатление. В ДВД историята на Машин Хед, Глоувър казва категорично, че са пияческа група. Но за сметка на това, как и колко пият! Предстои една изненада в областта на книгите за исторически рок банди. Кога? Не се знае още точно, но да се надяваме, че ще е скоро. Така много от задкулисния ДП ще излезе на бял свят и за нас българите.
.
в отговор на lan Gillan
#18
Re: Оh yeah, I have idicated so
И аз сега чак, не съм идвал тука доста време.
Обаче нямах предвид такава доза, аз знам че те не пипат, пипал е само Томи и той си е заминал по пътя. Имах предвид дозата на бомбата, точно както е било и при Кийт Муун. Грешно изчисление.Тя е трябвало да направи ефект, но не толкова.
поздрави
Обаче нямах предвид такава доза, аз знам че те не пипат, пипал е само Томи и той си е заминал по пътя. Имах предвид дозата на бомбата, точно както е било и при Кийт Муун. Грешно изчисление.Тя е трябвало да направи ефект, но не толкова.
поздрави