Дамян Дамянов.......

Интимно

Не ме допускай толкоз близо ти до себе си,
щом искаш да съм влюбена.
Eх, вярно е - далечното гнети,
но затова пък близкото погубва.

Щом искаш да съм твоя аз - далеч ме дръж -
далечното е всъщност ореолът.
Една мечта се срива изведнъж
разбулиш ли я, видиш ли я гола.

Ти за мен мечта си остани за цял живот!
Може би единствено така докрай ще бъдеш с мен...
Без мечти какво са нашите дни, какво е любовта -
целият живот е от мечти роден.

Дори една мадона от Рембранд,
погледната от близичко, е грозна
и целият й гений и талант е
в нейната далечна грациозност.

Дори земята - таз околовръст,
която отдалече - рай вълшебен,
отблизо ти се вижда буца пръст,
пръст, в която ний ще легнем с тебе...

Zakusnqh...trqbva6e da ti go kaja v na4aloto....

Писмо

Бих ти изпратила писмо без адрес.
И аз знам, че ще получиш писмото.
То ще стигне при тебе нощес
или днес, но ще стигне, защото
този вятър, ту тих ту свиреп,
тези птици, с лъчи по крилата
са приятели с мен и с теб,
и по тях, и по тях ще го пратя.
Ако вятърът се умори,
ако птиците хвърлят писмото,
от ръцете на хора добри
то ще стигне до теб - не защото
сме единствени хора в света,
не защото света ни познава,
а защото приел любовта
от сърце на сърце я предава!

Понякога ще идвам във съня ти

като нечакан и неискан гостенин.

Не ме оставяй ти отвън на пътя -

вратите не залоствай.



Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,

ще вперя поглед в мрака да те видя.

Когато се наситя да те гледам -

ще те целуна и ще си отида.

Н.Вапцаров

"Да скърбиш е винаги човешко,
нечовешко - да си без другар!..."

...някой, някога, някъде, ни е научил на всичко това.....

Изтрих те...

Изтрих те с двойна гума от сърцето си
като ненужна правописна грешка.
Но скъса се хартията там, гдето ти
оставила бе нещо страшно тежко.
През дупката днес духа само вятърът.
Да, вятърът на зла обида духа.
О колко ли е скъсана душата ти,
изтрила толкоз образи! Тя, куха,
навярно зее накъде дълбоко в теб
( ако изобщо още съществува )!
Обидно е! И грозно и жестоко е
с такива думи с теб да се сбогуваме.
Със теб - мечтата, любовта, утехата,
която сам създадох в свойте нощи.
Но ти бе само на мечтата дрехата.
А със самата нея - нищо общо...
Изтрих те от душата си. Завинаги!
Но само теб - пародия на обич.
Оназ, Мечтата жива, неизстинала,
остава да върви пред мен. До гроба.

Дамян Дамянов





НЕ БОЙ СЕ И ЕЛА
По стъпките ми редом никне жълта злоба,
аз семето на зло неволно сея вред;
миг негде ако спра, пред мене зине гроба
на всеки идеал - и бързам пак напред,
тъй може би проклинан в майчина утроба …

Но ти ела, напук на орисия зла,


И съсък на змии, и крясъци на жаби
аз чуя недосяган в тъмни самоти;
ден взора ми лови, нощ думите ми граби,
самси неведнъж обсипах с клевети,
самси неведнъж обсипах с клевети,
Аз себе си ломя - от мене бягат Те,

но ти ела, дете.


Ела свидетелствувай - в мрачна безнадеждност
как чезна за доброто, как му вярвам аз;
ела свидетелствувай колко тепла нежност
душата ми опази в тоя леден мраз;
свидетелствувай още лудата безбрежност
на моята любов … Напук на участ зла,
не бой се и ела.
Яворов

чие е?

"Без болка човек е жив мъртвец !
Единствено чрез нея той живее"

Последно писмо

Ти ли ми отне топлината,
че е тъй студено днес у нас?
Няма с туй да станеш по-богата,
нито сиромах ще стана аз!...
А пък можеше ти толкоз леко
да ме стоплиш с двете си ръце!
Колко обич трябва на човека?
Колко сбира живото сърце?
Но аз имам мъка, дето пари,
лист неписан и безсънна нощ,
но аз имам вяра и другари -
те ми дават и крила и мощ!
И кога ми стане много тежко,
аз отново пак ще ги сбера -
ще им кажа всичко най-човешки,
те са свои - те ще разберат!
Ще повикам мъката си стара,
тя ще капне мълком на листа,
ще запаля със другар цигара...
Не, не съм самичък на света!
Имам радост, имам скърби тежки
и един огризан молив стар...
Да скърбиш е винаги човешко,
нечовешко - да си без другар!...
Дамян Дамянов

Много са натъжаващи

Да
и още:
Всичко вече е преживяно,
казано,
написано
много преди нас ...
Любовта е стара поне колкото земята.
Всеки път еднаква
и все пак винаги различна.

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

От много, много отдалеч

От много, много отдалеч
ще идвам винаги, докато мога,
но някой ден краката ми щом не издържат,
ще допълзя на лакти и колене,
за да ти кажа, че на този свят
обичам само, само теб.

От много, много отдалеч
ще пея винаги, докато мога,
но някой ден щом моя глас не издържи,
аз ще изпратя славей вместо мене,
за да ти каже, че на този свят
обичам само, само теб.

От далеч, много отдалеч
ще бъда винаги, докато мога,
но някой ден сърцето ми щом се взриви,
ще ви прегърна с другия до тебе,
за да ви кажа, че на този свят
съм имал много малко време.

Михаил Белчев

ето това на М.Белчев
страшно много ме разчуства.много истинско,много тъжно,много..................
(я да си се гбурна в морето,че там поне е топло
)

Ти, моя обич, дълго забранена,
ти, моя тайна, скрита вдън горите,
открито трябва да вървиш до мене,
а всъщност си оставаш скрита.

Ти, моя непостигната победа,
ти, моя радост и тревожна драма.
Аз нямам право даже да те гледам.
Аз мога скрито да те мисля само.

Е. Евтимов


Ежеутринно

Будилникът — внезапен остър нож —

Съня ти пак наполовин разсича:

Отсам — ти, недовършената нощ,

Оттатък — бряг, върби, река, момиче...

Кое е сън, кое — реалност? Где

Потъна мигом сладката измама?

Връз твойто още спуснато перде —

Пак сянка. Но момиче вече няма.

Остана си то там, на онзи бряг.

Реката себе си и него грабна...

... Помахай им и — хайде, няма как:

и на илюзията хляб й трябва...

и пот. И път. И крачка по паве —

за да я досъбуди в полумрака...

Стани, съня доугаси с кафе!

И то горчиво! Свиквай — туй те чака!

До вечерта... Но време — дотогаз...

И — ден-харман... Не видиш краят де е...

Дори не подозираш в този час

С какво ли ще те жъне и вършее.

С каквото ще! Не бой се и върви!

Вършей, вършан от обичи и злоби!

За всеки случай ти си приготви

Милувки и шамари в двата джоба!

Е, време ти е! виж: в кафето — път.

Мини го цял и всичко му опитай!

И — до нощес! Щом всички пак заспят,

Момичето — онуй, с душа и плът —

Помни! — пак ще те чака! При върбите...

Дамян Дамянов

По първи петли

От шума на много хора,
от досада и умора
към съня си тръгвам и мълча.
От пера на късни птици,
от заплетените жици
не намирам своята врата

Откога не съм се връщал
в този град и в тази къща,
откога ключът ръждясва в мен?
Под прозорец на мечтател,
от тъга по стар приятел
ще осъмна в цвете във ръка.

По първи петли
закъснели следи
преминават през мен
и потъват в очите ми
сутрин.
Прах от звезди
и подкови звънят
на протрития праг
и възкръсва денят ми
сутрин.

От вика на някой буден
от смеха на някой влюбен
ще усетя, че съм жив и нужен.
Сред пера на ранни птици,
сред безброй висящи жици
ще намеря своята врата.

От кога не съм се връщал
в този град и в тази къща,
откога ключът ръждясва в мен?
Под прозорец на мечтател,
от тъга по стар приятел
ще осъмна в цвете във ръка.

По трети петли
уморени мъгли
се разкъсват от страх
и се впиват в прозореца
сутрин.
Старият ключ
се огъва от студ
и го няма домът
и я няма вратата
сутрин.

КОГАТО СИ НА ДЪНОТО

Когато си на дъното на пъкъла
Когато си най тъжен и злочест
От парещите въглени на мъката
Си направи сам стълба и излез
Светът когато мръкне пред очите ти
И притъмнява в тези две очи
Сам слънце си създай и от лъчите
Създай си стълба и по нея се качи
Когато от безпътица премазан си
И си зазидан в четири стени
От всички свои пътища премазани
Нов път си направи и сам тръгни
Трънлив и зъл е на живота ребуса
На кръст разпъва нашите души
Загубил всичко, не загубвай себе си
Единствено така ще го решиш

Д. Дамянов

...любимият ми разказ от Елин Пелин само за теб....а иначе Д.Дамянов е един от най-добрите и според мен...приятна вечер САМОДИВСКИТЕ СКАЛИ

Загубени по лов чак до усойните дълбочини на майка Стара планина, ние с Чумака – славен планински ловец, преживял петдесет години в лутания из дивните балкански гори и пущинаци – спокойно почивахме под гъстите букови сенки край един шумлив поток. Мир и величава горска тишина царуват наоколо и сякаш поглъщат дивото ехо от шума на потопи и водопади, който непрекъснато ехти из тъмните и хладни усои и се носи като някоя стихийна, ободрителна песен из дивите гори. Над нас непоколебимо, право и стремително се вдигат високи върхове и смело очертават в небесния лазур голите си, скалисти, със сурова хубост чела. А още по-високо, над тия надменни гиганти, в гълъбовосиньото небе се вие бавно и спокойно орел – планински цар, с непостижим и смел полет.

Аз, волно изтегнат по гръб върху влажна и зелена постилка от див бурен и миризлив здравец, лежа и гледам едрата, мощна и кокалеста фигура на стария Чумак, който седнал край мене, внимателно наведен и гологлав, чисти непогрешимото си шишане.Над високото му, изпъкнало и ръбато чело падат малки потни кичури от сребросива коса и чудесно украсяват това продълговато, сухо, но здраво и червено лице, по което, както всякога, лежеше надменното спокойствие, на една калена и волна душа. Гъстите му надвесени вежди, ловджийският поглед на кафените му очи и дългите му от сребърна коприна мустаци, чиито краища лежеха чак на раменете му, придаваха една чудна привлекателност и почтеност на цялата му юнашка снага.

'Той издигна шишането и на шега замери в безкрайното висине черната точка на орела, който минаваше под слънцето и като малко облаче хвърляше тъмна сянка по сините скали и сипеи на срещните баири.

- Ако шишането мереше с окото, устрелил бих тая проклета птица.

И той я заследи в небесата. Тя дълго се въртя във висинето, като ту бавно се спущаше надолу и с неподвижни криле правеше широки кръгове в простора, ту мощно трепваше и стремително се издигаше и чезнеше в лазура. Най-после се изви и като демон полетя надолу и кацна царствено върху острите насрещни скали.

– Това са Самодивските скали – каза след дълго мълчание старият Чумак. – Непристъпни, високи, опасни и пълни със змии скали. Откак свят светува, там не е стъпил човешки крак и надали ще стъпи нявга. Навред из пръснатите наблизо и далече околни села и колиби хората вярват, че от върха на тия скали се вижда краят на Бялото море, в което сутрин и вечер се къпе слънцето.

И старият ловец, като въздъхна, почна да ми разказва спокойно и равно, с глас, който сякаш извираше из самото му сърце, дивна легенда за тия Самодивски скали, които се виждаха очертани в небето, осветени от лъчите на заходящото слънце, остри, високи, далечни, непостижими, надвесени, обрасли в мъхове и лишеи. Наоколо под тях урви, сипеи, гори, канари без ред, стихийно разхвърляни пропасти и бездни.

В дълбокото подножие на тия върхове имало село, планинско село от колиби, пръснати като изгубени една от друга из горите. Жителите му, същи горски деца, живеели волно, като тия планински орли, които не знаят страх и предели.. Из тъмните гори по цял ден се чували гърмежи от ловджийски шишанета, по широките поляни ехтели звънци от гойни стада, усоите се пълнели от момински песни, младежки викове и сладкогласни кавали.

Но тия непристъпни скали със своята дивота и надменност хвърляли някакъв упрек и присмех в смелите сърца на младежите, за които нямало не пребродена усоя, непостижими височини. Някакъв потаен срам тежал върху младите души и те не могли без скрита въздишка да погледнат тия скали, от острите върхове на които биха могли да видят морето, дето се къпе огненото слънце.

Коя младост не би желала ла види най-хубавото нещо от най-високото място? Но кой би предприел тоя път, пълен с опасности и неизвестност? Всяка майка треперела при мисълта, че нейното чедо би се помамило от славата на велик подвиг. Момците мислели и въздишали.

А младата Магдалина прибавила още една мъка в момковите сърца – тя била най-хубавото момиче на света.

Магдалина безгрижно пасла бащините си кози по тия планински поляни, брала горските цветя, правела венци и китки и пеела. И вечер, когато слънцето захождало и с последни лъчи озарявало височините, дето били бащините и колиби, то се прощавало с най-хубавата пастирка на света, която, подскачайки като дете и окичена с венец от златна игличина, прибирала обичното си стадо.

Потайно въздишали момците по нея и медните им кавали тъжно затрептели из веселите гори и далеч разнесли славата на Магдалина.

И ето че отвред лични момци почнали да я искат от баща й. Богаташите искали да го подкупят със силата на своето имане, бедните, но с пламенни сърца момци били готови на смъртен подвиг, за да спечелят тая планинска царица.

– Тя е още малка – отговарял старият баща. Но вечер, когато я виждал да кара стадото, сияйнала от младост, с горещи алени страни, с очи светли и бистри като горските кладенци, в които горял огънят на пламенни желания, той се замислял.

– Аз не съм господар на нейното сърце – почнал да отговаря той, – нека по своя воля си избере юнак.

Магдалина спокойно пасла бащините си кози и сякаш не обръщала внимание на момците, които лудеели по нея и постоянно я дебнели и пресрещали със стадата си из дивите гори. Това било страшно оскърбление за младите сърца. И една нощ незнайно кой подпалил бащините й колиби и пламъци осветили цялата планина. Това не уплашило баща й. Той спокойно отговарял на всички:

– Цял да ме изгорят – това съм. Мойта Магдалина иска сама да си избере другар.

Наскоро една сутрин той намерил в кошарата безжалостно изклано цялото си стадо. Кръв обляла сърцето на стария планинец. Гняв и мъка разплакали старческата му душа. Той прегърнал наскърбената си дъщеря и казал:

– Не ти се сърдя, дъще. Знаеш моята дума. Не съм господар на сърцето ти. Избраният от тебе юнак ще бъде и от мен избран.

Магдалина казала:

– Ще взема оня, който ме изведа на върха на Самодивските скали.

Момците се смутили и умърлушили. Това не бе ли подигравка? Кой може да я изведе на непристъпните скали? Кой имаше орлови криле да литне там?

Скришом един от друг всеки от тях обиколил тия самодивски върхове и се връщал замислен.

Невъзможно!

Само Перун на се отчаял.

Той бил млад, строен, мургав момък с високо чело, с черни очи и светъл поглед, с гордо вирната глава. Той горял на огън за Магдалина и решил или да загине, или да я спечели. Той не преставал да следи Магдалина и да и краде венеца от игличина.

– Магдо – казал и той, – ти виждаш, че те обичам. Аз се не плаша. Ще те изведа!

– Само тогава ще те обичам и ще бъда твоя – отговорила разтреперана Магдалина.

– Ами ако загинем? – попитал момъкът.

– Ще загинем заедно – отговорила тя и попитала:

– Ами ако не можеш ме изведе?

– Ако не вярваш, няма и да тръгнеш.

На другия ден пременен като за сватба народ се стекъл от всички вършища и колиби към поляната в подножието на непристъпния връх да види Магда и смелия й любовник как ще полазят по стръмните скали,

– Безумец! – укорявали го старците. – Да гине за една жена!

– За една любов! – отговорил момъкът.

– Магдалино, ако ти не жалиш себе си, пожали него! – казал някой на девойката.

– Ами ако видя чудното море? – отговорила тя.

– Е, та какво?

– Какво ли?- Ще узная истина ли Перун ме обича.

– И повече?

– Не ми трябва повече!

И като го хванала за ръка, казала:

– Да вървим!

Със затаен дъх хората следели от поляната долу как те прескачат храсти и камънаци, как лазят по сипеите и с какво усилие търсят по измитите от дъждове канари опора за краката си, с каква нежност и внимание момъкът прикрепял другарката си и я водел към облаците.

Когато Магдалина се спирала да почине, той обикалял мястото, за да намери проход, турял камъни, за да направи стъпала, храсти, за да има за какво да се хващат. Уморен се връщал и отново я повеждал нагоре. Те потъвали в пропастите и дълго се изгубвали от погледите на хората, които навеждали глави изтръпнали. Но ето, че смелият момък отново се показвал висящ над бездните със скъпата си другарка на ръце. Те излезли толкова високо, че не се виждали вече. Ала върхът на опасните скали бил още по високо.

Дълги години се минали оттогава, но Магдалина и Перун не се върнали.

И до днес никой не знае, дали те са стигнали върха на непостижимите скали. Но всички приказват и се чудят на тая любов и на тая смелост.