Аз тоест ТЯ
2 отговора
183 прегледа
Заключена
Аз тоест ТЯ
Събуждам се в утрото на новия ден. Отмивам и последните спомени от дълбокия сън от клепачите си със свежата смес - вода. Тази смес ми действа страшно ободряващо. Готова съм да отворя очите си. Отварям ги продължително, искам да фиксират всяка частичка, изпречваща им се на пътя на това “отваряне”. Погледа ми се впива в будилника…събудила съм се преди той да позвъни. Доста учудващо е, като се замисля. Някаква непреудолима жажда тръпне в мен…жажда за новия ден и нещата които могат да се случат. Стаята ми е необикновенно светла! Да я разцелува човек! Милата ми стая, толкова енергия е попила между скромните си четири стени, че просто не ми се вярва как не е променила формата си досега. Все пак си е каменно помещение, знам, но за мен тя има душа. Отварям си “праисторическия” гардероб…хей, ама колко багри са се вплели вътре! Защо ли до вчера всички ми се виждаха сиви? Не бях обърнала внимание колко разнообразни дрехи имам. Е, вече обърнах…и този момент трябваше да дойде. Направо ми се иска всичките да ги навлека, да бъда пъстра и необикновенна с тях, а след това да изляза навън и да се усмихвам на всеки непознат, който срещна по улицата…да направя и другите около мен щастливи, не е честно радостта да си остане само за мен, а и наистина не знам дали няма да се пукна като сапунено мехурче от толкова щастие днес! Хм, я да си избера все пак дрехите за днес…дам, червените панталонки, синята блузка със слънчицето и…охооо, ето, най-накрая ще се реша да сложа и виолетовата ми шапка-идиотка. Хей, искам да се видя в огледалото…яяя, ама каква съм шарена само, като никога!
Поглеждам към масата претрупана от прахясали книги, писания. Трябва да разтребя тези неща. Защо и да не ги изхвърля? Хм, някаква бележка. Нещо като писмо, затиснато между две тежки книги. За какво ли е? Ама нещо не мога да го измъкна. Уф, как съм го затрила навътре. Хайде, друг път ще го видя, сега не ми е до него. По-добре да поизляза малко навън, да се разтъпча, трябва ми пространство, въздух, ведринка.
Излизам. Няма никой, колко странно. Вървя, вървя, и пак този господин “никой”. Толкова е пусто. Потискащо пусто, направо. Май е по-добре да си бях останала вкъщи, при моите вещи, отколкото да се потапям все по-навътре в тази отчужденост. Още няколко крачки, за да се уверя, че просто няма жива душа…бъррр смразяващо е! Чувствам, че ако остана навън ще изчезна, въздухът ще ме разгради на няколко големи парчета, след това на по-малки и все по-малки, докато накрая ще се слея с този въздух и ще стана невидима. Може би точно това се е случило с другите хора. Затова няма никой! Мисля си, защо тогава мен ме има? А, има ли ме наистина? Да, в огледалото се видях, но това беше само едно отражение, един сноп от светлина, която ми се е искало да е там. Това далеч не е достатъчно, за да съществувам.
Навън продължава да е пусто и бездушно. Няма никой – мен също.
“ Момичето го нямаше отдавна. Онова листче, което толкова упорито се бе впило в дебелите книги и не помръдваше, беше писмото, в което то се прощаваше с живота. Беше се самоубило, преди време.”
Всички сме ангели с едно крило, можем да летим само ако се прегърнем един друг
Поглеждам към масата претрупана от прахясали книги, писания. Трябва да разтребя тези неща. Защо и да не ги изхвърля? Хм, някаква бележка. Нещо като писмо, затиснато между две тежки книги. За какво ли е? Ама нещо не мога да го измъкна. Уф, как съм го затрила навътре. Хайде, друг път ще го видя, сега не ми е до него. По-добре да поизляза малко навън, да се разтъпча, трябва ми пространство, въздух, ведринка.
Излизам. Няма никой, колко странно. Вървя, вървя, и пак този господин “никой”. Толкова е пусто. Потискащо пусто, направо. Май е по-добре да си бях останала вкъщи, при моите вещи, отколкото да се потапям все по-навътре в тази отчужденост. Още няколко крачки, за да се уверя, че просто няма жива душа…бъррр смразяващо е! Чувствам, че ако остана навън ще изчезна, въздухът ще ме разгради на няколко големи парчета, след това на по-малки и все по-малки, докато накрая ще се слея с този въздух и ще стана невидима. Може би точно това се е случило с другите хора. Затова няма никой! Мисля си, защо тогава мен ме има? А, има ли ме наистина? Да, в огледалото се видях, но това беше само едно отражение, един сноп от светлина, която ми се е искало да е там. Това далеч не е достатъчно, за да съществувам.
Навън продължава да е пусто и бездушно. Няма никой – мен също.
“ Момичето го нямаше отдавна. Онова листче, което толкова упорито се бе впило в дебелите книги и не помръдваше, беше писмото, в което то се прощаваше с живота. Беше се самоубило, преди време.”
Всички сме ангели с едно крило, можем да летим само ако се прегърнем един друг
в отговор на ritanata_zelka
#2
Тя т.е. моята кола
Съненият ми поглед устоновява, че пак съм спала в колата. Миличката ми тя - уютничка и гостоприемна.
Кожената тапицерия е залепнала за мен като мокър бански.
С усилие се откъсвам от кожената прегръдка, със замах отхвърлям предпазния колан иииииииии впивам поглед в чистачките.... забравени на бързи обороти. Гледам с умиление как приветливо ми махат. Пращам им въздушна целувка.
Доста учудващо е, като се замисля. Някаква непреодолима жажда тръпне в мен…жажда - да погледна блажено ухиленото си лице. Обърква ме малко това, че мога да се видя в анфас и профил-ляв и десен, а не мога да видя тила си.
Милата ми кола! С една, две, три, четири иииииииии оооооооо! пета врата! Защо са толкова много - а! ясно -
1-вход за мен
2-вход за специалния ми гост
3-вход за магистрални стопаджии
4-авариен изход
5-таен изход
След толкова воаяжи не мога да повярвам как колата ми не е променила формата си досега. Все пак си е луксозно возило...
Отварям джапката и що да видя - сред разтопеното от горещината червило и ощърбял гребен с разредени зъбци намирам уж изгубената си шофьорска книжка. Доревава ми се от умиление. Какво е преживяла милата. Неведнъж е минала през грубата ръка на пътен полицай... и пак е оцеляла.
Навън продължава да е пъстро и шумно от преминаващите край мен коли, които с клаксони ме поздравяват. Оооооопс щастието ми е кратко! Забелязали са ме само заради това, че съм паркирала на кръстовище. Сега разбирам, че някой е "отнесъл" левия калник...
“Седях вцепенена... непомръдваща. В очакване на следващия сблъсък... с надежда да е челен.”
// водата е смес? - откога
// специалност "химик", дипломна работа "Въздухът - най-силния разтворител
на човешки индивиди"?
// рецепта за салатка от тиква?
"Човек най-напред се влюбва в идеала си"
Кожената тапицерия е залепнала за мен като мокър бански.
С усилие се откъсвам от кожената прегръдка, със замах отхвърлям предпазния колан иииииииии впивам поглед в чистачките.... забравени на бързи обороти. Гледам с умиление как приветливо ми махат. Пращам им въздушна целувка.
Доста учудващо е, като се замисля. Някаква непреодолима жажда тръпне в мен…жажда - да погледна блажено ухиленото си лице. Обърква ме малко това, че мога да се видя в анфас и профил-ляв и десен, а не мога да видя тила си.
Милата ми кола! С една, две, три, четири иииииииии оооооооо! пета врата! Защо са толкова много - а! ясно -
1-вход за мен
2-вход за специалния ми гост
3-вход за магистрални стопаджии
4-авариен изход
5-таен изход
След толкова воаяжи не мога да повярвам как колата ми не е променила формата си досега. Все пак си е луксозно возило...
Отварям джапката и що да видя - сред разтопеното от горещината червило и ощърбял гребен с разредени зъбци намирам уж изгубената си шофьорска книжка. Доревава ми се от умиление. Какво е преживяла милата. Неведнъж е минала през грубата ръка на пътен полицай... и пак е оцеляла.
Навън продължава да е пъстро и шумно от преминаващите край мен коли, които с клаксони ме поздравяват. Оооооопс щастието ми е кратко! Забелязали са ме само заради това, че съм паркирала на кръстовище. Сега разбирам, че някой е "отнесъл" левия калник...
“Седях вцепенена... непомръдваща. В очакване на следващия сблъсък... с надежда да е челен.”
// водата е смес? - откога
// специалност "химик", дипломна работа "Въздухът - най-силния разтворител
на човешки индивиди"?
// рецепта за салатка от тиква?
"Човек най-напред се влюбва в идеала си"
