Никога повече
13 отговора
1057 прегледа
Никога повече
Такаааам... днес сутринта, преподреждайки си разни файлове, открих този "разказ", който съм писал преди около 3 години не толкова като пряко отражение на животът ми тогава, а по-скоро като събирателен образ.
Остарях , малко помъдрях ( все пак съм вече на 25 ;) ;) :) ) , обаче след като го прочетох отново, с малко тъга установявам, че ситуацията май никак не се е променила. Вие какво мислите за това "Никога повече" - казвали ли сте си тези думи, по какъв повод ?
НИКОГА ПОВЕЧЕ !
Отново това чувство. За поредна вечер съм бил в леглото с някой, който изобщо всъщност не познавам, някой, за когото не знам нищо, освен името му, като много вероятно съм излъган дори за него, защото когато го викам по име той не се обръща веднага, а след 1 секунда; някой, който изобщо не се интересува от това какъв човек съм , какво и как мисля и защо, и по какъв начин възприемам околния свят, не- той е поредния, който се интересува само от това, което е между краката ми.
АЗ знам това още в първия момент, в който съм го видял , още с първата дума, която ми е казал, още от първия момент в който сме закрачили заедно, още с първата лъжа, която толкова естествено се е отронила от устата му…
В този момент обаче не мисля, главата ми представлява една безкрайна пустош в която единствената вихреща се мисъл е кога най-сетне той ще спре да плямпа глупости, ще замлъкне и ще започне да издава онези стонове…и какви ли точно ще са те, дали ще е тих или шумен, дали ще се държи като самовлюбена кокошка и ще се отдава само на собственото си удоволствие , без изобщо да остави в мен, че съществува не само като консуматор в леглото ми…
Дори и в този момент обаче аз имам избор, имам изборът да кажа “не, това няма смисъл, няма защо да унижавам самият себе си”
Но продължавам да го правя…
Онзи странен гъдел между краката ми и нуждата да се оттърва от него… точно като коричката на раничката на ръката или на кракът ти, които знаеш, че НЕ трябва да махаш, но ги разчопляш, за да се освободиш от напрежението , породено от лекото закачане на същата тази коричка в дрехите, в които се обличаш .
Кои са нерешените проблеми, които ме подтикват да действам именно по този начин ?
Кому всъщност са нужни тези отговори ? Какво ще направя с тях, след като ги знам ? Не е ли това един напълно празен и обезсмислен от съдържание интерес, удовлетворяването на който цели задоволяване не на кое да е друго , а именно на най-дълбоко вроденото ми човешко любопитство към околния свят..
А всъщност, за какво СЛУЖИ това любопитство в цялостен план… вероятно ще мога да скалъпя някаква псевдонаучна хипотеза, че притежаването на повече информация дава възможност човек да взима повече и различни решения с цел по-добро приспособяване към околната среда, но това ми звучи твърде, твърде повърхностно, защото веднага поражда следващия въпрос “ и какво , като имам възможност за повече решения, какво ми носи това в ЛИЧЕН план” … Това, че все повече развивам умението си да прониквам отвъд маските, които повечето хора носят на лицето си , ме отдалечава не само от тези, с които преценям че не искам да имам нищо общо … но и от останалите, вероятно защото в процесът на това учене аз самият ставам все по-арогантен и все по-невъзможно става да прикривам истинските си чувства спрямо даден човек, пък това не мисля че и се и налага…
В главата ми е пълна каша от никове и кой-кой-беше , и от какви ли не брътвежи по какви ли не теми, при положение, че е много по-лесно да се видим наживо…
Това е изпразващо.
Страхът да не бъдеш одобрен… произтичащ от съмненията, че ти самия не си ДОСТАТЪЧНО красив, сексуално привлекателен… произтичащ от масовата псевдокултура, тласкаща те, ако й се оставиш, към купища безсмислени неща, които правиш само и само да угодиш на другите, но не и на себе си…
Натрупваното вътрешно недоволство от това, че правиш неща, които не искаш да правиш за хора, за които не искаш да ги правиш…
Безсмислени разговори за филми и телевизия и за дрехи и за компютри и за всичко друго, но не и за самите нас…
Какво всъщност ни кара да харесваме тези силни , мускулести тела и това да е превърнато в култ…спомням си Петър, който ми казваше, че без коженото си яке се чувства като рак без черупка… така и мускулите / те са ТВЪРДИ / пазят сърцето ни от… какво ?
Физическите заплахи за съществуването ни отдавна не са толкова многобройни както са били преди…
Омраза… омразата към себе си от това, че правиш не това, което ти изглежда най-лесно и най-естествено , а че винаги избираш по-заобиколния път...към нечия душа… предпазливостта, която се превръща в предпазливост към самия себе си.
Омразата ти към тези, които обичаш поради това , че НЕ те са това, което търсиш.
Обречеността на почти всяка такава връзка поради ясното ти усещане, че НЕ това е , което ТОЧНО искаш, но знаеш, че по-доброто е единствено недостижимото.
Нуждата непрекъснато да доказваш, че си НЕЩО повече от обикновените хора / ама че тъпа дефиниция /, защото именно те признават странностите на някого , само ако той безмислено и алтруистично жертва времето или енергията си за тях… като че ли те са привилегированата каста, на която по рождение принадлежи правото да бъде себе си…
Баровете… и цялата безсмисленост да бъдеш там, гадното усещане, когато влезеш или когато излизаш… Едното кръгче…
Всички тези неща, както и много други са само грубата рамка, в която е вместена типа душевност, караща притежаващите я хора да си казват “ втора среща ?!? каква втора среща ?!?”
Завършвам с началото- събуждам се, до мен лежи някой, когото изобщо не познавам… обхваща ме паника… не искам този човек, мразя го… мразя това, че е до мен, а не иска да каже нищо за себе си и преценя всяка една дума , която казва…
Не съм пил, всичко е било в резултат на временно съзнателно замъгления ми разсъдък…
Но вече всичко е минало… слънцето отдавна е изгряло и започва нов ден.
Затварям входната врата, излизаме извън входа и отиваме до тролейбусната спирка, аз мълча, защото не искам да лъжа, но той го прави “ Ще ти звънна”, казва.
Аз не настоявам и не питам кога, защото знам, че няма да го направи.
После се засичаме в чата… и той не отговаря на нищо от това, което съм му написал.
За него аз съм поредната затворена страница от евтината книжка-сборник с кратки вицове джобен формат,която можеш да си купиш навсякъде, но най-вече по гарите, със заглавие “Моят живот”- вицове, които прочита, усмихва се иронично и едва-едва, защото знае, че са измислени и които забравя веднага след като е прелистил страницата.
За мен той е поредното доказателство, че не съм съвършен, макар и да съм човек.
Казвам си “ НО АЗ ВЕЧЕ ГО ЗНАМ ТОВА, няма нужда да повтарям едно и също нещо , когато знам какъв е резултатът”. Никога повече.
Никога повече-до следващия път.
Остарях , малко помъдрях ( все пак съм вече на 25 ;) ;) :) ) , обаче след като го прочетох отново, с малко тъга установявам, че ситуацията май никак не се е променила. Вие какво мислите за това "Никога повече" - казвали ли сте си тези думи, по какъв повод ?
НИКОГА ПОВЕЧЕ !
Отново това чувство. За поредна вечер съм бил в леглото с някой, който изобщо всъщност не познавам, някой, за когото не знам нищо, освен името му, като много вероятно съм излъган дори за него, защото когато го викам по име той не се обръща веднага, а след 1 секунда; някой, който изобщо не се интересува от това какъв човек съм , какво и как мисля и защо, и по какъв начин възприемам околния свят, не- той е поредния, който се интересува само от това, което е между краката ми.
АЗ знам това още в първия момент, в който съм го видял , още с първата дума, която ми е казал, още от първия момент в който сме закрачили заедно, още с първата лъжа, която толкова естествено се е отронила от устата му…
В този момент обаче не мисля, главата ми представлява една безкрайна пустош в която единствената вихреща се мисъл е кога най-сетне той ще спре да плямпа глупости, ще замлъкне и ще започне да издава онези стонове…и какви ли точно ще са те, дали ще е тих или шумен, дали ще се държи като самовлюбена кокошка и ще се отдава само на собственото си удоволствие , без изобщо да остави в мен, че съществува не само като консуматор в леглото ми…
Дори и в този момент обаче аз имам избор, имам изборът да кажа “не, това няма смисъл, няма защо да унижавам самият себе си”
Но продължавам да го правя…
Онзи странен гъдел между краката ми и нуждата да се оттърва от него… точно като коричката на раничката на ръката или на кракът ти, които знаеш, че НЕ трябва да махаш, но ги разчопляш, за да се освободиш от напрежението , породено от лекото закачане на същата тази коричка в дрехите, в които се обличаш .
Кои са нерешените проблеми, които ме подтикват да действам именно по този начин ?
Кому всъщност са нужни тези отговори ? Какво ще направя с тях, след като ги знам ? Не е ли това един напълно празен и обезсмислен от съдържание интерес, удовлетворяването на който цели задоволяване не на кое да е друго , а именно на най-дълбоко вроденото ми човешко любопитство към околния свят..
А всъщност, за какво СЛУЖИ това любопитство в цялостен план… вероятно ще мога да скалъпя някаква псевдонаучна хипотеза, че притежаването на повече информация дава възможност човек да взима повече и различни решения с цел по-добро приспособяване към околната среда, но това ми звучи твърде, твърде повърхностно, защото веднага поражда следващия въпрос “ и какво , като имам възможност за повече решения, какво ми носи това в ЛИЧЕН план” … Това, че все повече развивам умението си да прониквам отвъд маските, които повечето хора носят на лицето си , ме отдалечава не само от тези, с които преценям че не искам да имам нищо общо … но и от останалите, вероятно защото в процесът на това учене аз самият ставам все по-арогантен и все по-невъзможно става да прикривам истинските си чувства спрямо даден човек, пък това не мисля че и се и налага…
В главата ми е пълна каша от никове и кой-кой-беше , и от какви ли не брътвежи по какви ли не теми, при положение, че е много по-лесно да се видим наживо…
Това е изпразващо.
Страхът да не бъдеш одобрен… произтичащ от съмненията, че ти самия не си ДОСТАТЪЧНО красив, сексуално привлекателен… произтичащ от масовата псевдокултура, тласкаща те, ако й се оставиш, към купища безсмислени неща, които правиш само и само да угодиш на другите, но не и на себе си…
Натрупваното вътрешно недоволство от това, че правиш неща, които не искаш да правиш за хора, за които не искаш да ги правиш…
Безсмислени разговори за филми и телевизия и за дрехи и за компютри и за всичко друго, но не и за самите нас…
Какво всъщност ни кара да харесваме тези силни , мускулести тела и това да е превърнато в култ…спомням си Петър, който ми казваше, че без коженото си яке се чувства като рак без черупка… така и мускулите / те са ТВЪРДИ / пазят сърцето ни от… какво ?
Физическите заплахи за съществуването ни отдавна не са толкова многобройни както са били преди…
Омраза… омразата към себе си от това, че правиш не това, което ти изглежда най-лесно и най-естествено , а че винаги избираш по-заобиколния път...към нечия душа… предпазливостта, която се превръща в предпазливост към самия себе си.
Омразата ти към тези, които обичаш поради това , че НЕ те са това, което търсиш.
Обречеността на почти всяка такава връзка поради ясното ти усещане, че НЕ това е , което ТОЧНО искаш, но знаеш, че по-доброто е единствено недостижимото.
Нуждата непрекъснато да доказваш, че си НЕЩО повече от обикновените хора / ама че тъпа дефиниция /, защото именно те признават странностите на някого , само ако той безмислено и алтруистично жертва времето или енергията си за тях… като че ли те са привилегированата каста, на която по рождение принадлежи правото да бъде себе си…
Баровете… и цялата безсмисленост да бъдеш там, гадното усещане, когато влезеш или когато излизаш… Едното кръгче…
Всички тези неща, както и много други са само грубата рамка, в която е вместена типа душевност, караща притежаващите я хора да си казват “ втора среща ?!? каква втора среща ?!?”
Завършвам с началото- събуждам се, до мен лежи някой, когото изобщо не познавам… обхваща ме паника… не искам този човек, мразя го… мразя това, че е до мен, а не иска да каже нищо за себе си и преценя всяка една дума , която казва…
Не съм пил, всичко е било в резултат на временно съзнателно замъгления ми разсъдък…
Но вече всичко е минало… слънцето отдавна е изгряло и започва нов ден.
Затварям входната врата, излизаме извън входа и отиваме до тролейбусната спирка, аз мълча, защото не искам да лъжа, но той го прави “ Ще ти звънна”, казва.
Аз не настоявам и не питам кога, защото знам, че няма да го направи.
После се засичаме в чата… и той не отговаря на нищо от това, което съм му написал.
За него аз съм поредната затворена страница от евтината книжка-сборник с кратки вицове джобен формат,която можеш да си купиш навсякъде, но най-вече по гарите, със заглавие “Моят живот”- вицове, които прочита, усмихва се иронично и едва-едва, защото знае, че са измислени и които забравя веднага след като е прелистил страницата.
За мен той е поредното доказателство, че не съм съвършен, макар и да съм човек.
Казвам си “ НО АЗ ВЕЧЕ ГО ЗНАМ ТОВА, няма нужда да повтарям едно и също нещо , когато знам какъв е резултатът”. Никога повече.
Никога повече-до следващия път.
Но отдавна ги превъзмогнах тия работи и спрях да се притеснявам за това, просто се оказа, че това е нещо "стандартно"Re: Никога повече
Начи според мен, на този събирателен образ му е втръснало от нещо, но го прави, защото алтернативата (да не го прави) му се струва още по-гадна. И кво излиза... омръзнало ми е от майонеза, но не спирам да се тъпча с нея. Нездравосковна е, мазна, гадна, пълнее се от нея, ама си я ям, щото без нея е още по-гадно. Баси, на кетчуп ли да карам? Верно в кварталния магазин (чата и баровете), я предлагат на оферта "2 на цената на 1" и хората купуват, купуват... Та кво му остава на събирателния образ? Или да отиде в по-cкъп магазин, където пак предлагат майонеза, ама прикрита под имена като "Еggs and olives sauce", aма на вкус си е същата, или да се поразрови в същия квартален магазин и да си купи друг сос. Верно, че като влезеш единственото, което се набива на очи е офертата с майонезата, на която и изтича срока на годност и я пробутват за стотинки... Но като разгледаш и другите рафтове все ще откриеш и нещо за себе си. Аз например в същия магазин намерих English Creamed Horseradish Sauce и вече половин година само него си хапвам и нямам намерение да спирам. Верно веднъж го смесих с майонеза, ама след тва бая драйфах и се отказах да го правя повече. Май само с едно яко драйфане може да се откаже човек като си помислиш... Има го и момента "кой на квото свикне"... и на майонеза се привиква, ама не те съветвам...дебелее се.
Re: Никога повече
O, да...
"Онзи странен гъдел между краката ми и нуждата да се отърва от него..."
...и неудоволетворението след това...
Позната ситуация.Тя май е валидна за всички.Много рядко се намира "онзи"-
подходящият, разумният, обичащият- Приятелят,който да остане до теб цял
един живот. По-често е неудоволетворението, съпоставянето с някой друг,себеподценяването и онова, с което се заричаме:"Никога повече!"
Никога повече, до следващия път!
"Онзи странен гъдел между краката ми и нуждата да се отърва от него..."
...и неудоволетворението след това...
Позната ситуация.Тя май е валидна за всички.Много рядко се намира "онзи"-
подходящият, разумният, обичащият- Приятелят,който да остане до теб цял
един живот. По-често е неудоволетворението, съпоставянето с някой друг,себеподценяването и онова, с което се заричаме:"Никога повече!"
Никога повече, до следващия път!
Редактирано от jism на
Re: Колкото повече, толкова повече ?!
Хм :)
Макар и да имам немалък вече жизнен опит , се надявам да поставям себе си в "никога повече"- ситуации /НПС/ възможно най-малък брой пъти.
Защото след разни наблюдения, които имам, вече започвам да си мисля, че колкото по-голям е броят на НПС в нечии живот, толкова повече той губи смисълът си .
Ти как мислиш ?
Колкото повече - толкова повече
Макар и да имам немалък вече жизнен опит , се надявам да поставям себе си в "никога повече"- ситуации /НПС/ възможно най-малък брой пъти.
Защото след разни наблюдения, които имам, вече започвам да си мисля, че колкото по-голям е броят на НПС в нечии живот, толкова повече той губи смисълът си .
Ти как мислиш ?
Колкото повече - толкова повече
Re: Колкото повече, толкова повече ?!
Колкото повече разочарования,толкова повече поуки.
Като ти се случат няколко случки, вече знаеш как да духаш супата.
При това отдалече...Наистина е ненужно, по няколко пъти да се
прави една и съща грешка.
Не съм станал още идеалния случай.Това май ще стане,като престана
да хойкам и да се срещам с разни хора.Но все още ме сърби,Петре!
Като ти се случат няколко случки, вече знаеш как да духаш супата.
При това отдалече...Наистина е ненужно, по няколко пъти да се
прави една и съща грешка.
Не съм станал още идеалния случай.Това май ще стане,като престана
да хойкам и да се срещам с разни хора.Но все още ме сърби,Петре!
Re: един..двама..трима... ?
Явно се налага едно уточнение :
това, което е описано в този разказ не са мои лични преживелици, или поне не изцяло- това е един доста плах мой опит от преди 3 години да обобщя натрупалите се в мен дотогава впечатления от масовият манталитет на гей-мъжете и порочният кръг , в който доста хора навлизат , като се опитват да заменят нуждата им от близост с някого с увеличаване на броят им сексуални партньори / клонящ към стотици при някои хора, с които съм се запознавал /.
Напълно съгласен съм с теб, че това да бъдеш само с един човек е много по-ценно , отколкото да си със стотици , защото второто ми се струва доста изпразващо и безсмислено всъщност.
Колкото повече - толкова повече
това, което е описано в този разказ не са мои лични преживелици, или поне не изцяло- това е един доста плах мой опит от преди 3 години да обобщя натрупалите се в мен дотогава впечатления от масовият манталитет на гей-мъжете и порочният кръг , в който доста хора навлизат , като се опитват да заменят нуждата им от близост с някого с увеличаване на броят им сексуални партньори / клонящ към стотици при някои хора, с които съм се запознавал /.
Напълно съгласен съм с теб, че това да бъдеш само с един човек е много по-ценно , отколкото да си със стотици , защото второто ми се струва доста изпразващо и безсмислено всъщност.
Колкото повече - толкова повече
)