Винаги

Увяхнаха отдавна розите.
И вече нищо не е същото
Заглъхна ехото на думите,които
няма никога да изрека-
а казват,че лекува времето...

Ще се завръщам винаги при тебе
като безплътна сянка
на несторен грях.
А ти не съществуваш
и никога не те е имало
и няма да те има никога-за мен...
Е,и?Нима това е повод
за някаква си лична драма?!

Не!Аз не искам нищо вече,
Не се надявам и не мисля,
не мечтая-Не,аз мечтая,
мисля,надявам се и искам всичко!
Всичко друго,само не и теб.

И не изпитвам вече страх,че ще си идеш
и няма да те явидя вече
И нямам страх,че си отивам
и няма да се върна вече.

Свободна си-свободна съм.
Така ще бъде,както е било
не ме е страх,защото
обичта пребори любовта.

Аз искам просто да ме има,
нямайки ме,
винаги то деб...когато дойде тежкото.
Увяхнаха отдавна розите.
Но други ще разцъфнат.
Така ще бъде...винаги.


Аз искам просто да ме има,нямайки ме,
винаги до теб.

думидумидуми

***
в една нощ имаше думи, които
я накараха да вярва
в друга нощ имаше думи
как любовта
трае колкото една дума

а казват, че лекува времето...
и времето наистина лекува -
като убива,
което няма как да оцелее,
и оживява,
в което има още сили.
лекува времето.
и се повтаря.
непрекъснато.

една от всичките
е думата,
която да те кара да й вярваш.
в нощта, в която
няма думи,
навън вали..

Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!
Не ме оставяй сам с вечерта.
Ни себе си, ни мене не залъгвай,
че ще ни срещне някога света!

Светът е свят! И колкото да любим,
и колкото да плачем и скърбим,
като деца в гора ще се изгубим,
щом за ръце с теб не се държим.

Ще викам аз и ти ще се обръщаш.
Дали ще те настигне моят глас ?
Ще викаш ти - гласът ти ще се връща
и може би не ще го чуя аз.

И дните си така ще доживеем
във викове, в зов: "Ела! Ела!"
Ще оглушеем и ще онемеем,
ще ни дели невидима скала.

Ще се превърнем в статуи, които
една към друга вечно се зоват,
но вече няма глас, ни пулс в гърдите
и нямат сили да се приближат.

Че пътища, които се пресичат,
когато някога се разделят
като ранени змии криволичат,
но никога от тях не става път ...

Не си отивай!
Чуваш ли?
Не тръгвай!

* * * * * * * * *
Не трябва да те търся. Няма!
Не бива да те виждам. Няма!
Не можеш да ме любиш. Няма!
Завинаги от теб ще си отида.

Ще се превърна в сянка - невидимка.
И цял в мълчание ще се зазидам!
Но само, само да не те обичам -
това не мога да ти обещая!...

И страшното тогава ще настъпи:
останала съвсем, съвсем без мене,
без мойте тромави и тежки стъпки,
без моя поглед, без гласа ми дрезгав,

без моята любов, така безкрайна,
ти цялата във студ ще се загърнеш,
от себе си сама ще се уплашиш.
И пак във всичко ще ме преоткриваш:

ръцете ми - в прегръщащия вятър,
очите ми - в звездите дето падат,
гласа ми дрезгав - в тишината мъртва,
а любовта ми - в цялото пространство.

Когато се уплашиш, ме извикай!

Където да съм, твоя глас ще чуя,
защото все ще слушам тишината...

* * * * * * *

Ти за мен бе тайнствена врата,
тайнствен ключ аз исках да намеря,
който да отваря в любовта
най-добре залостените двери.
Като принц от приказките сам
търсих в пещерата великана,
ключ да ми даде от твоя храм,
но заключен храмът си остана.
Но нима вълшебства трябват тук ?
... Като стар крадец, като разбойник
най-накрай заблъсках с юмрук,
но вратата се затегна двойно.
Ти за мен бе тайствена врата,
сложих върху бравата ръката
като във просъница разбрах,
че била отключена вратата...
Не, не била тъй вълшебна тя
окована с катинари тежки,
чакала човешката врата,
да я стоплят дланите човешки.

* * *

Ima glasove....

Твоят текст ми напомни за Нея и за начина, по който тогава ми говореше за Любовта - начин, който открих в един текст някога постнат тук в клуба от някоя друг. Тогава бях болна от Нея. От тогава мина време - достатъчно за да оздравея, но белезите все пак останаха и понякога напомнят за себе си.

“Искаш ли да се любим? Така, както никога няма да можем…
Цял живот се побира в рамките на едно денонощие. След това ще е безразлично светло ли е или е тъмно. Ще те целува ли някой някога или не. Времето ще се завие в пашкула на името и ще заспи. Искаш ли? Само едно денонощие, една целувка, едно име – това също е любов.
Ще те целуна. И всеки, който те целува след мен, ти ще го мразиш – защото не съм аз. Ще те погаля. И ще страдаш, когато някой те погали след мен – защото не съм аз. Няма да си в състояние да си представиш, че може да има някой след мен – защото не съм аз. А аз ще си отида. Ще си тръгна, докато спиш, за да не видя очите ти. Защото те обичам.
Има любов, която убива нас. Има любов, която ние убиваме. И, когато теглим чертата, сякаш си теглим куршума. Нашата любов ражда единствено болки и самота. Аз те целувам и натискам спусъка. Защото те обичам. Ти ме прегръщаш и палиш фитила. Защото ме обичаш. С мен светът и животът ги има. Без мен – нищо няма. Без теб дишам дълбоко. С теб дъхът ми спира. Предпочитам да умра, отколкото да живея с този спомен. Умра ли аз – ти не можеш да живееш без мен. Край. Точка. Финал. Изход.
Само веднъж можеш да ме целунеш за първи път. Само веднъж можем да се любим за първи път. Само веднъж умирам окончателно. След това започваме да се повтаряме.
Понякога нощем сънувам устните и прегръдката ти. Усещам ги с цялото си тяло и чувствам душата си в пламъци.
Ти ме обичаш. Желаеш ме искрено и всецяло. Сънуваш моите устни и прегръдката ми. Усещаш ги с тялото си и душата ти ликува. Живееш, когато те прегръщам и целувам – другото е сън. За мен.
Защото те обичам, затова си отивам. Натискам спусъка на болката, защото те обичам. Ако не е тази болка, ако не е това убийство, всичко свършва. Болката и смъртта са за живите. Любовта е пейзажът отстрани на пътя.
Вкусът на кожата ти е чуден на разсъмване. Косата, челото, очите. Устните са чаша със безсмъртие, от която отпивам неуверено. За мен ли е? Наистина… На ситни глътки, бавно – няма за къде да бързам. Водопадът от брадичката към раменете е шеметно приключение за сетивата. Спирам само да поема дъх и пак се гмурвам във вкуса ти. Такъв плод по тукашните земи не расте.
Раменете ти са меки, но и сигурни. Някак са спокойни, някак топли – като заслон при внезапна лятна буря. Толкова да ги обичам! Ръцете, чак до връхчето на пръстите, отпуснати, потръпват и ме чакат. Гърдите ти са броня за сърцето – това, което ми принадлежи. Докосвам го през бронята. Тупти. Тупти – тупти. Тупти – тупти – тупти – тупти. Целувам бронята над него. Заслушвам се в забързания ритъм. И чувам песента, че ме обича.
Щом чуя песента – отивам си. Защото те обичам. Докато спиш, докато ме сънуваш и се усмихваш насъне. Тръгна ли си – това ще е краят на болката и самотата. Дори няма да усетиш опряното о слепоочието ти дуло. Когато натискам спусъка, тогава те обичам повече от всякога. И след това вече завинаги ще сме заедно. Без болка. Без самота.
Искаш ли да се любим? Сега е моментът. Утре ще съм с четири часа закъснение.”

Л.,мнл;'

Любовта трябва да може да победи дори смъртта.
Или поне тази смърт,която ние Самите си избираме-
вместо да се оби4аме...

"Да, това бе упорита и жестока мисъл, която пропълзя в съзнанието й неусетно през самотната неврастения на една от тия задушни кастилски нощи, които тя прекарваше в палатката си с отворени очи въпреки силните дози приспивателно. Тази мисъл я напрегна до лудост и накара да стане веднага. Кармен спеше дълбоко. Равномерното й дишане се сливаше с шумоленето на маслиновото дърво, а чакалите, както всяка нощ, тъжно и пискливо виеха в степта. Запали цигара. Тютюневият дим, който погълна дълбоко, издраска гърдите й. Докато правеше усилие да задуши кашлицата си (не искаше да събужда Кармен), съзна парливото усещане, че постепенно бе стигнала съвсем близо до осъществяването на целта си. Това усещане бе тъй остро и сигурно, щото внезапно усети почти физическа възбуда. Още преди да състави какъвто и да било план за действие, мисълта й потече изведнъж всред сладостните образи на онова, което бе вече тъй близо, тъй достижимо, че просто трябваше само да протегне ръката си, за да го улови. И дори несъзнателно направи движение с ръка, защото в тоя миг пред нея изпъкна седефеното тяло на монаха такова, каквото го видя в часа по гимнастика с момчетата от колежа "Ареналес". Всичко, което бе изпитвала досега към Ередиа - тая сложност от противоречиви чувства на гняв и възхищение, на метафизичен страх и обожание, на способност да се пожертвува за него и да разкъса лицето му с нокти, - всичко това й се стори някаква самоизмама, която най-сетне бе разбрала и която се свеждаше към простото физическо притежание на тялото му. Не й трябваше повече. На нея от дълги години не й бе трябвало нещо повече.

От Ередиа тя искаше да вземе само това, което бе взела вече от Мюрие - само няколко седмици, няколко дни или дори няколко часа от най-дивото опиянение на духа, от най-острите спазми на плътта, а след това да си замине и да му отправи за сбогом отегчената и меланхолична усмивка, която туристите отправяха към червените кули на Алхамбра, когато напускаха Гранада. Как се бе самоизмамвала досега!

Не се заблуждавам- когато си тръгна,
нищо няма да остане от мен при теб.
Един огън гори докато пускат пръ4ици в
него- спрат ли- той угасва, колкото и
на него самия да му се иска да гори..
Припламва за миг, за два, за три
и... се задушава след това от собственото
си безсилие.
Безсмислено е да 4акаме оганя,който сами
сме изоставили, да загори.
Камината е празна.
Когато дойдеш,
аз ще вляза през прозореца.....

Някога пък мисля си падах по една която пишеше точно като тебе. Но аман от конфузии, това не е дори предположение. Този текст ме върна в хубавото на онова красиво лято, което безвъзвратно си отиде. Не мисля че съм тя, не бих написала това за розите, Значи възхищавам му се, Чета стихотворението за 2 пат или за трети. Толкова е прочествено и смислено.

Ако съм писала така, значи е имало малко смисъл в думите, но не ми се вярва а и мисля че тогава нещо сбърках в начина или в кое не знам

Припомни ми го текста думите на това което си написала. ММ, в тях има нещо което не харесвам, това да хвърлиш нащо си навятъра тъй лесно за една красива нощ.
Признавам си не е за моно поносимо, такаче искрено си го познавам, във мен се вля емоция позната, красива и даже благодатна, почуствах се добре

и ти благодаря че имаш смелост да го пуснеш, защото ми се струва много лично.
Въобще благодаря на тези които все още си правят труда да изразяват чувства в стихове и проза, и които вдъхват нещо като красота в живота ни, тази на поезията красива, или пък на чувствата наяй-силния им блясък.

Аз винеги се бъркам в думите и търсейки от тях най точните заспивам в мислите или безмълвното не казвам нищо а и не мисля вече. Е, и така не е ,
но драмата нещо ме е прихванала тоза нощ

Сигурно за това си правя труда да отговоря а не подминавам както правя винеги, не си затварям очите - казвам хубаво, запазвам го дълбоко в себе си и отминавам и точка.

Но пак казвам, в сърцето си почуствах топлина, но в мисълта съмнение.

Такава съм нали, различна от тогава.

И пак благодаря ти за този текст,
така,

сега се връщам със усмивка във кревата, надявам се която и да си,
и тя желая за тебе по-прекрасен утрешният ден да бъде.

Амчи даже не знам как да си завърша текста,
мноу съм зле с писането

Надявам се да не земеш текста ми на мноо насериозно, просто така малко бръщолевене, и не знам, имам чуството че щом си писалата така, тя/аз наистина те е обичала, а знаеш ли със времето най хубавото ни остава. Повярвайми

Внимавай! Това е много опасна игра. Винаги може да ти кажат "да"...

Справка: Параграф 22

Човек се научава да обича миналото си от точката на времето и спомена. Страстта винаги е разрушително чувство, но едва тогава усещаме живота със сетивата си - тогава се превръщаме в нервни струни, улавящи нюансите на момента. Тогава сме най-щастливи, но и най-нещастни. Тогава сме поети и се опитваме на обемем момента. О миг поспри, ти тъй си хубав - това е възможно само и единствено в спомена. Дали сме същите или различни от тогава?

"Sentimentality is the superstructure erected upon brutality." Carl Gustav Jung

Никога тук не е ставало дума за любов.
Обичта има други измерения.Тя не убива,не ревнува,не рази,не изисква.Нея просто я има.Винаги...

Мисли плават по реката
и похапват зеленчук...
В миг обърна се едната
и захапа праз и лук!

IMPOSSIBLE IS NOTHING

Ами мога да ти кажа само че не съм фен на психоанализата. От тогава. Тоест аз съм се променила - много. Въпреки, че се хващам как анализирам по един банален начин, и как от време на време ми се въртят банални психоаналитични фразички из главата като:

aNGER IS GOOD.
tELL ME ABOUT IT.
yOU WILL GЕT OVER IT,
И ТАКА НАТАТЪК

Имам си ги във дузини, та чак ме прихвана
да си напиша едно текстче "аз и моя психаоналитик", кадето главния героой разправя нещо, а психоаналитика му пуска периодически на всяко изречение по една такава фраза, доката главния герой не се ядоства и не си казва
е верно че нямам нужда от него, те нещата и без това са си кофти, тоя тука само кво ми замива очите и т.н.

Естествено жанрово издържан текст и прочее. Но понякога страшно ме мързи да пиша. Страшно

Та мисълта ми беше дори това да са не двама души ами един и същи човек. Пълен абсурд.

Аз обичам абсурда, от смешната му страна разбира се.

Та така-за промените. НЕ е реторичен въпрос. Нали знаеш какво казва Алиса:
Та аз вече не съм същата от сутринта, а съм се променила няколко пъти!
това не е точен цитат.

Плюс че харесвам когато нещата са хубави ако е възможно да продължат а който иска да спира, нещо му хлопа,
Аз искам нещо като е хубаво да си продължи да е така :)

Така си казвах аз и казах на човека който обичам снощи по пощата, ама той си държи на своето ...на своите аргументи против



Не знам ,н е разбирам, нервните струни на мен ми пречат, аз имам нужда от нещо като релаксант за нерви. Някаква истинска любов в живота ми, която да бъде истинска и запълваща, а не дебнене из зад кулисите на някакъв противен фарсов театър:американски брак с уклон към new wave soap opera, във който мен не ми е мястото.

Ми няма пък.

И аз мисля ПО4ТИ като теб за оби4та с разликата,
4е любожта и оби4та понякога могат
и да се поядосат по малко...Но
оби4та си я има дори и тогава- минава
и ядосването, пре4иства я и тя става
дори и по-силна от рпедишните мигове и..така ........